Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (3)

Глава трета

Форест вече беше намерил задния вход на къщата. Малката арковидна врата първоначално се запъна, но когато той я подпря и с рамо, изхвръкна от рамката си. Не беше изненадващо, че ледът я бе сковал за касата, защото снегът я беше затрупал портата почти до половина. Форест пристъпи навън, като избегна изсипалата се отгоре му бяла снежна маса, сложи ръка на кръста си и се взря в гледката пред себе си. Красотата на природата винаги го изпълваше с благоговение, още повече когато беше наметнала зимна премяна. Пое дълбоко режещия утринен въздух и почти мигновено усети, че точно този пронизващ студ му е липсвал, докато е бил далече от Англия. Само на няколко километра от тук, в градината пред една кухня, някога беше замерял със снежни топки и с тъга бе наблюдавал как малко момиченце прави снежни човеци заедно с бавачката си.

Подразни се от връхлетелите го внезапно сантиментални спомени и запрати една ледена висулка към близката пряспа, сякаш хвърли дълго стъклено копие. След нея още една и още една, проверявайки мерника си. Дълбоко у него се надигна дълго сдържаната зад спокойната външност и самоконтрол емоционална енергия, която намери отдушник в напрежението на мускулите и освободените му движения.

Успя да се овладее и пристъпи извън площадката пред вратата. С усилие прекоси затрупания от сняг двор, а ботушите му поскърцваха по заледената повърхност. Бутна с ръка малката външна порта, която изскрибуца на пантите си и широко се разтвори. Насочи поглед към гората натам, където по-рано от прозореца беше мярнал колебливата светлинка. Ето я… Като светулка тя ту припламваше, ту изчезваше.

Форест размаха ръце, после нададе предупредителен вик.

Почти веднага откъм дърветата се появиха двама мъже, чиито покрити с шапки глави бяха обърнати към него, а пламъкът на фенера им хвърляше дъга светлина върху снега. Плетеницата от храсти, ограждащи двора, не им вдъхна доверие, но след като размениха помежду си няколко измърморени думи, те си запробиваха път напред.

— Лейди Торп ли търсите? — извика Форест към тях.

— Аха! — изкрещя по-високият. — Знаете ли къде е тя? Виждал ли сте я? — продължи да пита русокосият момък, чиято коса се нуждаеше от подстригване. През рамото му беше преметната пушка.

— Тя е вътре — отговори Форест след кратко колебание. Ако имаше възможност да избира, не би им го казал.

— Слава богу! — възкликна кривокракият другар на момъка. Останал без дъх, той прегази с усилие последната купчина сняг между тях и Форест и заедно с по-младия си спътник застана до него. — Господарят вече се страхуваше, че е загинала през тези няколко часа. Съвсем не й е привичка да скита. Цяла нощ сме били на студа, така си беше, търсехме я зад всяко дръвче и храст. Когато снощи не се прибра вкъщи, господарят побесня. Уволни лакея, тъй стори, загдето не настоял тя да не излиза пеша. Не остана жив човек в имението да не е изхвърлен от леглото и пратен…

— Как така тя се оказа тук? — обърна се момчето към Форест, рязко прекъсвайки излиянията на по-възрастния. Гласът и стойката му бяха войнствени. — С вас ли е била през нощта? И защо не е съобщено на господаря?

Форест спокойно огледа младежа и мислено отбеляза широките не за възрастта му рамена, самоувереността, която се излъчваше от цялата му фигура и подозрително втренчените сини очи. Красиво, добре сложено момче, готово да подложи на изпитание напиращата вече у него мъжественост, и което междувременно просто си търсеше белята.

Макар че се усмихна приветливо, в гласа на Форест прозвуча предупреждение.

— Отговор дължа само на лорд Торп, момко.

Облечените в ръкавици пръсти на младежа стиснаха по-здраво пушката. Другият успокояващо сложи ръка върху неговата.

— Знайш, че е прав, Скоти. То си е само господарска работа.

— Можете ли да докарате екипаж за нея? — въпросът на Форест бе отправен към по-възрастния мъж.

— Ъхъ. Веднага тръгваме обратно към Уексфорд’ол. Но трябва да въ питам, за да мога да кажа на господаря — добре ли е лейди Торп? Не й съ е случило нещастие, нъл тъй?

Форест се поколеба, избирайки внимателно подходящите думи. Нямаше никаква полза да разкрива подробности около неприятните преживявания на лейди Торп. Само след няколко часа думите, разменени между новия наемател на Лорълпат и слугите от Уексфорд Хол щяха да са в устата на всяка клюкарка от селото. Освен всичките си проблеми — каквито и да бяха те — дамата едва ли се нуждаеше и от подобен скандал.

— Тя е добре — каза сдържано, защото много добре познаваше злите езици, които по-късно щяха да имитират съвсем точно думите и гласа му. — Но ще трябва да й донесете дрехи за преобличане. Дамата ще има нужда и от помощта на една от прислужничките й.

— За какво ще й трябват дрехи? — попита момчето подозрително и ръцете му веднага се свиха в юмруци. — Ако сте й направили нещо…

— Скоти — отново го прекъсна по-възрастният и силно го дръпна за ръка в посоката, от която бяха дошли, — губиш времи.

Младият рязко изтръгна лакътя си от стискащите го пръсти и след като изгледа злобно Форест, се завъртя рязко на пета.

Спътникът му се опита да се извини с типичния жест на препатил човек, нагледал се на младежки щуротии.

— Не е толкоз лош. Просто съ надува. Сигурно си спомняте кък е било с вас едно времи.

Форест кимна. Наистина помнеше. Все пак нямаше да е зле малкият перко да получи една-две тояги по гърба, мислеше си той, докато намръщен го наблюдаваше как нахакано се отдалечава.

Остана загледан след тях, докато силуетите им се стопиха в далечината. Двамата, изглежда, водеха оживен спор: клатеха глави и размахваха ръце. Дори от такова разстояние Форест дочуваше някоя и друга по-солена забележка на момчето и макар да не успяваше да различи всяка отделна дума, схващаше смисъла на казаното. Това зверче му напомняше за него самия преди двадесет години.

В далечината, отвъд няколко снежни възвишения, едва се различаваха плочниците на покрива и димът от комините на Уексфорд Хол. Усмивката на Форест се стопи и очите му потъмняха. Тежестта на извършеното някога току-що се стовари отново върху него като силен удар. Той беше изоставил Лизбет. Той сломен наведе за миг глава към гърдите си, докато се съпротивляваше на дълго потисканото, старо усещане за безсилие. Сякаш нямаше преграда между него и младостта му и насреща си отново имаше невидимия противник, когото не можеше да победи.

Форест устоя на порива да докосне дяволското клеймо на рамото си, вдигна глава и се взря с ярост в изсветляващото небе. Отправяше обет към небесата. Таен и жесток обет.

Времето беше следвало своя ход. Обстоятелствата не се бяха променили, но Енвил със сигурност не беше същият.

Малко по-късно Форест измина обратния път към къщата, като с мъка сгъваше вкочаненото си коляно. Изтупа ботушите си върху кухненската рогозка, преди да започне да изкачва стълбището. Единствено съзнанието, че трябва да се сбогува с лейди Торп, побеждаваше нежеланието му да се измъчва по стръмните стъпала. Безпокоеше го не само грижата за състоянието й, но и необикновената сила на чувството, че някак си й принадлежи, което беше неотделимо от съществото му като дишането. Тя беше в беда, духът й бе потиснат и той изгаряше от желание да унищожи всичко, което я заплашваше, било с безмилостни думи или с юмруци, ако е необходимо. Но се съмняваше, че тя няма да пожелае да сподели с него тайнствения си товар.

Освен това тя имаше съпруг. Негов дълг беше да й осигури спокойствие, защита, подкрепа. Намесата на Форест в личния им живот нямаше да се приеме добре. Ами ако този неин товар беше самият лорд Торп?

— Кълна се в Бога, ще изтръгна отговор от нея! — врече се полугласно Форест. — По един или друг начин ще я накарам да ми каже какво я измъчва.

Досега той се бе въздържал да разнищва и дълбае, за да даде възможност на Лизбет да събере сили и да се възстанови. Честно казано, беше се надявал тя сама да обясни опита си за самоубийство и ужасяващите причини, които са я подтикнали да стори това. Нищо подобно не се случи и както винаги, времето изтичаше между пръстите им. Съвсем скоро съпругът й щеше да пристигне, да я отведе и да я постави в същото непоносимо положение. Тогава Форест щеше да се окаже далеч от нея, може би завинаги.

Изкачил вече стълбището, той стовари юмрука си върху дъбовото перило. Агресивен, непризнаващ условностите, понякога дори без да се замисля за последиците, той не можеше да си позволи само да наблюдава как животът си тече. Инстинктът му за самосъхранение винаги го превръщаше в борец. Последните години бяха открили пред него още едно средство за оцеляване — мъдростта на опита. Ако не с много, но поне с една мяра бяха увеличили търпението и благоразумието му.

Когато отново влезе в спалнята, очите му съзряха лейди Торп, спокойно отпусната, с неподвижно вперен поглед в потъналия в сянка таван. В очите й се четеше тъга, която той не можеше да разтълкува. Въпреки че влизането му в никакъв случай не беше тихо, тя с нищо не показа, че го е усетила, и за кратко време Форест остана застинал на прага. Гледката, която сега се разкриваше пред него, му се бе привиждала безброй пъти, особено в моменти на тежки изпитания и самота.

Буен огън, запален в камината, позлатява всяко кътче на чиста, приятно мебелирана стая и прогонва далеч студа, легло с колосани дантели и бродирани калъфки на възглавниците, създаващи уют. А върху леглото — с бяла като мляко кожа и разпусната коса чака жена…

Мъжът прекоси със залитане стаята и безшумно избута люлеещия се стол до леглото. Лейди Торп обърна глава, за да го погледне. Очите й — в зелено, златно и кафяво, плуваха във влага, но от тях струеше неприкрита безсловесна и страстна молба. Искаше му се да разбере за какво го молят тези бадемови очи и се потопи в тях. Потърси, намери, и самият той изпита ужасяващата мъка, насъбрала се в тях. Неговите собствени очи отразиха нейните чувства.

— Веднага ще изпратят екипаж за вас — каза той.

Погледът й неотклонно беше прикован в тавана, сякаш виждаше през него небесата. Забеляза сенките под очите й, фино оформената линия на веждите й. Ноздрите й бяха разширени като на подплашена кобила, гърдите й бързо се повдигаха и спускаха под завивките, а ръцете й стискаха юргана толкова силно, че кокалчетата им бяха побелели.

Кръвта му се смрази от неестествената безжизненост в погледа й, от неподвижността на тялото й. Приведе се към леглото и стисна вкочанената й брадичка между палеца и показалеца си. Ръката му трепереше, не успяваше да овладее нервите си, които досега обикновено му се подчиняваха. Знаеше, че времето, дадено му да бъде с Лизбет, неусетно отлита.

— Лизбет?…

Ресниците й трепнаха и зад сянката им тя бавно обърна очите си към него.

— Имаш ли ми доверие? — Дъхът му леко раздвижи косите й.

Тя кимна, без да мигне.

Притиснат от летящото време, Форест заговори направо.

— Тогава ми кажи от какво се страхуваш.

Пълните й изпръхнали устни се раздвижиха, но от тях не се отрони нито дума.

Веждите на Форест загрижено се свъсиха.

— Знаеш, че ще сторя всичко, за да те предпазя от злини. Ти само трябва да ми кажеш кой или какво те заплашва. — Погали веждата й и тъжно попита: — Ти вярваш, че ще го направя, нали?

Сълзи заблестяха в златнозелените ириси, после блясъкът им бавно преля навън.

— Кажи ми, Лизбет.

Брадичката й потрепери при звука на името й, произнесено от него, но тя само преглътна и отпусна глава на другата страна.

— То е… — Гласът й идваше отдалеч. — Няма нищо.

Някакъв шум наруши спокойствието на утринта навън — далечно тракане на обковани с желязо колела, утъпкващи път в снега.

— Те идват — предупреди Форест, поглеждайки към прозореца. — Остава ни малко време да бъдем заедно. Трябва да ми разкажеш, да ми позволиш да ти помогна.

Лизбет застина. Притвори клепачи. Странно, помисли си Форест, като че ли отново се унесе в дрямка. Пред очите му кръвта се оттегли от лицето й и то стана восъчнобяло. Дишането й едва забележимо повдигаше завивките.

Удивен, той стана свидетел на чудо — съзнанието й потърси защита не в съня, а в някакво свръхестествено състояние на забрава. Тя съзнателно се стремеше да прекъсне връзката си с този свят, за да намери покой в друго измерение, само нейно.

Сграбчи раменете й, за да я повдигне от леглото, без да го е грижа, че юрганът се свлече и почти откри разголеното й тяло. В усилието си да я изтръгне от вцепенението, той грубо я разтърсваше, викаше името й, впиваше пръстите си в нежната плът на ръцете й. Единственият й отговор беше немощен хленч. Главата й се люшкаше като на парцалена кукла, косата й се разпиля върху възглавницата като вадички разсипан мед.

— Погледни ме, Лизбет! Погледни ме, за бога! Моля те! — Отново я разтърси. — Какво мислиш, че правиш? Не се отдалечавай така. Върни се. Върни се при мен!

Очите й проблеснаха, затвориха се, после пак се отвориха.

Отвън долетя песента на звънчета върху конска сбруя. Недодялан глас заповяда на екипажа да спре. Ботуши изскърцаха по снега.

— Те са отвън, Лизбет. — Този път гласът му прозвуча настойчиво, надявайки се да предизвика у нея някаква реакция. — Чуваш ли ги? Не мога да им попреча да влязат, ако не ми дадеш достатъчно основание за това. — В отчаяния си опит да я измъкне от равнодушието й, той я зашлеви през бузата. После сграбчи ръцете й и ги стисна с такава сила, че остави белези върху тях. — Защо снощи се опита да се самоубиеш? Каква е причината да се предадеш, Лизбет?

Тя продължаваше да го гледа, но без да му отговори.

— Защо? — повтори Форест. Разтърсваше я, без да обръща внимание на чукането по вратата на долния етаж. — Ти си спомняш какво се случи снощи. Ти си спомняш, че скочи в реката. Зная, че помниш всичко. Просто отказваш да мислиш за това. Защо?

Лицето й се сгърчи. Ридание, приличащо по-скоро на въздишка, се откъсна от устните й. Тя замята главата си върху възглавницата, сякаш така искаше да отрече казаното от него.

— А-аз… — шепотът й прозвуча накъсано. Постави немощна трепереща ръка на гърдите си и продължи едва разбираемо, с пресекващ глас: — А-аз носех един медальон… з-златен медальон. Той се откъсна от верижката си, докато аз наблюдавах как се смрачава над реката. Наведох се да го хвана… — и с въздишка завърши — и паднах.

— Не — каза той, не й повярва.

Ударите по вратата бяха станали по-силни и по-настойчиви. Над техния шум се извисяваха нетърпеливи гласове на хора, които настояваха да ги пуснат в къщата.

— Трябва да отида и да им отворя, Лизбет — каза през стиснати зъби Форест, вбесен от факта, че тя продължава да бъде равнодушна и да не реагира. Времето да бъде с нея вече бе изтекло, а тя изобщо не бе готова за съпротива. Отчаян, но решен да не се предава, той плъзна ръка под завивките по гладкия чаршаф, затоплен от тялото й. Потърси нейната и от допира с кадифената мека кожа, с крехките й пръстчета, дъхът му спря. Повдигна ръката й и задържа устните си притиснати върху пръстите. Лицето му беше разкривено от скръб. Гротескно открояващият се пръстен и кървавочервения камък — знак за присъствието на друг мъж в живота на Лизбет, се врязаха в плътта му като предупреждение. Той по-здраво стисна пръсти, за да скрие жестокия блясък.

Лизбет изглежда правеше усилия да изплува от унеса си. Очите й се избистряха и се изпълваха с живот. Внезапно, докато той приближаваше устните си към ръката й, тя се пресегна и рязко дръпна яката на ризата му. Копчето изхвърча, ленената материя се скъса и — вече нескриван — се откри знакът, с който беше белязан.

Очите й се разшириха и заблестяха, вторачени в кафявото клеймо на рамото. Устните й се раздвижиха, поемайки жадно въздух. Ръцете й се стрелнаха към него и обхванаха главата му, пръстите й се заровиха в косата му и притеглиха лицето му към нейното.

— Енвил! Енвил! — извика тя.

Прегръдката й беше необуздана и дива, ръцете й го стискаха с невероятна сила. За миг Форест остана зашеметен. Но след минута и неговите задръжки изчезнаха. Завладян от същите стихийни чувства, той притисна буза до страната й, загали косата й и замърмори неразбираеми думи. Ръцете му я поеха, повдигнаха я и я притиснаха към гърдите му. В срещата на телата им имаше отчаяние и болка. Раздялата, продължила години, бе превърнала копнежа им един за друг в безнадеждност. Те не се целуваха. Само се докосваха, отдали се изцяло на усещането да бъдат един до друг. Бяха отново заедно, което за тях означаваше много повече от физическа близост или плътски желания.

— Трябва да отида, Лизбет — откъсна се от прегръдката Форест, дишайки тежко от усилието да се подчини на разума. — Трябва да отида и да им отворя.

Отвън се чуваха заплашителни закани, че ще извикат полиция. Форест не можеше да задържи останалия свят надалеч от тях. Той седна и припряно оправи ризата си, за да прикрие белега на срама, и се приготви да излезе.

Почувствала се сякаш предадена от думите му, Лизбет се обърна на другата страна.

Не беше по силите му да понесе упрека й, защото и той не желаеше да се разделят. Форест простена и се приближи отново към леглото, наведе се и погали бузата й. Милувката му беше изпълнена с отчаяние, но когато проговори, гласът му прозвуча твърдо:

— Аз не мога да те отделя от съпруга ти, Лизбет, и ти го знаеш. Ти не ми даде никаква възможност да го направя, когато можех. Недей да… — прекъсна думите си по средата и очите му станаха сурови.

Входната врата долу се тресеше от ударите.

Лизбет нищо не отвърна. Тя бавно се обърна настрани и притисна колене към брадичката си, несъзнателно заемайки позата на дете. Погледът й остана вперен върху чифт ръкавици на пода.

Отпуснатите рамене на Форест бяха признание за поражението му. Той я остави сама с мъката й, каквато и да беше тя. Тя не допускаше даже него до тайната си.

 

 

Малко по-късно Форест стоеше до прозореца в стаята. Със сурово лице наблюдаваше как кочияшът отнася лейди Торп към закритото купе на колата, а една прислужница се суети около нея и проверява дали господарката й е добре завита, за да не измръзне. Очакващият ги лакей веднага отвори черната полирана вратичка и пусна стъпенката на каретата.

Всяка частица от съществото на Форест бе обладана от порива да изтича навън и да грабне Лизбет от ръцете на тези чужди хора. Всеки нерв в него крещеше, че тя му принадлежи. Изпита необуздано желание да изрита кочияша от капрата, да прати прислужниците по дяволите и той самият да откара Лизбет. Но не към Уексфорд Хол, нито пък там, където можеше да стъпи кракът или да ги последва мисълта на някой от Уинтърспел.

С гневно проклятие към самия себе си той стовари дланта си върху перваза на прозореца така, че стъклото издрънча. Какъв глупак беше, да допусне да се размечтае. И по-рано бе разяждан от разочарованието, след като си бе позволявал да мечтае за невъзможното.

Още докато файтонът се отдалечаваше, очите му на няколко пъти смениха изражението си, докато накрая останаха замислени.

„Странно, че съпругът й не се появи. Чудя се що за идиот е, за да не дойде сам?“

По-късно, когато слухът му престана да долавя звука от колелата и оловни облаци закриха слънцето, той се обърна с гръб към прозореца. Изправи се и прекоси с накуцване кухнята, минавайки покрай окачените пред огнището дрехи. Докосна дантелена фуста, после копринен чорап и най-накрая сивата вълнена рокля. Плъзна длани по гънките й и пръстите му напипаха джоб. Измъкна от него малък, полиран предмет, увит в парцалива носна кърпа.

Самотен слънчев лъч се промъкна през облаците, стрелна се през прозореца и попадна върху евтиното златно бижу във формата на сърце в ръката му. Повърхността на медальона беше грапава, а полировката бе белязана от мънички драскотини. Несръчно гравираният надпис отдавна се бе изтрил, оставяйки само патина на това място. Разхлабената закопчалка беше счупена, не личаха следи от верижка.

Форест го стисна в ръката си. Толкова жестоко, че металът се затопли. Затвори очи от ужасния пристъп на мъка. Стомахът му се сви.

Само Бог можеше да му помогне. Тя го беше излъгала.