Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (16)

Глава шестнадесета

— Аз ще се погрижа за формалностите по заминаването ти. — С безжизнен глас и механично движение Форест взе вратовръзката си от килима, където я бе захвърлил по-рано, и я метна на врата си.

Лизбет все още стоеше с раздърпани дрехи в средата на стаята, със следи от сълзи по лицето и разрошена коса.

— Форест. — Гласът й беше пълен с болка. Протегна ръка към него.

Пръстите му застинаха върху бравата при молбата й, но не си направи труда да се обърне с лице към нея.

— Ще пътуваш ли с мен? — попита го нежно. — Ще ме заведеш ли вкъщи?

Той кратко и безпощадно се изсмя.

— Скъпа моя лейди Торп. Искаш да пропътуваш половин Англия, да пристигнеш в Уинтърспел и направо да се отправиш към ложето на болния си съпруг, ескортирана от любовника си — разбира се, използвам понятието само за илюстрация. — Едната му вежда се повдигна подигравателно. — По дяволите, такова предложение обижда дори моята закоравяла чувствителност.

Лизбет махна косата от очите си, прибра шала върху гърдите си и се втурна към него. Спря за миг, преди да протегне ръка, за да докосне широкия му, вдървен гръб.

— Бихме могли да наемем самостоятелен вагон — предложи тя. — Мери ще пътува отделно от нас. Ще се разделим, когато пристигнем в Уинтърспел.

— Струва ми се, че пътищата ни вече се разделиха, любима — отговори й, без да се постарае да смекчи удара.

— Форест…

Страданието в гласа й го разкъсваше и пръстите му така стиснаха бравата, че кокалчетата побеляха. Искаше му се, разбира се, да прекара още няколко откраднати часа в компанията й — дори в мъртвешка тишина и без да я докосва. Бог да му е на помощ, беше като изгладнял страдалец, вторачен в недостижима вкуснотия през витрината на някоя пекарна.

Гласът му не се промени, а погледът — не се отмести от вратата.

— Виж какво, не съм ти лакей, дявол да го вземе.

Тя нерешително сложи ръката си върху неговата и от допира той се напрегна.

— Моля те… — прошепна отчаяно и прегради пътя му с прекрасното си, крехко тяло. — Имам нужда от теб.

— В ролята на какъв? — запита я студено и чак сега очите му срещнаха нейните.

Сълзи изпълниха очите на Лизбет и преляха, но погледът й не се отклони от него.

— Без роля. Нуждая се от теб просто защото те обичам. Нищо не е променило любовта ми. Нищо няма да я промени.

— Обичаш ме само когато това ти е удобно, Лизбет — обори я Форест уморено и натисна бравата. — Когато положението малко се напече, ти хукваш в противоположната посока. Подмяташ ме като кукла на конци и отказваш да вземеш решението, което трябва да вземеш. До смърт съм уморен от играта ти с мен. За бога, той почти те уби, а ти въпреки това не можеш да го изоставиш. Щях да те взема със себе си навсякъде по света, където би пожелала да отидеш, да се грижа за теб, да изградя нов живот за теб. — Погледът му стана стоманен, от него изчезна всяка искрица жал. — Казваш, че ме обичаш…

Хвана я за ръцете, дръпна я към себе си и приближи устните й към своите.

— Много добре, нека ти кажа нещо в такъв случай. Щеше ли да ме спреш? Когато те държах в ръцете си, щеше ли да ме накараш да престана?

Сърцето я болеше — толкова много, че беше в състояние само да стои, втренчена в него, безсилна да каже думите.

Устните на Форест се извиха в жестока полуусмивка и той грубо пусна ръцете й.

— Така си и мислех.

И с широката си крачка изскочи вбесен от стаята.

— Не разбираш! — изстреля Лизбет в гърба му, без да я е грижа за един случаен зрител на разправията им в коридора. — Не разбираш, Форест Йорк!

Час по-късно, треперейки от влагата и студения въздух, Лизбет наблюдаваше как Форест Йорк хвърля куфара й в каретата, а после подава ръка на Мери да се качи. Нямаше представа как е успял да наеме екипаж посред нощ, още повече че щяха да го освободят на кея в Шанклин, за да се качат на параход до Райд. Но изражението на Форест беше толкова сурово, че можеше да се предположат само двете неща — или беше заплашил живота на собственика, или му беше продал душата си.

Няколко минути по-късно, когато той й подаде съвсем официално ръката си, за да се качи в купето, тя не се сдържа и я стисна с такава сила, сякаш това беше последното в живота им докосване. С рязко движение той се освободи. След което се качи на капрата, взе поводите и подкара конете с такава бясна скорост по непознатите пътища в нощта, че Мери седя през цялото време, стиснала с всичка сила очи.

След много часове път те пристигнаха на гара Виктория и Форест купи билетите им за влака за север. Осигури по нейна молба едно самостоятелно купе първа класа и след като я настани, затвори вратата, седна от другата страна и нарочно изпъна краката си далеч от нейните.

Не й продума дума през първата половина от пътуването, освен съвсем официалните реплики за храната и удобствата. Напрежението между тях така се сгъсти, че стана осезаемо. Лизбет седеше съвсем неподвижна, дишаше безшумно и леко от страх да не предизвика изблик на гняв с действията си. Между тях останаха толкова неизказани неща, помисли си тя с тъга, а в същото време изглеждаше, че няма какво да си кажат.

Душата й сякаш беше концентрирана в очите, когато впери поглед в мъжа, нараняван вечно от нея по прищявка на съдбата. Той се бе втренчил през прозореца към тълпата пътници, мотаещи се на гарата и ги гледаше, докато се изгубиха от поглед с потеглянето на влака. В заетостта си да уреди възможно най-бързото пътуване, не му беше останало време да се преоблече. Все още носеше черното си палто, с елегантна линия, а колосаната яка на ризата му изпъкваше с белотата си, пристегнала мургавия му врат. Изтощението правеше чертите му още по-изострени, а върху лицето му беше набола еднодневна брада. Едва забележими следи от скорошните му битки на панаира все още личаха върху брадичката и скулите му. Когато разсеяно потри зарастващите белези върху кокалчетата на пръстите си, Лизбет усети как нейните конвулсивно се свиха от желание да ги докосне и погали.

Неочаквано той обърна глава и срещна вперения й поглед. Тя усети как лицето й веднага се изчерви. Форест непременно беше забелязал разкаянието в очите й, сигурно бе видял и горещата молба и в най-незначителния й жест, отправен към него.

И така да беше, той отказа да ги приеме. Лицето му остана безизразно — всякакво чувство беше грижливо изтрито оттам.

Само за да наруши убийственото безмълвие, само за да разменят няколко думи, Лизбет изрази гласно опасенията си.

— Не мога да си представя как Силван е допуснал да бъде ужилен от цял рояк пчели — започна Лизбет нерешително, както мачкаше кърпичка в ръцете си. Наведе очи, разколебана от убийствения поглед на Форест. — Т-той е бил жилен като дете. Едва не е умрял и лекарят го е предупредил, че едно второ ужилване ще бъде фатално за него. Никога не се е приближавал до кошерите в Уексфорд Хол. Всъщност рядко се осмеляваше да излиза в градината по време на цъфтеж. Бедният Силван. — Погледът й се отклони към прозореца, а последните думи каза почти на себе си, схванала със закъснение, че темата не е подходяща. — Какво мъчително съществуване…

Вече не очакваше Форест да отговори на унилия й монолог. Подозираше, че е ядосан до такава степен, че се страхува да проговори. Въпреки това като че ли през ума му минаваха безброй мисли.

Миг по-късно гласът му разпръсна тягостното затишие и надделя над ритмичното потракване на колелата.

— Признавам факта, че ти държиш на съпруга си Лизбет — започна той тихо, сякаш продължи на глас мислите си. — Дори да искам, не мога да твърдя, че това не ми вдъхва уважение. По неизвестни причини ти си се омъжила за него и сега си решена да не нарушаваш брачната си клетва. Достойно за възхищение. В същото време едва ли ще е изненада за теб, ако ти кажа, че не считам себе си за великодушен и благороден и — при всички случаи — не съм привърженик на безбрачието и самотата. Ревнив съм не по-малко от всеки друг, може би дори повече. — Челюстта му се стегна. — Казано направо, дяволски съжалявам, че си непоколебимо вярна на друг мъж.

Лизбет стисна ръце, развълнувана от думите му, но затруднена как да им отговори.

— Ще ти задам един въпрос — продължи Форест без увъртане и изчака тя отново да го погледне в очите. — Искам честен отговор. От любов, задължение или съвест — само ти знаеш кое — ти си привързана към лорд Торп дотолкова, че не допускаш да се разделиш с него. Няма да го напуснеш дори заради нас, заради живота, който бихме могли да живеем заедно. Така да бъде. Но едно ме озадачава. — Форест се наведе леко напред и настойчиво я загледа: — Ако наистина не желаеш да изоставиш съпруга си, отговори защо скочи от урвата в замръзналата река?

Въпросът му я свари съвсем неподготвена. Бузите й пламнаха, а очите й — под тежестта на объркване и срам — се сведоха надолу.

— Не се съмнявам, че наркотикът е играл съществена роля за състоянието ти — като че ли отстъпи Форест, но настойчивият му тон говореше противното. — Изкъпването ви в реката не беше нещастен случай, милейди, и си губите времето, като се опитвате да ме убедите, че греша.

Лизбет поклати глава, после скри лице в ръцете си.

— Защо, Лизбет? — притисна я Форест, наведен напред, с ръце върху колената й. — Защо?

Лизбет отвори уста, после я затвори и сгърчи пръсти в скута си. Дори за нея самата причините си оставаха мъгляви и неизяснени.

— Много неща оказаха влияние — започна със запъване тя. — Имаш право, като каза, че до голяма степен се дължи на наркотика — болката в главата ми беше станала непоносима. Понякога беше толкова мъчителна, че ме караше да крещя. Освен това — продължи, събирайки сили за най-отвратителното признание, което се бе надявала никога да не прави, — да не забравяме за Уинтърспел. Мрачно и отблъскващо място, не е ли така? Пълно е с меланхолия и жестокост. Не бях осъзнавала колко е жестоко до деня, в който ти се завърна. Преди това със Силван се бяхме осмелили да отидем в селото. Беше ми отнело седмици да го убеждавам. Влязохме в някакъв магазин и купихме дрехи, а когато излязохме на улицата, там се беше събрала тълпа. — С разсеян жест тя приглади гънка на полата си. — Двама селяни се бяха облекли като пародийни наши подобия. Човекът, играещ ролята на Силван, креташе насам-натам, намъкнат в крещящи дрехи, твърде големи за него, прегърбил гротескно раменете си. Тълпата се заливаше в неистов смях при всичките му номера. Облегната на ръката му, се перчеше жена, за която се предполагаше, че трябва да съм аз… — Лизбет си пое дъх. — Гримът и облеклото й бяха като на най-долната развратница.

Насреща й Форест застина в гнева си и докато слушаше, очите му станаха метални.

— Дотогава — продължи тя разказа си — не бях обръщала сериозно внимание на злостните подмятания на селяните, бях свикнала с тях. Но гледката този ден ме потресе, защото си дадох сметка, че съм отхвърлена от всички на този свят, с изключение на Силван. Когато се завърнах в Уексфорд Хол, изпитах такава мъка и самота, че по някакъв начин почувствах… подтик да се втурна към пропастта. Ирационална постъпка, подвластна на отчаяние, знам, и винаги ще се срамувам от нея… заради слабостта си.

— Но ти ми зададе въпрос — додаде бързо тя, за да не даде възможност на Форест да проговори. — Попита ме къде е била верността ми към Силван, когато стоях на брега. Ще ти отговоря…

Лизбет вдигна глава и срещна твърдо погледа му.

— Ще те задоволи ли отговора ми, ако кажа, че бях забравила за верността си? Ще те задоволи ли отговора ми, ако призная, че постъпката ми беше най-егоистична и щеше да причини на Силван ужасна скръб? Ако е така, ето отговорът ми.

Продължи да говори уверено, а погледът й остана прям и чист, докато се опитваше да обясни смисъла на нещо, подвластно на такива силни чувства.

— Силван, който през живота си е страдал достатъчно от хорската неприязън, щеше да разбере, че скокът в реката е начин да се сложи край на болката. Мисля, че ако го бях напуснала по този начин, щеше да ме разбере. Но не и ако го изоставя, за да се хвърля в обятията на любовника си… Поне за моята съвест разликата е значителна.

Без да откъсва очи от лицето й, Форест бавно се облегна назад и вдигна ръцете си от коленете й, след това продължи да съзерцава пейзажа навън.

Не съществуваха думи, с които да отвърне на заключението й.

Обхваната от крайно изтощение и покосена от преживяното, Лизбет отпусна глава на облегалката. Изобщо не беше заспивала, докато траеше продължителното им пътуване и внезапно дрямката я обори, въпреки силното й желание да прекара последния скъпоценен час будна в компанията на Форест. Потракването на колелата по релсите я унасяше и тя потърси несъзнателно мъжа срещу себе си, като плъзна напред единия си крак, за да го допре до обувката му.

Форест забеляза движението й. Очите му продължително се спряха върху жената, която обичаше, задържайки се върху лицето й, върху всяка къдрица под шапката, върху всеки един от овалните нокти на сгърчените й пръсти, върху отпуснатите й в скута ръце. Задържаха се върху изящната извивка на миглите, тъжно свитата в съня уста. Изправи се тихо, премести се до нея и внимателно прихвана раменете й. Без да се събуди, тя натежа в ръцете му и Форест я привлече към себе си, затворил очи и задъхан сякаш от силна болка. Погледнат отстрани, олицетворяваше страданието.

Ако това беше всичко, което можеше да притежава от лейди Торп, трябваше да го понесе и да го приеме.

Точно преди спирачките на влака да застържат, Форест отпусна прегръдката си и положи ценния си товар обратно на мястото му, след което се изправи с тежка въздишка. Погледна през прозореца и зърна каретата на Уексфорд Хол, която чакаше на пиацата пред гарата. По-рано от Лондон беше изпратил телеграма от името на Лизбет, с която известяваше часа на пристигането й.

Скърцането на влака и спирането му изтръгнаха Лизбет от съня й и тя се размърда. Рязко се изправи върху седалката и прокара ръка пред очите си, сякаш за да изтрие последните остатъци от сънливостта си. Осъзна къде се намира и върху лицето й се изписа уплаха.

Силван… Беше ли пристигнала късно? А Форест…

Моментално очите й се насочиха към него. Беше застанал с гръб към вратата на купето, подпрян с една ръка на страничната преграда и наклонил глава заради високия си ръст. Беше дошло времето да се сбогуват, което трябваше да направят крадешком и набързо. После тя щеше да слезе сама от влака и да се втурне към съпруга си.

Форест я наблюдаваше с неразгадаемо изражение, а небръснатата му челюст беше стисната толкова плътно, че мускулите му пулсираха. Лизбет почувства как гърлото й се стяга от мъка и съжаление за разрушената хармония между тях. Не би могла да понесе да се разделят, без да го докосне и притисне към себе си, макар че не й идваха в ума подходящи думи. Даже и да я отблъсне.

Пристъпи напред и протегна ръце, за да притисне лицето му между дланите си. Мускулчетата на бузите му заиграха й цялото му тяло се напрегна.

— Недей… — промълви той и отдръпна главата си, когато Лизбет се надигна да го целуне. — Не прави това, Лизбет…

Но тя отмина без внимание думите му, обви ръце около врата му и зацелува устните му, докато той не издържа, сграбчи я за кръста и отвърна трескаво на нежността й.

Това беше целувка за цялото предстоящо време на раздяла, целувка-лек за противоречията им, но най-вече — целувка за неизживяното.

Най-сетне Форест я откъсна от себе си и отвори вратата.

— Тръгвай вече. Каретата те чака.

Тя кимна печално и приглади полите си с трепереща ръка. После за последен път се взря в очите на любимия си и се сбогува с него.

Изглежда, само те двете с Мери слизаха на спирката, така че престоят щеше да е кратък. Форест се смъкна от обвития в пара влак и се гмурна в сенките на нощта, след като изчака колкото трябваше, за да избегне нежелана среща. Веднага забеляза, че каретата от Уексфорд Хол е преместена и сега препречваше изхода на гарата. Форест изруга тихо и се обърна, за да се върне, но движението му привлече вниманието на Скоти Стоун точно в мига, когато младежът се качваше на капрата. Погледите на двамата се сблъскаха.

Заловен на място, но не и притеснен, Форест не отстъпи, а отвърна на суровия преценяващ поглед, докато прислужникът не отмести очи и шибна с поводите конете.

Въпреки изтощението си Форест измина пътя до къщата си пеша. В ума му блуждаеха фрагменти от съсипания план, за който трябваше първо добре да прецени дали изобщо да го създава. Къщата го очакваше тъмна и притихнала. Когато остави на земята куфара си, почувства се мъчително самотен и въздъхна. Нямаше справедливост в това, че срещу него не се втурнаха деца — да го поздравят с добре дошъл, да преровят джобовете му за скрити лакомства, да го отведат до любимото му място да седне и да му донесат пощата. Несправедливо беше, че не се появи съпруга — с лампа в ръка и с усмивка на лице. Несправедливо бе, че не можеше да си представи такава усмивка върху ничие друго лице, освен на лейди Торп.

Прокара ръка през косата си и потъна апатично в едно кресло в гостната. За известно време се отдаде на самотата и тъмнината. Не долови лекия звук от стъпки, пресичащи хола. Вдигна глава, когато сухата, облечена в сиво фигура на икономката му се появи на прага на гостната.

Винаги беше смятал, че Агата Пийкок притежава тайнствена способност да усеща настроенията му, като винаги беше търпелива към изблиците му на лошотия. Затова леко се изненада, когато тя влезе в тъмната стая, вместо дискретно да отмине.

— Помислих си, че тъ видях, кът си влезе преди малко — започна тя леко притеснена. — Аз… дойдох дъ н’храня коня ти.

— Благодаря ти. — Думите бяха толкова тихи и неясни, че той не беше сигурен дали въобще ги е чула.

Агата прекоси потъналата в сенки стая, за да свали гарафата с бренди от шкафа. Наля пълна чаша и безмълвно му я предложи.

За секунда Форест се втренчи намусено в нея, после протегна ръка и пое чашата. Отпи, изпълнен с благодарност за загрижеността й и усети огънят да се разлива надолу по стомаха му. Зарадва се на първото усещане, превъзмогнало безчувствието му.

Доволен беше, че Агата не запали лампа. Не искаше тя да забележи окаяното му състояние. Но, изглежда, че и в полумрака тя го усещаше еднакво добре, защото се приближи и застана до него, като че ли с желание да му каже нещо, но несигурна точно какво.

Накрая просто сложи топлата си ръка на рамото му и я задържа там — успокояваща ласка на приятел.

Тогава отвън прозвуча тропотът на копита, който разпръсна моментното настроение на Форест. Той се изправи рязко и — в очакване на новини от Уексфорд Хол — беше на вратата още преди конникът да успее да слезе от седлото.

Скоти скочи от плувналия в пяна кон и закрачи бързо нагоре по пътеката, очевидно забелязал по-възрастния мъж в рамката на вратата. Дори в тъмното Форест виждаше враждебността на прислужника, усещаше напрежението от сдържаната омраза в отсечената му походка.

— Имаш някакви новини? — запита го остро.

— Ъхъ. Нося новини — изръмжа Скоти и спря на няколко крачки от площадката. — Лейди Торп моли да дойдеш до имението — процеждаше думите с ненавист, сякаш всяка сричка излизаше от устата му против неговата воля.

— Лорд Торп?… — поинтересува се Форест, но думите му увиснаха недоизречени.

— Все още не е умрял, ако се надявате на това — подхвърли презрително Скоти и стъпи с единия крак предизвикателно на стъпалото.

Изтощен физически и емоционално, едва сдържащ избухливия си характер, Форест успя да потисне естествената си реакция. Но с много усилие. С течение на годините бойката му натура беше привикнала да реагира автоматично на обида. Мускулите на ръцете му се свиха конвулсивно от желание да напляска нахалния хлапак, както отдавна заслужаваше.

— Е, свърши си работата — изръмжа той, събрал последните капчици търпение. — А сега се махай!

— Все още не съм ти предал всичко — заяви Скоти, присвивайки презрително устни. — Има нещо лично от мен. Тази вечер те видях да слизаш от влака веднага след нея. Бил си с нея, нали? Бил си с нея на острова. Проследил си я, както я преследваш навсякъде, защото тя никога не би ти го предложила сама. Признай си! Признай, че не си нищо повече от един гаден, долен развратник! — изрева младежът и стовари юмрук в челюстта на Форест.

По-възрастният мъж успя да парира следващия още по-бесен удар, сграбчи другия за яката на ризата и го залепи за стената на къщата, като при това така го притисна с тежестта си, че тялото на Скоти сякаш се сплеска.

— Ти, изчадие с дълъг език! — изсъска Форест и заблъска раменете на младока в стената. — Би трябвало да те смажа за това! Да ти покажа какво значи да се биеш с мъж. Това искаш, нали? Ще ти се от деня, в който пристигнах.

Скоти се тресеше като парцалена кукла в безмилостната прегръдка на вбесения капитан Йорк, който задъхан от гняв, му заповяда:

— Да не си посмял още веднъж да очерняш лейди Торп с мръсния си език. Никога! Ясно ли ти е?

Още неизрекъл думите, до съзнанието му съвсем слабо достигна нечий вик. В коридора, втренчена уплашено в него, с пребледняло лице, беше замръзнала Агата.

За бога, нима мислеше, че има опасност да го убие!

Форест премести поглед от нея към момчето.

Скоти го гледаше с широко разтворени, пълни с уплаха очи…

Форест премигна и усети как потта избива по челото му. Овладелият го бяс се изпари, заменен от сковаващо чувство на срам. В объркването си той отпусна ръце върху разпраната риза на младежа, после проследи с поглед как се навежда да вземе шапката си, разтърква врата си и тръгва със залитане към коня си.

Агата продължаваше да се взира във Форест — някак странно и с недоверие, без той да разбира защо го гледа така. Но погледът й го смути и той се зачуди защо така внезапно се бе притеснил, докато сурово отговаряше на наглостта на прислужника.

С неясно измърморване той премина покрай икономката си, влезе обратно в къщата и се насочи към спалнята си. Когато стигна там отвори куфара с лекарствата и започна да рови в него, търсейки нещо определено.

Най-сетне в ръката му се озова малка зелена стъкленица. Остана загледан в шишето, после го запремята през пръсти. След това замислен и намръщен я пусна в джоба си.

 

 

Лизбет чакаше на прозореца, напрегната да различи в тъмнината силуета на висок конник, препускащ към имението. Зад гърба й Силван лежеше неподвижно в леглото си. Ужасни усилия й костваше даже да хвърли поглед към гротескно подутото му и покрито с белези лице. Хриптящото му дишане изпълваше цялата стая.

Откакто се бе завърнала, съпругът й многократно идваше в съзнание и изпадаше в безчувственост със сърцераздирателни стонове, а нашарените му от възпалените ужилвания ръце се мятаха трескаво. Когато бе отворил за първи път очи и видя разтревоженото й лице, наведено над него, Силван беше направо съсипан. Постепенно думите и ласките й го бяха успокоили, но от устата му излизаха само неразбираеми звуци, още по-неясни от делириума, в който беше изпаднал. Веднъж дори я беше помолил да го остави сам, да се качи на първия влак и да продължи почивката си.

Лизбет разпита прислугата какво точно се е случило. Вероятно минути след фаталното нападение, един от градинарите, който пренасял пясък с количка, открил тялото на лорда, проснато до кошер с махнат капак и го бе отнесъл в имението, хвърляйки цялото домакинство в паника.

— Ръцете на господаря бяха целите в мед, тъй си беше — разправи й градинарят, като почесваше мръсната си коса. — Не ми идва на ум к’во му е хрумнало. Мене ако питат, аз мислех, че го е страх от пчели.

Лизбет беше не по-малко озадачена. Известно й беше, че паническият страх на Силван от пчелите стигаше почти до лудост, която го държеше почти непрекъснато затворен в къщата. Каква причина тогава го беше накарала да се навърта около пчелина в такъв слънчев пролетен ден? И как беше успял да увърти ръцете си с мед? Доктор Акселтън, извикан от иконома веднага след инцидента, не беше съумял да предложи никакъв отговор на загадката. Способностите му да даде обяснение на случилото се, се изчерпваха с изфъфленото мнение, че графът и без друго не е с всичкия си.

— Беше на ръба на шока — информира я при пристигането й подпийналият доктор — и едва дишаше. Разбирате ли, отровата беше свила гърлото му, а сърцето му биеше два пъти по-бързо от нормално. Наложи се да му пусна кръв — добави авторитетно. — Единственият начин да отстраня отровата от организма му.

След няколко часа беше последвало ново пускане на кръв. Притеснена, в желанието си да съкрати операцията, Лизбет беше предложила на селския лечител да замени ланцета и легенчето с трапезарията на долния етаж, където бе сервирано за него час по-късно. Акселтън беше приел поканата с голямо желание и — по последни сведения — все още седеше в трапезарията над следвечерното си бренди.

Лизбет се страхуваше да го допусне отново до съпруга си. Преди години беше чела изявления, заклеймяващи кръвопускането като неприемлив метод на лечение дори и в най-тежки случаи. А Акселтън вече беше успял да навреди повече на пациента си, отколкото да му помогне. Не можеше да прецени какъв ще бъде резултатът от намесата му, нито знаеше какво да предприеме.

Тя хвърли през рамо поглед към малката, неподвижна фигура на съпруга си, после нетърпеливо се втренчи през прозореца. В отчаянието си беше изпратила Скоти до Лорълпат, припомняйки си как Форест я бе изтръгнал от смъртта преди две седмици. Имаше нужда от авторитетната му преценка, бързата му реакция и самообладанието му.

Разбираше, че постъпва едва ли не безсрамно, като го вика край смъртния одър на Силван. Не можеше да има морално оправдание желанието й да моли любовника си да спаси живота на мъжа й, но тя отдавна беше прекрачила подобни нравствени граници. В този момент го забеляза да се появява на алеята, водеща към къщата, и бързо се затича към по-неизползваната югоизточна врата на имението, откъдето започна да му маха още преди да е успял да слезе от коня.

С няколко крачки Форест стигна до нея, хвана ръцете й и се вгледа загрижено в лицето й. Самият факт, че е близо до нея, я накара да премалее от облекчение — отчаян защитник, получил подкрепление в съдбоносен момент.

— Съпругът ти?… — Тихият въпрос остана недоизказан.

Тя поклати глава в знак, че на това място могат да бъдат подслушани и го избута припряно в малка неизползвана стая в задната част на къщата.

— Страхувам се, че Силван умира — заяви му без заобикалки. — Ще ми помогнеш ли?

Форест остана втренчен замислено в нея няколко секунди.

— Какво искаш от мен да направя?

Силно опечалена, тя докосна с ръка бузата му и опря главата си в нея.

— Не знам, дори не знам защо те помолих да дойдеш. Бог ми е свидетел, че нямам никакво право да постъпвам така, но ако има човек в селото, способен да му помогне, това си ти.

Форест въздъхна и се отдръпна.

— Аз не съм лекар, Лизбет. Вярно е само, че медицината ме интересува. Поставих си за цел да добия някои елементарни познания, при положение че попадам и пребивавам на толкова опасни места, но… — обърна се настрани и се подпря на рамката на прозореца — едва ли съм способен да направя чудо и да ти върна съпруга.

Лизбет не му отговори нищо. Той разтърка с юмрук ъгълчето на устната си и усети вкуса на кръв.

— Всъщност неотдавна ми беше дадено недвусмислено да разбера, че смъртта на съпруга ти ще е от изключителна полза за мен.

— О, Форест! — извика Лизбет уплашено и се вкопчи в ръкава на палтото му. — Не говори такива ужасни неща! Не мога да понеса да ги слушам.

Навеждайки глава, като че смутена от собствените си думи тя прошепна:

— Да ми прости Господ, но аз самата съм мислила за смъртта му и дори ми се е струвало, че Силван би могъл да я възприеме като благословия… — Размаха ръце в тревога. — Но, за бога, не ми се ще да повярвам, че дори само изказвам такива порочни мисли. От моята уста те звучат още по-лошо. А иронията е, че… — тя спря объркана и погледна към две черни очи, които я следяха неотстъпно и с внимание — по мой собствен начин аз наистина го обичам.

— Не е нужно да правиш такова признание или да молиш за помощта ми. Въпреки всичките си недостатъци аз не съм чудовище. И въпреки че почти съм успял да я задуша, все още имам съвест независимо дали си склонна да повярваш или не. — Той си пое въздух. — Ще направя каквото мога за съпруга ти.

Неспособна да изрази благодарността си и цялата си любов към него, Лизбет просто хвана ръката му и го поведе през вратата.

Докато изкачваха забързано голямото вито стълбище към графската спалня, тя му описа накратко състоянието на лорд Торп и добави:

— Доктор Акселтън е все още тук. Пие в трапезарията.

— Все същият изкуфял пияница — беше презрителният коментар на Форест. — Сторил ли е изобщо нещо за пациента си?

— Пусна му кръв — отвърна притеснено Лизбет. — Два пъти. И се опасявам, че пак има намерение да го направи.

— Боже господи — изръмжа Форест, — сигурно е докарал лорд Торп до ръба на смъртта. Трябва да го затворят в килия и да изхвърлят ключа. Кой знае колко бедни души е погубил с пиянското си невежество.

Бяха стигнали до стаята на лорд Торп, но преди Лизбет да посегне да отвори вратата, Форест протегна ръка и я спря.

— Сигурна ли си, че искаш да вляза? Сигурна ли си, че е добре да ме вижда тук?

Отговорът на Лизбет беше сериозен:

— Изборът не е особено голям, нали?

С влизането в спалнята погледът на Форест се сблъска с чудовищното легло с балдахин, с резбованите му колони и позлатени орнаменти. В него телцето на хилавото, отвратително подуто същество, чието съществуване заставаше непреодолимо между Форест и най-желаното от него, почти се губеше.

Нещастникът беше в такова състояние, че Форест не можа да сдържи потрепването си, когато го разгледа отблизо. Поне за момента Силван лежеше, без да издава звуци, възпалените му очи бяха затворени, а устата — раззината, за да поема едва-едва въздух.

— Виждал съм кавалерист да умира от ужилване на пчела — промълви замислено Форест. — Но при него смъртта настъпи почти веднага, минути след инцидента. Изпадна в кома и умря, преди да успея да сторя каквото и да било. Фактът, че съпругът ти е още жив, дава надежда.

Гостът коленичи да измери пулса на Силван и изруга, забелязвайки кървящия белег върху малката ръка.

— Тази побъркана свиня Акселтън! Вероятно му е навредил повече от пчелите. Превържи раната, но не твърде стегнато, и му дай да пие, колкото успееш течности. Не му разрешавай да мърда. Трябва да почива, за да събере поне малко сили. — Форест се изправи и уморено поклати глава. — Не мога да помогна много повече от това.

Лизбет се отпусна върху леглото на съпруга си и умората толкова пролича в клюмналата й глава и грохналата фигура, че Форест се изплаши да не припадне. Забеляза, че е сменила дрехите си от пътуването с чиста рокля, но се съмняваше оттогава да е сложила хапка в устата си или да е подгънала за миг крака да си почине.

Забелязвайки загрижения му поглед, Лизбет го огледа на свой ред. Косата му беше в безпорядък, все още носеше черния официален костюм от предишната вечер, а очите му бяха замъглени и тъжни. Не можа да възпре спомена за една меко осветена маса, на която седеше срещу него и се изчервяваше от удоволствието да го съзерцава и да го слуша. Не можа да възпре спомена, когато цялото му внимание беше за нея, и за целувките му.

Имаше още и сладките, опасни мигове в една потънала в тишина стая, изпълнена с острия мирис на океана…

Форест прочете вихрушката на мислите й в очите й и се потопи в спомена, за да изпита същото съжаление и да достигне до нейното отчаяние. Едновременно погледите им се отклониха към отблъскващото тяло, проснато така беззащитно върху леглото.

Не биха могли да се разберат по-добре с думи.

Форест бавно пусна ръка в джоба си и измъкна стъкленицата, която бе сложил там по-рано.

— Дай му да изпие това — заръча й с безизразен глас.

Лизбет се вгледа в загадъчното шишенце от тъмнозелен нефрит със запушалка във форма на извита змия и изпита леко отблъскващо чувство.

— Откъде се сдоби с такова нещо? — запита тя.

Форест повдигна рамене и отговори със загадъчна усмивка:

— Изпросих си я от един укротител на змии от Танжер. Човекът ме увери, че е най-ефикасното средство против всякаква отрова. Той би трябвало да е наясно с отровите, не мислиш ли?

Лизбет остро го изгледа, без да може да определи дали й говори сериозно или не. В този момент Форест й приличаше на човек, изгубил богатството си на облог, който се опитва с небрежен вид да прикрие поражението си. Тя не направи никакво движение да вземе мускала, затова Форест хвана ръката й и сви пръстите й около зеления нефрит.

— Ще изхвърля оттук Акселтън на излизане — заяви той спокойно и тръгна към вратата.

Преди да я отвори, Лизбет положи длан върху ръката му и погледът й проникна дълбоко в очите му. Никога дотогава не беше изпитвала такава силна любов към него.

— Благодаря ти — каза тя, но думите й по-скоро бяха едно дихание. Те се откъснаха от душата й, а не от устните й.

Форест протегна ръка и докосна лицето й, погали го и с изражение, което не можеше да бъде разгадано, се обърна и излезе.