Патриша Райс
Тексаската Лили (3)

Глава втора

Лили се опитваше да не мисли какво ще каже на Ралф Ленгтън, когато го намери. По-добре беше да остави нещата да се развиват сами. Мисълта да се подготви предварително за този разговор я плашеше. Докато препускаше в лек галоп из прашните улици, тя си помисли какво ли прави Рой и дали се тревожи, че майка му не се е върнала, за да довършат уроците. Щеше да й бъде доста трудно да се грижи сама за ранчото и за обучението на сина си.

За стотен път си зададе въпроса, дали постъпва правилно, като остава тук, в дивия Тексас, където няма учители и почти не се намират книги и учебници. Ала нямаше друг изход — другият вариант бе твърде болезнен, за да мисли за него. Младата жена свикна с живота в тази дива страна, а Рой не познаваше друг начин на живот. Предложението на Диксън да продаде земята събуди старите й тревоги.

Само мисълта, че ако я продаде, ще се откаже от мечтите на Джим, я възпираше да се замисли сериозно за продажбата. Пък и не беше сигурна, че съпругът й е мъртъв. Може би конят му го бе хвърлил, той се бе ударил лошо и просто му трябваше известно време, за да се съвземе и да се върне в ранчото. Навярно са го намерили приятелски настроени индианци и са се погрижили за него. В Тексас всичко можеше да се случи. Трябваше да се надява на доброто и да прави това, което самият Джим би направил.

С тези мисли Лили приближи към ранчото на Ленгтън. Видя група ездачи, който се бяха наредили в кръг. Тя поздрави Ралф, а възрастният мъж спря коня си и се обърна да отвърне на поздрава й. Останалите продължиха бавно да се разхождат из двора.

— Лили! Радвам се да те видя. Какво правиш тук, и то сама? Джим ще се разсърди много, като научи за постъпката ти.

Думите му бяха придружени със сърдечна усмивка. Младата жена също му се усмихна в отговор. Ралф Ленгтън беше един от мъжете, който разбираше, че тя е упорита жена и държи на своето. Беше достатъчно възрастен и добре познаваше хората. Не се отнасяше с пренебрежение към Лили. Беше женен от много години, повече, отколкото тя бе живяла на този свят, и за това време се бе научил да уважава умните и смели жени.

— Нямам друг избор, ще трябва да се оправям сама — отвърна Лили. — Работниците предпочитат да напуснат ранчото, отколкото да приемат заповеди от жена. Не мога повече да ги заблуждавам, че Джим ще се върне, Ралф. — Младата жена поклати глава, когато видя, че той се готви да й изкаже съчувствието си. Тя не се нуждаеше от съжаление. Не искаше да плаче. Искаше да продължи да работи и да живее. — Чух, че при теб работи човек на име Кейд, който е работил в ранчо и може да ми стане надзирател. Ти какво мислиш?

Възрастният мъж загрижено поклати глава.

— Е, не знам какво да ти кажа, Лили. — Той видя, че тя го гледа упорито, и се поколеба. — Защо сама не го попиташ? — Ралф извика през рамо. Един от ездачите се отдели от групата, бавно се насочи към тях и я поздрави с кимване.

Лили вече го бе забелязала. Той беше с една глава по-висок от останалите и имаше широки рамене. Харесваха й високи мъже, ала досега не бе виждала толкова огромен мъж и изпита страх. Чак сега разбра защо мъжете в магазина се бяха засмели. Те й казаха, че в околността този мъж е единственият, пред който ще изглежда дребна.

В гърдите й се надигна гняв както всеки път, когато някой й се подиграваше. Ако се беше родила мъж, щеше да им покаже на какво е способна. Е, все пак ще им докаже, че не е по-лоша от тях. Младата жена се изправи гордо на седлото и зачака да разбере каква шега са замислили каубоите.

Мъжът имаше дълга, права черна коса, но за разлика от косите на истинските индианци неговата беше старателно измита. Лили го погледна внимателно и остана шокирана. Лицето му имаше бронзов цвят, а острите скули подсказваха, че във вените му тече индианска кръв, макар че в чертите му се долавяше нещо испанско — в надменната извивка на носа и в издадената квадратна челюст. Гледаше студено и предизвикателно. Това не беше мъж, когото можеше да постави на мястото му с няколко остри думи.

Младата жена почти бе готова да признае грешката си и да се откаже от опитите да го наеме, когато забеляза особения начин, по който мъжът държеше поводите на коня. Просто ги бе отпуснал нехайно в скута си, уверен в способностите си на ездач.

Той се бе приближил достатъчно близо и тя видя, че прикрепяше с ръцете си едно котенце. Котенце! Лили дълго не можа да откъсне поглед от малката пухкава топка, но накрая вдигна глава и очите й срещнаха погледа на черните, приличащи на обсидиан очи на мъжа. Тя леко се изчерви. В тях сякаш проблесна нещо, но то мигом изчезна и преди тя да разбере какво можеше да означава то, очите му отново придобиха непроницаемия си израз.

— Вие ли сте този, когото наричат Кейд? — Вече й бяха казали, че той няма бащино име. Сега, като го гледаше, разбра, че този мъж едва ли се нуждае от друго име. Все едно да питаш някой вълк каква е фамилията му. Все пак се надяваше, че за разлика от повечето каубои в околността ще се окаже по-умен от един бизон. Той продължаваше да я гледа втренчено, без да отвърне нищо, и тя почувства леко раздразнение. — Казаха ми, че имате опит в управлението на скотовъдна ферма. Вярно ли е това?

— Аз ръководех ранчото на полковник Мартин близо до Галвстоун, макар и само за кратко — отвърна той и почеса котенцето зад ухото.

Лили изпита желание да се приближи, да грабне котето и да му каже, че не трябва да се отнася така с една котка, но, изглежда, животинчето се чувстваше съвсем добре у мъжа, а и мисълта да се пресегне към скута му я накара отново да се изчерви. Отпъди тези мисли от главата си и реши да премине към същността на въпроса.

Беше чувала, разбира се, за ранчото на полковник Мартин и знаеше, че е доста голямо. Затова, когато разбра, че индианецът е управлявал това ранчо, въздъхна с облекчение, но все още бе изпълнена с подозрения.

— Какво означава „за кратко“?

Той леко сви рамене, преди да отговори:

— Няколко години.

— А защо сте го напуснали?

Едрият мъж хвърли един поглед към Ралф, който побърза да се намеси:

— Кейд бе несправедливо обвинен в убийство. Трябваше да прекара известно време в затвора, преди да напусне ранчото на полковник Мартин. Полковникът смяташе, че за Кейд ще е по-безопасно, ако замине някъде, където няма да го преследват и да го гледат с подозрение. Мога да свидетелствам, че Кейд е почтен човек. Не бих искал да го загубя, но ти наистина можеш да му предложиш по-добра работа, ако, разбира се, и той я иска.

Лили погледна към Кейд, за да види дали думите на Ралф го бяха развълнували, ала той продължаваше да я гледа невъзмутимо. Поради някаква причина тази липса на интерес я дразнеше и объркваше. Знаеше, че не е красавица, но в Тексас мъжете се интересуваха от всичко, което носеше пола. Или панталон, както бе в случая. Все още беше твърде млада и имаше фигура, с която всяка жена можеше да се гордее. Очакваше този мъж да прояви поне малко интерес към нея, ала той продължаваше да я гледа с безразличие, сякаш беше част от пейзажа.

— Не очаквам, че ще пожелаете с охота да работите за една жена. Права ли съм? — Не бе възнамерявала да каже точно това, но думите сами се изплъзнаха от устата й и вече не можеше да ги върне назад.

— Като надзирател ли? — Когато Лили кимна в знак на съгласие, той попита: — Ще трябва ли да спя заедно с останалите работници?

Въпросът му я изненада. Дали не беше женен? Тази мисъл не й беше идвала наум. Сега вече наистина искаше да наеме този мъж. Щеше да бъде много хубаво, ако в ранчото има още една жена.

— В ранчото има една малка пристройка, която един от работниците построи за годеницата си, но те напуснаха преди повече от година. Може би в момента е малко позанемарена, но аз ще наредя да я постегнат. Струва ми се, че ще можете да живеете там.

Той кимна и размени поглед с Ленгтън. После погледна нехайно към Лили и рече:

— В неделя сутринта ще дойда, за да обсъдим условията.

После обърна коня си и се отдалечи, като остави Лили да гледа втренчено след него. Този мъж беше изпълнен с високомерие.

Ралф се ухили.

— Той не е от приказливите, ала когато заговори, думите му са винаги на място. Ще ти върши добра работа, Лили. Само трябва да убедиш останалите си работници, че трябва да се подчиняват на заповедите на един мелез.

Младата жена погледна към Ралф и въздъхна.

— По дяволите! Защо винаги трябва да има усложнения?

Докато я гледаше как се отдалечава, възрастният мъж се засмя доволно. Работниците й си придаваха важност, но Лили щеше да им даде добър урок — след като не желаеха да получават заповеди от жена, щяха да се подчиняват на един червенокож.

— Но, мамо, нали винаги в събота отиваме в града?

Висок и строен, с разрошена черна коса, която падаше на челото му, Рой бе подпрял ръце на бедрата си и като подражаваше неволно на маниерите на баща си, гледаше войнствено към майка си.

— Уморена съм, Рой. Просто искам да седя тук на стълбите и да се любувам на залеза. Защо не откъснеш една узряла диня? Можем да отидем до потока и да си направим пикник.

— Ако имах собствен кон, щях да отида в града заедно с другите мъже — нацупено отвърна момчето, без да обърне внимание на предложението на майка си.

Откакто Джим изчезна, Рой ставаше все по-непокорен. Лили въздъхна и погледът й се зарея към зелената ливада, която се простираше до конюшнята. Нейният съпруг бе изгубил сина си от първия брак при нещастен случай с кон и не позволяваше на Рой да има кон и да се научи да язди. Може би това беше грешка, но Джим толкова рядко й се бъркаше във възпитанието на момчето, че тя не бе възразила. Пък и причината беше основателна и тя го разбираше. Лили бе сигурна, че Джим беше прекрасен баща на сина й и рано или късно щеше да му позволи да се научи да язди, ала сега него го нямаше и тя трябваше сама да се справя с всичко. Отчаяно й се прииска сега да е тук, при нея.

— Когато му дойде времето, ще видя какво можем да направим — тихо отвърна тя. — Защо не впрегнеш Люк в каруцата? Можем да отидем за малко до града.

Вместо да нададе радостен вик, момчето я погледна внимателно. В погледа му се четеше страх.

— Татко няма да се върне, нали?

— Не знам, Рой. Наистина не знам… — Искаше да го прегърне и да го притисне до себе си, ала той съвсем ясно й каза преди време, че вече не е нейното малко момче и се дразни, когато тя се суети прекалено около него. Наистина не знаеше как да се държи с това странно момче, което девет мъчителни месеца бе носила в утробата си, унизявана от презрението на околните. Никой не й беше казвал как да се отнася с малки момчета, особено когато израстват без бащи.

Рой преглътна сълзите си, обърна се и се запъти към обора. Големите момчета не плачат. Синът й твърде рано трябваше да научи това сурово житейско правило. Лили въздъхна и отиде да вземе шапката си.

Привързаха воловете за оградата и тръгнаха пеша по главната улица на града. От магазина на Оли Кларк се чуваше пиянска глъчка и смях. По улицата се разхождаха няколко жени, облечени в басмени рокли и с шапки на главите. Съботата бе единственият им свободен ден и те се забавляваха, като се шляеха по единствената по-оживена улица в малкия град.

Жените не обърнаха внимание на Лили, която бе облечена в обичайните за Тексас панталони, ала тя не се засегна от липсата на внимание. Въпреки това се почувства самотна, както когато сестрите й разговаряха за мода и обожатели. Младата жена изпитваше съжаление към тези жени, които не можеха да мислят за нищо друго, освен за красиви тоалети и мъже.

Лили остави сина си в магазина и той веднага се насочи към купата с бонбони и сладкиши, а тя тръгна след Хуанита по улиците на града. Младата Хуанита бе истинско съкровище и Лили не би могла да се справи без нея. Именно Хуанита приготвяше ястията, за които мъжете си мислеха, че са плод на кулинарните умения на Лили. Хуанита се грижеше за Рой, докато Лили работеше на полето рамо до рамо с Джим. И след като Хуанита искаше да посети болната си братовчедка и да хапне парче пай, Лили бе длъжна да я придружи, за да бъде сигурна, че няма да й се случи нищо лошо. Нейната готвачка ужасно се страхуваше от мъжете и навярно имаше защо.

Лили стискаше напрегнато пушката си, докато двете преминаваха покрай пияните мъже на стъпалата пред кръчмата. Тя рядко бе оставала в града толкова до късно в събота следобед, пък и досега съпругът й винаги беше с нея. Сигурно не трябваше да отстъпва пред молбите на Рой, но вече бе твърде късно. Опитваше се да си вдъхне кураж, като си повтаряше, че познава повечето мъже в града и че никой от тях не би причинил зло на съпругата на Джим Браун.

Но много пъти бе виждала пияни мъже и знаеше, че не може да разчита на тяхното кавалерство. Кимна на един познат, който учтиво я поздрави с повдигане на шапката си, но побърза да настигне Хуанита. Улицата, по която се движеха, лъхаше на нищета и мизерия. Явно тук не живееха почтени и уважавани хора. Къщите имаха доста унил и занемарен вид. Тук-там се виждаха жени, но те бяха от тези, които предлагаха благосклонността си срещу уиски и евтини бижута. Братовчедката на Хуанита бе една от тях, но тя бе единственият близък човек, който Хуанита имаше, и Лили трябваше да се примири с това. Младата жена стисна пушката още по-здраво и последва готвачката си.

— Взимай си проклетото копеле и изчезвай, по дяволите! Сам се погрижи за него! Аз нямам нужда от… — последваха още цветущи ругатни на испански език.

Хуанита спря, изчерви се, хвърли уплашен поглед към жените наоколо и побърза надолу по една тясна уличка. Лили се поколеба за миг. Погледът й се спря върху малко момиченце с руса коса, което бе седнало пред една порутена къща.

То не обръщаше внимание на гневните думи на жената и си играеше с една кукла. Лили погледна към хубавичката закръглена девойка с черни коси, а след това към детето. Те не си приличаха. След това видя една огромна сянка, която се надвеси над детето, и младата жена затаи дъх.

Момиченцето протегна ръчички нагоре. Огромният мъж се наведе внимателно и нежно го повдигна със силните си ръце.

— Аз ти предложих да живееш почтено в моя дом и под моята закрила, Мария — обърна се той търпеливо към жената, която спря да ругае.

Лили чу как жената грубо отговори. Почувства се неудобно, че е станала неволна свидетелка на този разговор, и побърза да настигне Хуанита.

Малко по-късно тя се запита как Кейд смята да се грижи за такова малко дете без майка. Дълго не можа да се отърси от видението на златистите нежни къдрици.