Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (4)

Глава четвърта

Два часа след заминаването на лейди Торп, все още в ранната утрин, Форест се приготви да се обръсне. Малко преди това му бяха докарали коня и багажа, откъдето той извади чисти дрехи, за да се преоблече за посещението, което му предстоеше да направи. Много важно посещение.

Не можеше да проумее защо от Уексфорд Хол не изпратиха никакво послание до него. Очакваше поне някаква кратка бележка, с която да настояват незабавно да отиде в имението. Кой съпруг не би поискал обяснение за това, което се е случило по време на престоя на съпругата му в продължение на цяла нощ в една ергенска къща? Кой съпруг по-късно не би пристигнал с чифт пистолети, за да потърси удовлетворение?

Толкова глупав ли беше съпругът на Лизбет, че да не изпита подозрения? Или беше от тези студени и надменни аристократи, чието време се разпределяше между любовницата и игралния клуб в Лондон, без много-много да се занимава със съпругата?

Едва ли има значение какъв е всъщност, реши най-накрая Форест, привършвайки с бръснача. С покана или без нея, лорд Торп щеше да бъде посетен днес. И никога нямаше да се усъмни, че става дума за нещо повече от любезна визита, за да се осведоми как е със здравето графинята.

Никога не трябваше да разбере, че капитан Форест Йорк обожава безпределно лейди Торп.

Най-неочаквано рязък звук от превъртяването на ключ в бравата на входната врата прогони и без друго хаотичните му мисли.

— Какво, по дяволите… — промърмори той, намъквайки с трескава скорост чиста риза. Все още с неизмита пяна по брадичката и разкопчан, Форест се спусна по стълбата, проклинайки нараненото си коляно и наглостта на неканения гост.

— Кой е, да го вземат мътните? — изръмжа той. Някой беше достатъчно безочлив да си отключва вратата и да се мъкне в къщата му, преди още да е сварил сутрешното си кафе — предостатъчно причини да бъде вбесен.

При звука на скърцащите панти, последван от стъпки, които прекрачваха прага, гневът му избухна:

— Възпитанието изисква поне да почукате!

Спря рязко, преди да прекрачи последните две стъпала, оказал се срещу една жена — слаба, намусена, с черно боне на стара мома. Лицето й бе издължено и ъгловато, а фигурата суха и върлинеста. Едва крепящите се на върха на носа й очила заплашваха всеки момент да паднат. Бели ръкавици застрашително блестяха с идеалната си чистота върху ръцете й, а в кокалестата сгъвка на едната от тях беше окачена кошница.

— Мда! — отсече тя авторитетно и критично го изгледа. — Радвам се, чи н’си от мързеливците, дето се излежават по цял ден, дъ н’гуворим, чи н’би мугъл дъ мигнеш с тия очи. — Хвърли поглед към коляното, което той държеше изпънато. — К’во му е на кракъ ти?

Форест подозрително я изгледа и след като изкуцука останалите стъпала, застана пред нея със скръстени ръце. Отговорът му прозвуча троснато.

— Никога не съм си позволявал лукса да се излежавам цял ден, госпожо, а с крака… закъсал съм малко с коляното. А сега, дявол да го вземе, ще ми кажете ли коя сте вие?

Без изобщо да бърза, посетителката му остави кошницата на земята, свали наметката си и я закачи до вратата. Отговори все още с гръб към него:

— Агата Пийкок^[1].

Много неподходящо име, помисли си Форест. Беше намъкнала един куп дрехи, но никоя от тях не се отличаваше с ярки цветове.

— Кой ви даде ключ от моята къща? — запита ядно той и усети как пяната започва да се втвърдява върху лицето му. — И по-точно, за каква се мислите, та използвате проклетия ключ?

Жената извади от шапката си необикновено дълга и остра игла, постави я заедно с нея върху издрасканата поставка, свали ръкавиците си и ги сложи в шапката. Взимайки отново кошницата, госпожа Пийкок вирна наперено дългия си кокалест нос и се отправи с енергична стъпка към кухнята. Подхвърли през рамо:

— Ъгентъ ти ми изпрати ключ, ръзбиръ съ. Ти каза, че искаш туй място изчистено, нъл тъй?

— Вярно е, че помолих да се почисти, преди да пристигна. — Изведнъж той усети, че едва не се оправдава, подскачайки подир нея на здравия си крак.

— Е, и беше ли?

— Разбира се, че беше.

— Е, и кой си мислиш, че гу стори!

Влязла вече в кухнята, тя сложи кошницата на масата и извади от нея чиния с кифли, масло и конфитюр от френско грозде, след което махна карираната кърпа, с която бе покрила чинията. Форест се вторачи в тях и устата му се напълни със слюнка. Не беше ял от вчерашния следобед, а и тогава хапна само хляб и сирене.

— Дъ н’би дъ искаш да кажеш, че не щеш къщата ти да се чисти? — заинтересува се Агата, сложила ръце върху ъгловатите си хълбоци. — Дъ н’би дъ мислиш сам дъ си я чистиш? Ако е тъй, страх мъ е дъ си помисла как шъ изглеждат подовете и мебелите след две-три седмици. Никога не съм виждала мъж да мой дъ чисти.

Откровено казано, и Форест мислеше точно така. Той държеше на личния си живот и последното нещо, което можеше да си пожелае, беше някаква селянка от Уинтърспел да души из къщата му и да сплетничи за всичко видяно със съседите си.

Сините очи на Агата изглежда добре разчитаха през очилата изражението на лицето му.

— Ако си мислиш, че съм от теа, дету ногу плещят, не съм. Аз съм стара мома и живея сама. Имам си само една едноока котка и малко от по-охранените селски гарги за другари през деня. — Тя се намръщи. — По някаква странна причина те се смятат за нещу повече от мен, кат чъ ли си струва да се надуваш за туй, че имаш съпруг и деца. Дъ ти кажъ, отвратителна пасмина са, сичките. Само защото си нямам семейство, не значи, че съм чешит, нъл тъй?

Ако думите й не бяха толкова язвителни, можеха да предизвикат усмивка у Форест. Както бяха изречени, съдържаха такава ненавист към останалите жители на този свят, че той искрено ги съжали.

— Във всеки случай не по-голям чешит от мен. — В подхвърлените думи прозвуча повече ирония, отколкото той мислеше, че влага в тях. После грабна една кифла от чинията.

— Пък дори и толкова дъ ми беше акълът — продължи киселата си тирада старата мома, — не бих могла дъ прибавя много към сплетните, куито вече съ носят по улиците на селото. Амчи виж кво става с тебе — не си бил тук и ден, и вече съ говори зъ някакъв скандал. Странни неща ставали в тая къща, туй съ разбра за нищо време тая заран.

Въпреки че тя продължаваше да говори с презрение, на Форест му се стори, че долавя нотки на възхищение да се прокрадват в гласа й. Мръщейки се от вкуса на сапун за бръснене, смесил се в хапката, която преглътна, той сви рамене.

— Нищо неморално не се е случило.

Агата присви устни и кимна към колекцията от женски дрехи, висящи все още пред изстиналото огнище.

— Ооо! Ако тая дърта сврака Марта Тюксбъри мойше дъ надникне с любопитните си очички ей сегинка през прозореца ти, устата й сигурно нямаше да млъкне еднъ годинъ.

— И какви истории вече й плещи устата? — делово се осведоми Форест, докато ровеше из долапите, опитвайки се да намери кафе.

От кошницата на Агата — по същия сполучлив начин, както с кифлите, се появи и кафе. След като му подхвърли кърпа, за да изтрие пяната от лицето си, тя сложи да му свари кафе.

— Е, разправят, лейди Торп прекарала с тебе нощта, кът казала на мъжа си, че отива да се разходи край реката.

— А защо разправят, че е прекарала нощта с мен? — попита Форест и се отпусна върху един стол, за да облекчи пулсиращата болка в коляното си.

Агата отклони вниманието си от кафето, за да го прехвърли върху фигурата му. Стори го, без да се изчерви, а безцветните й устни бяха плътно стиснати. Очевидно огледът й вместо отговор изтъкваше излъчващата се от него мъжественост.

— Окичват ми славата на голям прелъстител — отбеляза саркастично Форест и си взе още една кифла. — Все пак, аз случайно бях наблизо до лейди Торп само час, преди да я донеса тук.

— След описанието, коет’ ти напраи младият Скоти, те всички умират от нетърпение да те зърнат лично — рече Агата, докато вадеше обяда му от кошницата — печено говеждо и сурови зеленчуци. — Нямъ дъ съ учудя някои женски дъ съ виснали по дърветата навънка и дъ тъ шпионират.

Тя отвори тесен килер и измъкна оттам доста видяла метла и се впусна в атака срещу безупречно чистите плочници на пода.

Форест подозираше, че самата Агата „си умира“ да научи защо лейди Торп е била подслонена в имението Лорълпат, но тези подробности той смяташе да сподели само със съпруга на Лизбет. Тогава той щеше да има възможността да реши какви мръвки да подхвърли на хората от селото и дали изобщо да засити любопитството им.

— Какво знаеш за обитателите на Уексфорд Хол? — запита Форест икономката си, пожелал да почерпи информация от източника, който се бе развъртял под носа му с явната готовност да му я предостави.

Агата забръска още по-енергично с метлата, събирайки трошиците, нападали под протегнатите крака на Форест.

— Хмм! — изсумтя тя, а очите й се извъртяха нагоре. — Те са странна пасмина.

— О?!

Тя наклони глава, все едно дълбоко замислена.

— Не съ кат’ останалите хора, туй е всичко. Те съ особени.

Досмеша го, докато се чудеше дали нейният стандарт за нормални хора бяха селяните от Уинтърспел.

— Що за човек е лорд Торп? — Гласът му не изразяваше нищо повече от най-общ интерес. — Считат ли го за добър човек, нали знаеш, щедър съпруг, добър баща и разни такива?…

— Той никога не е ставал баща — заяви Агата, поклащайки главата си, увенчана с коса в миши цвят. — През сичките тея години жена му не зачена ни ’еднъж.

Форест затвори очи от прилива на чувства. Радваше се, че лейди не е зачевала, радваше се, че семето на лорд Торп не е расло никога в корема й и че негова рожба не е сукала от гърдите й. Не би могъл да понесе гледката на дете, очите на което да са очи на друг мъж; това дете да се мотае в полите й и да я нарича „мама“. Не и след…

Леко почукване внезапно прекъсна потока на мислите му и той се опомни, давайки си сметка, че се е поддал на магия — много стара и опасна магия, която застрашаваше отново да го обсеби.

— Слагаш ли захар в кафето? — повтори Агата. — Или сметана?

— Не — отговори й неохотно, осъзнал със закъснение факта, че до ръката му дими чаша ароматно кафе. — Не. Предпочитам го черно.

— Май си болен, а? — запита подозрително Агата. — Не съ грижиш добре за себе си. Прегледа ли тъ хирург?

Той се разсмя, но не му беше весело.

— През последната година съм видял толкова хирурзи, колкото ти не би могла да преброиш…

— Не думай, бе? — възкликна тя. — Е, не ми изглежда кат’ да са ти помогнали много. — После, неспособна повече да сдържа любопитството си, изплю камъчето: — Ама се пак, кво прайш ти в Уинтърспел?

Форест поднесе чашата към устните си, но течността се оказа прекалено гореща и той я остави обратно на масата.

— Да не би да събираме материал за клюка, госпожо Пийкок?

Тя се намуси и скръсти ръце.

Форест се предаде.

— Тук съм, за да попиша малко. Довършвам един дневник за службата ми в армията. Имаш разрешението ми да разпространиш новината между всички селски клюкари — опита повторно да отпие от кафето, — може би дори ще включа нещичко за един от тях… нещо скандално.

Агата постави ръка върху напудрената си, с редки косъмчета буза и я потупа, сякаш изведнъж бе пламнала.

— Леле, ама ти наистина шъ разквакаш жабите.

В отговор той само повдигна рамене, после върна разговора към Уексфорд Хол.

— Мисля, че преди малко говореше за лорд Торп…

Събеседничката му протегна ръцете си над масата и заразглежда захабените им от работа нокти, облизвайки горната си устна.

— Повечето хора биха казали, че той е свестен. Ръзбиръ съ, той рядко си показва физиономията извън Уексфорд Хол. Но пък съвсем не е стиснат. Миналия месец даде пари, та дъ съ поръчат два прозореца от цветно стъкло за църквата. Но таквиз разхуди съ нищо в сръвнение с разхудите, дет’ прай за жена си. — Агата изсумтя. — Ами че той просто я затрупва с хубави неща — чак не съм виждала таквоз нещо. Нови карети, породисти коне, скъпи дрънкулки, руски кожи — повече, отколкото може да използва коят’ да е жена. Ами че само заради нея той докара две шивачки чак от Лондон, просто ако се случи да й се хареса нещо новичко от списанията с рокли. — Гласът на Агата издаваше очевидно неодобрение. Свивайки костеливите си ръце, тя ги постави с маниера на стара мома в скута си. — Необяснимо е, щото тя няма къде да си носи труфилата, нямаме си зала за тържества или танци, даже за трите й карети не мож’ съ намери един свестен павиран път.

Форест поглъщаше всяка дума, излязла от устата на Агата. Описанието на лорд Торп не съвпадаше с образа на лошия съпруг. Тъкмо обратното, оценката за него можеше да бъде само положителна, дори и да имаше някои странности в характера.

— Каквито са съпрузите напоследък, струва ми се, че лейди не би могла да желае по-добър от този — направи извода си Форест и с притворени очи внимателно наблюдаваше жената.

Надигайки се от стола си, Агата натъпка карираната кърпа обратно в опразнената кошница и свали каничката с кафе от печката, за да налее още на Форест.

— Повече няма дъ гуворя, щото както казъх в началото, аз не съм от тез дет’ сплетничат. Почакай дъ видиш човека, тугава сам шъ съдиш за него — изцъка тя с език и добави: — Не ми е ясно къде има по-големи особяци — в Уексфорд Хол или в тоя зверилник в Кулата.

С тези думи тя напусна кухнята и като вихър се понесе към горния етаж, обявявайки намерението си да оправи леглото, чиято покривка Форест беше вече идеално опънал.

Не му се искаше никой да се докосва до везаните чаршафи, върху които бе лежала Лизбет.

 

 

Един час по-късно, подходящо облечен за студа, Форест пресече двора пред къщата. Пристъпваше още по-трудно от предишния ден, а свежият въздух бе зачервил бузите му, обикновено бледи от изтощение. На едното си рамо носеше добре смазано седло, а в ръка държеше нови черни юзди.

Слънцето благосклонно показваше лицето си и лъчите му позлатяваха леда и разпръскваха жълти искрици по снега. Форест се поспря да огледа заобикалящите го постройки. Мислено отбеляза, че покривът на грубо изградената къща наскоро беше застлан със слама, а правоъгълните основи бяха обвити с бодлива зеленика. Зад помещението за къпане се намираха останките на стар каменен кладенец.

Няколко метра по-нататък радостно процвилваше конят му. Главата с буйна грива беше повдигната в очакване над портичката на ограденото за добитъка място. С покупката на жребеца Форест не бе устоял на импулса да си позволи екстравагантност, което по принцип рядко му се случваше. С цвят на кестен, бели чорапчета и на четирите крака и звезда на челото, животното беше представител на едни от най-добрите състезателни коне в страната и скоро трябваше да бъде преместено. В къщата нямаше необходимите условия за отглеждането на породист кон, свикнал с всеотдайните грижи на специално обучена прислуга. Форест му подсвирна за поздрав.

Отмятайки глава, великолепното създание пристъпи встрани, когато стопанинът му намести седлото на гърба му.

— Пести си силите, друже — каза Форест. — Съвсем скоро ще можеш да се къпеш в пяната си. — И след като постави ботуша на здравия си крак в стремето, внимателно прехвърли десния и го остави да се люшка свободно, без да го свива, за да го пъхне в дясното стреме.

Пътеката, която започваше от къщата, ги изведе на пътя към селото. Тясната, заснежена пъртина се извиваше през тунел от оголели кленови дървета. Далеч под тях реката лъкатушеше през заледената долина, а напред към хоризонта, където небе и земя се срещаха, се виждаше полуразрушен мост. Гледката беше толкова позната на Форест, сякаш за последен път я бе видял вчера. Той се радваше, че е запазил като жива в съзнанието си картината на миналото, та само при зърването на някакъв мост стомахът му се свиваше на топка в агонията на отминали преживявания.

Беше се родил за живот в това селце или поне така си мислеше. Преди тридесет и шест години един свещеник се бе изкачил по хълма, водещ към нормандската църква и когато отворил вратата й, стреснал го немощен плач. С мисълта, че някое малко животинче се е промъкнало през счупен прозорец, старецът претърсил църквата, огледал внимателно столовете, купола и накрая влязъл в апсидата^[2]. Там, грижливо поставено върху изящно изработения олтар, повито единствено с неговото покривало, лежало бебе. Новородено, от мъжки пол, без отличителни белези, освен едно необикновено по форма петно от рождение.

Този печат на дявола, както някои бързо определиха, се бе превърнал в единственото име на бебето, а след това — в позорно и унизително клеймо в годините на детството му. Само в едно сърце в Уинтърспел се бе намерила достатъчно милост да подслони подхвърленото бебе. Лейди Татършал, господарката на Уексфорд Хол, бе съжалила изоставеното дете и го бе прибрала в имението си. Там детето бе отгледано, без да му се отделят специални грижи. С него се бяха занимаваха кухненските прислужнички или перачки, които нямаха друга работа в момента. Когато започна да се държи на крачетата си, му намериха лесни задачи, с които да се справя — например да бере ягоди пролетно време или да храни птиците. По-късно, след смъртта на лейди Татършал, започнаха да му възлагат по-тежка работа и въпреки че той никога не кръшкаше, неведнъж имаше възможността да се увери, че към никого не се отнасят така робски, както с него.

Само един светъл спомен имаше от ранните му детски години — образа на една кукла, почти на неговата възраст, една малка звезда, чиято светлина и топлина му даваха сили. И като всяка райска светлинка, тази също беше недостижима, защото ставаше дума за най-скъпото съкровище на лейди Татършал и нейния съпруг — тяхното единствено дете.

Погледът на Енвил я следеше с обожание при всяка възможност. Той познаваше до най-незначителната подробност обграденото й с къдрици личице и очи с дълги ресници, всеки детайл по чистите й роклички с розови коланчета и бели престилчици. А после, когато и двамата бяха поотрасли, той я беше срещнал съвсем случайно в гората.

Беше му станало навик в краткия привечерен час след тежката работа да поскита до стария каменен мост над реката, преди да заспи. Освен че беше негово убежище, от арката на моста се откриваше гледка към Кулата на Уинтърспел, която винаги го бе привличала с някаква тъмна магия. Сенките на това уединено място се превърнаха в светилище за самотното сираче. Там момчето можеше спокойно да поседне и да помечтае като всяко дете.

Там, както можеше и да се очаква, малкото момиче от Уексфорд Хол за първи път влезе в самотния му свят. Тя беше седем или осемгодишна, и да бъдеш близо до нея беше много по-вълнуващо, отколкото да я съзерцаваш отдалече. Известно време в началото само се бяха гледали един друг: тя надничаше иззад едно дърво като срамежлива горска фея, а той стоеше вцепенен, като омагьосан. Най-сетне беше протегнал ръка, за да й предложи събраните в шепата му боровинки. Тя ги бе приела като голяма награда, само че беше настояла да си ги поделят братски. Простичък жест на равенство, проява на природна доброта, но тогава самотното сърце на Енвил се бе свило и затупало бързо-бързо, както никога преди. И стана нейно завинаги…

Само че по средата на тяхната невинна забава ги бе открил баща й. Пред ужасените очи на дъщеря си вбесеният лорд Татършал го бе наложил толкова здраво с камшика си за езда, че сетне момчето не беше в състояние да работи в продължение на две седмици. Но жестокото наказание съвсем не намали желанието му да се вижда с любимата си приятелка в игрите. В характера му беше заложено да се бори с всички сили за това, което искаха да му отнемат. В дните, последвали побоя, у него се затвърди повече от всякога желанието да срещне отново дъщерята на лорда.

За най-голяма негова изненада малкото момиче изглеждаше също така нетърпеливо да сподели неговата компания.

Не бяха минали и два месеца от побоя, когато една вечер той усети присъствието й наблизо, докато седеше на моста, с поглед отправен към Кулата на Уинтърспел. Обърна се и срещна погледа й, в който се четеше неувереност, само на няколко метра от себе си. Беше поел с усмивка малката й ръка в своята и те отново си поделиха с голямо удоволствие горските плодове, които беше набрал. По-нататък срещите им станаха редовни въпреки съществуващата забрана.

Някъде след като навърши тринадесет години, Енвил усети промяна в себе си — някак по-различно възприемаше забраненото им приятелство. Любовта му към нея неизменно се бе увеличавала, но сега се бяха появили съвсем нови усещания, особено когато ръката му случайно докоснеше леко закръгления й хълбок. Преживяването беше не само разтърсващо, но и го плашеше, защото въпреки решителната промяна в отношението му, неговата приятелка не я забелязваше. Затова си наложи да контролира бушуващите в него чувства и търпеливо да чака, докато и тя се пробуди за същите усещания.

С времето срещите им зачестиха. Нея я пазеха все по-внимателно, а него все повече го товареха с работа. По необходимост започнаха да стават все по-изобретателни в старанието си да не ги открият, че се срещат. А природата пък вършеше своето и с двамата — неговите рамене ставаха все по-широки, а нейната фигура женствено се закръгляше. Той й подари евтин златен медальон, спечелен при игра на карти, в знак на възмъжалата си любов. Бариерите падаха и пред двамата — той не криеше, тя съзнаваше. Природата се бе събудила и разгаряше чувствата им. Нищо не беше в състояние да застане на пътя на младостта и забранената любов.

Една вечер тя се бе появила с книга за църковните тайнства и с най-сериозен вид я бе разгърнала на страниците, посветени на брачните канони. Не беше необходимо да го увещава да повтори тържествените клетви след нея. Отдавна й бе признал любовта си и в порив на пламенен младежки идеализъм й бе обещал да се ожени за нея. Ритуалът, който те изпълниха в убежището им под моста, беше толкова тържествен, колкото и църковният, въпреки че нямаше олтар.

Младоженците бяха открити по-късно, когато телата им лежаха сплетени върху първото им брачно ложе от мъх. На тях се бе натъкнал обезумелият господар на Кулата, докато търсел бракониери. Огромната му изненада в първия момент се бе сменила със злорадство. С насочен мускет той бе откъснал Енвил от възлюбената му. Момъкът трябваше да изтърпи не само този позор, но като капак на всичко го преведоха гол по улиците на селото до Уексфорд Хол — за да бъде жестоко пребит от побеснелия лорд Татършал и изхвърлен като боклук извън пределите на имението.

 

 

Ято гарги изхвърчаха от укритието си и изтръгнаха Форест от унеса му. Жребецът му го бе довел до целта.

Кулата на Уинтърспел се извисяваше пред него — непроменена и вечна. Монолитна колона, спусната от небето. Форест усети как по гърба му полазват тръпки, както някога в детството при същата гледка. Очертанията й му бяха пределно познати — броя на бойниците, цвета на варовиковите блокове, пукнатините по обвитата с бръшлян зидария. В самотата си доста често бе нарушавал забранените граници, за да научи достатъчно за нея. И все пак, независимо от всичко тя запазваше своята загадъчност.

Форест отмести погледа си, за да проследи линията на дългата сива сянка, хвърляна от островърхата грамада на кулата. Тя се простираше върху снега, подобна на разкривен пръст, сочещ реката и един мост, рушащ се под тежестта на годините си.

Той слезе бавно от коня и закуцука към брега на реката. Пътят дотам му се стори като връщане във времето — връщаше се към места, с които никога не бе успял да се раздели напълно. Част от него винаги бе оставала тук, дори когато слизаше на далечни брегове и срещаше непознати хора.

Поддаде се на връхлетялата го мъка. Мъката, която и времето не е в състояние да излекува. За момент си пожела да може да се върне в младостта, отново да изпита детските си надежди и незасегнатата вяра в живота. Да върне назад часовника на времето до мига, когато Лизбет беше само негова.

Дълго остана под моста, заслушан в гласовете, шепнещи из руините, усетил вкуса на зреещите къпини, които растяха по камънака, вгледан в призрачния образ на едно усмихващо се лице.

На това място го бяха отлъчили от най-любимото му същество на света, което сега — десетилетия по-късно — си оставаше единственото обичано някога от него.

Той се обърна с въздишка и загърна по-плътно врата си с яката на палтото. После се върна при коня с накуцващата си стъпка, обърна го на юг и пое към Уексфорд Хол.