Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Тависток (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Their Footesteps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Тес Геритсън. По техните стъпки

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-115-1

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

— Амиел Фош — рече Домие, разлиствайки папката. — Четирийсет и шест годишен, бивш агент от френското разузнаване. Обявен за мъртъв преди три години след катастрофа с хеликоптер край Кипър…

— Инсценирал е собствената си смърт? — попита Ричард.

Домие кимна.

— Не е лесно просто да си подадеш оставката в разузнаването и да започнеш да работиш като наемник. Ще ти бъдат наложени доста ограничения.

— Но когато те обявят за мъртъв…

— Именно. — Домие обърна на следващата страница. — Ето я. Връзката, която търсим. През хиляда деветстотин седемдесет и втора година господин Фош е работил като наша свръзка към американската мисия. Изглежда е имало телефонна заплаха срещу семейството на посланик Съдърланд. Известно време Амиел Фош е останал във връзка със семейство Съдърланд. После е бил преместен на друго място, до… смъртта си.

— Когато вече е можел да работи за частни клиенти. Да извършва всякакви услуги — обади се Хю.

— Включително убийства. — Домие затвори папката и нареди на помощника си. — Доведете госпожа Съдърланд.

Жената, която пристъпи в стаята, бе същата енергична и самоуверена Нина Съдърланд, която Ричард познаваше. Тя огледа презрително публиката си и грациозно се настани в един стол.

— Малко е късничко за представление, не смятате ли? — попита.

И точно представление щяха да гледат, помисли си Ричард. Освен ако не я разтърсеха малко. Той дръпна един стол и се настани срещу нея.

— Знаеш ли, че Антъни бе арестуван?

Искрица страх — само искрица — проблесна за миг в очите й.

— Това е грешка, разбира се. Той никога през живота си нищо лошо не е направил.

— Убийство чрез наемник? Договор с убиец? — Ричард повдигна вежда. — Неоспорими доказателства, множество свидетели. Бих казал, че е достатъчно сериозно, за да му осигури дълъг престой зад решетките.

— Но той е още момче и не…

— Пълнолетен е. И носи пълна отговорност за престъпленията си. — Ричард погледна Домие. — Двамата с Клод тъкмо обсъждахме колко е жалко. Да бъде хвърлен в затвора толкова млад. На колко години ще бъде, като го освободят, Клод? На петдесет?

— По-скоро на шейсет — отвърна Домие.

— Шейсет. — Ричард поклати глава и въздъхна. — Целият му живот ще е минал. Без съпруга. Без деца. — Ричард състрадателно погледна Нина в очите. — Без внуци…

Нина пребледня.

— Какво искате от мен? — прошепна.

— Съдействие.

— А какво ще получа в замяна?

— Може да проявим снизхождение — рече Домие. — В края на краищата той е още момче.

Нина преглътна мъчително и отмести поглед.

— Вината не е негова. Не заслужава да бъде…

— Обвинен е за смъртта на двама френски агенти. И в опит за убийствата на Мари Сейнт Пиер и Джордан.

— Той нищо не е направил!

— Но е наел Амиел Фош да му свърши мръсната работа. Що за чудовище си отгледала, Нина?

— Той само се е опитвал да ме защити!

— От какво?

Нина сведе поглед.

— От миналото — прошепна. — То никога не си отива. Всичко останало се променя, но миналото…

Миналото, помисли си Ричард, спомняйки си думите на Хайнрих Лайтнер. Ние винаги сме в неговата сянка.

— Ти си била Делфи — рече той. — Нали?

Нина не отговори.

Ричард се наведе напред и снижи глас:

— Може би е започнало като приключение — предположи той. — Весела игра на шпионаж и контрашпионаж. Може би ти е допаднало вълнението. Или пък са те изкушили парите? Каквато и да е причината, предала си една-две тайни на другата страна. А после и секретни документи. И изведнъж си била в ръцете им.

— Съвсем за кратко!

— Но вече е било твърде късно. Разузнаването на НАТО е надушило нещо. И скоро са стеснили обръча. Затова си измислила начин да прехвърлиш вината. По някакъв начин си примамила Бърнард и Маделин в малкото си любовно гнездо на улица „Мирха“. И там си ги застреляла и двамата.

— Не.

— Подхвърлила си документите до тялото на Бърнард.

— Не.

Ричард сграбчи Нина за раменете и я накара да го погледне.

— А после си се измъкнала и си продължила безгрижния си живот. Не е ли станало така?

Нина се разрида.

— Не съм ги убила!

— Не си ли?

— Кълна се, че не съм ги убила! Вече бяха мъртви!

Ричард я пусна. Тя се свлече обратно на стола, цялото й тяло се разтърсваше от ридания.

— Кой ги уби? — настоя Ричард. — Амиел Фош?

— Не, никога не съм му възлагала подобна задача.

— Филип?

Тя рязко вдигна поглед.

— Не! Той ги откри. Беше изпаднал в паника, когато ми се обади. Боеше се, че ще го обвинят. Тогава се обадих на Фош. Помолих го да уреди всичко с Ридо, хазяина. Платих му в брой, за да промени показанията си.

— А документите? Кой ги подхвърли?

— Фош. Полицията вече беше пристигнала. Фош трябваше незабелязано да остави куфарчето в апартамента.

— Тя току-що призна, че е Делфи — намеси се Джордан. — А сега трябва да повярваме, че някакъв друг загадъчен престъпник е извършил убийствата?

— Това е истината! — настоя Нина.

— Как ли пък не! — озъби се Джордан. — И убиецът съвсем случайно е избрал същия апартамент, където двамата с Филип сте се срещали всяка седмица?

Нина объркано поклати глава.

— Нямам представа защо е избрал нашия апартамент.

— Трябва да си била ти. Или Филип — рече Джордан.

— Никога не бих… той никога не би…

— Кой друг знаеше за апартамента? — попита Ричард.

— Никой.

— Мари Сейнт Пиер?

— Не. — Нина замълча, сетне прошепна. — Да, може би…

— Значи съпругата на Филип е знаела.

Нина нещастно кимна.

— Но никой друг.

— Чакайте — внезапно се намеси Джордан. — Още някой е знаел.

Всички се обърнаха към него.

— Какво?! — попита Ричард.

— Чух го от Реджи. Хелена е знаела за историята — Мари й казала. И щом Мари е знаела за апартамента на улица „Мирха“, тогава…

— И Хелена е знаела. — Ричард се втренчи в Джордан.

Един поглед им бе достатъчен, за да отгатнат мислите си. Берил.

И двамата се спуснаха към вратата.

— Дай ни подкрепление! — извика Ричард на Домие. — Кажи им да отидат направо там!

— В жилището на семейство Вейн?

Ричард не отговори — вече тичаше навън.

 

 

— Влизай в колата — нареди Хелена.

Берил спря, ръката й застина на дръжката на мерцедеса.

— Ще има въпроси, Хелена.

— И аз ще им отговоря. Била съм заспала. Спала съм цяла нощ. А когато съм се събудила, теб те е нямало. Излязла си сама и никой повече не те е видял.

— Реджи ще си спомни…

— Реджи няма да си спомни нищо. Мъртво пиян е. И дори няма да знае, че съм ставала от леглото.

— Ще те заподозрат…

— Минаха двайсет години, Берил. И те все още не подозират. — Тя вдигна пистолета. — Качвай се. На седалката на шофьора. Или може би ще трябва да променя историята си? Да им кажа как съм смятала, че стрелям по крадец?

Берил се взря в дулото, насочено право към гърдите й. Нямаше избор. Хелена наистина щеше да я застреля. Тя се качи в колата.

Хелена се настани до нея и хвърли ключовете в скута й.

— Пали мотора.

Берил завъртя ключа; мерцедесът замърка като доволна котка.

— Майка ми никога не е искала да те нарани — тихо рече Берил. — Никога не се е интересувала от Реджи. Никога не го е желала.

— Но той я желаеше. О, виждах как я гледа! Знаеш ли, че произнасяше името й насън. Аз лежах до него, а той мислеше за нея. Така и никога не разбрах дали са били… — Тя преглътна. — Карай.

— Накъде?

— Просто излез през портата. Тръгвай!

Берил изкара мерцедеса от гаража и прекоси двора. Хелена натисна дистанционното и портата автоматично се отвори. Щом минаха, вратите отново се затвориха зад тях. Отпред се простираше път с три платна. Нямаше други коли, нямаше свидетели.

Воланът се пързаляше в потните й длани. Берил го стисна здраво, просто за да спре треперенето на ръцете си.

— Баща ми никога не те е наранил — прошепна тя. — Защо трябваше да убиваш и него?

— Някой трябваше да бъде обвинен. Защо да не е един мъртвец? А фактът, че това беше тайният апартамент на Нина го правеше още по-удобен. — Тя се разсмя. — Трябваше да видиш как Нина и Филип се разбързаха да покрият всичко.

— А Делфи?

Хелена озадачено поклати глава.

— Какво за Делфи?

„Значи тя не знае нищо за това, помисли си Берил. През цялото време сме вървели по погрешна следа. Ричард никога няма да разбере — няма дори да заподозре — какво се е случило.“

Пътят започна да се вие между дърветата. Навлизаха дълбоко в Булонския лес. „Тук ли ще ме намерят, запита се отчаяно тя. Сред самотна групичка дървета? Или на калното дъно на някое езеро?“ Загледа се в пътя отпред. Наближаваха нов завой. „Това може да се окаже единствената ми възможност. Не мога да я оставя да ме застреля. Не мога да се предам без борба.“ Тя насочи колата направо и натисна педала на газта. Моторът изръмжа и гумите изсвириха. Мерцедесът подскочи напред и Берил удари гръб в седалката.

— Не! — изкрещя Хелена и понечи да хване волана. Секунда преди да се блъснат в дърветата, Хелена успя да извие колата настрани. Изведнъж мерцедесът се преобърна и се затъркаля, стъклата се счупиха и двете пътнички политнаха към таблото.

Колата спря, преобърната на покрива си. Звукът от клаксона върна Берил обратно в съзнание. И болката. Ужасната болка, разкъсваща крака й. Опита да помръдне и осъзна, че гърдите й са притиснати във волана, а главата й е заклещена между предното стъкло и таблото. Отблъсна се от кормилото. Усилието я накара да извика от болка, ала успя да се придвижи няколко сантиметра. Спря за миг, изчаквайки болката в крака да позатихне. Сетне стисна зъби и опита отново. Поизмъкна се още малко. Предната седалка ли беше това? Всичко така се сливаше в мрака. Заради преобръщането бе загубила ориентация.

Ала не бе дотолкова замаяна, че да не усеща миризмата на бензин, която ставаше все по-силна и по-силна. „Трябва да се измъкна през прозореца, преди колата да експлодира.“ Заопипва около себе си, опитвайки да се ориентира и докосна нещо топло. Нещо влажно. Извърна глава и се озова лице в лице с трупа на Хелена. Берил изпищя. Трескаво се задърпа навън, за да избяга от тези невиждащи очи. Още по-силна болка прониза счупения й крак, очите й се насълзиха. Докосна рамката на прозореца. Парчета стъкло и после… клон! „Почти успях. Почти.“

Наполовина пълзейки, наполовина влачейки се, тя успя да се измъкне през отвора. Щом тялото й се претърколи на земята, пръстта под нея поддаде и тя се плъзна по насипа. Спря в канавката близо до няколко дървета.

Изведнъж към небето избухна ярка светлина. Замаяна от болката, Берил вдигна поглед и зърна първите пламъци на огнения ад. Само след секунди долови пукане на стъкло, сетне ужасяващо свистене и фонтан от пламъци обгърна колата.

„Защо, Хелена? Защо?“ Пламъците се размиха, избледняха в тъмнината. Тя затвори очи и потрепери сред нападалите листа.

 

 

Забелязаха пожара на четири километра от жилището на семейство Вейн. Беше кола, преобърната и застанала диагонално на пътя. Мерцедес.

— На Хелена е — изкрещя Ричард. — Господи, на Хелена е! — Изскочи навън и се спусна към горящата кола. Едва не се спъна в някаква обувка, отхвръкнала на пътя. С ужас осъзна, че е дамска обувка с висок ток. — Берил! — изкрещя.

Тъкмо щеше да се хвърли отчаяно към вратата на колата, когато пламъците избухнаха с нова сила. Единият прозорец избухна и стъклата се посипаха по асфалта. Горещината го накара да залитне назад, ноздрите му пламнаха от миризмата на собствената му опърлена коса. Той възвърна равновесието си и понечи отново да се хвърли към пламъците, когато Джордан хвана ръката му.

— Чакай! — извика младият мъж.

Ричард се отскубна.

— Трябва да я измъкна!

— Не, чуй!

И тогава го чу — стенание, почти недоловимо. Не идваше откъм колата, а някъде откъм дърветата.

Двамата с Джордан се хвърлиха встрани от пътя, като не спираха да я викат по име. Ричард отново чу стон, този път по-близо, идвайки откъм сенките точно под пътя. Спусна се надолу по калния бряг и се спъна в канавката.

Там я откри, просната сред листата. Почти бе загубила съзнание.

Взе я в прегръдките си и се ужаси колко отпуснато и студено му се стори тялото й. „Тя е в шок, осъзна. Имам съвсем малко време…“

— Трябва да я закараме в болница! — извика той.

Джордан изтича напред и отвори вратата на колата.

Ричард, притискайки Берил в прегръдките си, се настани на задната седалка.

— Тръгвай! — извика.

— Дръж се — промълви Джордан и скочи на мястото на шофьора. — Ще бъде доста лудешко пътуване.

Гумите изсвириха и колата се стрелна надолу по пътя. „Остани с мен, Берил“, молеше се Ричард безмълвно, притиснал тялото й в прегръдките си. „Моля те, скъпа. Остани с мен.“

Ала докато колата ускоряваше в мрака, тялото й като че ли ставаше все по-студено.

 

 

Замаяна от упойката, тя го чу да вика името й, ала гласът му звучеше някъде отдалеч, сякаш от място, което тя не можеше да достигне. Сетне усети ръката му да стиска нейната и разбра, че е до нея. Не можеше да види лицето му; нямаше сили да отвори очи. Знаеше, че е там, че все още ще бъде там, когато се събуди на следващата сутрин.

Но зърна Джордан, седнал до леглото й. Слънчевите лъчи струяха по светлата му коса и подвързаната с кожа книга с поезия, която лежеше в скута му. Четеше Милтън. „Скъпият Джордан“, помисли си тя. Винаги спокоен, винаги на разположение. Ех, да беше наследила и тя неговото душевно спокойствие.

Джордан вдигна поглед и видя, че е будна.

— Добре дошла обратно в света, сестричке — усмихна се той.

Тя изстена.

— Не съм сигурна, че искам да се върна.

— Кракът?

— Боли ужасно.

Той посегна към бутона за повикване на сестрата.

— Време е да се насладим на чудото на морфина. Ала дори за чудесата е нужно време.

Щом сестрата постави инжекцията, Берил затвори очи и зачака болката да утихне, да я обземе блаженото вцепенение.

— По-добре ли си? — попита Джордан.

— Не още. — Тя си пое дълбоко въздух. — Боже, мразя да съм инвалид. Говори ми. Моля те.

— За какво?

За Ричард, помисли си тя. „Моля те, кажи ми за Ричард. Защо не е тук? Защо не той седи на този стол…“

— Той беше тук — тихо рече Джордан. — По-рано сутринта. Но после се обади Домие.

Тя лежеше неподвижно и слушаше. Чакаше да чуе още.

— Той държи на теб, Берил. Сигурен съм. — Джордан затвори книгата и я остави на нощното шкафче. — Наистина, струва ми се доста разбран човек. И доста способен.

— Способен — промълви тя. — Да, така е.

— Не се обърна да побегне. Грижеше се за теб.

— Като услуга — поправи го тя. — Към чичо Хю.

Брат й не отговори. И тя си помисли, че Джорди също храни съмнения относно шансовете им за щастие. Както и тя. От самото начало. Морфинът започна да действа. Тя постепенно се унасяше в сън. Смътно долови, че Ричард влезе в стаята и тихо заговори на Джордан. Двамата споменаха нещо за Хелена и тялото й, изгорено до неузнаваемост. Преди да потъне в сън, в съзнанието й проблесна спомен с ужасяваща яснота — пламъците обгръщаха колата, обгръщаха Хелена.

Това бе наказанието на Хелена, задето бе обичала толкова дълбоко, толкова силно.

Усети как Ричард хвана ръката й и я притисна към устните си.

А какво щеше да бъде нейното наказание, зачуди се тя.