Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (6)

Глава шеста

На миля разстояние от него, Лизбет затвори вратата на спалнята си и се опря на нея. Крайниците й трепереха толкова силно, сякаш тялото й представляваше прекомерна тежест за тях. Докосвайки шията си с ръка, тя притвори очи и благодари на Бога, че успя да преживее този ден.

Пристигането на Енвил в Уексфорд Хол сутринта наистина не я изненада, тя го очакваше. Но колкото и да бе подготвена, не беше в състояние безпристрастно да понесе присъствието му и да овладее стихийните си чувства към него. Мушна ръка в джоба на полата си и сключи пръсти около предмета, скрит там, сетне го извади и го заразглежда.

Докато се сбогуваше с нея сутринта, Енвил й бе върнал медальона и бе притиснал пръстите й около него, точно както беше сторил това отдавна, в един от спокойните и щастливи дни на младежката им невинност. Единствената частица от него, която бе успяла да съхрани. Нейният талисман. В продължение на години го бе пазила, зашит във фустата й, скрит от очите на баща й, а по-късно и от любопитството на лорд Торп. Отскоро си бе позволила смелостта да го носи открито, убедена в безграничното доверие на Силван към нея.

Сега това беше станало невъзможно. Съпругът й мислеше, че медальонът се търкаля някъде на дъното на реката, защото и на него бе разказала същата история, както и на Форест Йорк. Ако Силван разкриеше измамата, щеше да започне да я разпитва и да настоява да научи истината за обстоятелствата, довели до спасяването й от удавяне. Съпругът й нямаше и най-малката представа за душевното й състояние.

Като мина покрай огледалото, Лизбет механично прибра снопчетата коса, немирно паднали към бузите й, придърпа надолу маншетите на ръкавите си и изпъна високата си яка. Взря се в отражението си — големи очи с цвят на лешник и почти безцветно лице — и й се стори, че съзира дух, някакво странно видение на някогашното момиче. Най-ужасното беше, че дори в съзнанието си тя не можеше да си представи предишния си образ. Понякога дори й се струваше, че живее в някакъв унес — между съня и реалността.

Пое си дълбоко въздух и пощипа бузите си, извиквайки върху лицето си нежната руменина от минали години. Какво ли мислеше Енвил за нея? Дали я намираше красива, желана и очарователна както по-рано? Двата образа на Форест — от младежките години и сегашният, се завъртяха и се сляха пред очите й. Какъв прекрасен мъж беше станал любимият й! Висок и широкоплещест! Каква сигурност и самоувереност излъчваше! Нямаше и следа от предишния отхвърлен самотник и безсилието му пред човешката злоба. На негово място застрашително се възправяше истински мъж.

И все пак, очите на сирака не бяха променени, помисли си Лизбет с тъга, но и с облекчение. В тях беше останала предишната уплаха, в тях сякаш се смесваха хиляди болки и хиляди бесове.

Тя потрепери от желанието да отиде при него и да го прегърне, за да успокои, както някога, безпокойството, измъчващо духа му. Искаше й се да избяга от Уексфорд Хол и по заснежения път да стигне до Енвил, да се отпусне в прегръдката му. И после двамата да заминат някъде далеч оттук, много далеч. В някоя друга страна те можеха да лежат заедно под лазурно небе, да се целуват, да се смеят и да танцуват безкрайно дълго, както би трябвало да им е отредено.

Нежната усмивка изчезна от лицето й. Долови леко скимтене откъм вратата, която съединяваше стаята на Силван с нейната. Сигурно вече се бе унесъл в сън. Лизбет си представи уродливото му тяло, мятащо се в сатенените чаршафи, облечено в детската си нощница. Тя стисна очи и се опита да прогони всяка мисъл за съпруга си, но напразно. С въздишка, която съдържаше цялата трагичност на осъзнаването, че не е способна да захвърли задълженията си, графинята остави медальона да се плъзне обратно в джоба й. Не можеше да изостави Силван. Причините бяха много и се преплитаха в сложен възел, но една стоеше над всички…

Някъде под прозореца тропот на копита по заледения чакъл привлече вниманието й. Скоти се прибираше и управляваше конете със силните си млади ръце. За кратко Лизбет се загледа в започналото да наедрява тяло и чертите на лицето на момъка, които вече носеха белези на съзряване, сравнени с довчерашното им детинско излъчване. Прилича на баща си, помисли си тя гордо, толкова прилича…

Очите й силно блестяха и тя отклони погледа си. Трябваше да бъде внимателна и още по-дълбоко да закъта чувствата си към Скоти. Никой не трябваше да заподозре за тях — нито Силван, нито Форест Йорк, дори и самото момче. Откритието щеше да бъде пагубно — за всеки един от тях.

 

 

Снегът отново заваля над Уинтърспел, засипвайки още веднъж местата, където слънцето беше успяло да разтопи бялата покривка. Форест се взираше в побеляващия пейзаж от замръзналия прозорец на работната си стая. През стъклото проникваше студ, от който кожата на ръцете му настръхна. Той потръпна и започна да ги разтърква.

Въпреки студа се канеше да отиде до селото, уж за да купи нещо от книжарския магазин, но по-скоро да види и родното си място. Искаше му се да зърне кривата улица, по която момчетата от селото го бяха замеряли с подкови и преследвали с подигравателния си смях. Искаше му се с очите на вече зрял мъж да разгледа лицата на тези, които някога го бяха унижавали, за да открие дали злобата все още ги разкривява така, както се бяха запазили в спомените му.

Навлече тежкото си палто над ризата и бричовете за езда, а ръцете си напъха в ръкавици и потегли към Уексфорд Хол. Предния ден беше изпратил по пощаджийчето бележка до Лизбет, в която се интересуваше за нейното и на лорд Торп здраве. В учтивия си отговор тя го уверяваше, че всичко е наред. Но беше написано толкова хладно и надуто, че той недоумяваше дали лейди Торп изобщо възнамерява да го види някога.

Измина разстоянието до Уексфорд Хол за кратко време. Движеше коляното си по-свободно благодарение на непрекъснатите настоявания и надзор на Агата Пийкок да седи с вдигнат крак, подпрян на възглавница. Трябваше да й се признае, беше положила майчински грижи за него, а това за първи път се случваше на Форест. Размекнат, той се беше оставил в ръцете й, без да показва, разбира се, пред Агата своята мекушавост. И двамата бяха все още твърде сдържани един към друг, за да допуснат нещо друго, освен раздразнение в отношенията си.

Малцина се мотаеха в имението, когато Форест пристигна. Той се отправи направо към конюшните. Разтвори широко двукрилата врата и се закова за миг на прага, докато очите му привикнат с полумрака вътре. Неговият кон беше в кошара близо до входа и главата му се виждаше. Веднага му направи впечатление пръснатата по пода допълнително слама и следите от каша в дървеното корито за храна. Форест прикри доволната си усмивка и плъзна ръка по врата на животното. Усети косъма гладък и копринен като след скорошно старателно разчесване.

— Няма да откриеш нещо, което да не е свършено както трябва — заяви изскочилия от сянката Скоти едновременно нападателно и отбранително. — Знам как да се грижа за коне.

— Сигурен съм, че знаеш — каза Форест, като го погледна. Взе юздата от закачалката и я надяна на главата на Красив пламък, след което придърпа ремъците, за да провери как конят приема стягащата им хватка. — Лейди Торп дали е някъде наблизо?

— И какво ако е? — предизвикателно отговори с въпрос момъкът.

— Просто попитах. — Форест беше събрал всичкото си търпение, за да понесе спокойно неговата враждебност. — И тъй като изглежда, че в момента нямаш друга работа, освен, разбира се, да си играеш с търпението ми, би ли имал нещо против да ми донесеш седлото?

Скоти му отговори само с дързък поглед и се обърна. После с пъхнати в колана на широките си панталони палци се отдалечи с небрежна походка, като остави по-възрастния мъж в неведение по въпроса дали ще получи седлото си или не.

— Наперен хъшлак! — измърмори Форест. — Липсва му всякакво възпитание. Дори аз не съм бил такъв някога. — Веждите му се извиха от изненада, когато момчето отново се появи със седло в ръцете, което постави върху оградата на кошарата, очевидно от нежелание да го подаде в ръцете на другия.

— Възстанови ли се лорд Торп след пристъпа? — Въпросът беше зададен без следа от обида, докато Форест нагласяваше седлото върху гърба на Красив пламък.

— Винаги му минава — сви рамене прислужникът.

— Често ли страда от тях?

— Веднъж на две или четири седмици. Изкарва акъла на прислужниците. Те мислят, че е обладан от демони. Цялото това лигавене и въртене на очите. — Скоти изпуфтя в погнуса.

— Едва ли има нещо общо с демони. Нищо повече от болест, а тя не прави разлика между бедни и богати, с благородно потекло или обикновени хора. Разправят, че Бонапарт страдал от същата болест.

Скоти не изглеждаше убеден от чутото. Той се надигна, за да седне на оградата.

— Въпреки всичко лорд Торп е странна птица, както и да го погледнеш. В селото му викат Краставата жаба и говорят, че мястото му било в някой цирк.

— И ти си съгласен?

— Понякога.

— Само защото външността му е необичайна?

— Разбира се. А защо иначе? Не изглежда нормален, нали така?

Форест пристегна ремъците на седлото. Изкушаваше се да повтори мнението си за чудаците, което бе изразил пред Агата Пийкок. Вместо това реши само саркастично да добави:

— Ако уважаваните жители на Уинтърспел твърдят, че е така, далеч съм от мисълта да го оспорвам. Но лейди Торп със сигурност не счита съпруга си за отблъскващ.

Скоти подскочи като попарен от думите му и сви юмруци.

— То е защото лейди Торп е светица! Никой, никой не е толкова добър, колкото е тя. Дъртите вещици, дето й обръщат гръб в селото, не са достойни да се докоснат до крайчеца на роклята й.

— Обръщат й гръб?

— Точно това казах — сърдито потвърди Скоти и смъкна кафявото си вълнено кепе ниско над веждите.

Форест се опита да разбере нещо повече:

— Човек би помислил, че лейди Торп е най-уважаваната дама в околността. Все пак тя е жена на благородник и…

— Тя въобще никога не е била уважавана — прекъсна го грубо Скоти. — Още откакто е била момиче и… — Сякаш премислил, че е по-добре да не информира повече събеседника си, момчето остави изречението си недовършено и продължи: — Тукашните хора имат дълга памет, това е всичко. Освен това, струва ми се, че дъртофелниците направо й завиждат за всичко, което има сега. Трябва да му се признае на господаря тази заслуга, че добре се грижи за нея. Не минава и седмица, без той да поръча от Лондон някаква мебел, шапка или модна финтифлюшка, само за да я изненада. — Скоти склони глава на една страна и неодобрително заяви: — Разбира се, той не ходи никъде с нея, вероятно заради начина, по който хората го зяпат и сочат с пръст. Понякога аз я возя на църква, но дори и там никой не я заговаря. Освен пастора, разбира се.

— Да, разбирам. — Форест намръщено размишляваше над току-що чутото. Беше смутен от факта, че отношението към Лизбет беше останало все така лошо и след двадесет години.

До него Скоти се размърда върху преградата.

— А вие защо сте тук, в Уинтърспел? — попита той рязко. — И колко дълго смятате да останете?

Форест потисна една отчаяна въздишка и провлечено отговори:

— Ако някога се случи, която и да е от забележките ти към мен да бъде направена тактично, момче, кълна се, че ще се почувствам задължен да ти поднеса поздравленията си.

С покарал вече мъх по брадичката, която изнесе напред като булдог, Скоти настоя:

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Не възнамерявам и да го сторя. — Форест нагласи със силно подръпване един от коланите на стремената. — И нека това бъде краят на разговора ни.

Младежът обаче нямаше никакво намерение да зареже по този начин въпроса.

— Нямате намерение да причините неприятности на лейди Торп, нали? — запита той настойчиво, отскочи и препречи пътя на Форест.

Другият пристъпи по-близо до него и главата му се извиси над момчето с няколко сантиметра. Думите бяха произнесени с мекия и търпелив тон, с който някога се бе обръщал към стотиците юнкери, прекалено нахакани за положението си:

— Не пъхай зеления си нос там, където не му е мястото. Току-виж посинял, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Скоти настръхна и отметна назад глава, като изгледа Форест с презрение, много по-подходящо за възрастен мъж, отколкото на момче като него.

— Виждал съм те много пъти да я заглеждаш. Само й направи нещо лошо, каквото и да е, и аз ще…

— И ти ще какво? — Форест се наведе толкова близо, че реверите на палтото му докоснаха копчетата на ризата на Скоти. Момчето наведе назад глава, за да може да гледа другия в очите. Упорито стиснатата му уста се отвори, сетне пак се затвори.

— Размислих — изрече Форест сухо. — Не ми казвай. Нека бъде изненада. — И само с едно ловко прехвърляне той възседна коня и дръпна юздите така, че Скоти трябваше да отскочи назад, за да не попадне под копитата на животното.

— Благодаря за седлото. — Форест помаха приятелски през рамо и с тропот напусна конюшнята. — Също и за разговора, приятен както винаги.

Сподири го низ от ругатни. Форест се подсмихна, после развеселен промърмори:

— Бедното момче, дори не се е научило да ругае както трябва, речникът му е направо за съжаление. Струва ми се, че в най-скоро време ще трябва да го запозная с някоя и друга от по-съдържателните моряшки „благословии“.

Докато конят му минаваше под украсената с фантастични фигури порта на Уексфорд Хол, той не устоя на изкушението да вдигне поглед към прозорците на втория етаж. Беше рано, едва час след разсъмване и той се запита дали Лизбет още спи. С усилие откъсна мисълта си от картината на едно крехко женско тяло, пъхнато под завивките, на пръсната коса с цвят на мед, на устни, отпуснати в спокойствието на съня. Налагаше се да прогонва подобни мисли. Лизбет не беше негова, никога нямаше да му принадлежи… освен, разбира се, в мислите, раждани от прокълнатия му от желанието мозък.

Порази го тишината в селото, когато известно време след това съзря дървените къщи със затворени кепенци на прозорците. Изпита странното, но и оправдано усещане, че иззад всеки прозорец в него се взират любопитни очи. Забавяйки хода на коня, той местеше погледа си наляво и надясно, без да пропусне нито една скромна къщурка. Ледени висулки украсяваха стрехите, диреците на входните порти и многогодишните разкривени дървета. Пред погледа му къщите сякаш пропълзяваха под снежната си завивка, плъзваха се толкова близо една до друга, та горните им етажи почти отрязваха пътя на слънчевите лъчи.

Нищо не се е променило в това забравено от Бога място — мислеше Форест. — Нищо. Двадесет години не са успели да разтопят проклетия ледник!

И тогава те започнаха като че ли да никнат отвсякъде — хората, които го бяха наричали Енвил и дяволско изчадие. На един от ъглите мъж спря да разрива снега и изгледа намръщено неканения гост. Жена с кошница на ръката си отстъпи в рамката на вратата на къщата си, за да наблюдава оттам с подозрение придвижването му. Изпод пожълтяла от времето шапка почтена матрона на преклонна възраст злобно го изгледа. Въпреки че никой не се досещаше кой всъщност е той, очите им го виждаха в същата светлина, с която винаги са възприемали чуждото и непознатото — с недоверие. Форест никога не бе успял да разбере тяхната затвореност за всичко ново и никога не бе преставал да я ненавижда. Скитанията му по света го бяха научили, че навсякъде се отнасят с недоверие към чужденците, но никъде омразата към тях не взимаше такъв ненормален облик, както в Уинтърспел.

Селото се гордееше с няколкото си магазина, между които фурна, месарница, сладкарница и обущарски магазин. В края на редицата дюкянчета се намираше малка книжарница, на чиято табела пишеше: „Батърс“.

Форест спря там коня си и слезе от него. Можеше да се види, че магазинчето е отворено — зад витрините му се прокрадваше човешка сянка. Ботушите на Форест бяха първите, чиито следи се отпечатаха в снега на пътечката към вратата на магазинчето, преди той да влезе вътре. Появата на клиент беше известено от звъна на камбанки, поставени над вратата.

Продавачът стоеше зад висок тезгях. Светлината, която се отразяваше в стъклата на очилата му, не даваше възможност да се видят очите. Посрещна посетителя си безмълвно, със скръстени на гърдите ръце, без никаква любезност.

— Добро утро — беше краткият поздрав на Форест, който се приближи до тезгяха и постави големите си ръце в ръкавици върху него. — Бих желал половин дузина тефтери.

— Няма никаква хартия — отговори продавачът, без да направи и най-малкото усилие да прикрие натрупаната стока на лавици зад гърба му.

Форест го изгледа с ледено изражение, което не се промени, дори когато извади две банкноти от джоба си. Бавно плъзна хартийките, докато ъгълчетата им почти докоснаха, ръката на книжаря.

Лицето на продавача едва забележимо трепна. Той преглътна. Въпреки че не виждаше очите му, Форест беше сигурен, че те оглеждат улицата, за да проверят има ли свидетел на размяната. После, с едно неуловимо движение, книжарят докопа банкнотите и ги издърпа от ръката на клиента си.

— Хартията ще ви бъде доставена — заяви той с нисък глас. За Форест беше ясно, че на следващия ден щеше да намери пакет на прага си, оставен там без много шум под прикритието на тъмнината.

— Не се притеснявайте и не си давайте много зор — провлече той и кимна за довиждане със злостно ухилване. Сетне, без да си направи труда и да спести по-късните разпитвания от страна на съседите, той се изправи за момент пред книжарницата и заразглежда спокойно наоколо. Очите му срещнаха очите на всеки, който имаше куража да го погледне.

Форест поведе коня си, без да бърза — далеч от неприятната наглед бъркотия от постройки, покрай всички места, които не беше виждал с очите на мъж. Спомените за минали жестокости оставяха горчив привкус в устата му, но горчилката не му пречеше да се наслаждава на красотата на зимния пейзаж.

Въздухът стана мразовит. След час връхните му дрехи, ръкавиците и ботушите не можеха да го предпазят от студа. С мисъл за горещо питие и обяд той се отправи в южна посока, следвайки извивката на пътя покрай гъста гора. Преди да е изминал голямо разстояние, забеляза двама ездачи, единият следваше другия на около петдесет метра. Позна ги веднага и пришпори Красив пламък да ги настигне.

Дори под качулката на пелерината забеляза как се разшириха и заблестяха очите на Лизбет след стряскането й в първия момент, когато ги застигна. В зениците й съзря обаче нерешителност и преди везните да успеят да се наклонят към бърза раздяла, Форест подкара жребеца си и препречи пътя на кобилата й.

— Лейди Торп — поздрави я той и сякаш с магнит задържа погледа й.

— Капитане… — сякаш не й достигаше въздух.

Конят й беше перленосив, също като костюмът й за езда. Носеше тъмносиви ръкавици, а върхът на малкия ботуш, който се подаваше под ръба на роклята й, беше черен. Зачуди се защо тя винаги се обличаше така, като че ли е в траур. Това направо унищожаваше красотата й. Искаше му се да дръпне качулката, за да може слънцето да погали златните й къдрици.

Скоти спря до тях. Конят му пръхтеше и от устата му излизаха кълба пара. Първо хвърли неодобрителен поглед към Форест, след което се обърна към лейди Торп.

— Графът ще се притеснява, господарке — предупреждението му беше придружено от още един войнствен поглед към другия й събеседник.

Колебанието на Лизбет продължи дълго. Ръцете й стиснаха по-здраво юздите. Не беше в състояние да откъсне очите си от капитана. Не успяваше да си поеме дъх при възхитителната гледка на смуглото лице, черните очи и коса на мъжа, които рязко се открояваха върху фона на снежната белота. Като момиче, тайнствената му самотност и дивия му характер я бяха очаровали — ответи на някакъв повик на сърцето й. Тогава не беше успяла да му устои. Не беше по силите й да му устои и сега. Каза си, че няколко минутки насаме с него няма да са от значение. Първо, щеше да се наслади на изживяването, а по-късно — на сладкия спомен за тях. Не виждаше нищо непристойно в постъпката си. Кратка езда рамо до рамо с капитан Йорк не можеше по никакъв начин да се възприеме като измяна към Силван или да я накара да се чувства виновна за каквото и да е на следващия ден.

— Тръгвай към къщи, Скоти — заповяда му тя едва чуто. — Аз ще се прибера скоро след теб.

Когато младежът не помръдна, без да откъсва недоверчивите си очи от Форест, графинята му заговори още по-успокояващо:

— Всичко е наред. Нищо лошо няма да ми се случи. Тръгвай.

Скоти се отдалечи с видимо нежелание, но преди това хвърли един злобен и предупредителен поглед към мъжа, който го отмина с пълно пренебрежение.

Нито един от двамата не помръдна преди прислужникът да изчезне от погледите им. През цялото това време Форест не откъсваше очи от своята младежка любов. Накрая погледите им се срещнаха. Напрежението между тях беше неимоверно. Само една искра от чувствата им беше в състояние да запали истински пожар.

— Знаеш ли какво, наистина се налага да държиш изкъсо това момче — прекъсна най-накрая Форест напрегнатото мълчание. — Държи се отвратително, а и теб излага по този начин. Някой близък ден ще предизвика човек, по-малко търпелив от мен, който ще му изкара цялата лошотия през носа. Бога ми, възпитанието му е безобразно. И знаеш ли още какво — продължи той с престорено сериозно изражение, — познавам един офицер, който събира новобранци и който ще се радва да го вземе във флота. След като премине четиригодишния урок по търкане на палубни дъски плюс няколко стотици удара с камшик, ще се завърне напълно дисциплиниран.

Отначало Лизбет изглеждаше изумена от думите му; готова да спори яростно в защита на Скоти. Но после изражението й внезапно се промени и тя започна да се смее. Смя се, докато сълзи потекоха по бузите й. Форест не беше чувал този смях, приличен на меден камбанен звън, в продължение на двадесет години. И сега, ако душата му не се сгърчи от тази сладост, той би се присъединил към необяснимото й веселие.

Смехът й постепенно замря. Отново настъпи неловка тишина. Опитът му да се пошегува с нея се беше оказал не особено сполучлив. Така това, което трябваше да си кажат, само бе отложено, а времето им да бъдат заедно беше твърде скъпо, за да го губят с лека ръка. Той предполагаше, че никой от двамата не беше достатъчно сигурен какво да каже сега, когато имаха възможност да го сторят. И двамата искаха да изразят чувства, за които нямаше думи, да почувстват всичко, пропуснато през двете десетилетия раздяла с другия.

Невъзможно. Невъзможно.

Безмълвно, сякаш и двамата мислено бяха съгласни, те свърнаха с конете си от пътя и навлязоха един след друг в гората. Продължиха да яздят навътре, но вече редом. От време на време краката им се допираха, а те ставаха все по-напрегнати.

— Няма промени, нали? — Гласът на Форест прозвуча съвсем неуверено. — Уинтърспел, имам предвид. Останал си е същият.

— Не. Нито пък някога ще се промени. — Тя хвърли поглед към него. — Ти очакваше ли някаква промяна?

— Не знам… Може би съм очаквал да го видя с различни очи.

Лизбет се приближи до Форест и усети топлината му. В същия миг изпита желание да се хвърли към него и да се отпусне в силната му прегръдка.

— Какво прави толкова години? — попита тя с неочаквана жар. — Къде беше? Не е минавал и ден, без да мисля за теб. Къде си, какво правиш… как се чувстваш.

Форест впери поглед напред и сви рамене.

— Просто скитах, обиколих света. Европа, двете Америки, Африка, Азия. Може да се каже, че съм чергарувал из целия свят.

Отвърна на погледа й с момчешка усмивка.

— Доста съм си прахосвал живота, не мислиш ли? Отначало ме взимаха на търговски кораби — търках палуби, вдигах и свалях платна. Напусках, когато пожелаех. После, когато ми омръзна да скитам, станах военен. Откриха, че могат да извлекат голяма полза от мен. — В очите му просветна следа от веселие. — Някой ден няма да е зле да ти разкажа защо.

— Трябва да си преживял много приключения, да си срещнал най-различни хора.

— Истина е.

Лизбет сведе поглед към черните, лъскави от смазката ремъци на юздите, които държеше между пръстите си.

— Никога… имал ли си… някого?

Той обърна глава и любопитно я огледа, радостен от трепета в гласа й.

— Имаш пред вид някоя жена? — запита я леко усмихнат. — Не. Не съм имал трайна връзка. Твърде… обременително е за мен. Без друго не се задържах на едно място по-дълго, отколкото да завържа временни познанства. — Тук не издържа и сдържаността му се пропука. — Само една жена съм обичал, Лизбет. С нея дори размених брачни клетви.

Думите му сякаш пронизаха сърцето на Лизбет. Прозвучаха като обвинение за това, че се е омъжила. Мислеше ли си той, че отдавна е забравила разменените им клетви, че се е отрекла от тях и се е хвърлила в ръцете на Силван? Мислеше ли си, че е забравила клетвата им за вярност един на друг?

Ако думите му бяха обвинение, не беше справедлив към нея и тя искаше да му го каже. Но не го стори, защото съзнаваше, че не му са известни трагичните обрати в живота й.

Тя дръпна юздата на коня си и изчака Форест да стори същото. После протегна ръка и я постави върху неговата, отпусната върху извивката на седлото. Мускулите му се стегнаха в съпротива срещу докосването й. Когато срещна очите му, те вече не бяха меки. Черните им зеници горяха в адския огън на обвинителен гняв. Не знаеше как да отговори на погледа им. Поклати глава в несъгласие, съкрушена от горчивината, изписана върху лицето му.

— Енвил… — прошепна инстинктивно. — Енвил…

Името като че ли ги запрати назад във времето, сякаш ги всмука във фунията на циклон и оттам ги изсипа под стария римски мост. Там беше царството на оживелите спомени, красиви и страшни.

— Няма Енвил. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — И никога вече няма да има.

Лизбет се наклони към него толкова рязко, че от качулката й се посипаха снежинки. Викът й беше отчаян:

— Не! Той съществува. Винаги е съществувал… тук. — Тя притисна с ръка гърдите си, след това се пресегна да докосне широката извивка на гърдите му. — Не го ли почувства? Дори през всичките години, докато бяхме разделени, не го ли чувстваше?

Блесналите му очи не се откъсваха от лицето й. Те се опитваха да проникнат в мислите й, да ги претеглят със строгостта на съдия и да отсеят истината в думите й.

Секундите изтичаха. Под ръката й гърдите на Форест се издигнаха. В същия миг той се изправи на стремената, наведе се към нея и обгърна с длани лицето й. След това потърси устните й.

Целувката му беше страстна, необуздана. Притегли я към себе си през пространството между конете върху седлото на своя, откъдето и двамата се хлъзнаха надолу и се отпуснаха на земята. Той легна върху нея и за известно време просто задържа лицето й в ръцете си, вгледал се в линията на веждите й, на носа и устата. После нетърпеливо свали ръкавиците си и пръстите му докоснаха местата, където това вече бяха сторили очите. Допир на топли силни ръце, познали години на тежък труд. От удоволствие Лизбет би искала да затвори очи, ако това нямаше да й попречи да гледа лицето му. Тя също махна ръкавиците си и започна да докосва лицето му — твърдо очертаната челюст, гладките слепоочия, кичурите гъста тъмна коса. Беше сякаш и двамата се докосват за първи път, но всеки един усещаше съществото на другия като свое собствено.

От гърлото на Форест се изтръгна стон. Мили Боже, проплака мислено той, как е възможно все още да обичам така отчаяно тази жена? Вече не съм момченце и жени никога не са ми липсвали. Но защо и след двадесет години умът ми все още е завладян точно от жената, която никога няма да е моя?

Без да обръща внимание на дълбокия сняг, Форест подпъхна ръце под крехките рамене на Лизбет и я притисна към тялото си до задушаване. Тя отвърна на прегръдката му не по-малко отчаяно, вкопчила се в палтото му, заровила глава в рамото му.

Целувките им бяха необуздани — защото бяха откраднати и защото, когато устните им се срещнаха, в тях преля необузданата стихия на природата, която ги заобикаляше. При първата среща в неговото имение душите им бяха преодолели разделящите ги прегради. Сега телата им се бяха събудили в желанието си един за друг, което беше още по-отчаяно, защото веригите на брака й се изпречваха пред срещата на плътта.

Отново и отново Лизбет докосваше лицето на любимия си и се възхищаваше от красотата му. И при всяка ласка на ръката рубиненият пръстен запалваше червени отблясъци сред белотата на снега. Искаше й се да го измъкне и да го зарови някъде дълбоко. Но не можеше. Имаше дълг, чест, съвест… Имаше съпруг, когото щеше да съкруши.

Тя се откъсна от прегръдката му, постави ръце на гърдите му и го отблъсна.

— Не… — Очите й го гледаха умолително, искаше той да почувства нечовешкото й страдание. — Не искай това от мен, Енвил! Моля те! Аз желая да се виждаме, да прекарваме известно време заедно, но… не мога да ти принадлежа!

Лицето му застина, удивено и гневно. Форест отпусна прегръдката си и я загледа, докато тя покри очи с ръцете си и се обърна с гръб към него. Двамата седяха върху твърдия сняг, отделени един от друг.

— Искаш много от мен, Лизбет — произнесе най-сетне с разтреперан глас Форест. — Може би твърде много. Вече не съм това, което бях. Не съм момче. Не се превивам пред нечии чужди желания, а голяма част от кавалерските задръжки така и не успях да възприема. Честно казано, най-вероятно е да ме приемеш за един безскрупулен негодник, по-голям, отколкото някога си допускала. — Той се размърда върху студения сняг, като разсеяно изтръска белия прашец от тялото си. — Ще ти кажа нещо. Когато напуснах Уинтърспел без пени в джоба си, аз тръгнах да завладявам света, да върша велики дела. Казах си, че Енвил ще съумее да намери пътя към Америка, да работи в златните мини там. Или пък да си потърси късмета в Западните Индии. Или ще намери диаманти в Африка. И няколко години по-късно, издокаран като франт и с натъпкана кесия със сребро ще се върне в Уинтърспел — много богат и предизвикващ завист. — Погледна я с усмивка на съжаление. — Младостта е ужасно глупава, не е ли така? Вместо да отплавам за златоносните земи, аз се скитах из поселищата на Йоркшир, просейки работа, понякога и на колене. Но никой не се смили над мен. И защо ли да се смили? Заради дрипите, невъздържания ми език или ненавистта в очите ми? Защо да ми подхвърлят нещо повече от поглед, докато просех по чистичките им, достопочтени улици?

Въпреки че гласът му не беше печален, очите на Лизбет се насълзиха.

— Какво се случи с теб по-късно? — попита тя.

— Отидох в Лондон.

— И намери ли работа там?

Форест повдигна вежда, развеселен от наивния й въпрос.

— Виждала ли си някога улиците на бедните в Лондон, Лизбет? Не? Е, нека приемем, че за момче в затруднено положение, бях попаднал в подходяща среда.

— С какво се занимаваше?

— Крадях. — Видя слисването й и потвърди с притваряне на очи, после добави: — Даже станах много добър в занаята. Започнах с пребъркване на джобове и стигнах до поредица измами на богати млади глупци, сътворени с доста въображение.

При последните му думи Лизбет се умълча. Форест пъхна ръце в джобовете си. От студения сняг коляното му запулсира и носът му протече. Подсмръкна, докато наблюдаваше Лизбет изпод вежди.

Сгушена в пелерината си срещу него, тя се взираше ужасено в лицето му и той можеше да усети притеснението й, породено от споделянето на тези нелицеприятни факти от миналото му. Ядоса го проблясъкът на съчувствие, което забеляза в очите й.

— Ще ти кажа и нещо за глада, Лизбет — продължи той. — Когато те нападне, готов си да направиш всичко, за да се отървеш от него, да облекчиш мъчителните му атаки. Докато в един момент гладът започва да те гризе по-силно от съвестта и ти преставаш да се притесняваш. Още малко и кражбата изобщо не ти се струва грях. Разумът ти вече я оправдава и започва дори да съзира в нея някаква справедливост.

Сякаш подтиквана от състрадание, тя обви с ръце кръста му и се притисна към него. Погледът на Форест омекна от нежността й, но ръцете му я отдалечиха и леко разтърсиха, за да я накарат да го погледне в очите.

— Разбираш ли какво ти казвам, Лизбет? — Тонът му беше суров. — Разбираш ли как се измъчвам сега? Нищо не би ме спряло там, където и ти си замесена. Никакви последствия, дори свързани със страдания, няма да ме принудят да се замисля. Аз съм заплаха за теб, заплаха и за двама ни. — Ръцете му стиснаха силно раменете й. — Кажи ми да си отида, да напусна Уинтърспел — и аз ще го направя.

— Не! — извика тя и се хвърли в прегръдките му. — Никога няма да поискам от теб да си заминеш! Никога.

— Нека тогава те задържа за малко до себе си — прошепна Форест пламенно и я залюля в прегръдка. — Няма да моля за повече сега, кълна се. Толкова дълго съм желал този момент. Господи, понякога ми се е струвало, че болката на това желание е толкова жестока, че съм искал само да легна и да умра.

— Изпитвала съм го — кимна Лизбет. Лицето й беше мокро от сълзи. — Знам го.

И после двамата останаха притихнали върху снега, който постепенно покри главите им и продължи да ги засипва, докато те заприличаха на създания, принадлежащи на зимния пейзаж — две бели лисици например. И все пак, ако от любопитство някой случаен зрител ги зърнеше по-отблизо, той нямаше да се затрудни да различи фигурите на влюбените — сгушени в безнадеждността на обречените само за нещастия.