Патриша Райс
Тексаската Лили (1)

Пролог

Мисисипи

Пролетта на 1824 г.

— Татко пак пие! — извика Алисия и викът й възбуди повече любопитството, отколкото възмущението на присъстващите. Девойката дотича от предния салон с развята копринена рокля, стигаща до глезените й. — Какво ще правим сега?

— Същото, което правим винаги в подобни случаи, мило дете. Няма да му обръщаме внимание — отвърна Елизабет и отново се взря в огледалото с разкошна позлатена рамка, поставено между двата високи прозореца. Поправи цветята в косите си и огледа обеците си. — Щом пристигнат гостите, Лили ще изсвири нещо, а ние ще посрещаме всеки новопристигнал и ще го съпровождаме до салона. Никой няма да забележи отсъствието на татко. Хана, виж дали вече са сервирали. — Последната забележка бе отправена към чернокожата прислужница, която припряно оправяше гънките на бялата й муселинена рокля.

Прислужницата с тревога огледа в огледалото понаедрялата талия на надменната млада дама. Лили улови погледа на Хана и й махна с ръка да излезе навън.

— Всичко е наред, Хана. Аз ще остана през цялата вечер в салона. Никой няма да забележи нищо. Нали тази вечер Бет очаква от Артемис предложение за брак. Нека да не им разваляме празника.

Двете жени си размениха заговорнически погледи, които сякаш казваха: „Колкото по-рано приключи тази работа, толкова по-добре“, след което прислужницата бързо излезе от салона. Лили зае своето място до великолепното ново пиано „Стейнуей“, с което бяха заменили стария клавесин, доволна, че може да се отдаде на любимото си занимание.

— Лили, още е рано за музика. Защо не кажеш на Беси да ти оправи косата? Изглежда така, сякаш не си се ресала от седмици! — Елизабет се дръпна от огледалото и критично изгледа по-малката си сестра.

Лили само сви безгрижно рамене и нежно докосна клавишите. Нали Беси бе изгубила почти половин час да подрежда златистите й къдрици, но без особен успех. Розовите цветчета, които Алисия настояваше да вплетат в сложната й прическа, вече бяха клюмнали на една страна, а няколко кичура от меката й като коприна коса се бяха измъкнали от пристегнатите панделки. Според Лили не си струваше да поправя своята прическа, въпреки че дълбоко в сърцето си копнееше да има повод да го стори.

— Никой няма да й обърне внимание, Бет. Остави я на мира. — Думите на Алисия сякаш повтаряха често мислите на по-малката им сестра. Младото момиче потръпна и отново се наведе над клавишите.

— Тя е вече на шестнадесет години. Време е да започнат да й обръщат внимание — изсумтя Бет. — Аз направих своя избор, но Лили трябва още отсега да започне да се оглежда, ако иска да си намери съпруг. Какво ще кажеш за Робърт Пол? Струва ми се, че си подхождат.

Въпросният млад мъж бе на годините на Лили, имаше сипаничаво лице и непрекъснато пръскаше слюнки върху събеседниците си. Освен това веднъж се опита да пъхне една крастава жаба в гърба й. Идеята за флирт с Робърт Пол накара Лили отново да потръпне. Девойката стисна зъби и с яд удари клавишите. Проехтя гневен акорд от концерт на Бетховен.

Ефраим Портър се появи откъм коридора едва когато започнаха да пристигат първите гости. Той бе висок мъж с непокорна къдрава коса, която постоянно падаше на челото му. Под критичните погледи на двете си по-големи дъщери успя да се провре между столовете от палисандрово дърво. Най-малката, която най-много приличаше на него, не се виждаше никъде. Ефраим се спря и се ослуша. Чу звуците от пианото в салона и разбра, че Лили е там. Елизабет и Алисия се намръщиха, но баща им успя да се съвземе и посрещна първите гости.

— Радвам се, че се отбихте, Харпър. Добре дошли. О, Френси, та ти си най-красивата жена на света!

За успокоение на дъщерите си Ефраим повлече гостите от мъжки пол към своя кабинет, накъдето се отправяха и всички пристигащи джентълмени. Дамите оживено бъбреха в салона, несмущавани от миризмата на бренди, с което любезният домакин щедро черпеше наред. Преди да приключи вечерта навярно всички мъже щяха да бъдат порядъчно пийнали от „Емпориъм“, специалното бренди на мистър Портър.

Елизабет се приближи към Лили и й прошепна, че баща им вече се е настанил в кабинета и едва ли ще се покаже до края на вечерта. Девойката кимна с разбиране и продължи да свири, без да издава огорчението си. Така й се щеше да чуе няколко успокоителни и ласкави думи от баща си, за да се чувства по-уверена в себе си тази вечер, ала вече бе свикнала да преглъща разочарованията. Тя беше неговата любимка, но след смъртта на майка й той постепенно се отдръпна в един свой свят, където нямаше място за дъщерите му. Младото момиче страдаше, ала вече се бе научило да прикрива чувствата си. Беше надрасла връстниците си не само по височина и съумяваше да скрие болката и страданието зад насмешливи забележки. А имаше толкова много страх и мъка в онези дни, когато смъртта я лиши от майчините ласки, а отчуждението на баща й — от бащините грижи. Сестрите й вече бяха пораснали и бяха достатъчно зрели, за да преглътнат страданието. Ала тя все още не можеше да се примири със загубата на родителите си и навярно никога нямаше да го стори. Затова, докато гостите бъбреха в препълнения салон, тя предпочиташе да излива чувствата си чрез музиката.

Просторното помещение се изпълни със зачервени и развеселени млади господа. Лили зърна кимването на сестра си и засвири бързия вирджински валс. Глъчката мигом стихна, двойките се оформиха за секунди. Елизабет с триумфиращ поглед се понесе под ръка с Артемис Коул, а Алисия се нацупи игриво на красавеца Рандолф Брюстър. Двете по-големи дъщери на Ефраим Портър бяха първите красавици в двата щата и въпреки скромния произход чарът им бе омагьосал всички ергени, подходящи за съпрузи, в радиус от сто мили. Навремето по-възрастните мъже бяха свеждали така глави пред красотата на майка им. Единствената разлика бе в това, че Алисия и Елизабет бяха твърдо решени да не повтарят грешките на майка си. Щяха да се омъжат за богати мъже от стари и прочути семейства, а не за някой безнадежден фермер, който да разпродаде земите им и да пропилее всичко, което имат, преди да са успели да си поживеят. Не, такъв мъж като баща им не им трябваше.

Докато двойките весело се носеха във вихъра на танца, Лили избягваше да гледа към дансинга. Вече бе свикнала по празненствата да стои зад пианото, далеч от гостите. Понякога до ушите й стигаше по някоя клюка и това й бе достатъчно като забавление. По този начин научаваше доста за живота, тревогите и радостите на всичките им съседи.

— Струва ми се, че в скоро време ще ударят сватбените камбани за тази двойка — изсумтя една дама на почтена възраст почти зад гърба на Лили.

— Говориш за Елизабет и Артемис?

— Не, имам предвид и Елизабет, и Алисия. Очевидно са решили да се омъжат. Пък и кой би ги упрекнал, че искат да се възползват от първата възможност да излетят от семейното гнездо? Толкова приличат на майка си, най-нежната и изящна жена, която съм виждала през живота си. Така и не успях да разбера какво хареса навремето в този Ефраим Портър. Той стана пропаднал пияница точно както преди години предрече майка й.

Младото момиче се намръщи и засвири още по-бързо. Задъханите танцьори едва успяваха да следват забързания такт и в салона настъпи хаос.

Шепотът се снижи, но девойката долови откъслечни думи:

— Горкото момиче… толкова е непохватно, също като баща си… Струва ми се, че той съвсем си е изгубил ума и някой наистина трябва да се погрижи за него.

Лили знаеше, че става въпрос за нея. И преди бе чувала доста забележки по свой адрес. Имаше нещастието да се роди по-висока от повечето ергени в околността, а лицето й не привличаше мъжките погледи. Дори не бе наследила прословутия чар на баща си. Намираше утеха само в музиката. Знаеше всички мелодии, които бяха нашумели напоследък, и ги свиреше с лекота и наслада, защото музиката беше единствената радост в живота й.

С тези мисли младото момиче се опита да се утеши, когато по-късно вечерта обявиха годежите на сестрите й. С тези мисли се утешаваше и на следващия ден, когато голямата къща се напълни с изискани, богато облечени гости, които се надпреварваха да поднасят многословните си поздравления на Елизабет и Алисия. Баща им побърза да се скрие в магазина, за да сръбне на спокойствие две-три чашки, зарадван от възможността да задоми двете си по-големи дъщери.

Музиката бе всичко, от което Лили имаше нужда. Не й трябваше красив и богат мъж, който да я ухажва. Не искаше да има съпруг, който да я направи щастлива. Не искаше животът й да се променя и бе щастлива посвоему. Но не можеше да свири в къща, пълна с бъбриви и шумни жени. Младото момиче излезе в градината, която някога бе любимото място за отдих на майка й, огледа напъпилите рози, после отиде до вратата, която водеше към задния двор, и погледна през дървената ограда. Зад нея се извиваше прашният път към града. Видя, че от хълма се спускаше един фургон. По надписа му личеше, че принадлежи на някакъв амбулантен търговец. Момичето си каза, че може да си купи нова книга или ноти за пианото.

Красивият млад търговец спря фургона си до вратата и на лицето му, заобиколено с черни къдрави коси, се появи ленива усмивка. Сърцето й замря, а когато той заговори, девойката вече пътуваше с мечтите си далеч оттук.

— Знаех си, че съдбата ще ме доведе тук, при вас, мис, а сега вече съм напълно сигурен в щастливия си късмет. Казвам се Травис Болтън, красавице, и продавам всичко, за което може да мечтае една лейди. Мога ли да ви предложа да хвърлите един поглед на стоката ми?

Лили си помисли, че търговецът не е много по-възрастен от нея, но говори сладкодумно, а спокойният му и уверен тон показваше доста опит в общуването с хората. Имаше очарователна усмивка и игриви очи, които я гледаха с възхищение. Щеше да има за какво да си спомня през дългите и самотни нощи, които й предстояха.

Девойката събра смелост, усмихна се и му се представи, а той пъргаво скочи от фургона и отвори градинската врата.

Сега, като си припомняше тези събития отпреди девет години, Лили погледна високия си тъмнокос син и замислено поклати глава. Търговецът наистина й бе оставил спомен за цял живот.