Тес Геритсън
По техните стъпки (14)

Епилог

Бъкингамшър, Англия

Шест седмици по-късно

Фроги беше неспокойна, обикаляше отделението в обора и цвилеше.

— Погледни я, горкото създание — рече Берил и въздъхна. — Не е извеждана достатъчно и започва да подлудява. Ще трябва да я поразтъпчеш вместо мен.

— Аз? Да яхна тази… маниачка? — Джордан изсумтя. — Твърде много държа да запазя врата си здрав.

Берил докуцука до отделението с патериците си. Фроги подаде глава над вратата и побутна Берил с муцуна.

— О, тя е такова котенце.

— Котенце с отвратителен характер.

— И толкова жадува за хубав здрав галоп.

Джордан погледна сестра си, подпряна несигурно на патериците с гипсирания си крак. Изглеждаше толкова бледа и слаба напоследък. Сякаш дългите седмици в болницата бяха изцедили нещо жизненоважно от духа й. Малко бледност беше разбираема, като се имаше предвид колко кръв бе загубила и какви болки бе изтърпяла след операцията на счупената бедрена кост. Сега кракът заздравяваше добре, а болката бе само спомен, но тя все още приличаше на призрак.

Ричард Улф бе виновен. Поне се бе оказал достатъчно почтен, за да остане до Берил по време на престоя й в болницата. Всъщност почти обитаваше стаята й, прекарваше целия ден до леглото й. И всички тези цветя! Всяка сутрин носеше свеж букет. Сетне един ден просто бе изчезнал. Джордан не бе чул никакво обяснение.

Онази сутрин бе влязъл в болничната стая на сестра си и я бе заварил да се взира през прозореца, напълно готова да се върне в Четуайнд.

Бяха се върнали преди три седмици. „И оттогава тя е все тъй мрачна“, помисли си той, загледан в изпитото й лице.

— Хайде, Джорди — рече тя. — Накарай я да потича. Ще мине още цял месец, преди отново да мога да яздя.

Джордан примирено отвори вратичката на отделението и изведе Фроги, за да я оседлае.

— По-добре се дръж прилично, млада госпожице — промърмори той на животното. — Никакво изправяне на задните крака. Никакво хвърляне. И определено никакво тъпчене на бедния беззащитен ездач.

Фроги го изгледа, сякаш казваше: „Ще видим“.

Джордан я възседна и махна на Берил.

— Грижи се за нея! — извика сестра му. — Гледай да не се нарани!

— Загрижеността ти е трогателна! — успя да изрече той, преди Фроги да се спусне в лудешки галоп през полята. Джордан хвърли последен поглед към Берил, застанала тъжно до обора. Колко дребничка изглеждаше, колко крехка. Не беше онази Берил, която познаваше. Дали някога отново щеше да зърне предишната Берил?

Фроги се носеше към гората. Той се съсредоточи да опази живота си, когато животното се спусна към стената.

— Просто трябва да хванеш юздата, нали? — промърмори той, когато гривата на Фроги шибна лицето му. — Което означава, че трябва да хвана проклетата юзда…

Двамата прелетяха над стената, като я преодоляха чисто. „Все още съм на седлото“, помисли си Джордан с победоносна усмивка. „Не е толкова лесно да се отървеш от мен, нали?“

Това беше последната му мисъл, преди Фроги да го хвърли от гърба си.

Джордан падна, за щастие върху голяма туфа мъх. Както бе проснат под въртящите се върхове на дърветата, той смътно чу поднасяне на гуми по черния път и после нечий глас да вика името му. Замаяно се надигна и седна.

Фроги се извисяваше до него и не изглеждаше ни най-малко изпълнена със съжаление. А зад нея, от червената кола Ем Джи слезе Ричард Улф.

— Добре ли си? — спусна се към него Ричард.

— Кажи ми, Улф — изстена Джордан, — всички Тависток ли си решил да убиеш? Или си набелязал някой определен?

Ричард се разсмя и му помогна да се изправи.

— Ще прехвърля вината на истинския виновник. Конят.

Двамата мъже погледнаха Фроги. Тя отвърна с нещо, което подозрително приличаше на смях.

— Как се справя Берил тези дни? — тихо попита Ричард.

Джордан се зае да изтупа праха от панталоните си.

— Кракът й заздравява добре.

— Освен крака?

— Не е много добре. — Джордан се изправи и погледна Ричард право в очите. — Защо си тръгна?

Ричард въздъхна и погледна по посока на Четуайнд.

— Тя ме помоли.

— Какво? — Джордан изумено се втренчи в него. — Тя никога не ми каза…

— Тя е Тависток, като теб. Не обича да хленчи и да се оплаква. Или да загуби достойнството си. Толкова е горда.

— Значи това било? Скарали сте се, така ли?

— Дори това не е. Просто изглеждаше, че с всички тези различия помежду ни… — Той поклати глава и се разсмя. — Отвори си очите, Джордан. Тя е чай и бисквити, аз съм кафе и понички. На нея няма да й хареса във Вашингтон. Аз не съм сигурен, че бих могъл да свикна с… това. — Той махна към полята на Четуайнд.

„Но ти ще свикнеш“, предсказа наум Джордан. „Тя също. Защото за всеки идиот е пределно ясно, че двамата си принадлежите.“

— Както и да е — продължи Ричард, — когато Ники се обади и ми напомни, че имаме работа в Ню Делхи, Берил ми каза да отида. Смяташе, че и за двама ни ще бъде добро изпитание да се разделим за известно време. Каза, че кралското семейство постъпвало по този начин. За да провери дали отсъствието ще накара сърцето — и хормоните — да забравят.

— И стана ли?

Ричард се ухили.

— Никакъв шанс — рече и се качи обратно в колата. — Може да се присъединя към дивото и откачено семейство, в края на краищата. Имаш ли някакви възражения?

— Никакви — отвърна Джордан. — Но ще ти дам един съвет. В случай, че двамата очаквате да споделите дълъг съвместен живот в добро здраве.

— Какъв е съветът?

— Застреляй коня.

Ричард се разсмя, отпусна спирачката и подкара към Четуайнд.

Към Берил.

Джордан проследи с поглед колата, докато изчезна зад завоя. „Късмет, сестричке“, помисли си. „Радвам се, че единият от нас най-сетне намери някой, когото да обича. Да имах и аз същия късмет…“

Той се обърна към Фроги.

— А що се отнася до теб — рече. — Смятам да ти дам добър урок за това кой е шефът тук.

Фроги изсумтя. Сетне победоносно размаха грива, обърна се и се отдалечи в галоп, без ездач, към Четуайнд.

 

 

— Не е ти е присъщо да си толкова мрачна — подхвърли чичо Хю, откъсна още един домат и го сложи в кошницата. Изглеждаше доста смешен със сламената си градинарска шапка. По-скоро като прислужник, отколкото като лорд. Приклекна, откри нова яркочервена топка и внимателно прибра съкровището. — Не разбирам защо си толкова тъжна. В края на краищата, кракът ти е почти здрав.

— Не е заради крака — отвърна Берил.

— Човек може да си помисли, че си осакатена завинаги.

— Не е заради крака.

— Заради какво е тогава? — попита Хю и се придвижи към лехата с боб. Изведнъж спря и я погледна. — О, заради него е, нали?

Берил въздъхна, посегна към патериците си и стана от градинската пейка.

— Нямам желание да обсъждам това.

— Никога няма да имаш.

— И все пак не искам — повтори и решително тръгна по пътеката към лабиринта. Мина покрай лавандулата и вдъхна аромата. Преди време бяха минали заедно по тази пътека. А сега вървеше сама.

Влезе в лабиринта и с помощта на патериците се придвижи по тайните завои и извивки. Най-сетне стигна центъра и седна на каменната пейка. Да, пак съм мрачна, осъзна тя. Чичо Хю е прав. Трябва да се отърся и да продължа живота си.

Но първо трябваше да престане да мисли за него. Дали той бе престанал да мисли за нея? Всички съмнения и страхове я връхлетяха отново. Бе го поставила на изпитание. И той се бе провалил.

Някъде отдалеч чу някой да я вика по име. Отначало бе толкова тихо, та й се стори, че си е въобразила. Но ето, че го чу отново — този път по-отблизо!

Тя скочи на крака и се олюля на патериците.

— Ричард?

— Берил? — долетя гласът му. — Къде си?

— В лабиринта!

Стъпките му приближиха по пътеката.

— Къде?

— В центъра!

През високите стени от жив плет чу смеха му.

— И сега трябва да открия пътя до сиренето, така ли?

— Приеми ги като изпитание на истинската любов.

— Или истинското безумие — промърмори той, шумолейки през лабиринта.

— Доста съм ти ядосана, да знаеш.

— Май забелязах.

— Изобщо не ми писа. Не се обади нито веднъж!

— Бях твърде зает да хващам самолети обратно до Лондон. Освен това исках да ти стане мъчно за мен. Липсвах ли ти?

— Ни най-малко.

— Така ли?

— Да. — Тя прехапа устна. — Е, може би мъничко…

— А, значи наистина съм ти липсвал…

— Но не много.

— А ти ми липсваше.

— Така ли? — попита тя тихо.

— Толкова много, че ако не открия скоро проклетия център на тоя проклет лабиринт, ще…

— Какво ще направиш? — задъхано попита тя.

Шумолене на клони я накара да се обърне. Изведнъж той се озова до нея, притегли я в прегръдките си и впи устни в нейните. Целувката бе толкова опияняваща, че Берил замаяно се олюля. Патериците се изплъзнаха и паднаха на земята. Но тя вече нямаше нужда от тях — не и когато той беше тук, за да я прегърне. Ричард се отдръпна и се усмихна.

— Здравейте отново, госпожице Тависток — прошепна.

— Ти се върна — промълви тя. — Наистина се върна.

— Нима смяташе, че няма да го сторя?

— Значи ли това, че си помислил? За нас двамата?

Той се разсмя.

— Не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Нито върху работата, нито върху клиента. Накрая се наложи да извикам Ники, за да ме замести, докато оправя бъркотията с теб.

— Смяташ, че може да бъде оправена?

Той обхвана лицето й.

— Не зная. Някои хора сигурно ще сметнат, че е изстрел в тъмното.

— И ще бъдат прави. Има толкова много неща, които могат да ни разделят…

— И също толкова много неща, които да ни задържат заедно. — Той се наведе и нежно я целуна по устните. — Признавам, от мен никога няма да излезе истински джентълмен. Крикетът не ми е по вкуса. И ще трябва да опреш пистолет в главата ми, за да ме накараш да яхна кон. Но ако си склонна да пренебрегнеш тези ужасни недостатъци…

Тя обви ръце около врата му.

— Какви недостатъци? — прошепна и устните им отново се сляха.

В далечината забиха старинни църковни камбани. Шест часът. Попадаха в плен на здрача и сенките, напоени със сладък аромат. В плен на любовта, помисли си Берил, когато мъжът със смях я притегли в обятията си.

Съвсем определено, на любовта.