Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (19)

Глава деветнадесета

Дори въздухът около тях сякаш замръзна. Може би в този миг беше подухнал вятър, може би нощна птица бе изпърхала с криле, може би реката продължаваше бълбукащия си бяг. Нямаше кой да чуе звуците им. Защото се чуваха само думите на лейди Торп и ехото им. Сребърният рог на луната, който се показваше зад Кулата на Уинтърспел, като че ли също поспря пътя си и се заслуша.

Тласнат сякаш от невидима сила, Скоти Стоун залитна назад. Лицето му бе сковано от нежелание да повярва. Безкрайни секунди той просто се взираше в мъжа, току-що открит като негов родител, и явно търсеше някакво потвърждение на страхотното желание думите на Лизбет да се окажат неверни.

Лицето на Форест не се виждаше в тъмнината, но Лизбет знаеше, че очите му са приковани върху Скоти. Два фенера близнака, прорязващи непрогледния мрак. Можеше да отгатне, че умът му се опитва да определи възрастта на момчето и да я свърже с деня, когато се бяха любили под моста. Виждаше как отделни фрагменти намираха едно по едно мястото си в съзнанието му — нейното пътуване до Италия, свързаната с него женитба с лорд Торп, особената й, необяснима досега привързаност към един непокорен млад слуга.

Въпреки тъмнината и побелялото от враждебност лице на Скоти Форест съзираше претворени майчините черти у сина си. Виждаше ги така, сякаш бе прогледнал секунда по-рано. Там виждаше и свои черти, смесени с тези на Лизбет, за да създадат тяхното дете. Лицето срещу неговото разреши загадката, която го беше измъчвала, даде отговор на въпроси, за които досега нямаше отговор.

Почувства се разкъсан от противоречия. Срамуваше се, че не бе изпитвал никаква симпатия и топлина към момчето, а се бе отнасял към него винаги с неприязън. Никакъв вътрешен глас не заговори у него, че между тях съществува кръвна връзка, което го караше да се чувства като глупак. Но най-силно от всичко бе безкрайното му съжаление за отнетата възможност да бъде баща, да люлее в ръцете си златокосо бебе, което да расте под топлите му грижи и да поеме, наставляван от него, своя път в живота. Съдбата беше лишила Форест от нещо неизмеримо по-значимо от титла и богатство — беше му откраднала сина.

— Не е истина! — извика Скоти и гласът му се заблъска в сводовете на моста. Погледът му се местеше безпомощно от Форест към Лизбет и обратно, но не намери подкрепа на твърдението си нито в суровите черни очи на мъжа, нито в плувналите в сълзи лешникови очи на майка си.

— Истина е, Скоти — тъжно отрони Лизбет. — Трябва да повярваш.

— Защо трябва да вярвам? Защо? — нахвърли се той ядно върху нея. — Защо ми е да вярвам, че си държала като прислужник сина си през целия му живот и си му плащала, за да ти слугува, докато ти самата си живяла като кралица в царски палат!

— Скоти! — Викът на Лизбет натежа от скръб. — Мислиш ли, че съм искала да пазя тайната на рождението ти? Мислиш ли, че е било моя приумица или пък че съм се срамувала от теб? Не съм се срамувала. Винаги съм те обичала. Но когато ти се роди, самата аз бях дете под строгия контрол на баща си. Тогава ми се струваше, че той ще те отнеме от мен завинаги. Направих най-доброто, което можех, за теб — измъчвана постоянно от желанието да ти доверя тайната на раждането ти и твоя произход. И сега съжалявам, че се наложи така мъчително да я научиш. Но идването ти на тоя свят беше в разрез с всички норми и щеше да бъде истинско безумие да бъде публично обявено. Щяха да бягат от теб като от чума — промърмори накрая тя, спомняйки си за Енвил.

— Въпреки това не мога да ти простя, че си крила от мен! — извика Скоти, който под напора на чувствата изобщо не можеше да разсъждава. — Мисля, че така е било изгодно за теб, а не за мен.

Форест пристъпи между тях.

— Трябва да имаш пълно доверие на преценката й, Скоти. Нямаш представа в какво положение е била майка ти.

— Изобщо й нямам доверие. Защо трябва да й имам доверие?

— Струва ми се, че трябва да се гордееш, че тя е твоя майка — отговори сериозно Форест.

— А за това, че ти си мой баща? — разсмя се горчиво синът му. — Трябва ли и това да ме прави щастлив? Теб радва ли те откритието, че именно аз съм твоя отдавна изгубен копелдак?

— За бога, Скоти… — възкликна Лизбет и лицето й се сгърчи. — Умолявам те, вземи думите си обратно!

— Недей, Лизбет — прекъсна я невъзмутимо Форест. — Не го обвинявам. Бог ми е свидетел, че не ми е трудно да разбера какво преживява.

Търпението на Форест, вместо да успокои Скоти, разпали още повече злостната му враждебност.

— Може би трябва ужасно да се гордея — подметна той подигравателно. — Все пак майка ми е графиня, а баща ми — чистокръвен маркиз. Като се има предвид това, вероятно ще успея да заема висока длъжност в йерархията на прислугата й, и то сигурно скоро, а може би ще си имам и собствена стая.

— Горчивата ти ирония не е от полза за никого — с убедителен глас се опита да го успокои баща му. — Предлагам ти един-два дена да размислиш. Може би тогава нещата ще ти се видят различни. Ние тримата имаме много да изясняваме помежду си.

— Без мен — заяви Скоти и улови ръката на Гретхен. — Ще ви улесня — ще напусна Уинтърспел и никога няма да се върна. И не се притеснявайте — допълни с презрителна усмивка, — тайната ви е в сигурни ръце. Не бих си и помислил да разлая кучетата, като разглася каква благородна кръв тече във вените ми.

С тези думи той бързо се отдалечи, повлякъл Гретхен зад себе си. Лизбет понечи да се втурне след него, да го умолява да не заминава, но ръката на Форест прегради пътя й.

— Лизбет, остави го да върви.

Тя се опита да се изтръгне от хватката му, но не успя.

— Лесно ти е да говориш така — нахвърли се върху него. — Не изпитваш никакво добро чувство към него, никакво!

— И как, по дяволите, да изпитвам! — запита я Форест ядосано, приклещил ръцете й. — Криеше грижливо истината от мен, докато се изпари всякаква възможност за нормални отношения между нас. Защо, Лизбет, защо?

— Нужно ли е да питаш? — извика тя и го загледа недоумяващо. — Размисли само за момент с пресметливия си мозък и ще разбереш основанията ми.

— Спестете ми сарказма си, милейди — отвърна й язвително Форест и затегна хватката си. — За бога! Родила си ми син и аз настоявам да узная защо си го крила досега от мен. И колко още щеше да продължаваш да криеш? Ако се съди по импулсивното ти признание, очевидно съвсем не си имала намерението да го съобщиш тази вечер. Смяташе ли изобщо някога да ми го кажеш?

— Поразена съм от това, че изобщо не си в състояние да разбереш — възропта Лизбет. Беше възмутена от обвинителния му тон и от липсата на съчувствие към измъчвалата я дилема. Близо двадесет години тя се беше борила сам-сама да изгради сина им като личност и когато най-накрая беше споделила това бреме с мъжа, който би трябвало най-много от всички да се зарадва на новината, неговата реакция бяха упреци към нея.

— И защо, милейди, трябва да проявя разбиране — не възпря жестокостта си Форест. — Ти ме излъга. Попитах те дали си заченала дете от мен, а ти съвсем хладнокръвно, но по доста патетичен начин, доколкото си спомням, отрече категорично. Защо? Толкова ли ти бе дотежало да износиш и родиш син от мен, та реши да си разчистваш сметките, като ме лишиш от правото да знам за неговото съществуване? Или просто не можа да ми се довериш, защото си се съмнявала, че аз бих използвал наученото, за да нараня Скоти по някакъв начин?

— Е, не може да се каже, че реагира по най-добрия начин, когато научи, не мислиш ли? Без прегръдка, без най-незначителна проява на радост от твоя страна. Можеше да го успокоиш и задържиш — извика разгорещено Лизбет. — Ти предпочете да прогониш сина си. — Тя изтръгна яростно ръцете си и развяла полите на лятната си рокля, се понесе надолу по пътеката към Уексфорд Хол.

Форест инстинктивно протегна ръка да я задържи. После осъзна, че даже да я беше спрял, не можеше да я задържи, и отпусна ръка, загледан как тя се стопява като привидение в нощта.

 

 

Малко по-късно в състояние на пълна апатия той също пое бавно пътя към къщи.

Вече в замъка, почувства облекчение, когато научи, че гостите му в негово отсъствие набързо са се оттеглили в приготвените за тях стаи. Махна само вратовръзката и разкопча черния си вечерен костюм, после закуцука към кухненските помещения да търси Агата.

Тя беше там, застанала пред отворен кухненски шкаф, и драскаше бързо някакви бележки върху къс хартия. Обикновено прибраната й сива коса беше в безпорядък, а от пребледнялото й от умора лице личеше, че е на края на силите си. Дори и през черните облаци на терзанията си Форест не можа да не се възхити на работата, която беше успяла да свърши за един ден — да организира прислугата, да наглежда вечерята и оправянето на стаите за гостите и най-накрая да разпредели по помещенията изморените слуги. Надяваше се, че икономът, за когото беше платил толкова скъпо, щеше да поеме част от най-тежкия й товар на другата сутрин. Нямаше да допусне Агата да се преуморява от работа.

— Кап’тане! Мога да продължавам да въ наричам тъй, нъл тъй? — поинтересува се тя леко притеснена. — Или сега предпочитате по-внушителната си титла?

Форест приседна зад дългата кухненска маса.

— Както предпочиташ, Агата.

— Правех списък на най-необходимите продукти за купуване — обясни възрастната жена и размаха листа и молива. — Направо съм стресната, като си помисля колко ядене ще поглъщат три пъти дневно тия надути лондонски слуги. А, разбир’съ, ша ми се иска да поднасям на вас и гостите ви изискани блюда. Поне готвачката си знай к’ва й е работата.

— Моите поздравления за всички — каза искрено Форест. — И най-много за теб. Почини си добре през нощта. Утре не се преуморявай. Това е заповед.

Още преди да довърши думите си, Агата вече се носеше из кухнята, за да сложи чайник с вода и да приготви чаша и чинийка. Когато отново се обърна към него, тя забеляза равнодушното му лице и измачканите му дрехи и известно време безмълвно го разучаваше, преди да попита:

— Какво има, кап’тане? Честна дума, приличаш на човек, на когото са потънали гемиите. — В гласа й звучеше загриженост, защото вече се бе привързала силно към него.

Той потърка брадичката си и уморено я погледна.

— Налага ми се да ти поискам услуга, която трябва да свършиш още тази вечер. Има ли някой от мъжете, някой лакей например, на когото смяташ, че може да се окаже по-сериозно доверие?

Тя размисли малко, после бавно кимна:

— Да.

Форест извади малко кожено портмоне от вътрешния джоб на сакото си и го сложи върху масата.

— В такъв случай предай му това и незабавно го изпрати да го занесе.

Агата протегна ръка, взе портмонето и го пъхна в джоба на престилката си.

— Трябва да се връчи на Скоти Стоун — обясни безстрастно Форест. — Подозирам, че може да бъде открит на гарата да чака сутрешния влак. С него трябва да е и Гретхен.

Агата не успя да сдържи удивлението си.

— Да не би този малък негодник да се кани да бяга с нея? — възкликна тя и вдигна ръка към гърлото си.

— Няма причина да се съмнявам, че тя е с него по своя воля.

— Но ти нали няма да й разрешиш… — Възрастната жена изглеждаше потресена.

— Повярвай ми, Агата, не проявявам лекомислие в случая. Но Гретхен е достатъчно голяма. Единственият начин да й попреча да замине, е да я превърна в затворничка тук. И ако все пак успея да я върна обратно сега, въпрос на време е следващото й бягство от клетката.

Капачето на чайника затрака пронизително. Агата го свали от огъня с нетърпеливо движение и бързо наля чаша чай за Форест, която постави пред него.

— Но момичето е… — Тя се запъна, несигурна какво определение да използва.

— Знам. — Форест остана загледан известно време в парата, която се виеше над чашата му, после продължи: — Но се чудя дали представата ни за нея е правилна, дали не сме я подценили някак си. Не трябва да се забравя, че целият й живот е протекъл в съжителство с един изкуфял, безмозъчен старец, който изобщо не се е грижил за образованието й и не й е дал никаква възможност да влезе в обществото. Може би самотата я е принудила да си изгради свой въображаем свят, където да се чувства удобно. Сега друг човек ще се погрижи за нея и тя ще заживее по-нормално. Да се надяваме, че и тя самата ще се развие като нормално човешко същество.

Видът на Агата издаваше съмнението й. Тя свали очилата от носа си и започна енергично да ги бърше с ъгълче от престилката си, като че ли така намираше отдушник на вълнението си.

— Ами Скоти Стоун? Честно казано, вярва ли ти се, че го е грижа за нея?

— Такива бяха думите му.

Агата с въздишка постави очилата обратно на носа си и потупа портмонето в джоба си.

— Да отивам ли за лакея?

Форест кимна.

— Спомняш ли си с каква рокля беше облечена Гретхен днес? Опиши му я и няма да му е трудно да познае девойката. И още нещо, Агата. — Погледът му подсказваше, че няма да приеме възражения. — След като човекът ги открие и им връчи парите, не трябва да казва, че са от мен. Трябва да каже, че ги изпраща лейди Торп. Ясно му го обясни.

Последва тишина, в която очите й се опитваха да го разнищят. Форест прокара ръка през своите. Те изведнъж бяха станали пусти.

— Искам да дам възможност и на двамата, това е всичко… Най-многото, с което мога да им помогна.

Раменете му се приведоха, сякаш върху плещите си носеше целия свят.

— Скоти е мой син — добави той.

Ръката на Агата похлупи неговата върху масата.

— Зная, кап’тан Йорк — произнесе тя безкрайно внимателно. — Можех да ви го кажа. Можех да ви го кажа в нощта, когато момчето дойде в къщата ви и стовари юмрука си в лицето ви.

 

 

— Е, мила моя — започна Силван, когато заедно със зората се появи на терасата на Уексфорд Хол следващата сутрин, — знам, че новината ще ти бъде безкрайно неприятна, но се опасявам, че младият ти прислужник е избягал.

Лизбет седеше с чаша изстиващо какао в ръката си, напълно бездушна и безразлична.

— Чух за това.

Съпругът й се доближи и, втъкнал палци в колана си, безмълвно се загледа към реката. Видът му подсказваше, че иска да й каже нещо, но не знае точно какво.

— Знам, че в сърцето ти винаги имаше място за него — осмели се най-сетне да изрази разбирането и съчувствието си той.

Лизбет кимна без желание за повече коментари, облекчена, че лорд Торп няма да научи тайната й. Нощта беше изцедила до капка способността й да чувства и усеща. Беше я прекарала, проливайки сълзи за загубата на сина си и свадата с Форест. Напълно се беше провалила и при бащата, както и при сина, въпреки че винаги се бе опитвала да следва добре обмислената преценка на нещата, свързани със самоличността на Скоти и със сложната мрежа, оплетена около нея.

Силван придърпа едно кресло до нея и седна. Лъчите на ранното лятно слънце се пречупиха в разноцветните камъни на пръстените му. Той протегна ръка и нежно я положи върху тази на жена си — така показа, че усеща нейното безпокойство и е достатъчно деликатен да не я разпитва.

Учудваше я промяната в него. Откакто се беше възстановил от ужилванията, беше станал по-тих от всякога, по-малко склонен към патетични изблици. Още по-обезкуражаваща беше промяната на отношението му към нея. Въпреки че почтителността в поведението и обожанието в погледа му оставаха същите, както преди, бяха изчезнали съпътстващите ги плачливи молби. Дори наближаването на средата на лятото и свързаното с това събитие не пораждаше никакви намеци, което караше Лизбет да се чувства едновременно облекчена, виновна и загрижена от тази промяна. Явно Силван бе преодолял бъбривостта и изблиците си на възторг. Но сега те бяха заменени със странно униние.

— Струва ми се, че бих искал да скицирам тази гледка — каза графът и кимна към градината, където море от цветя се полюшваше във вълните на ярките им багри. — Особено ме привлича играта на светлината под хортензиите. Виждаш ли как се мести, гълъбице моя?

Тя му се усмихна и хвърли разсеян поглед към отдалечените цветове. След нещастния случай, за чиито причини Силван не пожела да говори, тя нареди всички големи саксии да се махнат от терасата, а най-близките до къщата цветни лехи бяха разкопани и засадени наново само със зелени храсти, които не цъфтят.

— Ще ти донеса хартия за рисуване и моливите — предложи Лизбет, остави чашата си на масата и се изправи. Радваше се да вижда как се връща интересът му към стари негови занимания и беше готова да стори всичко, зависещо от нея, да го окуражи.

Преминавайки през хладни, излъскани зали, тя стигна до библиотеката и влезе вътре, като първо поздрави папагала, кацнал на пръчката си, после продължи към бюрото на Силван. Както винаги, то беше разчистено и подредено — в едно чекмедже беше пъхната скорошната кореспонденция, в друго — писалки и мастило, в трето, най-ниското — снежнобяла хартия. Лизбет отброи четири или пет листа от хартията за рисуване и вече се канеше да затвори чекмеджето, когато пред очите й се мярна писмо. Заклещено в пролуката между чекмеджето и бюрото, то почти се бе разкъсало наполовина. С мисълта, че сигурно се е хлъзнало там незабелязано, лейди Торп внимателно го измъкна от цепнатината, за да не го повреди повече. Докато се опитваше да го стори, тя зърна името си, ясно изписано в началото, и очите й пробягаха надолу по редовете.

„Обичам те, моя Лизбет, живот мой. Опитах се да ти дам всичко, което можеше да се купи със злато. Обожавах те, възхищавах ти се, коленичил в краката ти. Прости ми моето желание да те имам, то е низко, егоистично и отблъскващо, знам. Какъв парадокс, червеят да моли най-красивото цвете да се гърчи в пръстта заедно с него? Опитах се да ти предложа любовта си и най-позорно се провалих, затова ще се опитам да те възмездя. Ще се опитам да ти дам това, което сърцето ти желае. Една богиня заслужава своя бог.“

Писмото носеше датата на злополучното произшествие със Силван.

Известно време Лизбет остана като вледенена. Очите й минаваха отново и отново по думите, докато ужасяващият им смисъл проникна дълбоко в съзнанието й.

— Милостиви боже… — простена тя накрая, втренчена в листа, без да различава знаците върху него. Целият план е бил измислен от Силван — да я изпрати на острова на почивка, а по-късно да насочи и Форест, с когото да бъдат там в интимна близост. Как е могъл да постъпи толкова ужасно! Защо е постъпил така?

Отговорът дойде веднага на мястото си. Силван беше уредил почивката й на острова в компанията на Форест, защото не бе останал сляп за любовта им и бе решил да им помогне.

Въпреки че и двамата се бяха опитали да бъдат сдържани в негово присъствие, Силван беше надарен с интуиция и схватливост. Беше прочел в очите им това, което те наивно се бяха заблуждавали, че е заровено дълбоко в сърцата им. И въпреки че спомените й от случката с почти фаталната доза лауданум бяха съвсем смътни, чувствата, предавали се тогава между нея и Форест, сигурно не са оставили никакво съмнение, даже и за най-дебелокожия човек.

Трябваше да се прибавят, разбира се, и историйките, разказвани на Силван от Скоти, доукрасени с измислиците му, които са превърнали страданията на измамения съпруг в непосилно бреме…

Душевното й равновесие бе разрушено от писмото, което държеше в ръката си.

Съпругът й беше взел решението да й дари свободата, да й направи последен подарък — най-големия, който мислеше, че е способен да й дари — смъртта си. Не беше успял, слава богу! Но какво ли е преживял, преминавайки през този ад!

— Съсипвам всеки живот, до който се докосна — прошепна Лизбет сломено, задушавана от най-тежките самообвинения. — Всеки…

Каза си, че не е трябвало да разделя Скоти от заварените му родители, а само анонимно да му изпраща пари за скъпи училища и удоволствия. Да го остави да израсне без нея. Но тя бе отстъпила пред егоизма си, пред желанието да го има колкото е възможно по-близо до себе си, да се радва на растежа му, да се радва на присъствието му, даже когато тази радост е постигната с цената на измама.

Що се отнася до Форест, след завръщането му в Уинтърспел тя не се бе спряла пред нищо, само и само да го вижда, да се опива от близостта му, въпреки че не му бе дала нищо в замяна, освен откраднати мигове, след които неизменно се изплъзваше или бързаше да си тръгне. Беше го измъчвала пак с егоистичния си стремеж да запази неразрушима връзката им, като за тази цел беше готова да разруши душевното му равновесие.

Силван… Какво беше сторила със Силван?

С треперещи ръце Лизбет пъхна писмото на предишното му място, затвори чекмеджето и изхвърча от библиотеката. Понесе се с вдигнати поли надолу по коридори и през празни помещения, мина под някаква арка и накрая се озова пред скромния параклис, в който влезе, затръшна вратите му след себе си и завъртя черния ключ в бравата. После се отпусна на колене.

Обезумяла напипа верижката под корсажа си и я издърпа нагоре с рязко движение. Медальонът легна върху дланта й. Пое си дълбоко и мъчително дъх и сключи пръстите си около амулета. Продължи да стиска юмрука си, докато металът се впи в плътта й.

— Трябва да бъде сторено — произнесе тя високо и притвори очи с отпусната назад глава. — Трябва да бъде сторено…

С тържествения жест на жрица, извършваща жертвоприношение, тя положи най-скъпия си дар върху олтара.

 

 

Форест беше твърдо решен да се срещне с Лизбет, преди денят да е отминал. Струваше му се, че доста неочаквано и накратко се сбогува с подполковник Бевинс и Беатрикс, но беше напрегнат и се подчиняваше на нетърпението си. На закуска беше успял да се прояви — и Беатрикс не скри удивлението си — като необщителен събеседник, най-меко казано, и за да избяга от затвореното пространство на замъка, което сякаш го задушаваше, излетя от него върху коня си още преди да е заглъхнал тропотът от каретата на гостите. За да успокои смутената си и объркана душа, беше яздил лудешката през хълмове и поляни, докато кестенявокафявият гръб на Красив пламък залъщя от едри капки пот и пяна закапа на едри валма от устата му.

През цялото това време думите на Лизбет барабаняха в главата му — един непрестанен ритъм заедно с тропота от копитата на жребеца.

Съзнаваш ли, че той е твой син? Съзнаваш ли, че той е твой син… твой син… твой син…

Форест отби от пътя и насочи коня си към Уексфорд Хол и спря на едно обрасло с ниски храсти възвишение, откъдето виждаше имението като на длан. Надяваше се да зърне Лизбет на разходка из градините или на излизане от конюшните за езда. Смяташе да привлече вниманието й с някакъв сигнал и да я отведе навътре в гората. Там щеше да я прегърне, да се извини и да я помоли да му разкаже подробно за раждането на Скоти.

Сега повече от всякога той се чувстваше обвързан с нея, длъжен да я защитава, осъзнал какъв товар е носила, опазвайки сама тайната. След като размисли спокойно в тихите часове на нощта, стигна до извода, че Лизбет е направила всичко според възможностите си, за да следва най-правилните решения по отношение самоличността на Скоти, и сне всичките си обвинения към нея.

До обяд тя не се появи и Форест реши да изостави поста си, като насочи Красив пламък към къщи. Веднага след пристигането си там, той надраска посланието си и заръча на лакея да се погрижи да го предаде лично и без свидетели на лейди Торп.

Малко след здрачаване Лизбет се срещна с него, точно съобразявайки се с молбата му. Той бе пристигнал един час преди нея, който прекара седнал мълчаливо на място, покрито с гъсти детелини. Когато фигурата й се очерта на фона на арките на моста, Форест се изправи, закрачи към нея и миг по-късно я притисна в прегръдките си.

— Прости ми Лизбет — бяха първите му думи. — Вчера вечерта, когато разговаряхме, бях подвластен на гнева си и загубих контрол над проклетия си характер.

— Да не говорим повече за това — помоли тя с променен глас, защото решението, което се канеше да изпълни, беше много тежко за нея. — Нека миналото да си остане минало.

— Не. Настоявам да говорим за миналото — покани я да седне върху палтото му. — Разкажи ми за сина ни, всичко за него. Отначало.

Лизбет подгъна колене и позволи на очите си да пробягат с копнеж — от обутите с излъскани ботуши за езда дълги крака на любимия й нагоре, до широките рамене, скрити в бяла риза, върху която мракът си играеше със синкави сенки. Най-дълго ги задържа върху скъпото, безкрайно любимо, толкова, толкова красиво лице.

— Какво би искал да знаеш? — попита тя и съзнателно се задържа по-далеч от познатата топлина на рамото му.

Счел това само за остатъци от лошо настроение, Форест се протегна и преодоля разстоянието между тях, като я придърпа по-близо. Обвил кръста й, той отговори:

— Искам да знам как е протекъл живота ти от деня, в който напуснах Уинтърспел. Искам да знам как си прекарала деветте месеца, преди да се роди Скоти, за отношението на баща ти към теб и за женитбата ти със Силван. Време е да ми кажеш истината, Лизбет — цялата!

Тя пое дълбоко от нощния въздух и разказът й потече. Гласът й трепереше от облекчението да сподели с любимия спомените — еднакво болезнени и трогателни. Когато заговори за раждането на сина им, ръката й стисна силната ръка на Форест, а когато навлезе в подробностите, в гласа й зазвуча с цялата си сила любящата гордост на всяка жена, станала майка. Радостна, че има най-сетне възможност да се отпусне напълно, Лизбет продължи да рисува картината на едно младо момиче, терзано от скръб и от тиранията на безмилостен баща, принудил я да даде съгласието си за брак, който тя не желае.

През цялото време Форест я държа нежно в прегръдките си, галеше косата й и съсредоточено слушаше. Няколко пъти той тихичко изруга, станеше ли дума за грубостта на баща й.

— След като татко умря — завърши Лизбет, — взех детето от семейството, на чиито грижи беше поверено. Преди смъртта си той се бе съгласил да получа документи, според които Скоти е дете на някакъв войник, като и двамата му родители се считаха за умрели от тифус. Така никой, освен мен не знаеше истината за раждането му и никой никога нямаше да му лепне етикета „копеле“. С тази увереност го доведох в своята къща. — Тя наведе глава и задърпа стръкове детелина. — Имах намерение до година-две да го изпратя в университет, за да получи солидно образование и професия. Учителят в селото често казваше, че е умно момче. Но…

Последната дума се проточи преди заключението.

— Винаги съм мислела, че ще се върнеш. След като татко те прогони, всяка нощ съм се ослушвала да чуя камъчета да издрънкат в стъклото на прозореца ми с надеждата, че ще се появиш и ще ме отведеш със себе си. Търсех те във всяка сянка, във всяко скрито кътче, идвах всеки ден на моста. Бях отчаяна, когато ти все не се появяваше. После открих, че съм бременна и заобичах детето, преди още да се е родило. Мечтаех за деня, в който ще мога да го споделя с теб… — Гласът й потрепери. — Но през всички тези години от теб не се получи и ред.

Въпреки че думите й можеха да се приемат за упрек към Форест за безгрижието му, горчивината, измъчвала някога Лизбет, се бе стопила, и сега гласът й беше само печален.

Форест нежно я придърпа назад и двамата се отпуснаха един до друг. Ръката му служеше за възглавница на главата й, а дланите им бяха сплетени.

— Бях само на шестнадесет години, Лизбет — заговори той след малко, а устните му докосваха косата й. — Без приятели и без пени в джоба си. Как можех да те измъкна от бдителния взор на баща ти? А и да бях успял, с какво щяхме да преживяваме? Помисли и за това. Лорд Татършал нямаше да остави камък на мястото му, за да ни открие, и аз не се съмнявам, че щеше да успее.

Лизбет не помръдна, заслушана в ударите на сърцето му, които туптяха в китката под ухото й, в бученето на реката, разляла се почти до краката им.

— Предполагам, че съм разбирала цялата безнадеждност на любовта ни даже преди това, още на четиринадесет години. Но не можех да престана да се надявам, че някой ден ще ме чакаш на нашето място, протегнал към мен ръце, с дяволитата усмивка и трапчинките на бузите.

— И сега аз съм тук — прошепна Форест, надигна се на лакът и се надвеси над нея. — Сега съм тук.

Целувката му беше продължителна и сладка — той не бързаше да я прекъсне и пиеше насладата от всеки неин миг. Ръцете му галеха едва ли не благоговейно гладката кожа на лицето й, извивката на шията, устните му потърсиха мъничките вдлъбнатини зад всяко едно от ушите й. Никога досега нежността му не се бе съчетавала с търпение и деликатност — поради вина, съжаление, любов… Непоносимо мъчителна, изгаряща любов.

Въпреки повелите на разума тя го прегърна с диво опиянение и настойчивост, съзнавайки, че времето им изтича. Времето преди окончателната им раздяла. С вик приближи лицето му към своето и за последен път се потопи в тъмните бездни на очите му, прокара пръст по очертанията на плътните му устни.

— Енвил… — проговори едва чуто, смазана от мъка. — Не мога да идвам повече, за да се срещам с теб.

Той долепи устата си до нейната и я целуна, без да разбира точното значение на думите й.

— Ще намерим друго място… по-закътано.

— Не! — Разкъсващата болка в гласа й прикова вниманието му и се отпусна назад, загледан смаян в нея.

— Любими мой… — продължи Лизбет измъчено, взимайки лицето му в ръцете си. — Ти каза веднъж, че трябва да има край, една окончателна раздяла между нас. И въпреки че най-горещата ми молитва към Бога е да не беше така, трябваше да осъзная, че ти си бил прав да вземеш такова решение.

Форест рязко се изправи, помръкнал и невярващ.

— Какво говориш?

Лизбет също се изправи бавно. Върху детелините остана отпечатъкът от тялото й до това на любимия.

— Аз съм на кръстопът, Форест, и трябва да взема жестоко решение. Чак днес, случайно, открих, че Силван всъщност се е опитал да се самоубие, като нарочно е раздразнил пчелите да го нажилят до смърт. Пак той се е погрижил да се озовем заедно на остров Уайт. Сигурна съм, че той е човекът, написал и изпратил писмото до теб с молба да дойдеш във Вентнор.

— Да не би да ми казваш, че той е искал да бъдем заедно? — попита Форест и всичко в него издаваше недоверието му.

— Точно така. Намерих писмо, написано от него очевидно с намерение да го прочета след смъртта му, не по-рано. В него, освен на любовта си към мен той е дал израз и на собствената си оценка за своето нищожество. Чрез самоубийството си е възнамерявал да ме освободи от бремето на брака и присъствието си, което е смятал, че ми тежи. В писмото той казва… — Лизбет се запъна, докато си припомни точните думи. — Казва, че една богиня заслужава своя бог…

Форест веднага атакува:

— Уверена ли си, че всичко това не е хитро скроен от него план, за да…

— Не! — беше категорична. — Не е хитрина. Аз съсипах неговия живот, Форест! — извика тя. — С егоизъм се отплатих за безграничното му обожание. Изрекох брачни клетви редом с него, а не ги спазих. Когато днес намерих писмото му, реших, че е дошло времето да ги изпълня.

Само с едно гъвкаво движение Форест се изправи и дръпна и нея да стане.

— Какво искаш да ми кажеш? — В тона му имаше опасни нотки.

— Казвам, че е крайно време да се подчиня на задълженията си като съпруга на Силван — обяви тя твърдото си намерение. — Крайно време е да споделя с него най-хубавото от себе си, за всичките години, в които не съм го сторила. Възнамерявам да бъда с него тази нощ. Аз…

— По дяволите какво възнамеряваш! — изкрещя вбесено Форест. — Ти принадлежиш на мен и на никого друг. Отречи го, ако можеш!

Тя не отговори, но лицето й остана решително.

— Ами клетвите ти към мен, Лизбет? — попита по-тихо Форест и скръбта в очите му беше толкова много, че тя отклони погледа си от него. — Ами те?

— Изречени от деца много отдавна — пророни тя.

— Деца, които се обичаха! — противопостави се Форест с отново възпламенена ярост. — Деца, които бяха създали свой син.

— И къде е сега този син, любими? — не отстъпи и Лизбет, макар че въпросите й да звучаха много по-тихо. — Къде е той сега?

На лицето му се изписа болка при обвинението й. Ръцете му, грубо стиснали нейните, потрепериха.

— Ти си силен, Форест — продължи лейди Торп сякаш го заклеваше. — Винаги си бил. Оцелявал си през всички изпитания, с които животът те е сблъсквал, независимо колко са били тежки. Ще намериш начин да се пребориш със страданието и този път… така, както и аз.

— Не! — Той я сграбчи през кръста, притисна я с такава сила към себе си, че ръцете му сигурно оставиха белези по тялото й. — Боже мой, не мога да позволя да си отидеш! Няма да те пусна! Няма да допусна да се въргаляш в леглото на друг мъж, докато целувките ми още не са изстинали на устните ти!

Тя го зашлеви — един път, два пъти — през лицето, което безкрайно обичаше.

— Нашата връзка вече не съществува! — изкрещя Лизбет безмилостно — Чуваш ли? Вече… нищо… не… ни… свързва…

Помисли си, че едва ли би могъл да изглежда по-сразен, дори ако бе промушила с шпага гърдите му. Той се взираше в нея и очите му бяха станали непрозрачни и черни, но си оставаха толкова уязвими, че Лизбет трябваше бързо да се извърне, за да не се свлече в краката му.

Чу го да вика името й — два пъти, три пъти, но отказа да се вслуша в отчаяния му зов. Треперещите й крака я понесоха към Уексфорд Хол, надалеч от мъжа, обичан и смъртно наранен от нея.

Преди да успее да стигне до портите на имението, преди да успее да мине през тях и да ги затръшне зад гърба си, до слуха й достигна пронизващ звук. Нисък. Продължителен. Ридаещ.

Тя знаеше откъде идва. Сърцето на един мъж-момче току-що беше разбито.