Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (12)

Глава дванадесета

Всяка година в началото на май в Уинтърспел се организираше панаир, от който най-голяма полза извличаха търговците на коне, докато всички жители на селото празнуваха настъпването на хубавото време. Форест оседла Красив пламък и също се отправи към мястото на събитието. Енергичната му натура жадуваше за това разчупване на монотонното уединение на селския живот.

Настъплението на лятото променяше селския пейзаж. Всичко оживяваше и напъпваше под благодатните слънчеви лъчи. Форест яздеше през поля от нацъфтели във виолетово цветове на магарешкия бодил и покрай овощни градини, вдъхвайки дълбоко аромата им. Видя дръвчета, отрупани от гладките жълти кълба на прасковите и с ябълки като малки бледозелени топчици, напръскани тук-таме с розово. Пълни с мед пчели жужаха на рояци из сладко ухаещите люлякови храсти, в чиито цветове се гмуркаха да събират нектар, а веднъж-дваж пътя му пресякоха с полета си червеношийки. Следобедната горещина правеше тялото му отпуснато и той се люлееше от еднообразния ход на коня, чиято опашка с плясък се опитваше да прогони мухите от задницата. Подсвиркваше си някаква мелодия.

Форест се чувстваше ленив и спокоен, но не чак дотолкова, че инстинктите му да бъдат приспани. Преди да е изминал и миля, знаеше със сигурност, че някой го следва. Не си направи труда да се извръща, защото се досещаше кой е преследвачът му. През последната седмица Гретхен неведнъж бе вървяла по дирите му като куче, следваше го безшумно на известно разстояние или просто шпионираше иззад храстите, докато Форест се занимаваше с градинката на Агата или майстореше нещо по кошарата на жребеца си.

Поведението на момичето след посещението му в замъка Уинтърспел го озадачаваше с упоритото й нежелание да се приближи до него. Беше се опитвал да я примами с разговор или с чаша лимонада. Веднъж или дваж категорично й беше предложил да си избере дали да говори или да се маха от очите му. Притисната в такива случаи, тя винаги избираше второто и бързо се изгубваше в гъстите дебри на гората.

Озадачаваше го и фактът, че тя е запозната с миналото му, въпреки че при всички случаи е била родена след прогонването му от Уинтърспел. И — по думите на Агата — не е имала никакви контакти с жителите на селото. Можеше само да предполага, че изпаднал в някое от ненормалните си състояния, маркизът е споменал за подхвърленото дете, белязано от дявола.

Форест пришпори жребеца в лек галоп. Беше убеден, че дори и бързите крака на Гретхен няма да успеят да го догонят, затова й махна с ръка за довиждане, без да поглежда назад. Чудеше се само какви ли мисли пълнят слабоумната й глава.

Не след дълго пред ездач и кон се ширна огряното от слънце поле, определено за панаира. Форест спря животното на съседно възвишение, за да хвърли поглед към пъстрата картина. Мъже в груби домашно шити дрехи предлагаха всякакви породи коне, между които огромни кафяво-жълти от Съфък^[1], яки и късокраки кончета и атове със загладен косъм. Търговците спореха или се пазаряха на групи, потупваха се един друг по широките, заякнали от работа гърбове или с удоволствие си пийваха бира. Други групички — от жени с басмени рокли, с най-обикновени шапчици и шалове, се разхождаха между сергиите, наслаждавайки се на всеки сладкиш или парадирайки с някоя панделка, купени от мъжете им.

Най-много хора се тълпяха около трупа акробати. Костюмите им блестяха от паети, а краката им в меки обувчици сръчно пристъпваха по ниско опънати въжета. В кръг, образуван от наредени саксии с цветя, една жена в дълги червени чорапи правеше разни номера върху гърба на препускащ сив кон.

Красив пламък нетърпеливо замята глава и затанцува под Форест. Той отпусна юздите. Спуснаха се бавно по склона, без да привлекат вниманието на заетите със свои дела панаирджии. Преди да навлезе в оживеното човешко гъмжило, Форест слезе от коня си и го завърза за въже между две дъбови дървета, така че животното да може да си пощипва от високата сочна трева.

Едър наконтен мъж на средна възраст пристъпи извън едно сенчесто място. Между хубавите си зъби той предъвкваше полуизпушена пура, а ръката му разсеяно си играеше със златната верижка на джобния му часовник. Две проницателни кафяви очи се местеха от муцуната до задницата на коня на Форест и обратно, сякаш да преценят качествата му от всички възможни страни.

— Хубаво животно — произнесе най-накрая, като извади пурата от устата си. — Ще го продаваш ли?

Форест се усмихна, но поклати отрицателно глава.

— Не. Върши ми твърде добра работа.

— За лов е, нали? — не спираше търговецът.

— Аха. Преди няколко години е спечелил в Челтънхъм.

— Познавам един пенсиониран полковник, който живее доста на север. Би дал добра цена за него.

— Конят не се продава.

Търговецът кимна и като захапа отново пурата си, приятелски се усмихна.

— Тук ли живееш? — попита той с втренчен поглед към далечните очертания на селото, все едно му беше трудно да повярва, че който и да е би се заселил там по своя воля.

— Опасявам се, че да — ухили се Форест.

— Имаш ли нещо против да седнеш на чаша бира и приказки за коне с един непознат?

Идеята да побъбри за коне с човек, който не е жител на Уинтърспел и отгоре на това изглежда напълно нормален, веднага се понрави на Форест.

— Бирата е от мен — отговори той.

Докато двамата лениво отпиваха от бирата си и наблюдаваха представянето на една петниста кобила на вероятния й купувач, Форест зърна приближаването на екипажа на Уексфорд Хол. Осите на каретата бяха добре смазани, а черната й лакировка блестеше не по-слабо от металните й части. Форест слушаше само с половин ухо обясненията на новия си познат за преимуществата на першеронските коне пред едрите впрегатни. Вниманието му бе насочено върху Скоти, който в този момент скочи от капрата, издърпа стълбичката и отвори вратичката на каретата за господарката си. Самата тя изплува малко по-късно от полумрака на купето и застана огряна от ослепителната, ярка следобедна светлина.

Като я видя, Форест присви очи. По нея нямаше петънце сиво или бежово — от глава до пети беше облечена в тъмнооранжево. Роклята й имаше формата на обърнат цветец на лютиче и коприната й лъскавееше, поръбена в прасковено. Върху пригладената си медноруса коса беше сложила огромна сламена шапка, украсена с развяващи се сини панделки и лазурносиньо щраусово перо. Очите й, скрити в сянката на периферията зад дългите й ресници, пробягаха бързо, почти отчаяно през навалицата, преди озарени от радостен блясък да се впият във Форест — като пеперуда, кацнала върху избраното от нея цвете. Погледът й, отправен към лицето му, се застоя толкова дълго, че се забеляза от всички, които бяха обърнали внимание на пристигането й.

Форест твърдо срещна погледа си с нейния, но всичкият му предишен яд към нея се изпари за миг. Изпита желание да пресече утъпканата от копита трева и да вземе ръката й; да бъде близо до нея и да вдъхне уханието й. Кръвта му кипна от избухналия отново пламък на желанието да я притежава.

В ливрея в зелено и златно Скоти помогна първо на господарката си да слезе, а след това и на нейната прислужница. Лизбет нагласи шапката си и с едно грациозно движение на китката си разтвори бял дантелен слънчобран. Очарованият събеседник на Форест не можа да сдържи коментара си.

— Красива дама.

След това погледна към Форест, за да го покани да се включи в обсъждане на прелестите на красавицата, но не получи отговор. Форест проследи Лизбет само с очи. Тя се спря пред една от сергиите с наредени бродирани панделки, евтини украшения и гребени от слонова кост.

Беше готов да се подчини на импулса да се присъедини към нея, но преди да успее да направи крачка напред, в полезрението му попадна Агата и той се овладя. Агата поклати предупредително глава, с което му напомни за гибелните последствия от такава постъпка — и за него, и за лейди Торп.

Форест поздрави икономката си, което не предизвика у нея абсолютно никаква реакция. Агата си купи сладолед за едно пени и застана сама встрани от групичките жени от селото, явно нежелана от всички тях. Беше облечена в своите дрехи на стара мома, с все същата намусена физиономия. Но Форест познаваше доброто й сърце и му стана ясно, че и тя е прокудена от местните като самия него. Изпита гняв към тези, които страняха от нея.

В това време Лизбет си поръчваше пунш от един амбулантен търговец. Форест забеляза, че когато тя преминаваше покрай някоя плътно скупчена групичка, разговорите секваха като отрязани насред думата, главите се вирваха нагоре и малко по-късно започваха шушуканията. Той се сбогува с търговеца, бавно премина сред грачещите селски гарги и кукуригащи петли и се отправи към сергията с панделки. Без да бърза, направи няколко покупки, пусна ги в джоба на палтото си и пак се обърна с лице към тълпата, която се бе прегрупирала. Открояваше се кръг от жени с черни бонета, събрани да наблюдават неотстъпно лейди Торп. От време на време очите им крадливо се стрелкаха към Форест. После облечени в черно лакти се сбутваха и покрити с черно глави се приближаваха, за да си шепнат скрити зад вдигнати ръце с черни ръкавици.

Мъжете я оглеждаха доста по-безсрамно. Мънички очички опипваха Лизбет с нескривана похотливост. Под товара на цялото това внимание прислужницата на графинята подтичваше нервно зад нея, а изправеното и стегнато тяло на Скоти предизвикваше наглите зяпачи.

Самата Лизбет се разхождаше с гордо вдигната глава и сякаш нямаше и най-малка представа, че е център на внимание. Тя не поглеждаше към никого, не се спираше никъде да разговаря — все едно, че нямаше други хора наоколо. Все пак, когато се насочи към акробатите, наложи й се да помоли група жени да й направят път да мине, което стори любезно. Те я изгледаха презрително и в миг прибраха полите си, като че ли край тях минаваше чумава.

Форест пристъпваше близо зад нея, нащрек — като лъв, дирещ плячка. До ушите му достигнаха думите на една старица, просъскани към съседката й, същата дърта вещица:

— Евтина мръсница. Вин’ги е била такваз. Хич няма значение, дету е от високо потекло. С нищо не’й по-добра, от която и да’й селска мастия, ъку мъ питаш мене. Ам’чи тя ш’си легне с всеки, дету може да запаше панталони. Тъй си’й.

— И с жабешкия граф, за койту съ ужени — изкикоти се друга сплетница.

Група безделници бяха прекъснали играта си на кегли зад редицата сергии и сега се шляеха из хорското гъмжило, като че ли търсеха нов източник за забавление. Едно от момчетиите посочи на останалите каретата и те се скупчиха около него. Скоти отправи към тях един предупредителен злобен поглед и в отговор към него се отправиха различни неприлични жестове. Все пак никой от тях не се осмели да се приближи до графинята.

Форест пръв забеляза двамината, отделили се от групата, която се наливаше с бира под един навес. Първият залиташе така налят, че при най-малкото препятствие обещаваше да се просне. Другият, тъмнокож и русокос бабаит, се държеше по-стабилно на краката си и подскачаше около пияния си приятел като петел преди бой. Останалите от компанията ги окуражаваха с подвиквания и очевидно им даваха кураж да извършат някаква дебелашка закачка.

Заслонил очи с ръка, Форест се вгледа по-внимателно в единия от мъжете, после тихо промърмори: „Том Фени“ — оживял спомен от миналото.

Фени плю на ръцете си и театрално приглади коса назад, после намести яката и панталоните си, което предизвика гръмки дюдюкания сред пияната му компания. Когато се доближи до Лизбет, той придърпа перчема си в подигравателна имитация на поздрав, сетне й пожела „добър ден“.

— Забавлява ли се на панаира ваш’ светлост? — поинтересува се новоизлюпеният кавалер на лейди Торп и получи одобрителното хихикане на бързо събиращата се около тях тълпа. Кръгът на зяпачите се разшири, сякаш в центъра му имаше мечка на синджир.

Единственият отговор на Лизбет беше презрително кимване.

Някъде от тълпата изникна Скоти и се вмъкна между господарката си и грубияна. Младежката му фигура изглеждаше източена и слабовата, сравнена с якото мъжко тяло срещу него.

— Остави я на мира, пиян шопар! — изрева момчето с вдигнати юмруци.

Ръцете му веднага бяха здраво хванати от пияния приятел на Фени, който въпреки че явно не се намираше в най-добрата си форма, беше достатъчно силен да удържа Скоти. Момъкът се бореше бясно да се освободи, сипейки проклятия, но усилията му бяха напразни и той беше укротен и замъкнат някъде назад.

— Пуснете го! — заповяда Лизбет почервеняла. — Как си позволявате да се отнасяте грубо, с който и да е от слугите ми?!

— Разбира се, чи ш’ гу пуснем, ваш’ светлост — изигра любезност Фени. — Веднага след като вий и аз си погуворим малко.

Нямаше как да се отърве от натрапника, тъй като и двамата бяха затворени във все по-стесняващия се кръг от сеирджии. Можеше да отвърне на думите му само с леден поглед.

— Виждате ли — продължи Фени, като се наведе към нея, — аз и моите приятели, ний бихме желали да знаем дали вий бихте съ присъединили към нас за съвсем малко. Вий тука сте най-красива и ний всички сме чували колко наистина добре мож’те да забавлявате истинските джентълмени.

Форест разбута селяните като бик, пред когото са размахали червен плащ. Вбеси го обстоятелството, че превръщат Лизбет в обект на просташки закачки. Към яростта му се прибавяше и желанието да разчисти поне част от сметките си с тези хора — заради своето достойнство и това на жената, обичана от него. Ясно му беше, че съвсем не е безопасно да се опълчва срещу група порядъчно пийнали мъже, и то без оръжие в себе си, но друга възможност нямаше.

Когато се изправи пред Том Фени, очите му бяха налети с кръв и гласът му звучеше сурово.

— Оставете дамата на спокойствие.

Фени килна глава назад и пъхна палци в колана си. Злобна усмивка се разля по зачервеното му от алкохола нагло лице.

— Яяя! Дами и гус’да — натърти той високо, — вижте кой се появи. Красивият любовник на нейна светлост ще защитава честта й. Офицер от флотата, не по-малко…

Не успя да довърши думите си, когато Форест го сграбчи за палтото и с един юмрук в челюстта го запрати върху количката на някакъв продавач на ягоди.

Фени се изправи на крака, заслепен от ярост. Поощряван от виковете на селяните, той се изгърби като дебнещ звяр и започна да обикаля около Форест. Гърбът му беше изцапан в розово от ягодите, а в ъгълчето на устата му се процеждаше кръв. Форест захвърли жакета си и също зае стойка за бой с вдигнати юмруци. Търговецът на коне, сприятелил се набързо с Форест, събираше залози за изхода на двубоя, в който Фени имаше гръмогласно изразената обща подкрепа на зрителите.

Нетърпелив да спечели бързо победата, Фени се хвърли с цялото си тяло върху Форест от желание да го събори на земята и да го притисне със значителната си тежест. Но тромавото му тяло прелетя във въздуха, защото Форест с лекота се дръпна встрани. Все пак ребрата на Форест изпукаха при следващия опит на разярения му противник да го повали, но той незабавно отговори — грубиянът се олюля след пореден съкрушителен удар в челюстта.

Лизбет беше замръзнала на мястото си, изведнъж забравена от селяните, упоени от миризмата на кръв. От устата им се изтръгваха диви викове, подканващи Фени да види по-скоро сметката на съперника си, а купчината пари в шапката на търговеца на коне нарастваше. Очите на Лизбет следяха неотлъчно Форест. Сърцето й тръпнеше от страх. Въпреки че любимият й беше добре сложен и опитен боец, шансовете за крайния изход от сблъсъка не бяха в негова полза, защото при победа над Фени други щяха с желание да заемат неговото място. Огледа се и видя само изкривени от злоба лица. Всички свидетели на боя без изключение стръвно желаеха само едно — да видят повален и давещ се в собствената си кръв любовника на лейди Торп. Смъртта му дори щеше да ги зарадва.

Фени се нахвърли, за пореден път размаха юмруци, но от болката в челюстта гигантът беше загубил стабилността си и трудно се ориентираше. Само с един добре премерен удар в стомаха Форест го просна на земята като някакво голямо животно, приготвено за клане. Широко раззинал окървавената си уста, Фени повече не помръдна.

Тълпата замря. Шумът като отрязан секна. Парите за облога бяха загубени, а най-якият мъжага на селото беше претърпял най-недвусмислено поражение. Форест ги огледа и погледът му беше пълен с предизвикателство към всеки, който би пожелал да последва примера на Фени.

— Някой да му излезе — изкрещя един от по-младите сеирджии, настървен за още кръв. — Няма ли кой да го смачка? Той е капнал вече, личи си, че е капнал!

Като че ли пришпорен от тези думи, от групата се отдели мъж със свити в юмруци ръце, готов за бой. Изглеждаше малко по-млад от Форест, със стройно и гъвкаво тяло, но с грубо и простовато лице. Тълпата го посрещна с ентусиазирани викове:

— Чарли Старк! Чарли Старк! Ето го нашият човек!

Лизбет премаля при вида на енергично движещата се фигура и самодоволната усмивка, изписана върху лицето й. От движенията личеше, че Чарли Старк си служи сръчно с юмруците. Може би, помисли си с тревога тя, новият противник на Форест е натрупал умението си от участия в професионални боксови мачове.

Този път мъжът не атакува незабавно Форест, а затанцува покрай тълпата, за да нагорещи още повече страстите й. Настървената тълпа стана още по-шумна от преди и шапката на търговеца на коне започна отново да обикаля и да се пълни.

С едно от първите движения на Форест десният му юмрук потъна в корема на Чарли, но съперникът му бе с още свежи сили и в следващия момент главата на Форест отхвръкна назад от жесток удар в лицето. След това и двамата започнаха безмилостно да се налагат, където сварят. В продължение на четвърт час се биха като диви зверове, без никакви задръжки. Кокалчетата на ръцете им пукаха от безразборния сблъсък с ребра, челюсти и скули. Най-накрая с внезапен удар в брадичката противникът на Форест го изпрати на земята.

Лизбет извика, но веднага заглуши вика си, като притисна устата си с ръка, и безмълвно продължи да гледа, докато Форест мъчително се изправяше с безсилно отпусната глава. От носа и устата му шуртеше кръв. Ризата му, мокра от пот и нашарена с кървави петна, се бе залепила о тялото му. Раненото му коляно изнемогваше, не му достигаше въздух, а очите му, опитващи се да преценят издръжливостта на Чарли, почти не се виждаха от подпухналите клепачи.

Сега Чарли се нахвърли по-самоуверено върху него — като овен, втурнал се да стъпче поваления си съперник. Но Форест посрещна атаката му, без да отстъпи, и след като получи удар в носа, отвърна с безмилостна серия в корема на Чарли. Младият мъж се заклатушка замаян, залитна назад и се строполи като отсечено дърво. Стенейки, той се претърколи на една страна, изруга и застина с притиснати към корема си колена. Когато не последва опит от негова страна да се изправи, от тълпата се отрони приглушена всеобща въздишка. Всеки един от зяпачите замръзна в очакване, сдържайки дъх. В продължение на няколко секунди никой не помръдна и не отрони звук. В средата, заобиколен от всички страни, стоеше Форест. И макар че беше облян в кръв, той изглеждаше непристъпен и несъкрушим.

С нарочно забавено движение победителят стисна краищата на ризата си и я издърпа през главата. След това я захвърли настрани и се изправи — с изпънати рамене и стегнато тяло.

Лизбет стаи дъх. Кожата му лъщеше като позлатена от капчиците пот, а по очертаните яки мускули пулсираха венички. Сред присъстващите той нямаше съперници по ръст и мъжественост и дори в най-злата и завистлива душа не можеше да не се зароди възхищение от гледката, която представляваше. Естественият цвят на кожата му беше мургав, а от слънчевия загар тя беше станала още по-тъмна и въпреки всичко белегът върху рамото му не би могъл да остане незабелязан за никого. И явно не се бе изтрил от нито една памет. Изразът на лицата рязко се промени с появата на белега. Сега те бяха удивени и смутени.

Пред тях вече не стоеше селският парий — момче, на което всеки би могъл да се присмива и да унижава. Пред тях беше мъж, с чиято сила трябваше да се съобразяват. Беше се върнал като безмилостен ангел на възмездието, за да потърси отплата за жестокостите им. Може би дори белегът му имаше магическа сила — знак за благоволението на сатаната, изпратил го в техния свят като предупреждение. Няколко глави се отвърнаха, сякаш нямаха сили да издържат на гледката. Други отстъпиха назад, по-далеч от него.

Форест ги огледа с насмешка, преди да събере дрехите си и да си тръгне. Сякаш беше забравил за Лизбет. Пред него тълпата от зяпачи се разтвори, както някога морето се е разделило пред Мойсей.

Лизбет би дала всичко, само да можеше да изтича след него и да го помоли да се прибере вкъщи с каляската й. Но не смееше. Така или иначе той щеше да й откаже, а тя самата само щеше да достави ново зрелище на събралите се с тази цел отрепки.

Скоти се появи зад гърба й. Той я докосна по ръката и се втурна да проправя път към каляската, като махаше енергично към прислужницата да ги последва.

Няколко метра по-нататък Форест куцукаше бавно към коня си с надеждата, че ще успее да се задържи на крака дотам. Ако ли не, сигурно смъртта щеше да го застигне на мястото, където падне. Коляното си изобщо не чувстваше, а главата му се пръскаше от бушуващата кръв. Болката в гърдите му пречеше да диша, а се наложи и да спре, сгънат на две, за да се пребори с пристъп на гадене.

— Не им доставяй удоволствието да видят как си повръщаш червата — пошушна му някой дрезгаво. — Хайде, облегни се на мен.

От болката и замайването Форест временно не успя да се ориентира добре, затова не можа веднага да разпознае придружителя си, но прие помощта му, защото се нуждаеше от нея. Въпреки че от време на време протестираше, и то не по най-възпитания начин, най-напред беше напъхан в ризата и жакета си, после подпрян на едно дърво, а след това стоварен върху широкия гръб на Красив пламък. Едва успя да се задържи на седлото килнат напред почти до гривата на коня, неспособен да се отърси от замайването.

— Днес натрупах състояние благодарение на теб — призна търговецът на коне и постави ръка на коляното му. — Селяните, тия тъпаци, заложиха доста големи суми срещу теб. Честно ще е според мен да делим поравно.

До ушите на Форест първо достигна метален звън, после джобът му натежа от сребро. Хвана търговеца за ръката и едва успя да изрече през разбитите си зъби:

— Запази си… спечеленото. Аз си доставих… върховно удоволствие и не искам заплащане за това.

Търговецът отвърна на думите му със силен смях и си прибра парите, после го потупа по бедрото.

— Тогава ти пожелавам късмет, човече. Ще може ли бързоногият ти приятел да те отведе вкъщи?

— Аха — отрони се едва-едва от устата на Форест. Вече не го беше грижа къде ще го отведе конят.

Търговецът плесна задницата на животното, за да го подкара.

Слънцето напичаше безмилостно гърба на Форест. От жегата сърцето му тежко блъскаше в гърдите, а ударените места започваха да се подуват. Той отпусна глава на шията на коня и затвори очи.

— Кучи син!

Форест усети, че Красив пламък спира и повдигна глава с мисълта, че селяните са го застигнали, за да го доубият като някое сакато псе. След като успя да фокусира погледа си, очите му съзряха единствено Скоти Стоун, хванал здраво юздите и злобно втренчен в него. На ярката светлина необикновената красота на младежа биеше на очи.

— Добре де — измърмори Форест, като съумя да вложи сарказъм в тона си, — твоето лице поне е цяло и невредимо…

— Аз щях да се бия и ти го знаеш! — защити се Скоти. — Ако този мръсен страхливец не се беше промъкнал отзад да ме сграбчи, щях да се бия с всичките там!

Форест се намръщи. Беше му трудно да се съсредоточи и думите излизаха объркани от устата му.

— Значи… ти си застанал на пътя ми и ме ругаеш заради това? — Подутите му и започнали вече да посиняват клепачи се затвориха, а челюстта му увисна.

— Виж в какво положение я постави! — отвърна му грубо Скоти. — Да й причиниш такива неприятности! Направи я за смях. Всичко беше почти забравено, преди да се появиш, и щеше да бъде забравено. Сега заради теб се започна отначало. Заради теб тя никога няма да може да се покаже в селото. Обикаляш около нея като бясно куче, само и само да привлечеш вниманието й. Според мен ти не си нищо повече от едно безчувствено, самодоволно копеле!

Форест болезнено преглътна и отпусна назад глава.

— Е, и… на теб пък какво ти е от това? — опита се да възрази той, без да разбира точно какво казва. — Виж какво… нямам нищо против… да си седя тук и да си разменям вежливости с теб, но не съм в най-добрата си форма… — Той смушка Красив пламък и отново се отпусна… — Извини ме.

Скоти го пропусна да мине и го изпрати с яростно ритане във въздуха, от което се разхвърча пръст.

След едно пътуване, което му се стори безкрайно, Форест осъзна в един момент, че конят му търпеливо чака на пътеката пред имението Лорълпат. Лицето му беше притиснато към шията на коня, а бузата му се търкаше в гривата на животното. Много трудно успя да отвори очите си, клепачите му бяха сякаш слепени. Наложи си да премигне няколко пъти и чак тогава забеляза, че здрач беше оцветил в синьо чакъла под копитата на коня. Закашля се, след което изруга и се хвана за кръста. После се задържа за гривата, повдигна единия си крак, прехвърли го през седлото и тупна на земята като чувал с картофи. Две ръце се опитаха да намалят болката от падането, но без особен успех.

— Мож’ ли да вървиш? — Гласът на Агата достигна до него сякаш от другия край на пустиня. Той обърна към нея побелялото си подпухнало лице и изломоти:

— Ще се справя някак си…

Прихванала го с тъничката си ръка през кръста, Агата пое част от тежестта му и двамата се запрепъваха към къщата. Когато най-сетне се домъкнаха до стълбата към спалните, Форест разтърси глава и отказа да направи и крачка повече.

— Не се нуждая… и от подобен вид мъчение. Диванът долу ще свърши работа.

Агата го поведе с клатушкане към гостната, като се огъваше под тежестта му и сумтеше недоволно, че така, както е потен и окървавен целият, ще съсипе прекрасната мебел. Форест се опита да остроумничи и й отвърна през стиснати зъби, че мебелите й от време на време се нуждаят от смазване, след което се отпусна върху възглавниците на дивана, вдървен като грохнал старец. Краката му успяха да го задържат само докато икономката свали жакета му.

— Господи… — простена той, когато — вече легнал — се опита да изпъне нависоко крака си и да стисне с две ръце главата си.

Агата запали лампа и сноп светлина проряза мрака, царящ в стаята. Сетне я донесе близо до Форест, който замижа и вдигна ръце към очите си.

— Приличаш на човек, прегазен от стадо слонове — сподели резултата от видяното жената, без ни най-малко да щади суетата му. — Две насинени и подути очи, разцепена устна, отекла брадичка и нос, който веч’ не е съвсем прав. — Тя поклати глава. — А това е само дет’ се вижда. Един господ знае в какво състояние е другото, което не се вижда.

Форест почти не реагира на думите й, само измърмори едва-едва:

— Ще оставя… инвентаризацията за някой друг път. Донеси ми само малко от моя цяр — от куфара на горния етаж. Голямо зелено шише с коркова запушалка.

С присъщата й експедитивност и организираност Агата за секунди нареди върху масичката за чай мехлем, превръзки, парчета платно, гореща вода и средство за дезинфекция и я избута до пациента си.

— Ето малко чай от лайка — предложи му тя. Когато Форест в отговор не се и помръдна, лечителката му сложи чашата и чинийката върху гърдите. Той ги погледна само с едно измъчено око.

— Уиски, Агата. Мъж, на когото са смазали тялото, се нуждае от уиски, не от чай. — И добави провлачено, когато икономката му със сумтене тръгна да го донесе: — И… не се притеснявай да търсиш чаша.

Малко по-късно, след като отпи от бутилката си, Форест разреши на Агата да се заеме с раните му, като преглъщаше ругатните и сдържаше болезнените гримаси с удивително самообладание. В това време тя методично почистваше откритите рани с пинсети от парченца трева и пръст, залепнали за живо месо. Успя да сдържи коментара си, докато смени водата в легена.

— Знаеш ли к’во, не ми пречи, ако викаш. — Наведе се над разцепената му няколко сантиметра горна устна. — Къде се научи на такава издръжливост? Във флота ли?

Форест се подхилна.

— Да… На кораба получаваш десет удара с бич, ако изстенеш и двадесет, ако извикаш. — И след кратка пауза добави: — Всъщност мисля, че се научих в Уинтърспел. — Не добави, че освен на Агата, не би позволил на никой друг да се грижи за него. Цял живот беше успявал да се справя сам, беше близал раните си като вълк-единак, без да търси или да моли за съчувствие и внимание.

Между тях се възцари тишина, докато тя промиваше раната на устната му. Щипещата болка го принуди да сдържи дъха си.

— Агата — изхриптя гласът му малко след това, а очите му я погледнаха с любопитство, — защо не си ме питала досега за… нея? Знам, че ти се иска.

Агата не прекъсна работата си, само линията на устата й изтъня, а бръчиците над устните й се очертаха по-ясно.

— Не е моя работа — отсече тя и махна запушалката на зеленото шише, за да топне пръст в течността. — Да ти кажа честно, не ми е и трябвало да те разпитвам. Което не е достигнало до ушите ми в селото, мога съвсем лесно да го науча от очите ти.

Форест сведе поглед към гърдите си.

— Не е нужно да внимаваш за думите си. Може да приказваш съвсем свободно. Няма да използвам казаното срещу теб.

Тя размаза мехлем върху веждата му с резки движения.

— Не ми е работа да те оценявам що за човек си, кап’тан Йорк. Туй, дет’ виждам, е, че я обичаш. Просто не мога да гледам спокойно да се отнасят с неуважение към теб или да те бият с повод или без повод.

Загледан навън през отворения прозорец, Форест закова погледа си върху луната и една самотна звезда. В стаята нахлуваше уханието на нощта, примесено с миризмите на гниещи листа и мъх, на речна вода — пролетни ухания. Опита се да се усмихне, но усилието само разкриви лицето му в гримаса.

— Заслужавам си го — прошепна Форест. — Боят и неуважението. Винаги съм ги заслужавал. Винаги съм бил нехранимайко.

Агата нищо не отвърна. Чу я тихо да прибира върху масичката изцапаните парчета лен и лекарствата. Беше й благодарен и му се искаше да изкаже своята признателност за грижите й, но не знаеше как да го стори. Спомни си как я видя днес — застанала встрани от топлото присъствие на други човешки същества. Още една жертва, пострадала, защото се е свързала с него по някакъв начин.

Затвори очи. Жадуваше за сън, жадуваше за спокойствие, жадуваше забрава. Едва размърда разранените си, посинели устни.

— Агата… Не е… Не е нужно да идваш повече тук. Нямаш никакви задължения да поддържаш тази къща заради мен отсега нататък.

В продължение на няколко секунди не се чу никакъв шум откъм нея. После сухите, захабени от работа пръсти докоснаха челото му и нежно отмахнаха една къдрица оттам. Гласът й прозвуча така, сякаш майка говори на сина си:

— Вий сте най-добрият, най-достойният човек, който някога съм познавала, кап’тан Йорк — потупа го леко по ръката. — Спете спокойно.