Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (5)

Пета глава

Постройката беше ниска барака, разположена в основата на хълма и закътана сред лозниците. Но тъй като беше отдалечена от къщата и скрита от погледа, тя представляваше примамливо убежище. Когато прескочи каменната ограда и забеляза постройката, Кимбърли се насочи право към нея.

Най-после сама, помисли си тя, отвори вратата на бараката и надникна вътре. Още сутринта усети, че ако не се измъкне някъде за пет минути, ще каже или направи нещо, което би било невъзпитано и дори грубо. А за нищо на света не желаеше да бъде неучтива.

В бараката бе приятно топло и уютно. Кимбърли остави вратата отворена и любопитно разгледа струпаните сечива, инструменти, сандъци… През пукнатините в стените се процеждаше бледа светлина. Младата жена спря при голямо кожено седло и тъкмо се запита какво ли се е случило с коня, който го е носил, когато изведнъж усети нечие присъствие.

Тя се извърна светкавично, внезапно припомняйки си, че Кавано й бе забранил да излиза сама. В първия миг не можа да разпознае мъжа, застанал на прага. И тогава той се раздвижи…

— Кавано! Ти ли си? Изплаши ме до смърт! — извика Кимбърли и облекчено въздъхна.

Преметнал небрежно през рамо велуреното си яке, той остана на прага.

— Хайде да проверим колко добра е нашата телепатична връзка, Ким. Опитай да разчетеш мислите ми — рече с ирония Кавано.

Кимбърли се навъси и каза:

— Точно сега мога да прочета мислите ти много лесно. Ти си като отворена книга. Сърдиш се за това, че не съм се подчинила и съм излязла сама, нали?

— Сигурно би трябвало. Забраната, която ти наложих, не беше просто хрумване, Ким. Направих го заради твоята безопасност.

— Добре, но трябва да разбереш и аз как се чувствам… Никога не съм умеела да изпълнявам заповеди на хора, които мислят, че знаят кое е полезно за мен. Хайде, давай! Наругай ме!

Кавано пристъпи напред. Сноп слънчеви лъчи огря лицето му. Яркозелените му очи заискриха и той погледна младата жена с разбиране и топлота.

— Усещам, че и да ти се скарам, няма да има голяма полза. Зная защо наруши правилото и не ме послуша. Ако трябва да бъда съвсем честен, не те виня. Понякога на човек му идва твърде много…

Кимбърли се усмихна плахо.

— Семейството и служителите ти са много мили хора…

— Но от време на време те влудяват.

Тя го погледна с благодарност.

— Просто не съм свикнала с големи семейства.

— Ти не си свикнала с каквито и да било семейства, нали?

— Така е… Прав си, предполагам. Доста време живяхме сами с мама, а после останах сама.

— И така ти харесва?

— Приятно ми е.

— Пълна свобода — додаде Кавано, пристъпи към нея и я погледна право в очите.

— Да.

— Не мислиш ли, че и аз знам какво означава това? Не е нужно да се грижиш за никого, освен за себе си… Не е нужно да разрешаваш чужди проблеми. Свободен си да правиш каквото поискаш… И никой не очаква да се появиш веднага щом те повика — нито сестра ти, нито племенникът ти, нито приятелките на старата ти леля…

Внезапно Ким осъзна, че не само на нея й се иска да остане сама. Престоят й в имението беше временен. Кавано обаче бе в плен на своите задължения към рода. И той нямаше да отстъпи от тях.

— О, Кавано… Не си дадох сметка какво означава това за теб — рече Кимбърли и докосна лицето му.

— Ким! Кимбърли, аз… — Гласът му заглъхна и думите останаха неизречени.

Велуреното яке падна, когато мъжът жадно я сграбчи в прегръдките си. Кимбърли усети ръцете му около тялото си, разтвори устни, подчинявайки се изцяло на волята му. Кавано я притисна още по-плътно към себе си и тя нададе тих стон. Силната му възбуда я зашемети, изпълни я със страстно желание. Вече трети ден Кимбърли непрекъснато си повтаряше, че изобщо не познава Кавано, за да поддържа каквато и да било връзка с него.

И все пак днес тя осъзна, че той не е чак толкова различен от нея. Кавано бе в плен на една ситуация, която Кимбърли винаги бе успявала да избегне.

— А сега можеш ли да разчетеш мислите ми, Ким? — сподавено прошепна той, плъзна пръсти под памучната фланелка и напипа закопчалката на сутиена й. Свали го и нежно обхвана гърдите й. — Сигурно знаеш точно за какво мисля, Ким. Желая те… Желая те вече цели два месеца! Имам нужда от теб!

— Да! О, да, Кавано — успя да каже тя, прималяла.

— Господи, Ким! Позволи ми да те любя. Желая те до болка. Нямаш представа какво означава да си в къщата ми, а да не споделяш леглото ми. — Сутиенът падна на земята и Кавано шумно пое дъх при вида на гърдите й. — Твърди и налети… Натежали, като моите гроздове през есента. Толкова те желая, Ким! — прошепна той и погали зърната й.

Кимбърли притисна глава към гърдите му и затвори очи. Смътно усети как Кавано постла на земята коженото си яке и я положи върху него. Отпусна се до нея и започна да разкопчава джинсите й.

— Сами сме… Само ти и аз. Всичко е прекрасно… съвършено… Ти си съвършена! — шепнеше във възбудата си той.

— Не мислех, че между нас може да се получи нещо — промълви тя и го погледна през спуснатите си ресници.

— Нека аз мисля сега, Кимбърли. Ще бъде прекрасно, мила. Кълна се!

С енергично движение той свали панталоните заедно с бикините й… Миг по-късно тя лежеше гола върху якето му, а тялото й излъчваше мека топлина, отразяваща сякаш страстното желание на Кавано.

С треперещи пръсти Кимбърли започна да разкопчава ризата му.

— Ти трепериш като лист! — възкликна Кавано, изненадан.

— Зная.

— Боиш ли се от мен?

— Изглеждам ли ти уплашена?

Той сведе глава и обхвана с устни нежните й зърна, тръпнещи от желание.

— Изглеждаш прекрасна — отвърна Кавано.

— Кавано, струва ми се, че не само аз треперя. Ти боиш ли се от мен?

— Навярно би трябвало. Всеки нормален човек се бои от магьосници… — Той с наслада наблюдаваше как тялото й откликва на всяка негова ласка.

Кимбърли дръпна назад ризата и започна да разкопчава панталона му, но той нетърпеливо я спря, сам свали дрехите си и застана гол пред нея. Като в транс тя съзерцаваше голотата му и очевидната му възбуда.

Кавано я притисна към себе си. Плътта му сякаш я изгаряше. Мъжът я галеше така, сякаш изследваше нещо непознато и неповторимо. Насладата му завладя и нея. Никога преди Кимбърли не бе изпитвала такава възбуда и тъй опияняващо удоволствие. Страстта я погълна като мощен водовъртеж.

— Желая те — прошепна дрезгаво тя.

— Сякаш си изненадана — измърмори Кавано и плъзна ръка между бедрата й.

— Изненадана съм! Никога досега не съм желала някого толкова силно — призна Кимбърли.

— О, Ким!

Пламнал от страст, мъжът я притисна с тяло и погали жадната очакваща го женствена сърцевина. С всяка фибра на тялото си Кимбърли усещаше неговата възбуда, а това още повече разгаряше страстта й.

Кимбърли изстена, почувствала допира на плътта, събрала мъжкото му желание и страст. В тихия й вик се долавяше наслада, примесена със страх. Мъжът отново погали чувствителната й плът и Ким впи нокти в раменете му.

— Колко си красива! Наистина ли ме желаеш тъй силно, магьоснице? — промълви с възторг Кавано.

Гласът му бе дрезгав от възбуда.

— Да! О, Кавано! Да, да…

В следващия миг той проникна дълбоко в нея и тялото й конвулсивно се изви към неговото. Беше неудържим. Облада я така, сякаш бе неин пленник, както тя бе негова покорна пленница.

Кимбърли се притисна към него, обхващайки го здраво с крака и ръце като във вълшебна паяжина. Буйните му движения вътре в нея я разтърсиха. Той жадуваше тялото й с първична страст, давайки й в замяна всичко от себе си. Младата жена покорно следваше ритъма на неговото пулсиращо желание.

Когато тялото му се стегна, предупреждавайки я за наближаващия върховен момент на удоволствие, Кимбърли извика името му, а той впи устни в гърдите й. Усетила зъбите му върху кожата си, младата жена като че ли се понесе над невидими върхове.

— О, господи! Кавано!

— Сега, Ким! Дай ми всичко сега!

Тя се потопи в екстаза, отдавайки се изцяло на заливащите я горещи вълни на върховна наслада. Миг по-късно той я последва с пресеклив и дрезгав вик на удоволствие.

Кимбърли потъна в сладка забрава. Тя не усещаше твърдия под, върху който лежеше, нито забелязваше прозаичната обстановка в бараката. Знаеше само, че никога досега не бе изживявала такава пълна близост. Можеше да се окаже мимолетна, но докато траеше, беше невероятна!

В този момент на сливане, когато голите им тела излъчваха такава топлина и бяха тъй уязвими, Кимбърли усети, че Дариъс Кавано преживява всичко, което чувстваше и тя. Веднъж завинаги връзката им бе минала сякаш в друго измерение.

Кавано се отдръпна бавно, обърна се настрани, за да може по-добре да я притисне към себе си. Ръката му бе топла, нежна и силна.

— Дали по-късно няма да се разгневиш? — попита мъжът, изпивайки с поглед сияещото й от любов лице.

— За това, че се любихме ли? Не, Кавано. Беше толкова хубаво…

— Знаех, че ще бъде така — усмихна се той.

— Така ли? Трябваше да ми кажеш!

— Мисля, че опитах… няколко пъти дори, но ти не ме слушаше.

— О, Кавано! Откъде можех да зная?

— В бъдеще трябва повече да ми вярваш. Аз наистина знам какво е най-добро за теб — отвърна той и я целуна нежно по устните.

— Не бих се осмелила да те обременявам с още една отговорност. Бездруго си имаш достатъчно — рече тя и хитро се усмихна.

— Дори повече от достатъчно.

— Да… Виждала съм как всички в имението искат съвети от теб… дори за дреболии. А ти винаги си готов да изслушаш всеки и да го посъветваш. Чудя се как ти остава време за бизнеса!

Кавано въздъхна, като че ли искаше да се наслади на всеки миг от тази сладостна нега. Беше блажено отпуснат.

— В известен смисъл си права. Когато преди две години дойдох тук, всичко беше невъобразим хаос! Нямаше как… Трябваше да се ангажирам с проблемите както на семейството, така и на бизнеса. Хората бяха отчаяни. Бракът на Джулия беше такава каша! Скот изживяваше душевна травма заради пренебрежителното отношение на баща си. Леля Мили не можеше да превъзмогне скръбта след смъртта на баща ми, работниците се страхуваха, че ще бъдат уволнени, а виното не се търсеше много на пазара. Отгоре на всичко винарната беше пред фалит…

— И ти дойде и пое отговорността за всичко и за всички. Изпълнил си своя дълг към семейството и сега си в негов плен.

— Не мисля, че съм пленник, Ким. Сам избрах пътя си!

В същия миг тя съжали за думите си и побърза да каже:

— Не е важно дали ти си избрал дълга, или той теб. Животът ти напълно се е променил… А как си живял в онези дни, когато си имал фирма за внос и износ на стоки?

— Сигурен съм, че животът ми тогава би ти се сторил доста по-свободен… Пътувах много и се грижех само за себе си и за Старки. А Старки се справя отлично и сам…

— Него пък къде намери?

— При улично стълкновение в невзрачна държавица от Средния Изток. Бях там, в големия град, за да сключа договор за внос на килими, а пък Старки трябваше да… Е, неговата работа беше друга. И двамата се оказахме на погрешното място в неподходящо време. Беше доста напрегнато, но когато всичко приключи, двамата вече бяхме партньори. Преди две години, когато реших да поема управлението на винарната, Старки ми предложи да дойде с мен.

— Сигурно сте много близки.

— Зависи какво искаш да кажеш с това „близки“. Навярно аз зная доста за Старки, но сигурно има дяволски много неща, които не знам, а и едва ли някой някога ще ги узнае.

— Защо си започнал свой собствен бизнес? Как си успял да се измъкнеш от специалното обучение за поемане на винарната? — попита Кимбърли.

— Като младеж не се интересувах от нея. Исках да се занимавам с нещо по-интересно, аз да съм главното действащо лице, да има много приключения, трудности и сам да изкарвам парите си.

— И успя да намериш всичко това?

— О, да! Намерих го! — възкликна Кавано и се усмихна горчиво.

— Но когато бизнесът ти потръгнал, се наложило да се върнеш тук и да поемеш отговорността за семейството.

Яркозелените очи на Кавано помръкнаха.

— Умееш така да представяш семейните задължения, че да изглеждат като зла участ, която трябва да се избегне на всяка цена.

— Може би защото зная колко изопачени могат да бъдат те.

Кавано се замисли за миг и, подбирайки внимателно думите си, рече:

— Ким, ако баща ти истински е обичал майка ти, нямаше да я изостави само за да угоди на родителите си… и нямаше цял живот да се преструва, че ти не съществуваш. Той щеше да се бори и да накара родителите си да приемат и майка ти, и теб… Виновна е слабостта му, а не чувството му за семеен дълг.

Внезапно Кимбърли усети как в старата барака нахлува студ.

— Май нашият слънчев следобед ще завърши зле… Задават се облаци — рече тя с престорена веселост.

Кавано се надигна на лакът и я погледна замислено.

— Което означава, че не желаеш да говорим за твоите баба и дядо, нали?

— Кавано, винаги съм казвала, че притежаваш невероятна проницателност.

Мъжът нахлузи панталона си и помогна на Ким да се изправи. Погледът му спря върху гърдите й, докато младата жена закопчаваше блузата си.

— Ти също имаш невероятни способности, магьоснице… Чувствам се като нов човек!

Думите му възвърнаха част от топлината, която бе почувствала по-рано. Ала в момента тя изпитваше към него нещо много по-силно от топлина и страст… Кимбърли умишлено потисна това усещане и каза престорено небрежно:

— Предполагам, бях много по-интересна и освежителна напитка от онези странни отвари, които Ариел непрекъснато поднася.

— Ти си много повече от освежителна напитка, Ким… Хайде, мила, колкото и да ми е неприятно да прекъсна този сладостен миг, налага се да го направя. Трябва да се връщаме. Чака ме толкова много работа…

— Нещо във връзка с винарната ли?

— Да. Има нова програма за пласмента, а трябва да прегледам и финансовия отчет.

— Сигурно никак не е било лесно да измъкнеш винарната от блатото — рече колебливо Кимбърли и му подаде ръка.

— Беше един вид предизвикателство — отвърна той.

Кавано не само че не пусна ръката й, когато наближиха къщата, а още по-здраво я стисна. Когато Джулия се запъти към тях, Кимбърли по навик се настрои за отбрана, но сестрата изглежда нехаеше, че брат й току-що се е любил с гостенката си.

— О, Дери ето те най-сетне! — облекчено въздъхна Джулия. — Откога те търся! Леля Мили и Ариел искат да поканят хиляда души на приема, който организираме. Казах им, че ще питам теб.

— Няма да каним хора, които двамата с теб не познаваме лично. Не искам непознати в имението, докато не хванат онези престъпници!

— И аз това им казах. Сега изготвят списък, който ще ти покажат. О, щях да забравя! Скот също те търсеше из цялата къща. Иска да му сглобиш нов участък от релсите… А пък аз се чудех дали не искаш да говориш с онзи автомонтьор. Не мога да се разбера с него. Просто не иска да поправи съединителя безплатно, и това е! Твърди, че колата не била в гаранционен срок. Зная, че ще отстъпи, ако ти говориш с него.

— Вуйчо Дери! Вуйчо Дери! Търсих те навсякъде! Моля те, ела да сглобиш новия участък от релсите!

Преди Кавано да има време да отговори на племенника си, от всекидневната се показа леля Мили, Ариел я следваше по петите.

— Ето предварителния списък с гостите. Джулия каза, че трябва да го видиш. Тъй като днес следобед ще пишем поканите, надявам се, ще успееш бързо да го прегледаш.

Кавано протегна ръка и с неохота взе списъка.

— Добре, лельо Мили… Скот, ела да погледнем набързо тези релси! Джулия, дай ми телефонния номер на автомонтьора…

Беше прекалено! Вече втори ден Кимбърли наблюдаваше близките на Кавано и бе разбрала, че положението няма скоро да се промени. Трябваше да се сложи край веднъж завинаги! Тя взе списъка от ръката на Кавано, а когато той й хвърли озадачен поглед, ведро му се усмихна.

— Боя се, че в момента Кавано няма време да погледне списъка, нито пък да разговаря с автомонтьора. Той трябва да прегледа новата програма за пласмент, както и финансовия отчет. — Кимбърли погледна часовника си и продължи. — Сега е едва три и половина. При това е сряда. По това време всеки бизнесмен е зает. И Кавано смята да направи същото… Скот, ти току-що си се върнал от училище. Намери нещо друго, с което да поиграеш. Вуйчо Дери ще ти помогне да сглобиш релсите по-късно. Джулия, защо ти не прегледаш списъка? Сигурна съм, че знаеш кой е познат на семейството и кой не. Автомонтьорът може да почака до утре. Лельо Мили, започнете с Ариел да попълвате поканите, а когато Джулия е готова със списъка, ще напишете и имената. — Кимбърли замълча за миг, огледа смаяните лица около себе си и каза: — Ето, така смятам, че ще стане. Върви да работиш, Кавано! Винарната те чака! Останалите членове от семейството ще се справят и без теб днес. Никой няма да те безпокои до пет часа. Аз лично смятам да попиша…

Кимбърли се усмихна предизвикателно, очаквайки възражения. Нямаше нито едно.

Тя поведе семейството по коридора, а Кавано остана сам. Той видя как кехлибарената й коса се скри зад ъгъла и още секунда-две се наслаждаваше на спомена за случилото се в бараката. Чувстваше се напълно удовлетворен и спокоен. Предстоеше му час и половина, през който никой нямаше да го безпокои. Щеше да свърши куп неща. Мъжът влезе в кабинета, седна зад бюрото и се залови с програмата за пласмента.

Четирийсет и пет минути по-късно някой почука на прозореца. Беше Старки.

— Какво правиш в градината? — извика Кавано и отвори прозореца.

Суровото лице на Старки се изкриви в недоволна гримаса.

— Само оттук можах да се промъкна до теб! Ако тя ме хване, жив ще ме одере!

— Ким ли?

— Да. Издала е строга заповед никой да не те безпокои до пет часа. Никой няма право да приближава до кабинета ти, освен ако не е въпрос на живот и смърт. Какво става тук, по дяволите?

— Работя — ухили се Кавано.

Изведнъж лицето на Старки се проясни, когато го осени прозрението.

— И тя е решила, че имаш нужда от спокойствие?

— Аз съм шеф, което означава, че трябва да установя някои правила относно това кой може да ме безпокои през работно време — шеговито отвърна Кавано.

— По дяволите! Тази дама май ще постави всички на мястото им! Време беше… Винаги съм ти казвал, че прекалено много се товариш с проблемите на другите.

— Още няма пет часа — каза Кавано и погледна часовника си.

Старки закачливо повдигна вежда.

— И ти искаш да знаеш защо съм си позволил да те безпокоя? По две причини. Първата е, за да ти кажа, че утре в десет часа адвокатите от онази кантора в Лос Анджелис ще се свържат с теб по телефона.

— Благодаря ти, Старки… Каква е втората причина?

— Исках със собствените си очи да видя какъв е ефектът — отвърна Старки и се ухили.

— Ефектът от какво?

— От усилията ти да освободиш част от напрежението. Май имаш успех, Дери. Изглеждаш много добре… Освободен и щастлив.

Кавано го изгледа дяволито и понечи да затвори прозореца.

— Изчезвай, Старки! Или искаш да те издам на Ким?

Старки се ухили още по-широко, покорно се дръпна назад и се изгуби из храсталака в градината.

 

 

Кимбърли се взираше в празния лист хартия върху пишещата машина. През последните четирийсет и пет минути не бе успяла да напише дори една-единствена дума. Мислеше само за мъжа, с когото бе преживяла онези страстни мигове в бараката… Не можеше повече да се заблуждава. Изпепеляващата му страст бе прояснила собствените й чувства. Ако не се бе любила с него, навярно щеше да продължи да се преструва, че между нея и Кавано има само физическо привличане. Сега обаче знаеше, че не е била права. Невероятно разтърсващото и толкова интимно преживяване я бе накарало да признае истината пред себе си. Тя се влюбваше в Дариъс Кавано. Не! Дори това не бе цялата истина — тя вече бе влюбена в него… Беше се случило и нямаше връщане назад.

Любовта не се подчиняваше нито на разума, нито на логиката.

Със свито сърце Кимбърли опита да си представи своето бъдеще. Кавано беше неразделна част от имението и винарната. Ако се обвържеше с него, щеше да се обвърже с всичко останало… След толкова дълги години на бягство от семейни връзки и отговорности Кимбърли се питаше дали все пак не би могла да се приспособи към такава ситуация. Безспорно близките на Кавано бяха безгрижни хора. Важните решения, разбира се, взимаше той. И въпреки това останалите спокойно ангажираха времето му с личните си проблеми. Ако се преместеше да живее тук постоянно, Кимбърли щеше да внесе доста промени.

Изведнъж тя се сепна. Нима мислеше да живее тук завинаги? Та Кавано изобщо не бе поискал такова нещо от нея! Какви ли чувства изпитваше той, след като се бяха любили в бараката? Кимбърли бе сигурна, че за него случилото се не бе мимолетно изживяване. Увереността, разбирането и взаимната любов между нея и Кавано бяха истински. Почти като невидимите нишки, които свързваха Ейми Солитер и Джош Валериън.

В това състояние на еуфория Кимбърли най-сетне успя да се залови за работа.

 

 

По-късно, когато всички се събраха на вечеря, никой не изглеждаше разстроен или сърдит заради новите правила на Кимбърли. Както бе обещано, след вечеря Кавано изчезна със Скот, за да сглоби новия участък от релсите. Джулия каза на леля Мили, че е прегледала списъка и че познава всички хора, включени в него.

— Чудесно! С Ариел ще адресираме поканите утре сутринта… Всичко останало написахме днес следобед — добави леля Мили, обръщайки се към Кимбърли, която посръбваше чай пред камината.

— Голям ли ще бъде приемът? — попита Кимбърли.

— Много голям. Докато беше жив бащата на Дери, непрекъснато давахме приеми, но откакто племенникът ми пое управлението, не се забавляваме често.

— След смъртта на мама и татко на никого не му беше до забавления — промълви Джулия. — А после дойде и моят ужасен развод… Трябваше да мине доста време, за да може семейството да се съвземе както емоционално, така и финансово. Знаеш ли, права беше, че се намеси днес. Това ме накара да се замисля и да осъзная колко много сме свикнали да разчитаме на Дери. През последните две години той поемаше голяма част от проблемите ни. Понякога съм се чудила как успява…

— Мисля, че за него е въпрос на чест — рече тихо Кимбърли.

— Разбира се! В края на краищата той е главата на семейството и е негов дълг да се грижи за всичко — обади се бодро леля Мили.

Кимбърли не каза нищо, ала вдигна поглед и забеляза как Старки откъсна очи от вестника, който четеше. Стори й се, че мъжът я изгледа с искрено одобрение.

— Мъж, който се грижи за всичко вместо другите, има нужда от жена, която да го разбира и от време на време да го предпазва от цялата тази огромна отговорност — промърмори Старки.

Сред трите жени настъпи неловко мълчание, а Старки продължи невъзмутимо да чете вестника.

— Между другото… Ариел ме помоли да ти предам, че е готова да ти гледа на карти още утре, Ким — обади се леля Мили, сякаш за да разведри атмосферата след сконфузващата забележка на Старки.

— Горя от нетърпение — отвърна Ким. Знаеше, че не би могла учтиво да се измъкне от такъв ангажимент.

— Много добра гледачка е! Тя дори предсказа, че ще дойдеш с Дери — бъбреше весело леля Мили.

— Всички го предсказахме! — засмя се Джулия. — Знаехме къде отива Дери и защо… Аз бях на телефона, когато ти позвъни, Ким. Защо затвори?

— Ами, размислих и се разколебах.

— Както и да е… Аз наистина се радвам, че си сред нас. Ти имаш прекрасно въздействие върху Дери — обади се отново леля Мили.

В десет часа Кимбърли се извини, че има главоболие и се отправи към стаята си.

Кавано бе отдавна във всекидневната и четеше вестник. Когато Кимбърли мина покрай него, той учтиво й пожела „лека нощ“, но я проследи с поглед и тя много добре знаеше какви мисли минават през главата му в този момент. Кавано си спомняше тяхното страстно изживяване в бараката. Е, всъщност и Кимбърли мислеше за същото.

 

 

Един час по-късно някой почука на вратата на стаята й. Чу се тихичко изскърцване. Беше неизбежно… Кимбърли се извърна сънена, но успя да разпознае тъмната фигура.

— Здравей, Кавано — дрезгаво прошепна тя.

Без да каже дума, той затвори вратата, прекоси стаята и с жаден поглед затърси лицето й в тъмнината. Очите му блестяха и Кимбърли усети страстното му и диво желание… също като нейното. Младата жена протегна ръце към него. От гърдите на Кавано се изтръгна дрезгав стон и той потъна в обятията й, отдавайки се изцяло на нуждите на плътта.