Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (20)

Глава двадесета

С безчувствени пръсти Лизбет остави четката за коса настрана, загърна по-плътно копринената си роба и се погледна в огледалото. Лицето й беше бледо, очите — големи и тъмни, почти безизразни. С такава мъка удържаше бурята от чувства в гърдите си, че виждаше как от напрежението не личат ъгълчетата на устата й. По-късно можеше да си разреши да излее мъката си, да се затвори в стаите си и да крещи, ако е необходимо, за да облекчи болката. Но сега трябваше дълбоко да я погребе.

Беше взела решение и щеше да го изпълни. Не я успокояваше осъзнаването, че изборът й е най-достойният, най-великодушният. И разкъсващите я терзания никак не се облекчаваха, като знаеше, че някъде, между стените на древен замък, не много далеч от нея друг страдаше по същия жесток начин.

Със забавени и механични движения Лизбет се изправи от тапицираната пейчица, отвори чекмедже с дамски принадлежности и извади оттам парче панделка. В синьо — цвета на верността. Прибра с нея падащата си като водопад коса. Прекоси стаята, влезе в съседното отделение за обличане и застана с ръка върху бравата на вратата към стаята на Силван.

После влезе вътре.

Това помещение винаги, винаги бе възбуждало любопитството й. Съпругът й беше събирал предмети, донасяни от всички части на света, и ги бе трупал в ограниченото пространство на стаята си. Вниманието привличаха събрани заедно бастун от Индия, китайски лакирани шахове, кресла в стил Луи XIV, черно дъбово легло от Шотландия и японски гоблени, тъкани от коприна. От всяка тъкан висяха златисти пискюли и лъскави ресни, а от тавана се спускаше кристален полилей. Две гранитни скулптури на хрътки стояха на пост от всяка страна на леглото, а колекция от порцеланови слончета се точеше в колона върху полицата на камината.

Най-впечатляващи бяха двете йонийски^[1] колони от гръцки търговец антиквар, заели разстоянието между пода и тавана на стаята. От тях се излъчваше древно величие, което се предаваше на всичко наоколо. Между колоните Силван беше поставил храмов триножник, принадлежал някога на турски султан. Когато Лизбет влезе в стаята, лорд Торп се бе разположил върху това си притежание, седнал на възглавничка с ресни, с гръб към нея.

Колкото и тихо да бе появяването й, той усети присъствието й.

— Приятна ли беше вечерта за теб, мъничето ми? — поинтересува се графът загрижено.

Вместо отговор Лизбет отиде до вграден шкаф от берил^[2], от който извади бутилка бренди и две малки чаши. След като напълни чашите, прекоси украсения с цветни мотиви килим и подаде едната на Силван. Той внимателно отбеляза страницата от тома с поезия, който четеше, и го пусна до себе си. Изправи се и дълбоко й се поклони.

— Благодаря ти, скъпа моя — каза лорд Торп и вдигна чашата си. — Да предложа ли тост в твоя чест?

Очите й срещнаха неговите и проникнаха дълбоко в тях. Никога досега не беше виждала топлите кафяви зеници толкова печални.

— За теб… — каза просто той и почака Лизбет да докосне с чашата си неговата.

Докато всеки отпиваше от питието си, тя изобщо не се съмняваше, че за Силван е ясна причината за посещението й при него тази вечер. Никога преди това не се бе случвало да влиза в покоите му, освен за да го успокоява, когато е болен, или да се порадва на нов експонат в съкровищницата му. Не по-малко говорещ беше и външният й вид — ефирна тъмночервена роба и прихваната само с панделка разпусната коса. Много рядко лорд Торп бе имал възможността да я види такава, и то винаги неочаквано и без съгласието й. Лизбет ухаеше на парфюм, а краката й бяха боси. Тя току-що бе измила от тях следите от разходката си до речния бряг. Дори и да не бе дала всичките тези подсещащи знаци, Лизбет можеше да разчита и само на интуицията на съпруга си, че ще прозре намеренията й.

След като и двамата отпиха по няколко глътки от брендито, лейди Торп остави своята чаша и без да бърза, сякаш изпълняваше ритуал, се отправи към единствената лампа в стаята, за да я изгаси. Силван безмълвно и безшумно отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, откъдето извади кибрит и запали две тънки, дълги свещи. Занесе ги на масичката до покритото с ален балдахин легло и без да коментира, седна върху покривката му и зачака.

Лизбет се приближи да отметне покривката и двойните възглавници от леглото. Ръцете й бяха леденостудени, но не трепереха. Съзнанието й беше заето единствено с изпълнението на съпружеските й задължения, с което се надяваше да прогони отчаянието от очите на Силван. Ако заедно с това успееше някак си да извади наяве измъчващата я истина за живота й, веднъж завинаги щеше да се отърве и от непосилния товар за вината си.

— Наложи се да го отдалечиш от себе си — казаните от Силван, ясни и недвусмислени думи, прорязаха тежко надвисналата тишина.

Ръцете на лейди Торп застинаха върху сатенените възглавници. От другия край на леглото тя вдигна поглед и гласът й прозвуча равно:

— Да.

Силван тъжно поклати глава.

„Две души са,

а в един поток са се тъй гладко влели,

че рекат ли да се разделят…

Раздяла? — О, не!

Не могат да го сторят —

Една душа са, а не две.“

— Силван… — Лизбет заобиколи леглото и застана пред него, взе безформените му ръце в своите и ги допря до бузите си. — Това е нашата нощ — нощта, която трябваше да споделим още преди много години. Няма смисъл да засягаме теми, болезнени и за двама ни.

— О, не. Мисля, че грешиш, мъничката ми — възрази съпругът й нежно, с любеща, но скръбна усмивка. — Мисля, че е трябвало да говорим за тези болезнени неща — за всичките — още от самото начало, а не да заменяме искреността с шаради, не мислиш ли? Игра на фалшиви усмивки и добре разигравани роли.

Не я обвиняваше. Само съжаляваше за пропуснатото и тя го разбираше.

Верен на навика си, Силван поглади бялата кожа на изящно оформените ръце на жена си, любувайки се на съвършенството им. После се заигра с едната, като я обръщаше и следеше с поглед играта на пречупващите се в рубина на пръстена й лъчи светлина. После меко я попита:

— Защо никога не ми каза, че Скоти е твой син?

Лизбет не отговори, удивена и смутена от това, че той знае тайната й.

— Мислеше, че не знам? — Дори упрекът му звучеше като милувка. — Възможно ли беше да не разбера? Момчето имаше твоите очи, твоята коса. А устата и фигурата беше взел от капитан Йорк. Дори да нямахте външна прилика, твоята майчина всеотдайност те издаваше. В продължение на години се опитвах да те предизвикам да ми кажеш тайната си — било в пристъп на гняв, било от доверие към мен. Защо никога не ми разкри сърцето си? Не ти ли показвах достатъчно ясно, че от мен можеш да очакваш и да получиш всичко, за което жадува сърцето ти? Не е възможно да не си усещала, че само да ме помолиш, ще приема сина ти като свой.

По-силно от всякога тежестта на непоправимата грешка приведе главата на Лизбет.

— Мислех, че лъжата ще ти спести оскърблението — промърмори най-сетне тя едва чуто.

— Не — въздъхна съпругът й. — Мълчанието ти повече ме оскърбяваше.

Лизбет го погледна с очи, пълни със сълзи.

— Ти си човек с голямо сърце, Силван.

Тя се изправи и развърза колана на робата си. След това я остави да се плъзне по раменете й и да падне на земята.

Силван дълго не отдели поглед от нея, сякаш стоеше пред божество.

— Сигурна ли си, че това е желанието ти, гълъбице моя? — попита я с глас, разтреперан от вълнение, което беше разкривило чертите на лицето му.

Имаше все още някакво колебание в нея. Тялото й се бе стегнало от напрежение, а това същество в нея, което принадлежеше на Енвил, отчаяно се съпротивляваше срещу намеренията й. Но… съпругът й не биваше никога да узнае каква е цената, която тя плащаше за тази нощ, прекарана с него… Цената, която вече бе заплатила. Скръбта беше потисната някъде надълбоко. Тя кимна утвърдително.

 

 

Ветровете на есента донесоха хлад. Под техния повей цветовете увяхваха и капеха, птиците смениха перата си, добитъкът роди поколение, а в Уинтърспел^[3] се извършваха големи промени. Предстоеше много работа, повече от когато и да било по-рано, защото в замъка Уинтърспел бавно и неотклонно се задвижваха колелата на обновлението.

Лизбет стоеше на възвишение, откъдето се виждаха градините на обширното имение. Беше сложила ръкавици от ярешка кожа с цвят на жито, а в едната си ръка носеше голяма кошница. Главата й бе покрита с кадифено жълтеникавокафяво боне, с панделки в тон с по-тъмния цвят на роклята й.

Тя често идваше на това място, достатъчно отдалечено, откъдето имаше добър изглед към замъка Уинтърспел и виждаше промените, които ставаха там. Имаше дни, в които късметът й проработваше и тя успяваше да зърне познатата висока фигура, обикаляща имението.

Гордееше се с него. Енвил щеше да изправи наследеното от него имение на крака, да възвърне благополучието му, миналия му блясък и величие. Тогава и най-висшите кръгове на обществото в Лондон щяха да го приемат, да го ухажват. Нямаше да закъснее и някоя дъщеря на лорд, в която да се влюби. Заслужаваше го — всичко това.

Внезапно вятърът подухна по-силно, повдигна полите на роклята и задърпа шапката от главата й, докато я принуди да вдигне ръка, за да я задържи. Лизбет си пое дълбоко дъх, после се обърна и пое надолу по стръмния хълм към поляната, над която в момента се носеше миризмата на горена шума. Голямо кълбо дим се стелеше над редица станали червеникави, дъбови дървета. Лизбет се наведе и отдели едно от купа листа, обагрени в красивите есенни нюанси и го прибави към другите, събрани вече в кошницата й. Тъй като Силван почти не напускаше убежището си в Уексфорд Хол, тя се стараеше да го свързва с природата, като му носеше частици от нея — есенни листа, шишарки или орехи, когато вече не намираше диви цветя.

Усилията й да го ободрява не знаеха умора, а търпението й никога не свършваше.

Въпреки това с всеки изминат ден лорд Торп се предаваше все повече и повече на меланхолия и се затваряше в себе си. Тя знаеше, че я обича повече от всякога. Предишното непрекъснато умилкване около нея сега се бе превърнало в нежна привързаност. Но Лизбет не успяваше да облекчи изцяло страданията му. Не беше сигурна дали те са резултат от нещастията, съпътствали целия му живот, или го измъчват от скоро.

Нощта, прекарана с него, се бе превърнала в трагедия. Не радост от осъществената мечта му беше донесла тя, а най-непоносимото за мъжа поражение, един изгарящ го срам. Лорд Торп се бе оказал неспособен да реализира страстта, в която се топеше през всичките години на брака си, оказа се неспособен да изпълни съпружеските си задължения. Поредният му провал почти го беше погубил.

— Аз не съм мъж! — беше крещяло тогава простряното върху леглото човече и бъхтеше с юмручетата си дюшека. — Ето виж какво презряно изчадие съм — не само видът ми е чудовищен, но съм неспособен и да те любя!

Лизбет се бе опитала да го успокои, но това го доведе до състояние на бесен гняв, в което той беше запратил по нея робата й, като й заповяда да скрие с нея женствеността си. И дотук стигнаха силите му. Зората го завари да ридае на гърдите й като нещастно дете.

Все още в плен на спомена, Лизбет се протегна да хване едно листо в полета му. То се носеше над изсъхналата трева на поляната като огнено колело с алени и златни пламъци. Ярките му цветове й напомниха, че Силван вероятно вече я очаква, седнал до огъня в камината. Не че напоследък настояваше за компанията й, или пък я упрекваше, ако тя се забавеше навън. Но Лизбет знаеше, че да бъде с него по време на следобедния чай, беше едно от малките му удоволствия. Той вече не скицираше, не се палеше от купуването на редки експонати за колекцията си, дори не четеше поезия. Времето си прекарваше почти изцяло седнал безмълвен в кресло до огъня.

Ужасното му нещастие я натъжаваше до такава степен, че тя рядко се отделяше от него.

Само още веднъж се бе осмелила да влезе в спалнята му, но Силван беше приел идването й в леглото му толкова студено, че тя бе избягала от стаята, притиснала робата си към гърдите.

Димът от горящата шума се спусна като задушлив облак надолу, изпълни ноздрите й и очите й се просълзиха от лютивото дразнене. Лизбет премигна, изтри овлажнелите си клепачи с кърпичка и… погледът й попадна върху една фигура на няколко метра разстояние от нея, сякаш изплувала от гората.

Висока, възхитително мъжествена фигура, с рамене, опънали кафявото вълнено палто. Бежови бричове очертаваха мускулестите, прекрасно оформени крака и краищата им бяха напъхани в излъскани ботуши за езда в най-наситения махагонов цвят.

Лизбет преглътна и кошницата се изплъзна от ръката й, докато очите й жадно поглъщаха всяка подробност от разкрилия се пред тях образ.

През рамото си мъжът беше преметнал небрежно ловна пушка, а до него тичаха две огромни хрътки. Ушите им се мятаха, а лапите им разпръсваха пласта листа, покрил пътеката. Ловецът не носеше шапка и косата му беше толкова черна, че попаднеше ли слънчев лъч върху нея, изскачаха синкави отблясъци. Когато едно от кучетата се завъртя в преследване на опашката си, мъжът избухна във весел смях, който разкри ослепително белите му зъби.

Лизбет затвори очи и дълбоко си пое дъх, замаяна от красотата му.

Тогава Форест я съзря и се закова на място. През димната завеса погледите им се срещнаха.

Безкрайно дълго, както им се стори, никой не помръдна, никой не разпръсна магията, която ги държеше в омаята си. Не направиха опит да се поздравят гласно. Никой от тях не пристъпи към другия.

Една от хрътките заскимтя. Кучето подуши ръката на стопанина си и се завъртя два пъти около него, но Форест не му обърна внимание. Очите му, приковани в нея, не мигваха, а тялото му се бе вкаменило като статуя. Лизбет започна да се притеснява от проточилото се мълчание и скованост помежду им. После се обърна и със забързана, нестабилна крачка се отдалечи в противоположна посока, но не можа да се сдържи и хвърли последен кратък поглед през рамо, при което очите им отново се срещнаха. В неговите проблесна задоволство, сякаш той съзнаваше колко тежко понася Лизбет своя копнеж по него.

Малко по-късно лейди Торп пристигна задъхана в Уексфорд Хол и отнесе кошницата си в трапезарията, където изпразни съдържанието й в голяма купа от оловен кристал. Ръцете й се тресяха, докато носеше съдината към стаята на Силван, и й се наложи да поеме няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.

Учуди се, че съпругът й още не е заел мястото си до огъня. Приборите за чай бяха на масичката, както и любимите му сладки с розова глазура — наредени в чиния, покрита с бродирана ленена кърпа.

— Силван… — повика тя озадачена.

Но усилията й да го открие първо в библиотеката, а после в салона или на терасата останаха напразни. Върна се в трапезарията, където попадна на една от прислужниците, която лъскаше един бронзов стенен свещник.

— Виждала ли си Негова светлост, Дора?

— Не, милейди. Може би се е качил горе.

Внезапно и необяснимо предчувствие за нещастие обзе Лизбет. Тя забързано изкачи стълбите към горния етаж и се втурна през коридорите към спалнята на съпруга си. Беше останала без дъх, когато стигна дотам.

— Силван! — извика тя и заудря по вратата. — Вътре ли си?

Не получи отговор и натисна дръжката на вратата. Заключено! Лизбет заобиколи през своята спалня и стаята за обличане, за да влезе оттам. Но и малката вратичка беше заключена.

Лейди Торп, почти изпаднала в паника, задърпа трескаво шнура на звънеца и заповяда на появилия се лакей да донесе връзката с ключовете на иконома. Докато чакаше, непрекъснато викаше Силван по име и блъскаше по заключената врата, без да получи никакъв отговор.

Най-после лакеят донесе ключ. Лизбет го пъхна с трепереща ръка в бравата, отключи и разтвори широко вратата.

В същия миг от гърлото й се изтръгна ужасен писък.

Между двете гръцки колони, полюляващ се на копринен шнур от завеса, висеше обесен лорд Торп.

Лизбет се затича към него — викаше името му, изправи стола, бутнат под краката му, изкатери се върху възглавницата и вдигна нагоре ръце в отчаян опит да свали съпруга си от клупа. Мозъкът й отказваше да приеме за истина това, което виждаха очите й. Но товарът не беше по силите й. Шнурът бе затегнат толкова яко около таванската греда, че безумните й напъни да го разхлаби се оказаха безплодни. Безжизненият лорд Торп не откликна на дивите й викове и молби да откачи примката и да стъпи на стола.

Тогава в някакъв момент Лизбет забеляза бележката, закрепена към гърдите на Силван.

„Богинята е достойна за своя Бог… изчадието е достойно за забвение.“

Тя прочете на глас написаното и с пронизителен писък отказа да приеме ужасяващото му значение.

Плачът й премина в хленч, а съзнанието й започна да осъзнава случилото се. В мъката си лейди Торп притисна студената ръка на своя нещастен съпруг към бузата си.

— Мери! — извика тя прислужницата си, едва събрала сили. — Мери!

Момичето се появи още при първия й вик и застана като приковано на прага на стаята, а лицето му беше смразено от ужас и отвращение.

— Помогни ми, Мери — обърна се господарката й умолително към нея. По бузите на лейди Торп се стичаха сълзи. — Няма да мога да го сваля без твоя помощ!

Мери не помръдна. Продължи като вкопана да гледа бавно полюшващото се тяло, очите на малкото човече — гротескно изхвръкнали от орбитите, влажното петно високо между крачолите на панталона. Поклати глава и накъсано заговори:

— А-аз… н-нема да м-мога. А-аз просто не мога, гуспожо…

Стаята се завъртя пред очите на Лизбет и тя се олюля, при което едва не падна от стола. Успя да се вкопчи във възглавницата и да слезе, след което притисна с длани слепоочията си, за да не припадне. Отпусна се немощно на пода, между висящите над нея крака на съпруга й.

— Тогава намери някой — изрече безсилно тя. — В името Божие, намери някой и го доведи да свали тялото.

Облегна главата си върху ръба на стола да почине и зачака, като дишаше дълбоко, за да не загуби съзнание.

Остана да чака дълго. Нито икономът, нито някой от лакеите или прислугата се появи, за да откачи вдървяващото се тяло на господаря на къщата от шнура.

Вместо тях половин час по-късно изпод подутите си клепачи Лизбет видя как чифт ботуши в махагонов цвят прекосяват килима и се приближават към нея. Замъглените й очи се втренчиха като хипнотизирани в прахта и засъхващите петна от речна тиня, полепнали по тях.

Сетне бавно повдигна глава, за да срещне черните, пълни с живот очи на техния притежател.

Тези очи бяха пълни със съчувствие, съчувствие, което съвсем я съкруши, прибавено към мъката и шока от случилото се.

Мъжът се наведе, прихвана я през кръста и я изправи. Внимателно я отведе до леглото, преди да се заеме с тленните останки на лорд Торп. Той стъпи на стола и силните му ръце освободиха тялото на съпруга й от смъртоносно стегнатата около шията му примка.

Тази гледка никога нямаше да изчезне от паметта й.

Върху едното безформено стъпало на Силван висеше червен пантоф, а яркожълтото му копринено шалче беше смачкано и разместено. Дори в смъртта външността и облеклото му запазваха своята гротескност. Каква ирония, мина й през ума, грамадният Енвил, нейният любовник, изнася мъничкия граф Тилбъри, нейния съпруг, самоубил се сред съкровищата, събрани в спалнята му.