Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (8)

Осма глава

Някакъв вътрешен глас предупреждаваше Кимбърли за надвиснала опасност. Напрежението между нея и Кавано се бе породило още вчера и бързо стана ясно, че пътуването до Сан Франциско съвсем няма да бъде романтична идилия.

Когато двамата се настаниха в хотела, Кавано малко грубо й напомни, че трябва да се преоблече за вечеря. Кимбърли горещо желаеше атмосферата да се разведри и затова положи специални грижи за тоалета си. Елегантната черна рокля, обточена със златен ширит покрай деколтето и ръкавите, бе избрана от Джулия вчера, когато двете излязоха на пазар. Черните сандали с високи токове и елегантният кок на тила повишиха до известна степен самочувствието на Кимбърли и не след дълго тя бе готова да посрещне една не особено обещаваща вечер. Стори й се, че Кавано е облечен като за война. Изглеждаше леко надменен и изключително мъжествен в черния си костюм и ослепително бяла риза. Кимбърли почувства, че двамата все повече се отдалечават един от друг.

Когато във фоайето бяха посрещнати от любезно усмихнатата администраторка, Ким вече знаеше, че ще се случи нещо непоправимо.

— Имаме среща със семейство Марланд — каза Кавано на администраторката.

Кимбърли изведнъж се вцепени, а служителката кимна учтиво и ги поведе.

— Кавано, какво си направил?! Какво направи с нас? — отчаяно попита Кимбърли.

— Трябваше да уредя срещата именно по този начин, Ким. Иначе ти никога нямаше да се съгласиш да видиш баба си и дядо си.

Ким тръсна глава, сякаш искаше да проясни мислите си.

— От самото начало знаех, че си арогантен, но да постъпиш така с мен… Не съм си го и помислила!

Кавано стисна здраво ръката й.

— Хайде най-после да свършваме с това, Ким! Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш. Имай ми доверие!

— Да ти имам доверие ли? Но, Кавано, след тази вечер никога повече няма да ти имам доверие!

Върху лицето му застина мрачно и сурово изражение.

— Не знаеш какво говориш! Не се противопоставяй, Ким… И не се страхувай. Не забравяй, че съм изцяло с теб. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

— Какво повече би могло да ми се случи?! Знаеш ли, аз си мислех, че ме взимаш в Сан Франциско, за да прекараме тази вечер сами. Смятах, че ще бъде едно незабравимо изживяване за нас двамата. Винаги съм мислила, че моите фантазии оживяват само върху страниците на книгите ми, но очевидно съм допуснала някои от тях да се промъкнат и в живота ми.

— Аз не съм фантазия, по дяволите!

— Не, но човекът, в когото се влюбих, беше фантазия.

— После ще говорим за това… След като се срещнем с господин и госпожа Марланд и след като разбереш, че не е нужно да се отказваш от наследството си…

— Кавано…

Но вече бе твърде късно. Изведнъж двамата се озоваха пред елегантна двойка — възрастен господин със съпругата си, седнали до малка кръгла маса в ъгъла. Кимбърли реши, че баба й и дядо й са около седемдесетгодишни. По всичко личеше, че дядото, Уесли Марланд, е бил хубавец на младини. Той имаше същите кехлибарени очи като Кимбърли. И дядо й и баба й я гледаха възхитени, докато Кавано ги представяше един на друг. Кимбърли седна, без да каже дума, а Кавано се настани до нея, внимателен и закрилящ… Не, не и закрилящ, помисли си Кимбърли. Той е просто себичен. Иначе би ли й устроил такъв капан?

— О, мила моя Ким! Имаш очите на баща си! — прекъсна мислите й Ан Марланд.

— Ще бъде голямо щастие за мен, ако съм наследила само това — рече студено Кимбърли.

Госпожа Марланд потрепери като от удар и отдръпна ръката си, която плахо бе протегнала към своята внучка.

— Ким — започна тихо Кавано, но Уесли Марланд го прекъсна.

— Не, господин Кавано, тя е права да бъде огорчена.

Кимбърли гордо вирна брадичка и заяви:

— Нека се разберем! Не желая някой да ми демонстрира покровителствено отношение! Сигурна съм, че господин Кавано вече ви е обяснил: тази среща ми беше натрапена. Ще ви бъда признателна, ако всичко приключи колкото е възможно по-бързо.

В този миг пристигна сервитьорката и Кимбърли невъзмутимо даде поръчката си:

— За мен чаша вино, моля, но да не е от избите „Кавано“.

— О, не, госпожо… това вино е много скъпо за нашия ресторант — смутено отвърна момичето.

Марландови си поръчаха коктейли, а Кавано — уиски с лед. Когато сервитьорката се оттегли, Кимбърли се обърна към баба си и дядо си.

— А сега, по същество. Нека приключим бързо и всеки да тръгне по своя път. Какво искате от мен?

Отговори й Кавано. В очите му се таеше заплаха.

— Ким, господин и госпожа Марланд искаха само да се запознаят с теб. Не е нужно да бъдеш агресивна. Успокой се, моля те!

— Годеникът ти е прав, мила. Ние просто искахме да те видим — побърза да каже госпожа Марланд.

— Годеникът ми ли? За кого говорите? — възкликна възмутено и с престорена изненада Кимбърли.

Уесли Марланд се намръщи.

— Господин Кавано ни уведоми, че има намерение да се ожени за теб.

— Така ли? Чувам го за първи път! — отвърна Кимбърли и на устните й се появи горчива усмивка.

Сервитьорката донесе напитките и бързо се отдалечи.

— Възнамерявах да обсъдя с Ким този въпрос след срещата й с вас — отвърна спокойно Кавано.

— Ето още една изненада, която господин Кавано ми е подготвил — рече злъчно Кимбърли, замълча и отпи от виното. После вдигна чашата си срещу светлината и каза: — Хубаво вино… Има аромат на нещо чисто и искрено.

— Стига, Ким! Държиш се като дете! — тихо рече Кавано.

— Моля? Нещата май не се развиват според очакванията ти? Представям си колко си разочарован…

— Ким, разбираме, че ти е трудно и си изненадана — намеси се Уесли Марланд. — Но наистина мислехме, че по никакъв друг начин не би се съгласила да се срещнеш с нас. Адвокатите ни уведомиха, че ти категорично си отказала…

— Категорично — натърти Кимбърли.

— Трябваше да те видим, Ким. Търсихме те толкова дълго… Едва когато се появиха книгите ти, успяхме да открием адреса ти — прошепна Ан Марланд.

— Закъснели сте с двайсет и осем години, госпожо Марланд.

— Нима смяташ, че не съзнаваме това! Но ние не можем да върнем миналото! Искахме само да знаеш, че ще наследиш всичко, което имаме — развълнувано каза Уесли Марланд.

— Господи! Наистина ли мислите, че ще докосна и един цент от вашите пари? — изумено възкликна Кимбърли.

Възрастните хора сепнато я изгледаха. Очевидно не бяха подготвени за такъв отговор. Кавано отпи от уискито и хвърли замислен поглед към Кимбърли.

Уесли Марланд се изкашля и каза:

— Извинявай, мила! Разбираме, че докато стане известна и забогатее, една авторка на криминални романи има нужда… Ким, нашите пари могат да бъдат използвани за твоите деца. Навярно ще помислиш за тяхното бъдеще, преди да позволиш на гордостта да те заслепи.

— Какви деца? — любезно попита Кимбърли.

Ан Марланд виновно изгледа Кавано.

— Ами… когато с господин Кавано се ожените, няма ли да искате деца?

— Господин Кавано не е обсъждал женитбата си с мен, нито пък е споменавал нещо за деца. Още един малък пример за това как с него все не успяваме да се разберем — изчурулика Кимбърли с привидна веселост.

— Ким, утежняваш положението за всички ни, включително и за себе си. Защо не постъпиш така, както би направила една сърдечна и чувствителна жена, каквато си всъщност? — гневно рече Кавано.

Уесли Марланд въздъхна и промълви:

— Нямаш представа каква беше ситуацията преди двайсет и осем години. Баща ти беше толкова млад… А и не оказа кой знае каква съпротива… Накрая дори се чувстваше щастлив, когато наехме адвокат за развода.

— На вас не ви ли хрумна, че нямате право да се разпореждате с живота му? — възмути се Кимбърли.

— Джон имаше дълг към семейството… Или поне така мислехме тогава… — обади се неуверено Ан Марланд.

— Разбирам — каза Кимбърли.

— Наистина ли? — изненадано възкликнаха Ан и Уесли Марланд.

— Разбира се. Кавано е идеален пример за това как семейният дълг може да диктува живота на един човек отначало докрай… Всички вие сте жертва на вроденото ви чувство за дълг и вярност… А аз израснах независима и напълно самостоятелна! Никой не ми е нужен!

Каква ирония? Тези думи щяха напълно да отговарят на истината само преди няколко дни… Преди да се влюби в Кавано.

Ан Марланд се наведе и разтревожено прошепна:

— Ким, мила, скоро ще се омъжиш. Господин Кавано произхожда от стар и почтен калифорнийски род. Ако ни признаеш като баба и дядо, ти също ще дадеш своя принос в това отношение.

Кимбърли остави чашата си и погледна към Кавано.

— Това ли се надяваше да постигнеш? Да ми осигуриш подходящ произход, преди да ме въведеш в семейството си?

В зелените очи на Кавано лумна дива ярост.

— Много добре знаеш защо го направих — отвърна той.

Изведнъж, съвсем неочаквано за нея самата, Кимбърли разбра, че той казва истината и му повярва. Повярва и на Марландови. Тя затвори очи и прошепна с треперещи устни:

— Зная, зная… правиш го, защото смяташ, че така е най-добре за мен.

— За всички нас, Ким. Повярвай ни, не искаме да те нараняваме повече. Ти си единствената невинна жертва… — промълви Уесли Марланд.

— Е, да… Майка ми не влиза в сметката — глухо рече Кимбърли.

Ан и Уесли се спогледаха, после старицата срещна открито очите на Кимбърли.

— Мила, майка ти беше много млада и отчаяно искаше да задържи Джон…

— Какво означава това?

Уесли Марланд въздъхна и отвърна:

— Ким, майка ти нарочно забременя, когато започна делото по развода с надеждата, че ще задържи Джон. Вярвала е, че едно дете може да спаси брака им. Тя сама призна това пред него…

Кимбърли поклати глава.

— Няма да споря с вас. Навярно сте прави. Случвало се е влюбени жени да вършат и по-големи глупости… Но все пак ще трябва да намерите друг наследник за парите си. Защо не ги вложите в благотворително начинание, например подпомагане на още неизвестни и бедни писатели?

Уесли Марланд се обърна към Кавано и рече умоляващо:

— Господин Кавано, не й позволявайте да се отказва от наследството си!

Кавано сви рамене.

— Какво ще прави с наследството си е нейна лична работа. Аз я доведох тук, за да се срещне с вас и да разбере, че баба й и дядо й не са чудовища. Тя трябва да преодолее страха си от семейства, които се градят на чувството за дълг и отговорност…

— Нима наистина сме такива чудовища?! Просто навремето направихме онова, което смятахме за необходимо. Сгрешихме — промълви Ан Марланд.

Кимбърли поклати глава.

— Не! Коя съм аз, че да ви съдя? Вие не сте чудовища и аз не храня омраза към вас сега. Просто не мога да ви върна онова, от което сте се отказали преди двайсет и осем години.

— Можеш да ни дариш с правнучета — тъжно рече Уесли Марланд.

— Но аз нямам деца — отбеляза сухо Кимбърли.

— Засега — вметна невъзмутимо Кавано.

Настъпи неловко мълчание. После Уесли Марланд се размърда нервно и много предпазливо попита:

— Ким, ще бъде ли твърде дръзко от наша страна да се надяваме двамата с Дариъс да се съгласите да вечеряте с нас?

„Твърде дръзко да се надяваме…“ Тези горди, богати, влиятелни и достолепни хора бяха достигнали преклонна възраст и сега се налагаше да молят внучката си да прекара една вечер заедно с тях.

Кавано очакваше отговора й заедно с Ан и Уесли Марланд, не направи никакъв опит да повлияе на решението й.

— С Кавано ще вечеряме с вас — прошепна най-сетне Кимбърли. Прочете в очите им облекчение и благодарност, ала задоволството, което зърна в погледа на Кавано, я вбеси. За какъв се мислеше той? За всемогъщия Бог ли?

Сядайки до нея, Кавано усети напрежението и лошото му предчувствие се засили. До този момент той бе уверен, че постъпва правилно и че инстинктът му не го лъже, но вече не бе толкова сигурен. Старки го беше предупредил, че жените не обичат изненадите…

Вечерята протече гладко и Кавано реши, че в крайна сметка Кимбърли ще се успокои и ще приеме положението. Все пак тя вече говореше учтиво с баба си и дядо си, макар само преди няколко дни да се кълнеше, че не желае изобщо да ги види.

На сбогуване предчувствието му за близка опасност отново го споходи.

— Искам да ни дойдете на гости в имението и да видите винарната — обърна се той към Уесли Марланд и стисна ръката му.

— Благодаря. Много бих искала — отвърна вместо съпруга си Ан Марланд и колебливо погледна към Кимбърли, не знаейки как да се сбогува с нея.

Кавано усети как самият той затаява дъх в очакване на реакцията й. Оказа се, че тревогите му са напразни. Кимбърли се наведе и целуна баба си по бузата. Ан Марланд развълнувано потупа внучката си по рамото и бързо извърна очи, за да скрие сълзите си.

— Ти ни направи щастливи, Ким. Благодарим ти за великодушието, което прояви към нас тази вечер — каза Уесли Марланд.

— Не на мен, а на Кавано трябва да благодарите.

Марланд поклати глава.

— Той уреди срещата, но ти я направи успешна. Лека нощ, Ким.

Кавано ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха към таксито, което вече ги очакваше. Двама извънредно горди старци. Какво ли им струваше да признаят, че са сгрешили…

— Е, Кавано, ти се справи! Поздравления! Не знаех, че си ми подготвил тази малка атракция! — прекъсна мислите му Кимбърли и злъчно се усмихна, както толкова много пъти тази вечер.

— Всичко приключи, Ким. Не аз, а ти се справи — каза той и я хвана за ръка.

— Страхотно! Да знаеш само колко превъзходно се чувствам!

— Най-трудното е вече зад гърба ни, мила. Ти се срещна с тях. Никой не може да те накара напълно да ги приемеш, но трябваше да се увериш, че не са безчовечни деспоти.

— Защо? — попита Кимбърли с престорено невинен тон.

Кавано отново усети как напрежението продължава да расте.

— Исках да превъзмогнеш страха си, да се освободиш от миналото, Ким. Не разбираш ли?

— Че аз бях свободна! Абсолютно нищо не ме свързваше… Колко по-свободна може да бъде една жена?

— Лъжеш се, мила! Между нас вечно имаше призраци от миналото ти — ту Ейми Солитер, която си сътворила, защото искаш да бъдеш независима като нея, ту Джош Валериън… Исках да изгоня всички тези духове, преди да те направя своя!

— Но ти вече ме направи своя! Нима успя да забравиш! И духовете изобщо не ти попречиха…

— Докога ще ме наказваш, задето уредих срещата? — процеди през зъби Кавано.

— Нямам намерение да те наказвам, Кавано. Не притежавам такава власт!

Кавано стисна ръката й, ала срещнал изпепеляващия й поглед, незабавно я пусна. Не желаеше скандал във фоайето.

— Освен очите си наследила и гордостта на Марланд… Само си представи как се чувстваха те тази вечер!

За негова изненада Кимбърли гордо вирна брадичка и каза съвсем спокойно:

— Да… Не биха и помислили за такова нещо преди двайсет и осем години. Времето променя всички, предполагам…

— Всички, Ким, включително и теб.

— Е, обади ми се след двайсет и осем години, за да провериш колко съм се променила.

— Изобщо не смятам да чакам толкова дълго. Ако помислиш малко, ще разбереш, че съм постъпил правилно — рече Кавано, чувствайки, че започва да губи търпение.

— Нима? — язвително подхвърли Кимбърли и влезе в асансьора.

Кавано бързо я последва. Докато вървяха към стаята, Кимбърли мълчеше и изглеждаше напълно спокойна, но щом влязоха, тя се отправи към гардероба и заизважда дрехите си.

— Какво правиш? — грубо попита Кавано.

— На какво ти прилича?

Той посегна към нея, а тя го погледна стреснато и отстъпи назад.

— Дявол да го вземе, Ким, не ме гледай така!

— Тогава не ме заплашвай!

— Не те заплашвам, но няма да ти позволя да си тръгнеш… Трябва да останеш, Ким. Ти си моя и ме обичаш! Забрави ли?

— О, Кавано… Не съм забравила, но проблемът е, че ти не ме обичаш. Едва сега си дадох сметка за това. Ти нито веднъж не спомена, че любовта ни е споделена. Бях решила, че тази вечер в Сан Франциско ще ми разкриеш истинските си чувства…

— Ким, след като видя баба си и дядо си, вече можем спокойно да поговорим за бъдещето.

— Аз лично не виждам никакво бъдеще с човек като теб.

— Дай ми още една възможност, Ким. Не исках нещата да се развият по този начин. Щеше ми се всичко да приключи веднъж завинаги! Не разбираш ли? Смятах, че миналото ти… Семейство Марланд, които навремето са използвали силата си… Мислех, че всичко това се изправя между нас!

— И ти от своя страна реши също да използваш сила — прекъсна го Кимбърли. — А аз си мислех, че ме разбираш… Бях се заблудила, че дори отгатваш мислите ми.

— Ким, аз съм мъж! Мъжете възприемат нещата по-различно от жените… Може би тази вечер направих грешка, но не съм искал да те подведа. Предпочитам да разрешавам проблемите, вместо да се затворя в свят от илюзии, който да ми помогне да избягам от тях!

— Свят от илюзии ли? Да не смяташ, че аз живея само чрез книгите си?

— А не правиш ли точно това?

— Кавано, ти изобщо не ме познаваш! — викна гневно Кимбърли и влезе в банята.

След малко излезе, понесла тоалетните си принадлежности.

— Ким, почакай! Къде ще отидеш посред нощ?

— Ще намеря място, където да прекарам нощта… Сама — рече най-сетне Кимбърли и затвори куфара си.

— Ще прекараш нощта тук! С мен! — изкрещя Кавано и сграбчи ръката й.

— Не.

Тази единствена, спокойно произнесена, дума го удари като камшик. По-леко би му било, ако Кимбърли беше извикала: „Никога! Не и с такъв като теб!“. Нямаше представа какво да предприеме в този миг. Той пусна ръката й и Кимбърли веднага се отправи към вратата.

— Прекаляваш, Ким! Няма да напуснеш хотела! За твое и за мое добро, не ме предизвиквай!

Кавано чу заплахата в собствения си глас и видя как Кимбърли спря за миг при вратата. Все още държеше главата си гордо изправена, но в очите й се прокрадна страх.

— Щом ме заплашваш, давай направо! Хайде, какво ще направиш, ако напусна хотела?

Отстъпи, Кавано! Или искаш всичко да загубиш, помисли си той и затвори очи. Помълча миг-два, погледна я и каза:

— Ако си съвсем сигурна, че искаш да си отидеш, вместо да останеш с мен тази нощ, ще се обадя на рецепцията, за да ти наема друга стая в хотела.

Кимбърли го гледаше безмълвно, докато той набираше номера на хотелската администрация. Очевидно реакцията му бе изненада за нея… или поне така си мислеше Кавано.

По-късно, когато я заведе до новата й стая, той спря пред вратата и каза:

— Не мислех, че така ще прекараме нощта…

— Нито пък аз. Както ти спомена, Кавано, моят свят е изграден от фантазии, които, за съжаление, си останаха само фантазии и в действителността…

— По дяволите! — изръмжа той през зъби и посегна към нея.

Притегли я в обятията си и Кимбърли не се възпротиви. Грубо впи устни в нейните. Не се интересуваше дали тя ще откликне. Искаше само да обсеби сетивата й и да я държи будна цяла нощ…

Та нали и той нямаше да, може да мигне! Щеше да мисли само за нея!

Когато най-сетне я пусна, очите й бяха неразгадаеми.

— Лека нощ, магьоснице. Върви да спиш… ако можеш.

Два часа по-късно Кавано вече не бе в състояние да издържа на все по-засилващото се у него чувство на безпокойство… Нещо не беше наред!

Той стана, облече се и слезе във фоайето. Твърде късно! Кимбърли бе напуснала хотела…