Патриша Райс
Тексаската Лили (38)

Глава тридесет и седма

— Кутията беше там, но нотариалният акт не беше в нея. Какво ще правим, Кейд? — прошепна Лили.

Двамата лежаха прегърнати в леглото. Вълненията през деня бяха изсмукали силите им и двамата се чувстваха изтощени, ала младата жена беше прекалено уплашена, за да може да заспи.

— Трябва да има копие от нотариалния акт при кмета, а и при Остин сигурно има план на земята. Ала едно парче хартия няма да има никаква сила, ако Рикардо реши да наруши правилата. Сега навсякъде цари такъв хаос, че са решили да затворят поземлената служба, а нищо законно не може да се извърши, преди отново да я отворят. От беззаконието печелят само такива като Рикардо.

Лили леко погали широките гърди на Кейд. Пръстите й усетиха бесните удари на сърцето му. Едва сега започваше да разбира напълно живота на Кейд. Оказа се, че Рикардо преследваше Кейд като проклятие още от детството му. Кейд винаги се е опитвал да не се изпречва на пътя му, с години е бродил из необятните прерии на Тексас, но Рикардо винаги е успявал да го открие. И ето че сега отново го заплашваше. Лили беше учудена, че Кейд въобще не помисли да избяга от своя враг при дядо си. Не разбираше какво го възпира.

— Какво да правим? — тихо попита тя.

Кейд сви рамене и се опита отново да прикрие тревогата си.

— Ще чакаме. Сега нищо друго не може да се направи. — Опита се да разсее напрежението, като погали издутия й корем. — Ще чакаме да се роди детето и да приберем реколтата.

Тъкмо това искаше тя да чуе от него, но защо не я напускаше тревожното чувство, че той нещо крие от нея? Като всяка жена, тя долавяше с шестото си чувство как в сърцето му се надига ярост и гняв. Знаеше, че нейният любим не беше много избухлив, въпреки че понякога изглеждаше опасен за околните, но все пак сдържаността на всеки човек си има своите граници. Младата жена подозираше, че Кейд е на границата на издръжливостта си, но засега по-силно е желанието му да остане при нея, докато се роди детето им. Или поне така й се струваше.

— Ох, наистина не знам какво да ти кажа, но ми се струва, че е време да посетиш дядо си — плахо се обади Лили, за да разбере по-добре намеренията му.

Кейд се вцепени от неочакваното предложение, но отново съумя да се овладее.

— Бексар е на няколко дни път оттук, а точно сега никак не ми се иска да те оставям сама. Дядо ми има доста приятели, които ще се погрижат за него.

— Искаш да кажеш, че само заради мен се отказваш да тръгнеш за хасиендата на Антонио де Суела? — запита тя, като се подпря на лакът и го изгледа недоверчиво.

За да му хареса, младата жена нарочно беше разплела плитките си и златистата й коса се беше разпиляла като сияние по голите й рамене и гърди. Кейд си пое дълбоко въздух и с наслада взе да попива възхитителната гледка. Преди да отговори на въпроса й, той нежно погали копринените й коси.

— Ти и детето си оставате най-важното нещо за мен, дори и да ми предлагат всички земи на света.

Лили не повярва на ушите си. Потърси по лицето му скрити признаци, заради които да го уличи в лъжа, но в сърцето си знаеше, че Кейд можеше да бъде всичко друго, само не и лъжец. Стената, която беше изградил около себе си, най-после бе рухнала и тя виждаше като на длан всичките му опасения и тревоги. Погледът му бе тъй красноречив, че не оставяше нито капка съмнение в искрените му чувства. И тогава в главата й внезапно нахлуха спомените за техните огнени нощи.

„Ако наистина го обичам — каза си младата жена, — трябва да го пусна да си върви.“ Но в същия миг в душата й се загнезди непоносима горчивина. Обърна се към него и се сгуши в обятията му, залята от страх, мъка и отчаяние, с парализирани сетива и изтръпнали ръце. Нима за него тя наистина е много по-важна от земята? Това не бяха празни, макар и красиви думи, не беше кухо и романтично признание в любов. За Кейд това бе цялата истина на живота му, зовът на сърцето му. Как можеше да удържи вихъра на надеждите, който отново омая главата й, като я издигна до нови, неподозирани висоти! Никога не се бе замисляла какво е всъщност истинската любов, в която се взима и дава от все сърце, без корист и умисъл, но едва сега разбра, че е по-силна от ураган. Този водопад от чувства не може да се спре, нито да се разбере, нито дори да се опише с думи.

Лили искаше да му разкрие сърцето си, да откликне на трепетите му, да облекчи душата му, въпреки че нейното сърце също се свиваше при мисълта за клопките, които ги очакваха в близкото бъдеще.

— Не, Кейд, не се безпокой за мен. Тук съм в безопасност. Може би в момента дядо ти ще има по-голяма полза от твоята подкрепа. До раждането на бебето може да изтекат няколко седмици. Мисля, че и на двама ни ще олекне, като разберем какво става в града.

Подбираше думите си колкото бе възможно по-внимателно. Не искаше той да се втурне да търси Рикардо, за да го убие. Не искаше да му признае, че до смърт я плашеше възможността да остане без него точно в решителните дни около раждането на детето. Искаше да го накара да повярва, че той не трябва да се измъчва чак толкова заради нея и детето. Всичко, което казваше и правеше, беше продиктувано от пламенната й любов към Кейд, а собственото си благополучие тя неизменно оставяше на втори план. Може би никога нямаше да разбере докрай мислите и вълненията му, но винаги щеше да се старае да успокоява терзанията му и да го подкрепя в решителните моменти.

Все още замислен върху неочакваното й предложение за пътуване до хасиендата, Кейд лежеше, прегърнал жена си, и търсеше най-подходящите думи.

— Прекарах няколко месеца сред войската на генерал Хюстън и нямаше ден, без да ми се къса сърцето от мъка, че трябваше да се разделим. Когато узнах, че си напуснала хасиендата на дядо ми, помислих, че съм те изгубил завинаги. За нищо на света не желая отново да преживея такава мъка.

Може би Кейд никога нямаше да каже думите, които Лили искаше да чуе, ала тя не се и надяваше на това. По-голямата част от живота си той бе прекарал в самота и тя не можеше да очаква от него много лесно да промени характера си. Но дори и това, което й каза, беше достатъчно доказателство за връзката между тях, връзка, която тя никога не беше вярвала, че може да съществува между един мълчалив индианец и нея. Научи се да приема и малкото, което той можеше да й даде. Беше чудесно, че не ги свързваше само страстта.

— Не искам да заминаваш, но знам, че трябва да заминеш, както знаех, че не можеше да не участваш в сраженията във войската на генерал Хюстън. Никога няма да те оставя, Кейд. Ние ще останем свързани докато сме живи, независими какво ще ни поднесе животът. Знам, че никога не съм ти казвала всичко това, но когато се оженихме, аз се съгласих да бъда твоя жена „докато смъртта ни раздели“. А и детето, което расте в мен, ще има нужда от баща.

Кейд се усмихна. В гърдите му се надигна топло чувство. Той никога не бе притежавал нещо повече от един кон и едно седло и сега знаеше, че Лили не е негова собственост, но тя беше станала негова жена по свое собствено желание. Младият мъж беше доволен, че тя ще му бъде вярна спътница в живота и няма да го напусне, ако й омръзне или я раздразни с поведението си. А той беше дяволски сигурен, че не иска да живее сам. И това не беше продиктувано само от желанието да сложи край на самотата си, това беше начало на нещо съвсем друго. Кейд се усмихна, като си припомни разгорещения им спор и още по-страстната любовна нощ.

— Мисля да доведа свещеник от града. Искам да чуя как ще кажеш същите тези думи пред духовно лице. Мисля, че ще е по-добре да имам още един свидетел, ако отново започнеш да ме замеряш с чаши и чинии.

Младата жена се засмя. И двамата криеха чувствата си един от друг. Трябваше да мине много време, за да се научат да разговарят по-откровено помежду си, да се опознаят докрай.

— Няма да забравя това обещание. Не искам да избягаш, когато бебето се роди и започне да плаче по цели нощи. Ако непрекъснато мислиш за Рикардо и затова колко опасен враг е той, няма да можеш да се грижиш добре за детето.

Кейд се усмихна. После говориха дълго, преди да заспят, но и двамата знаеха, че проблемите им няма да се решат само с няколко нежни думи, прошепнати в леглото. Очакваха ги трудни дни. Само времето щеше да покаже дали ще успеят да се справят.

 

 

Вратата на градината беше с решетки, но той не се изненада. Пъхна ножа си между вратата и рамката и започна да кърти изсъхналата дъска, докато тя се отчупи и меко падна на земята. След миг вече беше в градината на хасиендата.

Проникването зад оградата беше най-лесната част от плана му. Опасностите тепърва предстояха. Животът му сред индианците го беше научил на много умения — как да се движи безшумно и как да използва сенките за прикритие.

Лампата в стаята на дядо му все още светеше. Наблизо не се виждаше пазач. Огледа се още веднъж, бавно се прокрадна към стените на хасиендата, покатери се по гредите и надникна през прозореца.

Дядо му изглеждаше уморен, седеше зад бюрото си и старателно пишеше нещо в дневника си. Прозорецът беше твърде малък и младият мъж не можеше да влезе през него, но беше отворен и можеха да разговарят през него. Кейд тихо подсвирна и Антонио вдигна глава.

Лицето на възрастния мъж светна от радост, когато разпозна сянката на прозореца. Той се приближи към прозореца и прошепна:

— В градината има пазач и трябва да бъдеш предпазлив.

— Ще го чуя още преди да се приближи към прозореца. Разбрах, че те държат тук против волята ти. Искаш ли да дойдеш с мен?

Антонио сви рамене.

— Стоя тук, защото няма къде да отида.

Трябваше да щади гордостта на стария човек, но не искаше и да го лъже.

— Ще те заведа да се видиш с моята съпруга. Тя се тревожи за теб.

Възрастният мъж го погледна внимателно, но все пак се усмихна.

— Как е тя? Кога ще се роди бебето?

— Всеки момент очакваме да се роди. След като е напуснала хасиендата, тя е отишла при моя баща. Мисля, че сега е добре и е в безопасност.

Антонио радостно се усмихна.

— Жена ти е изключителен човек. — За миг той се спря, но после продължи. — Но мисля, че ти не би я избрал, ако беше друга. И твоята майка беше силна жена. Ти много приличаш на нея.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Много бих искал да видя правнука си. Но пред вратата има пазач. Какво да направим?

— Увий всичко, което искаш да вземеш със себе си в един вързоп и го скрий докато се върна. Побързай.

Кейд изчезна от прозореца, преди Антонио да успее да му отговори.

Като се стараеше да не вдига шум, младият мъж се плъзна в сенките на лимоновото дърво и изчака пазача да отмине. После се плъзна в мрака и започна да се прокрадва към оградата, зад която бяха конете. На лицето му беше застинала зловеща усмивка, от която Рикардо сигурно би изтръпнал, ако можеше да я види.

Повдигна пръта и отвори вратата на оградата. Чу се леко изсвирване, което накара жребеца да наостри уши, а изплющяването на камшика събуди кобилите. Кейд извика, за да подплаши животните. Всичко стана много бързо. Жребецът се втурна към отворената ограда, а кобилите го последваха.

Когато конете се разпръснаха в двора и се понесоха в галоп към градината, от къщата и пристройките наизскачаха полуоблечени мъже. Въздухът се изпълни с проклятия и свистене на камшици, цвилене и тропот на копита.

Кейд се промъкна в мрака към задната част на хасиендата и незабелязан от никого влезе през задната врата. Изсвири остро и щракна с пръсти. Хрътките на дядо му, привлечени от шума, се втурнаха към тази част на къщата. Откриха отворената врата, влязоха през нея и се понесоха по коридора.

Младият мъж чу как някаква жена се разпищя, посипаха се ругатни и хрътките заскимтяха в дъното на коридора. Някъде се чу шум от счупен фенер и една от стаите потъна в мрак. Той изгаси останалите фенери и се отправи през познатия хол към стаята на дядо си.

Пазачът пред вратата на стаята беше изчезнал и Кейд безшумно влезе вътре. Наведе се под леглото, за да вземе вързопа на дядо си, и двамата се измъкнаха от къщата. Пред стените на хасиендата ги чакаха два коня.

 

 

— О, каква изненада! Не ви очаквах, мистър Диксън. Няма ли да влезете? — Лили отвори широко вратата и покани кмета да влезе.

Бърт Диксън нервно мачкаше шапката си в ръце, без да помръдне от прага. Заговори, едва когато видя как мъжът в стаята се изправи зад Лили и въпреки притеснението успя да обясни що-годе свързано за какво е дошъл.

— Тук съм по официална работа, мисис Браун.

— Вече се казвам де Суела — любезно го поправи младата жена. — Но влезте, моля ви.

— Добре, ще вляза, макар че трябва да ви съобщя нещо много неприятно. Възникнаха въпроси относно вашето право на собственост върху ранчото. Направих някои проучвания и хм, знаете ли, оказа се, че тази земя не ви принадлежи по закон. Трябва да ви помоля да напуснете ранчото.

Лили продължаваше да стои до вратата и отново го покани да влезе.

— Влезте да пийнете нещо. Гърлото ви сигурно съвсем е пресъхнало, мистър Диксън. Сигурна съм, че сте яздили дълго, а слънцето днес е много силно.

Диксън се поколеба и неуверено пристъпи в хладната стая. Ралф Ленгтън все още седеше до масата, но Диксън отново се обърна към Лили.

— Разбрахте ли какво ви казах?

— Разбира се, мистър Диксън. Заповядайте, седнете. Ралф, налей на джентълмена малко от онова уиски, което Травис пази за специални случаи.

Озадаченият кмет седна на стола и взе чашата, която Ралф му подаде.

— Вие наистина сте много любезна, но се страхувам, че не сте ме разбрали добре. От днес нататък новият собственик има право да се настани тук. Можете ли да ми кажете кога ще се изнесете?

— Ние няма да се изнесем, мистър Диксън. Искате ли нещо за ядене? Хуанита току-що направи чудесен пай с праскови, първия за сезона. Искате ли да го опитате? — Младата жена седна на люлеещия се стол и взе плетивото си.

— Не, мем, не искам нищо повече, благодаря. Ралф, може би ти ще й обясниш…

Ралф Ленгтън кръстоса ръце пред гърдите си и намръщено го изгледа изпод вежди.

— Тя те разбра много добре. Всички ние те разбрахме. Кога мислиш да посетиш и моето ранчо, Диксън?

Диксън отпи набързо от чашата, преди да отговори.

— Страхувам се, че в най-скоро време ще трябва да посетя и теб. Всички нотариални актове се оказаха невалидни. Цялата земя по протежението на реката принадлежи на друг собственик.

— Глупости, мистър Диксън — обади се Лили. — Вие много добре знаете, че документите, издадени от мистър Остин са валидни. А сега идете при мистър Рикардо и му предайте, че ние сме щастливи тук и нямаме никакво намерение да напускаме земята си.

Диксън се изправи.

— Страхувам се, че ще трябва да приложа силата на закона, ако откажете доброволно да напуснете, мем. Съжалявам, че трябва да се стигне дотам, но съм дал клетва да спазвам закона.

Младата жена мило му се усмихна.

— Какъв закон, мистър Диксън? Сигурна съм, че новата конституция ще осигури необходимите права на кмета, но ние все още не сме си избрали такъв. Ние вече не сме част от Мексико и вие всъщност не сте официално избран за кмет. Тук все още няма закони, мистър Диксън, и затова не може да ни принудите да напуснем земите си.

— Няма да можете да останете тук! — избухна Диксън. — Ще дойдат въоръжени наемници и ще ви изхвърлят. Той има нотариален акт и необходимите документи, а вие нямате нищо!

Ленгтън хвана Диксън за лакътя и го избута към вратата.

— Ние също имаме хора и пушки, Диксън. Всеки, който се опита да нахлуе в земите ни, ще бъде застрелян. И ако бях на твое място, щях да стоя настрани от всичко това. Ви трябвало да те нашибам с камшика, загдето си се домъкнал тук да плашиш една бременна лейди, когато нейният съпруг не е вкъщи. Този път само те предупреждавам. А сега се махай от погледа ми.

Диксън се препъна в прага и залитна навън. Ленгтън затръшна вратата зад гърба му и се обърна към Лили.

— Ти и Кейд сте странни хора, Лили. Какво, по дяволите, щеше да правиш, ако аз не бях тук?

— Нима мислиш, че съм съвсем сама, Ралф? — лукаво му се усмихна тя и посочи към прозореца. — Мисля, че точно сега виждаш Травис, който се връща от полето. Звънецът, който чу преди малко, не беше знак за обед. Ако не греша, след малко ще видиш колко мъже ще се съберат в къщата, но не за обяд. А освен това, там сред дърветата са скрити поне двама червенокожи, които ще се озоват след секунди в къщата, ако размахам една червена кърпа на един от прозорците.

Младата жена се засмя, като видя изуменото му лице.

— Кейд наистина не вярва, че мога да се грижа сама за себе си. А ти какво мислиш, Ралф?

Той взе пушката си и се запъти към вратата.

— Струва ми се, че трябва по-скоро да се прибера в моето ранчо и да се заема с приготовления за защита. Може би не е лошо да помислим как да си сигнализираме при опасност. Навярно ще трябва да използваме димните сигнали на индианците.

— Ако видим два облака черен дим един след друг, моите хора веднага ще ти се притекат на помощ — успокои го младата жена.

Ленгтън нахлузи шапката на главата си, изгледа я многозначително и излезе.