Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love’s Secret Fire, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борислав Пенчев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa (2011)
- Разпознаване и корекция
- castanea (2013)
- Допълнително разпознаване и корекция
- Xesiona (2013)
Издание:
Дебора Сатинууд. Тайният огън на любовта
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1994
История
- — Добавяне
На баща ми, задето ми предаде любовта си към историята.
На майка ми, задето ми предаде любовта си към четенето.
На съпруга ми, задето ми даде кураж.
Глава първа
Англия, 1883 г.
Две бели лисици се стрелнаха по снега — едва различими в падащия здрач форми, по чиято козина със замръзнали връхчета, пробягваха вълните на ледения бриз. Както се плъзгаха в сумрака, надушвайки някаква миризма, животинките се заковаха на място — всяка с протегната напред лапа. Нослетата им се сбърчиха, ушите, наострени, трепкаха бързо, а издължените им очи се озариха от блясъка на някакво прастаро познание или може би дълго пазена в техните тъмни дълбини тайна.
Бяха причудливи… или пък бяха привидения? Както и да ги приемеше човек, видът им беше толкова зловещ и свръхестествен, че смразяваше кръвта на всеки и го побиваха тръпки.
Те оказаха същото въздействие и върху високия мъж със сурово лице, вмъкнал се в зимния им свят. Заинтригуван, той продължи да наблюдава животинките внимателно, докато ужилването на една снежинка не го накара да премигне, а когато отново отвори очи, двете създания се бяха стопили в бялата пустош. Известна му беше легендата, според която в тях се бяха преродили неспокойните души на двама млади влюбени, удавили се в едно блато. Спомена го накара само безгрижно да повдигне рамене — не вярваше на легенди.
И все пак, макар и странно, но той беше виждал веднъж призрачната двойка — в деня, когато го изгониха от това селце преди близо двадесет години. Унижението от позора все още беше като жива рана и при тази мисъл широките му рамене се стегнаха изведнъж, а очите му блеснаха със същото ожесточение и дързост, както в деня, когато несправедливо го заклеймиха.
— Двадесет години — през зъби каза той и в суровия глас прозвуча удивление. — Двадесет прокълнати години.
Той продължи през обитавания от духове шубрак, по невидима пътека, която само споменът му помагаше да следва. Ботушите му оставяха върху снега различни отпечатъци, защото войната беше осакатила единия от дългите му, слаби крака. С изненадваща лекота той изнасяше напред повредения си крайник, за да следва движението на здравия, при което тялото му ритмично и едва забележимо се поклащаше. Болката, която изпитваше при това движение, беше като проклятие, проклятие, което би влудило човек с по-слаба воля; той я понасяше със стоическо мълчание и само с напрягане на мускулите. Ако не на нещо друго, животът го беше научил на стоицизъм. И наистина, неговият полк един път се бе обзаложил, че стоманените нерви на капитана им биха издържали и в ада, ако се наложи.
Крайната му цел просветваше наблизо. Проницателните му черни очи обхванаха с бърз поглед забуления пейзаж, търсейки без въодушевление да видят облаче дим от потъмнелите комини, като едновременно се ослушваше да чуе подигравателните гласове, с присъщите за тях лукавство и язвителност. Бяха ли те там и сега, непокътнати от времето — сграбчили камъни в ръце и със заплашителни погледи? Дали смехът все още оголва зъбите им, дали очите им все още се кривят от жестокост?
Разбира се, че бяха там — те и сенките им. Бяха го наричали Енвил[1] — име, вгорчило всеки ден от детството му. Странният, ясно оформен като подкова белег от рождение върху рамото му беше им подсказал прозвището. Това е печатът на самия дявол, твърдяха съселяните му.
Енвил! Енвил! Енвил! — Сякаш все още чуваше подигравателните им подвиквания. — Няма ли да дойдеш и да подковеш обущата на стария Добин?
С оживял спомен за срама, той покри с длан мястото на рамото си над палтото и заразтрива с пръсти тъмнокафявия белег, точно както го беше правил като дете — крадешком и по навик. Очите му се ожесточиха и той свали ръката си. Белега той не можеше да заличи, но от години вече се бе отървал от омразното име. Сега се наричаше единствено капитан Форест Йорк.
От устните му се отрони продължителна въздишка, с която прогони спомена. Ето… Точно отвъд хълма бяха сгушени познатите къщици — малки правоъгълници, притиснати плътно един до друг сякаш за отбрана, парчетата земя абсолютно еднакви градини, затиснатите под снега стрехи и еднообразните стени, обрасли с бръшлян. Някой чужденец вероятно би нарекъл селото старинно, дори очарователно, но той си го спомняше по различен начин. Отмести погледа си към черната назъбена кула, извисяваща се над по-скромните жилища. Столетия наред тя бдеше зорко над върховете на комините и разкривените от ветровете дървета. Все същият силует… суров, непоколебим, немилостив.
— Защо? Защо, за бога, се върнах тук? — се отрони тихо от устните му. Дали за да мине още веднъж предизвикателно по улиците и да се изложи на подигравките на всички? Дали за да може собственият му дух да намери поне миг спокойствие, което не би могъл да намери никъде другаде? Или — запита се с познатата насмешка — не искаше ли да погребе навеки един призрак?
Неспособен да отговори на собствените си размишления, той продължи — една тъмна, самотна и накуцваща фигура — през покритото със заледена трева поле. Внезапно някакво движение привлече вниманието му и той се взря с изострен поглед в сумрака на вечерта.
Дребна фигурка пресече хълма само на стотина крачки пред него, тромаво тичаща фигура през дълбокия сняг. Трябва да беше на момиче — в тежка пелерина и влачещи се по земята поли или на жена, запазила все още младежката си гъвкавост. Облеклото й беше бледосиво и се сливаше със снежните сенки, а диплите му на вълни просветваха и угасваха с призрачно непостоянство.
Дали тя беше реална, почуди се Форест, или беше само част от белия, омагьосан свят на лисиците? Напоследък го преследваха много привидения, родени в съзнанието му, докато лежеше върху едно окървавено походно легло, затова сега прекара ръка пред очите си, за да се увери, че образът, плуващ пред него, е истински, а не дух.
Той не откъсваше погледа си от движещата се фигура и се запита, закъде ли се е забързала, защото тя сякаш отчаяно се стремеше към същата цел. Любопитството взе връх и, подчинявайки се на някакъв импулс, той се отклони от своята посока, за да последва дамата.
Неговото собствено придвижване не беше достатъчно бързо, а и не би могло да бъде, защото раненият му крак го затрудняваше. Но той продължи неотклонно да се движи по следите, оставени от нея, куцукайки през заледени шубраци и навети от вятъра преспи, докато най-накрая успя отново да зърне бегълката.
Източената й фигура беше застинала на ръба на една урва, стъпила смело върху силно издаден от склона й камък. Ширналата се пред нея заснежена пустош беше толкова необятна и величествена, че сякаш поглъщаше изящния силует върху скалата.
Силен порив на вятъра откъм долината смъкна качулката й върху рамената. Под нея се откри коса, прибрана в плитка, която изглеждаше прекалено тежка за нежния, превит под златото й, врат. Ръцете бяха отпуснати до тялото й, а малките, облечени в ръкавици юмручета — стиснати, сякаш под напора на някакво силно, едва сдържано чувство. Раменете й бързо се повдигаха и спускаха от учестеното дишане.
Тя леко обърна глава, при което неволният наблюдател зърна неясно очертания й профил, от който се излъчваше толкова страдание, че Форест разтревожено пристъпи напред, за да я вижда по-ясно. Изглежда, цялото й внимание беше съсредоточено върху камъните, отронващи се само на няколко сантиметра от краката й. Форест много добре познаваше коварния скат на това място и реката, чиято сребърна линия се виеше под него. Много пъти зората го бе заварвала самотен тук, на същото място… Цяла вечност имаше оттогава.
Но какво, по дяволите, правеше жената, с бързо нарастващо безпокойство се зачуди той. Приведените напред рамене и отпуснатата глава издаваха отчаянието й. Дали не мислеше да се хвърли в пропастта? За бога, нима беше решила да се самоубие?
Изведнъж тя се наклони напред. Форест реагира инстинктивно. Той се хвърли, опитвайки се да сграбчи края на разветите й поли, за да я издърпа далеч от ръба. Но движенията му не бяха бързи, както някога и усилията му се оказаха напразни. С ужас видя дребната, сива фигура да изчезва, устремена надолу.
Нито за миг не се поколеба какво да направи. Още преди тя да потъне пред очите му в ледените води на реката, той вече разкопчаваше палтото си и го захвърли встрани заедно със сакото и ръкавиците. След това пристъпи две крачки напред, наведе се и след мощен скок се гмурна там, където беше паднала жената. От сблъсъка му с водата се разхвърчаха ледени късчета, които скоро след това се понесоха по повърхността на реката. За миг като че изгуби съзнание, ледената вода секна дъха му и почти го парализира. Когато успя да изплува, той изплю водата, напълнила устата му, и изпръхтя, мъчейки се да преодолее режещата болка от студа. След това потърси с поглед другото тяло и най-накрая успя да зърне отблясък от дългата коса, носена от оловносивите вълни на течението. Прецени, че разстоянието между тях е не повече от петдесетина метра. Видя, че тя оказва немощна съпротива, която можеше да продължи само няколко минути, преди прогизналите й дрехи и смразяващият студ окончателно да я сломят. Успя да я настигне след секунди, които му се сториха часове, и с последно усилие се опита да сграбчи разпиляната й коса. Напразно — тялото й започна да потъва твърде бързо, а русите къдрици му се изплъзваха сякаш си играеха.
От устата му се изтръгна проклятие, преди с плясък да се гмурне в мрачните дълбини, стараейки се да държи очите си широко отворени, за да улови тъмната сянка на дрехите й. С яростни загребвания се гмуркаше все по-дълбоко, а крайниците му вече се сковаваха и мускулите отказваха да му се подчиняват.
Къде може да е? — питаше се той съвсем отчаян. Беше ли паднала на дъното или течението я беше отнесло прекалено далеч, за да може да я настигне?
Изскочи на повърхността, когато дробовете му вече щяха да се пръснат, пое си въздух и отново огледа зловещото място. Никакво движение, нито една вълничка не нарушаваше мразовитата скованост около него. Тя сигурно се носеше някъде в дълбочините, с парализирани от студа крайници и дробове, в които водата нахлуваше. Беше ли вече изпуснала последния си дъх? Умираше ли?
Още веднъж се гмурна, протягайки напред ръце, и заопипва мрака пред себе си. Пръстите му докоснаха нещо меко и ефирно и той веднага ги стисна, но дланите му се изпълниха само с размекнат лед. Не можа да различи какво попадна в ръката му при втория опит. Люшкащото се стебло на водно растение… или къдрица златноруса коса?
Той задърпа силно, изтегляйки улова със себе си към повърхността, озарен от надежда. Съдейки по тежестта на товара си, изглежда беше намерил удавницата. Молеше се да не е станало късно.
Поставяйки ръка под брадичката на жената, той задържа лицето й над вълните с очакване да види очите й да се разтварят или устата да поеме глътка въздух. Но сякаш държеше статуя — лицето й беше безжизнено и мраморнобледо, устните — посинели.
Доплува до брега, без да губи време положи крехкия си товар на снега и коленичи до него. Почти веднага полъх на северния вятър превърна в лед влагата по миглите на жената. Собственото му тяло се тресеше конвулсивно и той стисна челюсти, опитвайки се да го овладее и да може да напипа пулса й. Изруга и се отказа от усилието, защото пръстите му бяха толкова безчувствени, че не биха могли да усетят животворните тласъци, дори и да имаше такива. Обърна я припряно по корем и, натискайки с ръце гърба й, започна отчаяно да се бори за живота й със смъртта.
— Дишай! — изкрещя той на неподвижното тяло. — Дишай, по дяволите, дишай!
Най-сетне, след като дълго беше притискал ребрата й, от отворената й уста се стече малко вода, последвана от гъргорещ звук, изтръгнал се от гърдите. Той се наведе и допря ухо до пълните устни, които сега бяха съвсем безцветни. Като че ли едва доловимо топло дихание докосна бузата му.
Веднага я взе на ръце и си запроправя път през една пряспа, като търсеше по-лесна за изкачване пътека. Няколко крачки по-нататък по течението пътят до върха на ската не изглеждаше толкова стръмен. С повече късмет все някак щеше да се справи.
Разтърсиха го конвулсивни тръпки, когато вятърът нахлу през подгизналата му риза. Той залитна — и от студа, и от тежестта на осакатения си крак в пълния с вода ботуш, и от старанието да притиска безчувственото тяло на жената до гърдите си. Някога, не чак толкова отдавна, той би могъл да изкачи наклона въпреки трудностите, но след войната вече не беше същият човек. Нещастието едва не се случи три крачки по-нагоре, когато той се подхлъзна върху заледен камък и замалко не падна назад. Със сетни усилия успя да запази равновесие, после спря да си поеме дъх и да стъпи на по-сигурно място. Най-накрая, след още няколко предпазливи пристъпвания, стигна върха.
Постави внимателно тялото на жената върху земята и побърза да облече сакото си, след това надяна и ръкавиците на замръзналите си пръсти, като гърчеше лице от болка. С вълненото си палто уви плътно пострадалата, след което отново я вдигна и притисна в прегръдката си.
Нощта се спусна и дърветата, които се огъваха под поривите на вятъра, заприличаха на високи, черни скелети. Макар че залиташе, но продължаваше да крачи, без да спира, Форест се насочи към къщата, която беше наел. Не биваше да губи ценно време да обикаля и разпитва къде живее пострадалата. Припомняйки си обясненията на своя агент, прецени, че разстоянието до къщата му едва ли е повече от половин миля. Надяваше се само в долапите й да се намерят достатъчно чаршафи и одеяла, както и дърва за огрев.
— Какво ли не бих дал за глътка уиски… — промърмори той през тракащите си зъби.
Когато стигна до стрелка, указваща пътя, той продължи на запад вместо в посоченото направление. Очите му се напрегнаха да различат боядисана в зелено порта с кедрови дървета от двете й страни. Ето я! Оградени от високите им стволове гостоприемно ги приветстваха очертанията й с островръх дървен покрив, неосветен от изгряващата луна.
Без да забавя крачка, Форест сведе глава, за да се увери, че жената все още диша. Видя, че гърдите й леко се повдигат и спускат, и това го зарадва — беше знак, че тя се опитва да се залови за живота, макар усилието й да беше твърде немощно. Стигайки до портата, той блъсна резето да падне, отвори и пресече малкото разстояние до площадката пред входа. Наложи се да закрепи безчувственото тяло върху коляното си, за да може да извади ключа от джоба на бричовете си и да отвори вратата. Къщата тънеше в мрак. Лъхна го на мухъл — миризма, която някой се бе опитал да притъпи с уханието на розови листа. Пред него се изпречи стълба и без да се поколебае, той закуца нагоре, търсейки легло.
Той зави надясно и се озова в тесен коридор, където видя отворените врати на две стаи и влезе в първата, помагайки си с рамо. Там поспря, за да се ориентира. През завесата се процеждаше лунна светлина, която падаше косо върху гол дървен под и покривката на легло с балдахин. Мебелите в стаята ставаха за музейни експонати — доста използвани и разностилни, но щяха да свършат работа.
Форест издърпа ръкавиците си със зъби и ги пусна на пода. След това измъкна палтото си под тялото на удавницата, съблече пелерината и полата й, събу съсипаните й обувки и чорапи, и накрая свали копринената блуза. Извърши го без колебание, пръстите му съвсем механично развързваха и разкопчаваха.
Поколеба се малко пред обшитото с дантела бельо — не от някакви морални задръжки, а защото си даде сметка за чувствата на дамата, когато се съвземе. Без да сваля бельото й, той я положи внимателно на чаршафите и зави дребната й фигурка.
Камината се намираше зад гърба му, а на полицата над нея намери кибрит. За късмет някой се бе погрижил и за дърва, така че огънят се разгоря след секунди. Когато кехлибарените пламъци осветиха стаята, той обиколи с бърз поглед оскъдното обзавеждане, търсейки още няколко одеяла. Сандъкът под леглото се оказа натъпкан с плетени шалове, вълнени шапки и дебели ръкавици, а най-отдолу бяха нагънати няколко юргана, които той измъкна и нахвърли върху тялото, което сега едва се забелязваше под завивките. После, докато връщаше останалите неща в сандъка, попадна му бутилчица с уиски, закътана съвсем на дъното. Някой пияница тайничко е утолявал нощната си жажда, помисли си той и се усмихна. Благославяйки чуждата слабост, Форест се почерпи със солидна глътка. Зад таса за миене не откри кърпа. Сетне грижливо събра пръснатата в безпорядък коса около бледото лице на жената и изстиска водата от нея, за да не мокри възглавницата.
Огънят постепенно започна да прогонва вледеняващия студ от стаята. Усещайки кръвта отново да се раздвижва в пръстите му, Форест се наведе да напипа пулса на пациентката си, при което неволно докосна ухото и деликатната извивка на челюстта й. Плътта й беше нежна, много нежна, а това му припомни колко отдавна не беше докосвал жена. С въздишка потърси туптящата вена и я откри да пулсира едва доловимо.
— Все още си студена като лед — прошепна до нечуващото й ухо. Поклащайки глава, той прибави меко: — Бих дал коня си да разбера кой дявол те подкара към скалата. Какво те накара да скочиш оттам? — Лицето му беше замислено, докато разтриваше китката й между ръцете си. — Самотна ли се чувстваше… или уплашена? Загубила ли си някого?
Повдигна рамене, след като не получи никакъв отговор, и седна на края на леглото, продължавайки да държи ръката й. Забеляза, че носи брачна халка и любопитството го накара да извърти пръста й така, че огънят да освети по-добре масивния златен пръстен. Приличаше на ювелирно изделие от средновековието — две змии държаха в разтворената си паст рубин. Червеният скъпоценен камък беше толкова ярък, чист и студен, че би могло да бъде и замръзнала капка кръв.
— Хмм — промърмори Форест. — Обзалагам се, че струва цяло състояние. Някое по-схватливо приятелче би могло да получи някоя и друга хилядарка за него, ако се завърти на подходящи места. — Той обърна ръката й така, че пръстенът да не се вижда. — Въпреки това изработката е ужасно грозна, ако питат мен.
Пресегна се за плоската бутилка, която му беше подръка, махна запушалката й със зъби и отпи с възклицание на наслада. Скоро огънят на питието му помогна да се отпусне и като подпря глава на таблата на леглото, той затвори очи. Каква трагедия, какви печални обстоятелства бяха довели тази жена до самоубийство, размишляваше Форест, разтривайки разсеяно коляното си. Завръщането му в Уинтърспел го беше развълнувало и в съзнанието му нахлуха картини от миналото.
Мислено сравни трудните моменти в неговия живот и този на гостенката му и това го разсмя:
— Господи боже, само като си помисля колко пъти съм стигал до дъното…
С въздишка той опъна краката си до леглото, повдигайки внимателно куция и раненото коляно на другия. Беше капнал от умора. Искаше му се обаче да си поприказва с някого, затова продължи да си говори сам.
— Спомням си как веднъж останах два месеца без стотинка в джоба — чудно, че досега ми беше убягнало от паметта. — Нова въздишка и нова глътка преди разказът да продължи. — Но това, разбира се, беше преди години — точно бях слязъл от един кораб в Мадрид. Житейски опит, както казват. — Иронична усмивка, шишето се надига към устните, а ръката — в подигравателна имитация на поздрав. — Едно нещо не бих желал никога да забравя. Все пак, съвсем не е зле за един хлапак да не го заловят, докато пребърка джобовете на испански дон.
Гласът му беше насмешлив, когато продължи.
— Същата година, след като цял сезон бях работил бос в една винарна, реших да си заема чифт ботуши от един испански моряк… в резултат на което той и шест негови приятелчета ме скапаха от бой. Стиснати момчета са това, испанските моряци. О, и още нещо, което би трябвало да знаеш за мен: няколко пъти са ме пъхали зад решетките, и то в различни страни — продължи Форест деловото си изложение.
Той повдигна вежда и хвърли поглед към безизразното лице на „събеседничката“ си.
— Обзалагам се, че губиш много време да си блъскаш главата над неща, които не можеш да промениш. Когато аз се изправя пред някакъв проблем — просто прекарвам няколко тежки пиянски нощи. Знам, че не става за цяр. Отървах се от този си табиет, когато три седмици лежах безпаметен след едно запиване. И въпреки всичко никога не съм се опитвал да свърша със себе си — усмихна се мрачно. — Боя се, че в ада ще е по-зле.
Поизправи се и сякаш очакваше да намери там някакви тайни, разтвори дланта на дамата. Въпреки че не можеше да различи всичко в детайли, забеляза изящните пръсти, присъщи на артистичните особи. Ръката й беше издължена, също както женствените извивки на тялото й, доколкото беше успял да забележи. Почуди се дали не поддържа тази линия, спазвайки диета.
— Какви тайни криете, милейди? — отправи той тихо въпрос към спящата и като прибра обратно ръката й под завивките, докосна бузата й с опакото на ръката си. — Какво ви измъчва?
Лицето върху белоснежната възглавница, озарявана от отблясъците на огъня, остана все така безизразно.
Спасителят й се спусна по стълбите с купчината мокри дрехи. Но се спря насред път, закован от болката в коляното, която го накара да изстене. Намеренията му да се влачи отново през снега и да извести в селото къде се намира дамата, се изпариха. Кракът му нямаше да издържи, а и не изгаряше от желание да остави сама пострадалата. Все пак тя беше опитала да се самоубие тази вечер.
Закуцука през осветените от луната стаи, търсейки кухнята. По пътя си попадна на газена лампа, която веднага запали и взе със себе си. При беглия оглед установи, че в къщата имаше още една малка стая за гости, трапезария и всекидневна, мебелирани непретенциозно, но достатъчно удобно. Спартанските му нужди щяха да бъдат напълно задоволени, след като запалеше навсякъде огън, за да прогони студа.
Кухнята беше просторна, а докато търсеше чаши, чинийки, лъжици и чай забеляза, че килерът и шкафовете са предвидливо натъпкани с продукти. След като разпали огъня, той потърси въже, за да простре очевидно скъпите дрехи на дамата, от които капеше вода. Сложи чайника на разгорялата се печка и почака, докато засвири. Вече по-оптимистично настроен, той наля две чаши горещ чай, добави кафява захар в едната и ги постави на поднос. Хрумна му да вземе и кутия бисквити — едва ли гостенката му се нуждаеше повече от нещо друго, отколкото от храна.
Горе веднага забеляза, че тя се е раздвижила. Восъчнобледото й заоблено лице беше леко обърнато към прозореца, а едната ръка лежеше на гърдите й над завивките. При все това очите й си оставаха затворени и миглите хвърляха сянка върху мъртвешките бузи.
Остави подноса и безшумно пристъпи към леглото, вдигайки лампата така, че пламъкът да освети чертите на лицето й. Потъмнялата й от водата коса заблестя като мед. Няколко отделили се кичури падаха до леко извитите вежди, които тя не се беше старала да изтънява. Бузите й бяха хлътнали, но с хубави скули, а брадичката й забележимо се издаваше напред. Носът й беше обикновен, но големите устни бяха пълни и предизвикателно извити. Въпреки че изпитанието, което сама си бе наложила, не беше останало без последствия и плътта й сякаш се беше обезкръвила, от това тя изглеждаше още по-ефирна. Някой майстор на чука и длетото би могъл да я претвори в малка каменна пластика на богиня, почиваща си върху мраморен пиедестал.
Форест се взря по-внимателно. Докосна с пръст разтворените меки устни, после плахо погали едната й вежда. Палецът му се плъзна по клепачите, кокалчетата потъркаха брадичката и шията. Повдигна кичур коса и го остави да се плъзне между пръстите му, вглеждайки се в цвета. Очите му обхващаха една по една чертите й и постепенно се изпълваха с почуда и ужас.
— Боже мой! — изтръгна се от него, докато отстъпваше назад.
Той бавно наведе лампата и я остави настрани. Очите му бяха влажни и безумно блестяха, когато откъсна погледа си от мъртвобледото лице и се вторачи в осветения от луната под. Мускулите върху пребледнелите му скули заиграха, устата му се отвори и от свитото му гърло се изтръгна стенание.
По лицето му се четеше страдание.