Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (21)

Глава двадесет и първа

Мразовитата зима смени есента, Коледа дойде и отмина и февруари покри земята с белия си плащ. Дебел сняг натрупа върху Кулата на Уинтърспел и ветропоказателят на върха й така замръзна, че и най-силните пристъпи на вятъра не можеха да помръднат медните му пръчки. Крилата на широката порта на замъка бяха плътно залостени, за да не прониква леденият студ през тях, а мразовитата хала не можеше да си проправи път между закованите кепенци на прозорците и само надзърташе през някоя и друга пролука.

В конюшните половин дузина коне предъвкваха с удоволствие сутрешната си порция овес, без да се притесняват от ударите на чук, с които слухът им отдавна бе свикнал.

Форест се бе заел да поднови оградите на двойната редица клетки в конюшните, използвайки за целта наскоро доставения дървен материал. Смяташе до края на пролетта да завърши тази задача, с която се занимаваше със същото усърдие, както и с всяка друга работа в имението. Когато времето позволяваше да се работи на открито, той извършване някоя от многобройните необходими външни поправки. Когато беше принуден да седи на топло, маркиз Седжмур прекарваше дълги часове с управителя си в своя кабинет, погълнат от планове за покупка на добитък и пресмятане на възможностите за отдаване на земята под аренда и печалбите. Като се теглеше чертата, собственият му принос за връщане към миналия нормален живот на имението се оказваше значителен и постигнатият напредък го изпълваше със задоволство.

Сега, след като закова с няколко силни удара един последен пирон, Форест остави чука настрана и отърси с ръка стърготините от лицето си. Беше уморен. Дните му неизменно започваха преди съмване и завършваха след полунощ, като дългите им часове бяха изпълнени с работа, прекъсвана само да погълне малко храна и много чаши студено черно кафе. Но работата нямаше край, а по неизвестна причина, той непрекъснато се пришпорваше да свърши всичко, колкото може по-скоро.

Разбира се, въпреки че не желаеше да го признае пред себе си, имаше си едно основание да се съсипва от работа. Безделието беше като наказание за него. Започваше деня с преглеждане на вестниците, след това игра на билярд или луда езда и продължаваше със скитане между стените на пустия замък и размишления.

А мислите му неизменно бяха едни и същи.

Форест прокара ръка през косата си и седна върху един издаден каменен блок, за да допие изстиналото си кафе. Погледът му ядно се насочи към заека, наречен от Гретхен Рамтигадин. Сякаш беше някаква привилегирована персона, животинчето се бе изтегнало удобно върху купчина слама наблизо. Главата му беше надменно вдигната, а розовият му нос душеше въздуха. Откакто момичето бе заминало, заекът по свое желание бе заменил Гретхен с Форест и всеки път, когато той се захванеше с работа навън, Рамтигадин цъфваше някъде около него.

— А и Гретхен те хвалеше като такъв прекрасен събеседник — коментираше укорително сегашният му стопанин. — Все още чакам да ме споходи щастието да чуя някоя думичка от теб.

Нито косъмче от сивокафявия кожух на дългоухото същество срещу него не се помръдна от укора му. Само очите — тъмни и загадъчни както винаги, спокойно отвърнаха на погледа на човека.

Внезапното поскърцване на вратата на конюшните накара Форест да погледне навън, но тънката сива ивица на зимния светлик очерта само сухия силует на Агата.

Форест изръмжа едно проклятие към самия себе си. Докога стомахът му ще се свива в очакване при всяко отваряне на врата?

— Кап’тане? — Гласът на икономката прозвуча ядосано. Очилата й просветнаха в здрача на помещението. — Вътре ли сте?

— Аха — каза той и пристъпи вън от клетката. — Но какво правите вие навън в такова време, госпожо Пийкок?

— Дойдох да ви кажа, че в замъка се е домъкнал още един от ония двуличници, дет за нищо не ги бива, да моли за работа. — Агата изсумтя презрително и вирна нос. — Отвращават ме. Нит’ един от тях нямаше да си мръдне пръста за вас, ден преди да си върнете титлата. А я ги вижте сега — кланят се и се мазнят, сякаш винаги съ ви почитали. Боже мой, ам’чи дъртият мръсник, дет сега ви чака, дори ми правеше мили очи… — Тя скръсти ръце и изпуфтя. — Мислел си е да използва влиянието ми без съмнение.

Форест се ухили.

— Ами да, влиянието ти при всички случаи е значително.

— Дрън-дрън! Вий ма слушате не повече от надутия иконом, дет го докарахте тук от Лондон.

— Е, Аги — подкачи я Форест, — виждал съм как старият Батъртън става по-нисък от тревата и започва да те гледа като покорна овчица само при една по-сурова дума.

Възрастната жена го плесна лекичко по усмихнатото лице.

— Хайде, хайде, престанете да се задявате, кап’тане.

Форест откачи дебелото си черно палто от гвоздея за окачване на конски такъми и докато го намъкваше, продължи да пали фитилите на доверчивата си събеседница:

— Не може да има две мнения по въпроса, че той ти е хвърлил око.

Агата придоби ужасен вид.

— Не е вярно!

Форест запази сериозното си изражение и додаде:

— О, моля ви, госпожо Пийкок. Само не ми казвайте, че сте изненадана. Какво очаквате от ерген като Батъртън, когато до себе си има привлекателна и свободна дама, каквато сте вие?

Форест пъхна ръцете си в ръкавици, а пред очите му неговата икономка, прехвърлила вече средна възраст, се изчерви като ученичка.

Както винаги, когато биваше смутена и търсеше някакво занимание за ръцете си, така и сега Агата мушна пръсти в джоба на сивото си палто и извади оттам един плик.

— Получи се тази сутрин — каза тя и му го подаде, след което търпеливо зачака.

Форест видя, че писмото е изпратено от Беатрикс Бевинс и без да се притеснява от любопитно наблюдаващата го Агата, измъкна посланието и го прочете.

— Тя и баща й ме канят да прекарам известно време в Лондон — каза Форест, за да задоволи любопитството на Агата. — Изглежда, организират вечеринка или някакво подобно увеселение. — Сгъна писмото и го пъхна обратно в плика като поклати глава. — Този Бевинс е безмилостен тип. Очевидно не му се е удало да намери друг глупак, съгласен да го изпратят в Афганистан.

— Това също може да е причина — изкоментира Агата. — Но аз бих казала, че госпожица Бевинс е също толкова неотстъпчива като баща си, по свой начин. — Бледите очи разучаваха лицето му.

Форест остави коментара й без отговор и й отвори вратата. Двамата пристъпиха навън върху покрития с ледена корица калдъръм. Вятърът беше затихнал и вече не прехвърчаше сняг, така че покоят на зимния следобед се нарушаваше само от поскърцването на скованите от студа клони. Няколко врабчета закръжаха над главите им, преди да кацнат и да започнат да кълват леда под една ела. Охраненият заек на Гретхен, който се бе измъкнал от конюшните заедно с Форест, се стрелна и потъна в сенките.

Над всичко високо се издигаше Кулата — възстановена, прясно измазана и почистена от пълзящия бръшлян. Форест и Агата закрачиха заедно по стръмнината към Кулата. Тишината се нарушаваше само от поскърцващите им стъпки, а мислите и на двамата течаха приблизително в една посока.

— Е — икономката прекъсна най-накрая тишината, — интересува ли ви?

— Кой? — Форест зададе излишния въпрос.

— Госпожица Бевинс, разбира се.

Форест не отговори веднага.

— Не знам. Мина ми през ум идеята да я ухажвам. Истината е, че човек се чувства самотен, когато обикаля грамадните зали в замъка. А и не трябва да забравям — устата му леко се разтегна в подобие на усмивка, — че с времето едва ли ще ставам по-млад, нали? И все пак…

Той остави изречението недовършено, но не се съмняваше, че Агата мислено е изрекла думите му. Не защото беше допуснал да се разбере и най-малката подробност, свързана с раздялата му с Лизбет. Прекалено държеше на личната си свобода, за да излага на показ сърдечните си проблеми. Ако го бе сторил, неминуемо щеше да стане обект на съчувствието на Агата, която да се засуети около него като майка край отчаяната си рожба, а гордостта му не позволяваше да допусне подобно нещо.

Потръпваше при спомена за разплаканата и будеща съжаление Лизбет, когато през лятото му бе заявила намерението си да се разделят. Разбира се, реакцията на Агата беше свързана с неговата, която при такова съкрушително известие едва ли можеше да се нарече сдържана. Беше прекарал две денонощия заключен в спалнята си със сериозен запас от уиски, упорито отпращащ икономката си с люти проклятия и шум от трошене на порцелан. Когато най-сетне беше изплувал от дълбините на пиянското си буйство, изпадна в мрачно и саможиво настроение. Но през цялото време нежната грижа топлеше погледа на Агата и това го беше развълнувало до дъното на душата.

Спътницата му сякаш разчиташе мислите му в този момент. Агата пъхна ръце в джобовете си и попита:

— Мислиш ли, че някога ще можеш да… забравиш?

При думите й очите на Форест моментално се насочиха към Уексфорд Хол и започнаха да излъчват чувства, които той не направи опит да скрие.

— Ще моля Бога това да стане.

 

 

В едно от преддверията на голямата зала чакаше мъж в износени кадифени панталони и с шапка в ръка. Форест пристъпи към него, поздрави го кратко и запита по каква работа го търси.

— Търся работа, милорд — обясни почтително селянинът. — Чух, че наемате хора за добитъка, а пък аз имам опит и с овце, и с говеда.

Не беше първият с такава молба. Преди него десетки жители на Уинтърспел, мъже и жени, бяха дошли със същата молба, без да губят много време, след като се бе разчуло чрез наетата от Лондон прислугата, че новият маркиз е щедър и добър човек. По-голяма част от тях преживяваха много трудно от припечеленото с работа в селото и на други места.

— Да си кажа честно, старото местенце изглежда чудесно — започна да интимничи новодошлият молител. — Никой от нас в Уинтърспел, не го е виждал така великолепно от времето на баща ви.

Форест не беше изненадан от такава крещяща проява на лицемерие. Всъщност той не можеше и да очаква нещо друго от жителите на порутеното селце. Първо външният вид и физическата му сила, демонстрирана на панаира, му бяха спечелили респект, дори страх. А титлата беше допълнила отношението към него, превръщайки го в открито угодничество от страна на тези, които преди го бяха тормозили. Промяната не беше изпълнила Форест със самодоволно удовлетворение или радост от постигнатото възмездие. С присъщата си ирония и може би донякъде със сарказъм той се забавляваше, дори с известен цинизъм се подиграваше с доскорошните си врагове.

— Управителят ми ще ви запише и ще прецени възможността да ви наемем — каза маркиз Седжмур уклончиво. — Следващия месец ще наемаме нови работници.

След като кандидатът за работа беше отпратен към кабинета на управителя, Форест се разположи на масата за обяд и опъна дългите си крака под нея. Погледът му с неудоволствие обходи двете редици наскоро полирани столове покрай масата. Въпреки че не се беше случвало да се застои достатъчно дълго на едно място, за да си създаде близки приятелства, много рядко беше изпитвал липсата на весели компании или куртизанки, стига да ги пожелаеше. Самотата, в която живееше в последно време, го потискаше.

Той побутна настрана чинията си и извади писмото от Беатрикс от джоба си. Прочете чисто и четливо изписания текст, без да бърза. Човек би имал малко проблеми, ако живее в съгласие с такава красива, грижливо напътствана и възпитавана жена, помисли си той с въздишка. Млада и свежа, тя щеше да роди много красиви дечица, а топлината й нощем в леглото щеше да дарява неизразима сладост.

Поканата щеше да бъде отклонена.

С цялата си глупост беше повярвал, че Лизбет ще се върне при него. След трагичната смърт на лорд Торп и енергичната си намеса, която единствена беше помогнала за овладяване на положението и уреждане на формалностите около погребението, Форест търпеливо бе зачакал известие от Лизбет. Не очакваше тя да го потърси веднага — най-малкото благоприличието й налагаше да се въздържи от подобна постъпка, а освен това й трябваше време да се възстанови от шока и тежката загуба. Всякакви мисли за внезапното и жестоко прекъсване на връзката им бяха посипани с пепел, защото той вярваше, че за да действа така, тя се е ръководила от същото отчаяние, което беше подтикнало и него да вземе решението да прекъснат връзката си след преживяното на остров Уайт.

Сега надеждата му беше започнала да избледнява. През последните няколко седмици Форест беше стигнал до неприятния извод, че Лизбет наистина се е разделила с него. Може би тя даже го винеше като една от причините за смъртта на съпруга й. А имаше ли основание да бъде обвиняван? Нали той самият й бе заявил — жестоко, но открито — че е опасен за нея, че последствията от тяхната връзка могат да бъдат ужасни и затова трябва да се разделят?

Трудностите, с които се бе налагало на Форест да се сблъсква, почти не му бяха давали възможност за преценка. И за да оцелее, той често беше пренебрегвал съветите на съвестта си. Ето че сега всичко му се връщаше с пълна сила.

Упъти се към стълбището и започна дългото изкачване към покоите си. Пътят му минаваше покрай окачени щитове, върху които беше изобразен гербът на рода Седжмур, покрай картинна мозайка от цветно стъкло, изобразяваща предшествениците му, сплели саби в някаква отколешна битка.

Кога ли точно в него се бе оформило решението да изостави всичко това… до последното късче от мозайката?

Нямаше да му е лесно да говори с Агата относно плановете си за заминаване. Когато я извика в кабинета си и се вгледа в добре познатото лице, внезапно усети, че не знае какво точно да каже.

Тя стоеше пред него — в безупречно чиста и изгладена черна рокля, колосана бяла престилка и всеки сив косъм върху главата й беше на мястото си. С тъга си припомни първия път, когато я бе видял, с бонето и ръкавиците — педантична като всяка стара мома. За нея той тогава не беше нищо повече от един непознат — странник с изпито лице, току-що завърнал се от война. Но тя бе положила най-топли грижи за този непознат, спечелвайки си злобни погледи в селото, понеже работи за „любовника на лейди Торп“. По-късно, когато Форест беше влязъл в правата си над отблъскващата купчина камъни, носеща името „Замък Уинтърспел“, тя се бе трудила неуморно, за да превърне тази купчина камъни в дом за него.

Беше станала като майка за човек, неизпитал майчина грижа в живота си, и това силно го бе привързало към нея.

В стремежа си да отложи момента на оповестяване на намерението си Форест започна да я занимава с ежедневни проблеми, като я информира, че плановете за отдаването на земя под аренда вървели добре и че следващата седмица икономът щял да се занимава със закупуването на добитък от пазара. После я заразпитва дали има затруднения с персонала, дали се нуждае от пари за продукти и за домакински разходи, дали си почива достатъчно. Виждаше, че нетърпението й нараства от безцелното разпитване, като в един момент дори забеляза, че тя не го слуша, насочила вниманието си навън, взряна през прозореца.

— По дяволите, Агата! — възкликна той раздразнено. — На себе си ли говоря?

— Погледни! — посочи тя зимния пейзаж. — Виждаш ли ги, двете лисици!

Форест се напрегна само при споменаването на животинките. Завъртя стола си и се изправи, след което с нежелание се присъедини към нея до прозореца.

Вечерта се бе спуснала, обагряйки снежната белота в хиляди пурпурни и сини сенки. Небето се бе превърнало в бледорозов саван. Всяко дърво, всеки храст, дори надвисналите вълни на облаците изобразяваха някакви свои сцени. Едно необятно платно, дело на божествената ръка, се разкриваше пред очите на смъртните.

Взорът на Форест пробяга по ширналата се пред него феерия. Очите му се спряха на призрачните създания, които преданието свързваше в проклятие — на бледо очертаните им в здрача фигури, стрелкащи се през дълбокия сняг, покрил градината. Движеха се в тандем, движенията на краката и опашките им бяха толкова еднакви, че човек би се заблудил, че вижда едно животно, а не две.

Съвсем неочаквано, сякаш попаднали в примка — светлото петно от лампата в кабинета — двете лисици застинаха и сякаш се превърнаха в статуи, украсени с по две блещукащи топазенозелени очички. Продължиха да помръдват само дългите мустачки, натежали от замръзнал по тях скреж.

— Никога досега не съм ги виждала… — произнесе Агата благоговейно, а в стъклата на очилата й се отразиха два призрачни образа. — Никога не съм вярвала, че съществуват. Малцина в Уинтърспел са ги зървали, толкова рядко се появяват. Има легенда за тях, знайш ли я?

— Аха — отвърна отсечено Форест. — Знам я.

При тези думи очите на Форест проблеснаха и той се втренчи по-внимателно в животинките, вероятно с надеждата да открие, че става въпрос за две най-обикновени лисици, които само капризната игра на светлината превръщаше в причудливи фигури. Веднъж, като деца, ги бяха зърнали заедно с Лизбет и гледката ужасно я беше изплашила. Тогава тя се бе притиснала към него, като повтаряше, че било достатъчно човек само да ги види, за да си навлече лош късмет.

Лизбет.

Осъзнавайки, че тя пак се е промъкнала в мислите му като неразделен техен спътник, Форест стисна зъби и отвърна очи от прозореца.

Премести се до камината, но духът му вече не беше спокоен. Накуцването му едва се забелязваше. Раненият крак му служеше толкова добре, колкото можеше, и щеше да му служи и занапред. Дълбоко замислен, той измъкна ръжена от бронзовата му поставка и се зае да разбутва цепениците, за да се разгорят.

— Напускаш ни, нали, кап’тане?

Замислен за Лизбет, Форест почти беше забравил за присъствието на Агата. Икономката бе застанала зад него и в думите й имаше толкова много горчивина, че Форест усети как нещо го прерязва през гърдите.

Нямаше сили да се обърне и да я погледне.

Най-сетне, след като прочисти гърлото си и остави ръжена на мястото му, той се изправи. Погледна открито Агата.

— Да, отивам си.

Лицето й побеля от силата на нахлулите емоции.

— Но твойто място е тук, в дома ти. Сега имаш истински дом. Ти си маркиз на Уинтърспел, с него си свързан.

— Не, Агата — отвърна на доводите й Форест. — Никога не съм бил свързан с Уинтърспел. Странно е, нали? — продължи той и разтърка врата си с ръка. — Когато се върнах тук, нямах самоличност — освен тази, която сам си бях създал, и разбира се, другата, с която жителите на селото ме бяха „надарили“ от рождението ми. А сега — усмихна се леко, — се сдобих с нова, изключително благоприятна, от която не желая да се възползвам. Колко безсрамно от моя страна, не е ли така? Сигурно баща ми и майка ми се мръщят някъде в небесата. Знам, че трябва да се чувствам привързан към земята. Знам, че трябва да се усещам обвързан с всичко, произхождащо от Уинтърспел. Но — той сви рамене — просто не чувствам нищо такова. Може би…

Мисълта му остана недовършена.

— И тъй… — реши да уточни окончателно Агата и пое хрипливо въздух. — Ша заминаваш за Лондон.

— Утре сутринта. Рано. — Форест замълча за момент и усети, че гърдите му се свиват при мисълта какво му предстои да преживее през следващите няколко минути. — Оставям всичко в ръцете на Карсън. Той се справя чудесно със задълженията си на управител и ще изпраща отчети на адвокатите ми в Лондон. Разбира се, няма да има нужда от многочислена прислуга, с изключение на няколко слуги, един-двама градинари и… — Той я погледна, после за секунда стисна зъби, за да овладее потрепването на долната си устна и протегна ръката си. — И една много енергична икономка. Аз… Аз не мисля, че ще се върна, Агата.

Тя преглътна и няколко сълзи се стекоха под златните рамки на очилата й. Постави захабената си от работа ръка в неговата суха, груба длан и я стисна с всичка сила.

— Обичала съм те, кап’тане — заговори женицата без заобикалки. Гласът й пресекваше от вълнение. — Обичала съм та кат свой син. Аз… Аз само бих желала…

Не можа да продължи нататък и Форест я привлече в прегръдката си, стискайки плътно клепачи, за да задържи избилата под тях влага.

Малко по-късно, когато я остави сама, притихнала в стаята, той си даде сметка, че това е бил един от най-тежките моменти в живота му, с които се е налагало да се справи.