Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (11)

Глава единадесета

— Защо да не си пусъдиш лехичка-две със зеле — размаха енергично кутия със семена Агата, застанала на задната врата.

— Не обичам зеле — отсече категорично Форест. Беше коленичил в пръстта и лицето му стана кисело. — Никога не съм обичал.

След като прибра полите си, Агата внимателно запристъпва между разпръснатите земеделски сечива, мина покрай ограничителните въжета и дъски, които капитанът беше поставил по-рано, и застана до него. С едната ръка на кръста, а другата със семената, тя заяви:

— Тъй, както аз гу готвъ, шъ ти харесъ.

Форест я погледна намусено и протегна ръка за кутията с едва сдържано раздразнение.

— Започвам да се чудя кой от нас двамата работи за другия и кой плаща, за да му работят — въздъхна той и се плесна по загорелия врат, за да отпъди едно нахално насекомо.

Агата изсумтя и прехапа устни от обида.

— Не знам дъл съ питаш и за туй кой от двама ни е тоя, дет’ готви и кой — дет’ лапа.

Неспособен да отговори с подходяща острота, Форест мълчаливо проследи обратния път на властната си домакиня, след което със скръбно примирение започна да копае поредната леха. В началото беше малка зеленчукова градинка. Скоро продуктите от нея щяха да изхранват цялата армия на Нейно Величество.

— Следващия път няма да ме остави на мира, докато не сглобя оранжерия, достатъчно голяма, та да побере половината амазонска джунгла — заоплаква се той, така че гласът му да бъде чут през отворения прозорец. — Упорита жена. Не мога да си обясня защо й търпя прищевките.

Не че Форест се плашеше от работата. Когато няколко седмици по-рано беше съзрял минзухари и нарциси да избуяват зад къщата, той грижливо им разчисти място от задушаващите ги пълзящи бурени и пластове гниещи есенни листа. Долавяйки интереса му към това занимание, Агата беше решила да не пропуска шанса да се сдобие със зеленчуци за кухнята и така да допълва закупеното от селския пазар. Форест беше дълбоко убеден, че до края на лятото Лорълпат ще се зарине с излишъци от грах, салата, домати, краставици, пресни картофи, ревен, касис, ябълки. Без да се слагат в сметката поне дузина подправки.

— А сега и зеле — измърмори градинарят господар на имението и разтвори кутията, откъдето изсипа семена в шепата си. След това добави: — Дузина отвратителни зелки.

След още час работа свитото му коляно го заболя, а гърлото му пресъхна от жегата и закопня за глътка лимонада — при липсата на нещо по-силно.

— Агата! — провикна се той по посока на кухненския прозорец. — Ще получа ли чаша с някаква студена течност за робския си труд?

Стори му се, че от кухнята долетя някакво измънкване, но тъй като предположи, че думите едва ли ще да са били от най-благовъзпитаните, предпочете да не настоява да бъдат повторени.

Да се изправи на крака не беше от най-лесните работи. Той изтупа пръстта от ръцете си и се поколеба какво да стори с полепналата по колената на панталоните му земя. Рисковано беше да я изчисти в кухнята — като се има предвид кой беше на пост в нея сега. Затова заобиколи от другата страна на къщата, за да използва закачения там маркуч. Захвърли ризата си, наведе се и обля с ледена вода врата, лицето, раменете и ръцете си. Водата, която се стичаше от косата му, го принуждаваше да стиска очи, и все пак той ясно усети, че не е сам. Без да прави излишни движения, Форест отвори само едното си око и хвърли изпод мишницата си поглед назад. Не припадна от изненада, когато откри Гретхен, настанила се зад храстите.

— Не хапя, нали знаеш? — обърна се той към нея, докато изтриваше лицето си с края на ризата. — Доколкото си спомням, при последното си посещение ти си тръгна оттук без нито една драскотина.

Гретхен се изправи бавно зад прикритието си, вперила втренчен поглед като на сова в него. Форест забеляза, че е сменила одеянието си, като сегашното в никакъв случай не се отличаваше по кройка от предишното. Само материята този път бе в ореховокафяв цвят. И падаше на етажи, в странно съответствие с безредно преплетените валма на сребърнорусата й коса.

Докато Форест се намъкваше в ризата си, тя се приближи внимателно, после се обърна и посочи към земята. Там, следвайки я като кученце с подскоците на здраво животно, беше заекът, чиито лапи капитан Йорк беше излекувал. Лечителят се усмихна, приятно изненадан от състоянието на пациента си, което беше преценил като безнадеждно.

— Значи твоят приятел напълно се е възстановил.

Гретхен му отговори с ослепителната си самодивска усмивка. Форест забеляза, че бе закичила косата си с венче от различни горски цветя, но листчетата им бяха така омачкани, че не можеше да се определи точно какви са.

— И-името н-на приятеля ми е Рамтигадин^[1] — заекна тя при представянето на заека, което направи с такова почтително кимане, сякаш представяше кралска особа. — Той е магьосник.

Форест успя да запази самообладание.

— Убеден съм, че е така.

Гостенката му се осмели да се приближи още малко. Краката й, обути в ботуши от еленова кожа, пристъпваха съвсем безшумно по тревата.

— Той ми разказва тайни — прошепна момичето, като се оглеждаше крадешком. — Всякакви тайни. Тайни, които е научил от хората, преселили се в рая.

Събеседникът й я погледна, сякаш пред себе си имаше дете, което разказва приказка, прочисти гърлото си и смотолеви:

— Убеден съм, че така е сторил.

Тя измъкна изпод дрехите си амулета, който той й бе подарил при предишната им среща, и като му се полюбува няколко секунди, го пъхна обратно.

— Рамтигадин е научил една от тайните си от белите лисици — продължи с важен тон Гретхен, отмятайки кичури коса от сините си очи на магьосница. — Много особена тайна. И много стара. Която Рамтигадин ме предупреди да не разказвам. Ако я разкажа, ще се случат нещастия — на мен, а вероятно и на дядо.

Форест загуби търпение да слуша бръщолевенето й.

— Тогава при всички случаи трябва да я запазиш за себе си.

По някаква причина го жегна споменаването на лисиците. Започна да се извинява на Гретхен, за да си спести още небивалици. Но Агата избра точно този момент да се появи откъм задната врата, която остави шумно да се затръшне зад гърба й.

— Разхладителни напитки! — извика тя и вдигна таблата, която носеше. — Капитан Йорк? Вий и ваштъ гостенка желаете ли да ви съ сервира навън?

Форест й отправи унищожителен поглед. В плановете му за деня не беше включено да прекара следобеда в сладки приказки с Гретхен, посветени на зайците, пазители на важни тайни.

Агата не му обърна никакво внимание, а постави подноса върху стара, грубо скована маса, в сянката на два разцъфващи бука. После застана със скръстени ръце в очакване на допълнителни нареждания — внезапно превърнала се в олицетворение на най-примерна слугиня.

Форест се покори пред неизбежното и посочи с небрежен жест мястото за сядане, предназначено за гостенката му. Сетне зачака, защото тя се бе отдръпнала нерешително назад. Колебливостта й му беше позната, затова след малко си позволи да се отпусне с въздишка на своето място. Беше жаден и следобедната чаена церемония хич не му беше по вкуса този път. Пръстите му нервно забарабаниха по масата, а докато съзерцаваше кичестите клони над главата си, мисълта му се измъчваше над въпроса дали Гретхен изобщо ще благоволи да положи задника си върху пейката и така да му даде възможност да разхлади гърлото си. Което, в края на краищата, и стана. Гретхен очевидно също бе изкушена от напитката. Агата напълни чашата й с маниерите на прислужница в някой лондонски салон. После стори същото и за Форест, следена от неприязнения му поглед, преди да поднесе пандишпанов сладкиш и ягоди със захар.

Гретхен си взе от сладкиша, пъхна една ягода в устата си и вдигна чашата си срещу слънцето, за да наблюдава играта на светлината. Агата и Форест мълчаливо я гледаха и забелязаха, че тя съвсем не се разтревожи, когато една пчела кацна върху ръката й. Напротив, Гретхен я заразглежда със същия интерес, с който наблюдаваше отражението на слънчевите лъчи. През цялото време спокойно отпиваше от чашата си.

След като си изпи питието, момичето облиза с език устните си, затвори очи и доволно въздъхна.

— О! — внезапно тя възкликна.

Пчелата отлетя, а Гретхен вдигна пръст, за да привлече вниманието на околните върху нещо важно. Мушна ръка в джоба си, извади оттам сгънато парче жълта оризова хартия и го подаде през масата на Форест. Докато вършеше всичко това, за малко да се пръсне от гордост.

Обзет от любопитство, Форест разгъна намачкания лист и зачете красиво изписаните редове.

„Болдуин Седжмур, пети маркиз на Уинтърспел, настоява да бъде почетен с присъствието ви на неофициална вечеря днес, в седем часа.“

Той вдигна очи и отправи към Гретхен поглед с явна изненада.

— Маркизът ли написа тази покана? — попита я, като си играеше с листа.

Тя само му кимна, защото устата й беше пълна с пандишпан.

— Ти ли го накара да ме покани? — гласно изрази подозрението си Форест.

Гостенката сведе поглед така, както правят децата, когато ги заловят да вършат беля.

— Да.

— Защо?

Тя се извърна и посочи заека, който доволно хрупаше тревица до краката й.

— Рамтигадин така ми каза. Той ми каза, че непременно трябвало да направя така, тъй като си му спасил живота.

В следващия миг Форест се улови, че се взира с очакване в заека, сякаш да чуе потвърждение на току-що казаното. После тръсна глава и промърмори:

— Следващото, което ще ми кажеш, вероятно ще бъде, че заекът ще седи на една маса с мен и ще си хапва сготвени моркови, с жилетка и шалче на врата.

— Ти ще дойдеш, н-нали? — Гретхен се изправи и парче сладкиш падна в скута й. — Той ще бъде ужасно недоволен, ако не д-дойдеш.

Форест се замисли, усещайки върху си тежкия поглед на Агата. Изобщо не беше сигурен дали му се иска или не да седне на вечеря заедно с маркиза на Уинтърспел, този негодник, който не прояви капчица милост към момчето, наречено Енвил. Разбира се, старецът нямаше представа за истинската самоличност на Форест, иначе не би предложил гостоприемството си по никакъв начин. Все пак гостуването можеше да се окаже забавно, въпреки че стомахът му вероятно щеше да бъде свит от нерви.

— Много добре, Гретхен — каза капитан Йорк, пресушавайки остатъка от питието си, след което тръшна чашата си върху масата. — Иронията на съдбата винаги ме е забавлявала. Уведоми стария лорд, че за мен ще бъде чест да бъда негов гост тази вечер.

Вечерта Форест измина разстоянието до Кулата на Уинтърспел пеша и по пътя си премина покрай портите на Уексфорд Хол. Последните седмици той с всички сили се стремеше да не мисли за Лизбет и въпреки че усилието му беше напразно, поне не беше се впускал да я търси. Всяка седмица Скоти идваше да му помага, естествено с неудоволствие, за сковаването на неголяма дървена кошара за коня. А след като тя стана готова и настаниха Красив пламък в нея, Форест вече нямаше никакво оправдание да се мотае из владенията на лейди Торп.

Той погледна към грифоните, злобно озъбени върху двете крила на портата на имението, после към прозорците на горния етаж, в които пламтеше отразен пожарът на залеза, и цялото му същество потрепери от обзелия го копнеж.

Струваше му се, че тъмната му половина се опитва да се освободи от оглавника, който я държеше изкъсо. Страхуваше се, че някой ден той самият щеше да го отпусне, без да се спира пред последствията, каквито и да бяха те, за да постигне това, което другата му половина жадуваше. Или тя може би се въплъщаваше за нещастие в съпругата на друг мъж.

Да, всъщност денят за слагане картите на масата беше неизбежен…

Форест продължи по пътя си. В далечината, зад редици от кестени и дъбове, на върха на склон, до който се стигаше през коридор от грохнали брези, беше кацнал замъкът Уинтърспел. Последният светлик оцветяваше двата му реда крепостни стени в бледомораво и виолетово — ронещи се или разрушени бойници, метални решетки, зъбери. Над всички се издигаше Кулата — бастион, проектиран от някой средновековен архитект, сигурна защита на семейството на лорда и свитата му при обсада.

Форест знаеше малко за историята на замъка, но с опита си на военен се досещаше, че Кулата е била в състояние да се отбранява с месеци, дори и след проникване през външните крепостни стени. По ирония на съдбата за последните едно или две столетия крепостните зидове бяха пострадали повече от атаките на времето, отколкото на вражески армии, и постепенно се рушаха от настъплението на пълзящи растения и лишеи. Дори ровът, който някога е заобикалял замъка, сега имаше няколко пръста застояла вода, задръстена с водорасли и гниеща растителност.

Докато приближаваше крепостта, Форест забеляза, че и мостът, водещ към портата й, също е жертва на разрухата и затова запристъпва особено внимателно. Преди да измине и половината от него, древната порта се вдигна и от дълбоката й пурпурна сянка изплува една фигура.

Гретхен му помаха с ръка. На Форест му мина през ума, че тя изглежда като същество от друга епоха, изхвърлено случайно от някакво сътресение във времето от мястото му в нормалната хронология. Моделът на роклята й можеше да се отнесе към предишното столетие, а при вглеждане по-отблизо най-вероятно щяха да се забележат пораженията от години престой в някой плесенясал сандък, откъдето тя със сигурност е била извадена. Износена и избеляла дантела обвиваше богато маншетите на ръкавите и деколтето, а самият плат беше толкова смачкан и изтънял, че беше цяло чудо самото запазване формата на роклята. Форест реши, че е имала някога розов цвят, тъй като забеляза такива следи в гънките й.

Като хихикаше, Гретхен направи реверанс, при което се видя малката й, дантелена шапчица, пожълтяла и наполовина разплетена, която беше забодена с карфица навръх разбърканите й букли. Форест се канеше да целуне ръка на домакинята си, както го налагаше доброто възпитание и етикетът, но тя го изпревари. Пръстите й се промушиха в неговите и го задърпаха напред, както те дърпа дете нетърпеливо да покаже нещо.

Преведе го първо под арката на портала, където обувките й стъпваха върху каменни плочи, изгладени от безчислените й предшественици от рода. Сега те бяха хлъзгави от покрилата ги плесен. После пресякоха вътрешен двор, където всеки зидан някога сантиметър носеше белезите на гибел, а от купища боклук се разнасяше вонята на гнилоч. Вятърът, който нахлуваше през зъберите и пукнатините, завихряше боклука по пътя си, преди да го освободи да се струпа отново на земята.

Форест беше потресен от царящата навсякъде разруха. Представяше си как някога това място е гъмжало от въоръжени мъже и бойните им коне. Представяше си забулени дами във великолепно украсени одеяния, затворили се в разкошните си стаи с гоблени по стените. Или плътно загърнати в расата си свещеници, които бързат към параклис за утринна молитва. Непричастна към обзелото го страхопочитание, Гретхен кръжеше около него с разперени ръце, припявайки си балади от стари времена.

Докато стигнат входа на вътрешния замък, нощта се спусна, скривайки стените като черна завеса, отделяща сцената от публиката. Големите дъбови врати, пред които го доведе Гретхен, тънеха в сянка и бяха толкова разкривени и излезли от касите си, че отварянето им беше възможно само със силен натиск. В случая Форест използва рамото си, след което пристъпи вътре. Прекрачи прага на мястото, което винаги го бе привличало по един загадъчен и необясним начин. И застана неподвижен.

Гледката на древно великолепие го остави без дъх. На две нива, с подове от сив камък и затворена между измазани с хоросан стени, залата поразяваше с размерите си. Таванът се извисяваше над готически арки от дъбови греди, толкова потъмнели от дим и старост, че изглеждаха черни. Кръгли железни светилници висяха на ръждясали вериги. Еленови рога, оръжия и щитове украсяваха стените, а редом с тях бяха окачени прекрасни картини, изобразяващи сцени с диви животни, чиято стойност личеше дори под покриващия ги пласт сажди. По дължината на залата, какъвто бе обичаят в Средновековието, бяха наредени дървени маси и пейки, а в далечния й край, върху издигнат подиум, се намираше масата само за лорда и неговото семейство.

Умиращо величие, величие, което изчезваше постепенно — неподдържано и небрежно изоставено. Сякаш от времето на рицарите и турнирите човешка ръка не се бе вдигала, за да почисти голямата зала — паяжини обвиваха всеки ъгъл, всяка греда, всеки орнамент. Сребърните им нишки и възелчета се развяваха като гирлянди. Подът тънеше в прах, а въздухът миришеше на пушек, застояло и влага. Усещаха се кухненски миризми от скорошни и далечни времена.

Накланяйки назад глава, Форест загледа еркерния прозорец и забеляза, че е иззидан във формата на герб, в синьо и червено. Блясъкът на багрите тъмнееше в мрак и мръсотия. Странна смесица от емоции се зараждаше в него, колкото по-навътре пристъпяше, заобиколен от призраците и историята. Страхът и замайването, които бе изпитвал при приближаването до замъка още като дете, не го бяха напуснали. Но не бяха само те — той бе опиянен. Завладя го присъщото му желание да разгледа всеки камък, да разучи всяка стая, историята, тайните на това място. Не можеше да си обясни защо изведнъж почувства, че непременно трябва да изкачи тесните вити стълби, да прерови забравени помещения и ръждясали сандъци.

— Е-ела — изтръгна го Гретхен от вцепенението му. — С-седни.

Тя го заведе до масите, където за момент застана нерешително, после му посочи една разкривена и покрита с петна пейка. Форест я погледна с недоверие и потърси по-чистичко място върху нея. Покани домакинята си да седне първа и също се отпусна в очакване развитието на събитията. Не забеляза никакъв признак за живот по който и да е от шестте коридора, водещи от залата към вътрешността, и извади джобния си часовник да види колко е часът, след което намести удобно краката си. Гретхен си тананикаше някаква нейна си, несвързана мелодия — като дете, което не крие отегчението си.

Най-сетне отнякъде се дочу изтракване, последвано от въздушно течение, което се заигра с пламъчетата на свещите, запалени върху масата. Появи се прегърбена, облечена в черно фигура, чиято глава беше сведена толкова ниско, сякаш наблюдаваше придвижването на обувките, които се местеха едва-едва. Облеклото беше най-обикновено, по-точно казано — опърпано. Косата не беше подстригвана и оформяна от толкова отдавна, че приличаше на паяжините, провиснали отвсякъде. Фигурата се спря до подиума. В едната си ръка човекът стискаше бастун, с който започна енергично да чука. Ръката му беше толкова немощна, че се тресеше при всеки удар. Почукването се съпровождаше от заплашителен поглед, който старият джентълмен беше вперил злобно във Форест. Физиономията му завършваха рунтави бели вежди, които биха могли да служат за театрален реквизит и които се сключваха над извит нос.

— Кой, по дяволите, сте вие, та си позволявате да влизате без разрешение в моя замък? — запита старецът с господарски тон.

Първоначално Форест се изненада от въпроса, защото беше помислил, че дошлият старец е някой прислужник, иконом може би, дошъл да поднесе вечерята. Но по всичко изглеждаше, че пред него стои маркизът на Уинтърспел — човекът, който го откъсна от Лизбет, преди да го преведе гол по улиците на селото и да го връчи на господаря му за наказание.

Странно, но от гледката Форест изпита облекчение. Сякаш се освободи от някакъв демон, който непрекъснато го бе измъчвал. Времето беше съсипало тиранина.

Той се изправи, за да погледне домакина в очите.

— Аз съм капитан Форест Йорк. И не съм дошъл тук без разрешение, а с покана.

— Чия покана? — изръмжа старецът.

— Д-дядо! — Гретхен скочи от мястото си и дотича при него. Тя разтърси ръката му, сякаш беше глезено дете, на което отказват играчка. — Т-ти каза, че мога да си поканя гост. К-каза! О, моля те, опитай се да си с-спомниш!

Старецът се намръщи и започна объркано да мънка, тресейки отдавна немитата си глава.

— Разрешил ли съм?… Кога съм ти разрешил? А, да! — възкликна той и вдигна вдървено ръка. — Това е кандидатът, за когото ми говореше. Слава богу, че си го намерила, а и не е лош. Обаче богат ли е? — продължи маркизът, изучавайки госта си със старчески насълзените си очи.

Като сподави едно възклицание, Форест се вгледа по-придирчиво в невинното лице на Гретхен, за да открие в него белезите на напираща женственост. Защо изобщо не му бе хрумнало, че младата жена може да си го е набелязала за жених?

— На момата й е вече време да се жени. — С нестабилна походка, като си мърмореше под нос, маркизът стъпи на подиума и се настани зад високата маса. Над нея имаше преносим балдахин с библейска възраст, който до такава степен беше изяден от молци, че Форест се зачуди по силата на каква случайност още не се е сгромолясал.

— Гретхен! — прогърмя гласът на стария благородник, а юмрукът му се стовари върху масата. — Ти трябва да ядеш тук горе заедно с мен. Нямаш ли чувство за приличие? Масите долу са за по-низшите от нас. Проклет да съм, ако на теб не ти трябва жена да те постегне! Къде е майка ти? Ами къде е моята съпруга, брат ми… неговата съпруга? — Гласът му постепенно отслабваше и накрая съвсем заглъхна.

— Казвала съм ти го вече, всичките са отишли да живеят при ангелите — раздразнено обясни Гретхен, след което се присъедини към дядо си на високопоставената маса в старовремския си костюм.

Така двамата приличаха на актьори от недоизпипана постановка на шекспирова пиеса, помисли си развеселено Форест.

— Къде е храната? — запита нетърпеливо господарят на дома. — Трябва ли да натиря всички тия мързеливци от кухнята?

— Т-там е само Хилда — отговори внучката, както сигурно вече бе отговаряла безброй пъти на същия въпрос. — Помниш ли? Останаха само тя, Уилям и Роуз.

— Тогава трябва да вземем още слуги! Защо нямаме повече слуги? Аз съм лорд и имам замък. Трябва да ми прислужват безчет слуги.

Форест се отпусна назад и се приготви за дълга вечер. По всичко личеше, че Агата е имала право да нарече замъка с обитателите му зверилник.

— Хей ти, там долу! — Маркизът още веднъж насочи вниманието си върху госта и като се наведе колкото му беше възможно напред, заразглежда Форест с прояснен поглед. — Не съм ли те виждал? Тези черни очи ми изглеждат познати… Не беше ли хванат, след като се беше намъкнал без позволение в горите ми?

Форест съумя да запази спокойствие. Или дъртакът имаше невероятна памет за очи, или просто беше някакво съвпадение. На десетгодишна възраст той наистина беше откраднал един фазан от изобилстващите на дивеч гори на негова светлост.

— Д-дядо! — намеси се Гретхен. — Рамтигадин много ще ти се разсърди, ако обидиш госта ни.

— Глупости! Не започвай пак с брътвежите си за проклетия ти говорещ заек или ще му одера кожата и ще го окача в кухнята при Хилда. Ти си най-малоумното създание, което очите ми някога са виждали. Не мога да си обясня как единственото ми дете можа да добие такава безмозъчна дъщеря. Сигурно вината е на негодника, за когото се омъжи…

Форест се изправи в стола си, жегнат от обидните думи към момичето. За негово облекчение в този момент прислужница, препасана с престилка, се появи в залата с вечерята. Цялата му добронамереност обаче се изпари, когато тя се приближи на метър-два от него. Не само вонята от немитото й тяло подейства пагубно на апетита му. Допълниха я в равна степен видът на мазното ядене, сервирано в мръсносиви чинии и мърлявото раздърпано облекло на прислужницата, която така се беше насмукала с алкохол, та изглеждаше невероятно, че се държи на краката си. Форест дори не успя да определи какво точно му се поднася за ядене, въпреки че беше ял какви ли не буламачи — или поне така си мислеше — но изискванията му към храната бяха станали доста високи след няколкото месеца, през които Агата се грижеше за кухнята и готвенето.

След като тръсна две от чиниите на високата маса и една пред Форест, прислужницата изчезна, за да се появи секунди по-късно с халби бира, сервирани по същия изискан начин.

Що се отнася до вечерята, Форест реши да я отложи за по-късно — в своята кухня, с говеждо печено и картофи. Но поне бирата ставаше за пиене и той отпи намръщено от нея, преценявайки след колко време ще може да се извини и да си тръгне.

Изглежда, щеше да му се наложи да почака. Гретхен си припяваше, докато си късаше разсеяно парченца месо от някакъв бут, а маркизът мързеливо поглъщаше порцията си с помощта на немити нож и вилица. Да се опитва да завърже разговор, с когото и да е от тях, щеше да бъде безсмислено усилие, а освен това всяка дума би удължила мъченията на Форест.

Не след дълго гостът усети върху себе си погледа на маркиза и вдигна своя, за да срещне щателно оглеждащите го очи на стареца. В следващия момент негова светлост захвърли шумно приборите си, изправи се и се смъкна тежко от подиума. Вече съвсем отблизо, той втренчи във Форест очи, в които нямаше и следа от оглупяване.

— Аз наистина те познавам! — обяви старият лорд тържествуващо. — Ти си мерзавецът, който работеше в Уексфорд Хол! Ти си копелето, което пасторът намери един ден върху олтара в църквата!

Форест прибра крака и бавно се изправи, а главата му се извиси поне петнадесетина сантиметра над маркиза. Отмъстителният демон направи още един опит да разпали беса му, но скоро се оттегли пред пристъпа на съжаление. Пред себе си Форест не съзираше вече враг, а един полуизкуфял старец в износени дрехи, чиято душа може би беше на крачка от ада.

— Наричаха те Енвил. — Писклив смях отекна в залата след думите на маркиза. — За бога! Разбира се, че те помня! Помня как ви залових с дъщерята на лорд Татършал и как пред дулото на мускета ми беше принуден да се отделиш от нея. Каква наглост да си позволиш такова нещо! Разбира се, аз се погрижих да си получиш заслуженото. Погрижих се да те изритат от имението и всяка уста в Уинтърспел да те прокълне.

Форест не отделяше мрачния си поглед от стареца, докато той все по-възбудено си припомняше миналото.

— Разбира се… — продължи маркизът провлачено като подръпваше долната си устна с поглед, забит в краката си. — Разбира се, говореха, че си й надул корема… — Мисълта му сякаш изведнъж се стрелна извън нормалния си ход и ясното съзнание в очите му угасна.

Форест сграбчи благородника за раменете.

— Какво каза?

До този момент Гретхен беше останала ням свидетел на сцената, захапала кокалчетата на едната си ръка. Сега тя се втурна напред и се опита да откъсне ръцете на Форест от дядо си.

— Т-той не съзнава какво говори. Н-не е с всичкия си. Н-не трябва да вярвате на всичко, което казва.

В колебанието си Форест отмести поглед към нея, после отново го обърна към дядо й. Раменете на маркиза се бяха отпуснали, очите му бяха изгубили всякакъв израз, а от ъгълчетата на провисналата му уста се точеше слюнка. Форест почувства умора.

— Има ли прислужник, който да ти помогне да се оправиш с него?

Тя кимна.

— Тогава го повикай — каза той и рязко се обърна. — Аз си тръгвам.

Чувстваше се като вцепенен, когато напусна залата и се отдалечи от чудноватите обитатели на замъка. Сковаността му не го напусна и когато отваряше изгнилата врата и пресичаше двора. Но преди да стигне полуразрушения мост, Гретхен го настигна и го задърпа за ръкава, докато го принуди да спре.

Нямаше желание да губи време и да слуша глупостите й или да гледа прекрасното й лице, което обаче не изразяваше никаква мисъл или чувство.

— Какво има? — запита я не съвсем любезно.

Очите на съществото пред него проблеснаха със същата необяснима възприемчивост, която беше виждал и по-рано и която помагаше на някакво вродено лукавство да измества липсата на изразност и дори глупостта й. Тя прокара ръка по лицето му със съсредоточеност, с която вероятно би изучавала структурата на крилото на някоя птица под перата й.

После с неуловимо движение пръстите й се спуснаха към копчетата на ризата му и разкъсаха плата.

Един запален фенер, окачен на портата на замъка, се опитваше немощно да разпръсне мрака, но снопчето светлина, падащо върху рамото на Форест, беше достатъчно, за да се различи знакът, с който бе белязан.

Известно време очите на Гретхен не можеха да се откъснат от дяволското клеймо, после ръката й притисна устата. Опита се да надникне в суровите очи на Форест, които сякаш я оттласнаха от него. Погледът я проследи как се обръща и пробягва по несигурния мост, сякаш знаеше мястото на всяка дъска върху него.

Беше негов ред да обърне гръб и да се запъти към къщи. Имаше над какво да мисли и премисля… И не на последно място — за не съвсем нормалното създание, чиято старомодно облечена фигура беше изчезнала обратно сред тайните на замъка.