Тес Геритсън
По техните стъпки (7)

Шеста глава

— Брат ти е прав — отбеляза Ричард. — Трябва да се прибереш вкъщи.

— Не започвай и ти — сопна му се тя през рамо.

— Ще те откарам до хотела да си приготвиш багажа. После ще те заведа на летището.

— Ти и полка ти ли?

— Поне веднъж ще се вслушаш ли в някой съвет? — извика той.

Тя се извърна на оживения тротоар и застана пред мъжа.

— В съвет, да. В заповед, не.

— Добре, тогава просто ме изслушай. Идването ви в Париж беше неразумно. Разбирам защо сте го направили. Разбирам, че искате да научите истината за родителите си. Но нещата се промениха, Берил. Една жена беше убита. Играта доста загрубя.

— Какво трябва да направя за Джордан? Да го оставя тук?

— Аз ще се погрижа за това. Ще говоря с Реджи. Ще му намерим най-добрия адвокат…

— А аз да избягам вкъщи? Да си измия ръцете от цялата бъркотия? — Тя сведе поглед към часовника, който държеше. Часовникът на Джордан. Тихо рече: — Той е моето семейство. Видя ли колко съсипан изглеждаше? Оставането в затвора ще го убие. Ако го изоставя, никога няма да мога да си простя.

— А ако нещо се случи с теб, Джордан никога няма да си прости. Аз също.

— Не носиш отговорност за мен.

— Напротив.

— И кой взе това решение?

Той обхвана лицето й.

— Аз — прошепна и притисна устни към нейните. Яростната целувка толкова я шокира, че отначало не успя да стори нищо; заляха я такива прекрасни усещания. Цялото й тяло откликна в плен на страстта и желанието. Светът наоколо сякаш изчезна, останаха само двамата, слети в жадната си целувка. „Цял ден се борихме срещу това, помисли си тя. И през цялото време знаех, че е безнадеждно. Знаех, че ще се стигне дотук — една целувка на улицата в Париж и битката беше загубена.“

Той леко се отдръпна и сведе поглед към нея.

— Ето защо искам да напуснеш Париж — промълви.

— Защото ти така заповядваш?

— Не. Защото е разумно.

Тя отстъпи назад в отчаяния си стремеж да се отдалечи от него, да овладее чувствата си.

— Разумно за теб, може би — рече тихо. — Но не и за мен. — Сетне се извърна и се качи в колата му.

Той се настани до нея и затръшна вратата. Макар да мълчаха, тя усещаше неудовлетворението, което витаеше в купето.

— Какво бих могъл да кажа, за да те накарам да промениш решението си? — попита Ричард.

— Моето решение? — Тя го погледна и леко се усмихна. В очите й се четеше непоколебимост. — Абсолютно нищо.

 

 

— Ситуацията е доста неприятна — отбеляза Реджи Вейн. — Ако обвиненията не бяха толкова сериозни — например кражба или може би дори нападение — тогава посолството вероятно щеше да успее да направи нещо. Но убийство? Боя се, че това надхвърля правомощията за дипломатическа намеса.

Разговаряха в частния кабинет на Реджи, просторна стая с тъмна ламперия, която доста приличаше на кабинета на чичо й Хю в Четуайнд. На рафтовете бяха подредени книги от английската класика, на стените висяха ловни сцени с лисици, хрътки и джентълмени на коне. Камината била точно копие на онази в родния му дом в Корнуол, каза им Реджи. Дори ароматът на тютюна за лула на Реджи напомняше на Берил за дома. Колко успокоително бе да открие, че тук, в околностите на Париж, имаше познато кътче сякаш пренесено направо от Англия.

— Посланикът със сигурност може да направи нещо — рече Берил. — Става дума за Джордан, а не за някакъв футболен хулиган. Освен това, той е невинен.

— Разбира се, че е невинен — кимна Реджи. — Повярвай ми, ако можех да направя нещо, нашият Джордан нямаше да остане в килията и секунда повече. — Той седна на дивана до нея и хвана ръцете й, като не откъсваше поглед от лицето й. — Берил, мила, трябва да разбереш. Дори посланикът не може да прави чудеса. Говорих с него, не е особено оптимистично настроен.

— Значи нито ти, нито той можете да направите нещо? — тъжно попита Берил.

— Ще уредя адвокат, препоръчан от посолството. Той е чудесно момче, викат го точно за такива случаи. Специалист е с английските клиенти.

— Само на това ли можем да се надяваме? На добър адвокат?

Реджи само кимна.

За свое разочарование Берил не бе чула кога Ричард бе застанал зад нея, ала усети как сложи ръце на раменете й. „Как стана така, че започнах да разчитам на този мъж, запита се тя. Мъж, на когото не би трябвало да имам доверие. И все пак му се доверявам напълно.“

Реджи вдигна поглед към Ричард.

— А какво става с разузнаването? — попита той. — Някакви нови доказателства?

— Френското разузнаване работи заедно с полицията. Правят балистична експертиза на пистолета. По него не са открити никакви отпечатъци. Фактът, че Джордан е племенник на лорд Ловет ще му издейства специално внимание. Ала в крайна сметка обвинението е в убийство. А жертвата е французойка. Щом местните вестници се доберат до новината, ще излезе, че някакъв разглезен англичанин опитва да се измъкне от обвинение.

— А тук и без това не ни обичат много — каза Реджи. — Прекрасно знам след трийсет години, прекарани в тази страна. Казвам ви, веднага щом годината ми в банката приключи, прибирам се у дома. — Той погледна с копнеж към картината над камината. Беше провинциална къща, чийто стени бяха покрити с разцъфнали сини глицинии. — На Хелена никак не й харесваше в Корнуол — смяташе, че къщата е прекалено примитивна. Но на родителите ми им харесваше. На мен също. — Той погледна Берил. — Страшно е да загазиш толкова далече от дома. Усещаш, че си уязвим. И нито класата, нито парите могат да оправят нещата.

— Казах на Берил, че трябва да се върне у дома — обади се Ричард.

— И аз така мисля — кимна Реджи.

— Не мога — заяви Берил. — Ще се чувствам като плъх, скочил от кораба.

— Поне ще си жив плъх — каза Ричард.

Тя ядно се отърси от ръцете му.

— И все пак плъх.

Реджи хвана ръката й.

— Берил, изслушай ме — тихо рече той. — Аз бях най-старият приятел на майка ти — израснахме заедно. Затова се чувствам отговорен. И нямаш представа колко е болезнено за мен да видя едно от децата на Маделин в такова положение. Достатъчно ужасно е, че Джордан е в беда, а да се тревожа и за теб… — Той леко стисна ръката й. — Послушай своя господин Улф. Той е разумен човек. Можеш да му имаш доверие.

„Мога да му имам доверие.“ Берил усети погледа на Ричард върху гърба си, беше осезаем като докосване и тя се стегна. Решително се съсредоточи върху Реджи. Скъпият Реджи, чието общо минало с Маделин го превръщаше в част от семейството.

— Зная, че ми мислиш доброто, Реджи — рече тя. — Но не мога да напусна Париж.

Двамата мъже се спогледаха, не бяха изненадани. В края на краищата и двамата бяха познавали Маделин; твърдоглавието на дъщеря й беше нещо очаквано.

На вратата на кабинета се почука и Хелена надникна вътре.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се — отвърна Берил.

Хелена пристъпи вътре с поднос с чай и бисквити, който остави на масата.

— Винаги първо питам — рече тя с усмивка и напълни четири чаши, — преди да нахълтам в покоите на Реджи. — Тя подаде една чаша на Берил. — Има ли някакъв напредък?

Настъпилото мълчание беше достатъчно красноречив отговор. Хелена съжали за въпроса.

— О, Берил, толкова съжалявам. Нищо ли не можеш да направиш, Реджи?

— Вече го правя — нетърпеливо отвърна Реджи. Обърна се, взе лулата си от камината и я запали. Известно време се чуваше само тихото подрънкване на чашките върху чинийките.

— Реджи? — обади се отново Хелена. — Струва ми се, че викането на адвокат е доста пасивно. Не можем ли да направим нещо по-активно?

— Какво например? — попита Ричард.

— Например за самото престъпление. Знаем, че Джордан не го е извършил. Кой тогава?

Реджи изръмжа недоволно.

— Едва ли може да се каже, че имаш способности на детектив.

— И все пак това е един въпрос без отговор. Онази млада жена е била убита, докато е пазела Джордан. Следователно може би всичко се корени в причината, поради която Джордан е в Париж. Макар да не разбирам как едно убийство, извършено преди двайсет години, може да е толкова опасно за някого.

— Става дума за нещо повече от убийство — обади се Берил. — Замесен е шпионаж.

— Онзи случай с двойния агент в НАТО — обясни Реджи на Хелена. — Помниш ли? Хю ни разказа затова.

— О, да. Делфи. — Хелена погледна Ричард. — МИ6 така и не го идентифицира, нали?

— Имаха известни подозрения — отвърна Ричард.

— Аз самата все се чудех за посланика Съдърланд. — Хелена си взе бисквита. — Питах се защо ли се самоуби толкова скоро след смъртта на Маделин и Бърнард.

— Двамата мислим в една и съща посока, лейди Хелена — кимна Ричард.

— Макар да не смятам, че не е имал и други причини да скочи от моста. Ако аз бях мъж, женен за Нина, щях да се самоубия много отдавна. — Хелена решително отхапа от бисквитата; беше като напомняне, че дори невзрачните като мишки жени имат зъби.

Реджи потупа лулата си и подхвърли:

— Нямаме право да градим теории.

— И все пак човек не може да се сдържи, нали?

Когато Реджи изпрати гостите си до входната врата, вече се беше стъмнило и нощта бе необичайно хладна. Дори високите стени около двора на семейство Вейн не можеха да пропъдят усещането за опасност, което витаеше във въздуха.

— Обещавам, ще направя всичко, което е по силите ми — каза Реджи.

— Не знам как да ти благодаря — промълви Берил.

— Просто се усмихни, миличка. Да, точно така. — Реджи я хвана за раменете и я целуна по челото. — С всеки изминал ден приличаш все повече и повече на майка си. А това е най-хубавия комплимент, който мога да измисля. — Той се обърна към Ричард. — Ще пазиш момичето, нали?

— Обещавам — отвърна Ричард.

— Добре. Защото тя е всичко, което ни остана. — Той тъжно докосна бузата на Берил. — Всичко, което ни остана от Маделин.

 

 

— Винаги ли се държат така един с друг? — попита Берил. — Реджи и Хелена?

Ричард не отмести поглед от пътя.

— Какво имаш предвид?

— Все се карат. Заяждат се.

Мъжът се засмя.

— Толкова съм свикнал с това, че вече не го забелязвам. Да, така беше и преди двайсет години, когато се запознах с тях. Сигурен съм, че донякъде се дължи на омразата му към парите на Хелена. Никой мъж не обича да се чувства като… държанка.

— Предполагам — тихо рече тя, загледана право напред. „Така ли ще бъде и между нас, запита се. Дали ще използва парите ми срещу мен? Дали това недоволство ще се натрупва през годините, докато накрая станем като Реджи и Хелена, споделяйки цяла вечност в ада?“

— И отчасти се дължи на факта, че на Реджи никак не му харесва в Париж, нито пък му допада да бъде банкер — продължи Ричард. — Хелена го убеди да приеме поста.

— На нея също не й харесва много тук.

— Така е. И затова се карат. Виждал съм ги на партита заедно с родителите ти и контрастът винаги ме е поразявал. Бърнард и Маделин изглеждаха толкова влюбени. От друга страна, всеки мъж, срещнал майка ти, не можеше да устои да не се влюби, поне мъничко.

— Какво имаше в нея? — попита Берил. — Преди време ти каза, че била… обаятелна.

— Когато се запознах с нея, тя наближаваше четирийсетте. Е, имаше някой и друг бял косъм. Леки бръчици около очите. Ала беше по-пленителна от всички двайсетгодишни момичета, които бях срещал. С голяма изненада научих, че не е от благороден произход.

— Тя беше от Корнуол. Стара испанска кръв. Татко се запознал с нея едно лято, докато бил на почивка. — Берил се усмихна. — Каза, че го победила в надбягване. С боси крака. И тогава разбрал, че тя е жената за него.

— Подхождаха си чудесно във всяко отношение. Предполагам, че именно това ме плени — щастието им. Моите родители бяха разведени. Беше доста неприятна раздяла и ме изпълни с неприязън към брака изобщо. Ала при твоите родители изглеждаше лесно. — Той поклати глава. — Бях шокиран повече от всички, когато научих за смъртта им. Не можех да повярвам, че Бърнард би…

— Не го е направил. Знам, че не е.

— Аз също — каза Ричард след кратко мълчание.

Известно време пътуваха в мълчание, фаровете на преминаващите коли ги осветяваха през предното стъкло.

— Затова ли никога не си се оженил? — попита Берил. — Заради развода на родителите ти?

— Това беше едната причина. Другата е, че никога не намерих подходящата жена. — Той я погледна. — А ти защо не си се омъжила?

Тя сви рамене.

— Не намерих подходящия мъж.

— В живота ти със сигурност е имало мъж.

— Да. За известно време. — Тя обхвана раменете си и се втренчи в мрака навън.

— Не се ли получи?

— Имах късмет, че стана така — засмя се тя.

— Горчивина ли долавям?

— Всъщност отърсване от илюзиите. Когато се запознахме, мислех, че е доста необикновен. Беше хирург, който се готвеше да замине на доброволна мисия в Нигерия. Толкова рядко се случва да откриеш мъж, който наистина проявява хуманност. Посетих го два пъти в Африка. Той беше във вихъра си.

— И какво се случи?

— Бяхме любовници от известно време. И тогава осъзнах в каква светлина се вижда той. Големият белокож спасител. Влетява в някоя примитивна болница, спасява няколко живота, а после се връща у дома в Англия за поредната доза възхищение. Което, както се оказа, никога не му беше достатъчно. Една обожаваща жена не стигаше. Трябваха му десетина. — Тя тихо добави: — А аз исках да бъда единствената. — Тя се облегна назад в колата и се загледа в блещукащия Париж. Градът на светлината, помисли си. И все пак беше пълен със сенки, тъмни алеи и още по-тъмни тайни.

Щом пристигнаха на площад „Вендом“, поседяха известно време мълчаливо в паркираната кола. „И двамата сме изтощени, помисли си тя. А нощта още не е свършила. Трябва да приготвя нещата на Джордан. Четка за зъби, дрехи за преобличане. Да ги занеса в затвора…“

— Значи не мога да те уговоря да заминеш — подхвърли той.

Тя погледна площада отвън, силуетите на двама влюбени, вървящи ръка за ръка в мрака.

— Не. Не и докато не го освободят. Не и докато всичко това не свърши.

— Боях се, че така ще ми отговориш. Само преди няколко дни ми каза, че имаш твърда глава.

Тя го погледна и зърна усмивката му в тъмнината.

— Това не е твърдоглавие, Ричард. Това е лоялност. Към Джордан. Към родителите ми. Ние сме Тависток и държим един на друг.

— За Джордан разбирам. Но родителите ти са мъртви.

— Това е въпрос на чест.

Той поклати глава.

— Бърнард и Маделин не са тук да държат на честта. Това е средновековно разбиране, да се хвърлиш в битка заради нещо толкова абстрактно като честта на семейното име.

Тя слезе от колата.

— Очевидно семейното име Улф не значи нищо за теб — заяви студено.

Ричард бързо я последва в хотела и влезе заедно с нея в асансьора.

— Може би се дължи на особената ми гледна точка на американец, но смятам, че името е това, което аз направя от него. Не нося семеен кръст, татуиран върху челото си.

— Изобщо не можеш да разбереш.

— Разбира се, че не — сопна се той, щом излязоха от асансьора. — Аз съм просто един тъп янки.

— Никога не съм те нарекла по този начин!

Той я последва в апартамента и затръшна вратата.

— И все пак е ясно, че не съм достоен за стандарта на Нейно Височество.

Тя рязко се извърна и го изгледа гневно.

— Обръщаш го срещу мен, нали? Името ми. Богатството ми.

— Това, което ме притеснява, няма нищо общо с факта, че си Тависток.

— Какво те притеснява тогава?

— Че не искаш да се вслушаш в здравия разум.

— А, твърдата ми глава.

— Да, твърдата ти глава. И глупавото ти чувство за чест. И твоята… твоята…

Берил приближи към него. Вирна брадичка и се взря в очите му.

— Моята какво?

Той обхвана лицето й и я целуна по устните. Беше толкова дълга и страстна целувка, че на Берил й секна дъхът. Когато мъжът най-сетне се отдръпна, краката едва я държаха, а сърцето й блъскаше лудо в гърдите.

— Ето какво ме притеснява — рече той. — Не мога да мисля трезво, когато си наблизо. Не мога да се съсредоточа дотолкова, че да си вържа връзките на обувките. Достатъчно е да минеш покрай мен или само да ме погледнеш, и мислите ми отлитат в посока, която не ми се ще да обяснявам. Подобна ситуация води до грешки. А аз не обичам да правя грешки.

— Значи ти си този, който не може да се съсредоточи. Следователно аз трябва да си тръгна за вкъщи? — Тя се извърна и погледна вратата към апартамента на Джордан. — Съжалявам, Ричард — рече, докато минаваше покрай прозореца, — но просто ще трябва да държиш тези похотливи мъжки хормони под…

Думите й заглъхнаха в трясъка от строшения прозорец.

Тя инстинктивно отскочи от посипалите се стъкла. В следващия момент Ричард се хвърли към нея и я събори на пода.

През прозореца изсвири нов куршум и се заби в отсрещната стена.

— Лампата! — изкрещя Ричард. — Трябва да я загасим! — Запълзя по пода към лампата до леглото и почти я бе достигнал, когато и другият прозорец се разби на парчета и ги посипа със стъкла.

— Ричард! — изпищя Берил.

— Остани на пода! — Той си пое дълбоко въздух и се претърколи. Сграбчи кабела на лампата и го дръпна от контакта. Стаята мигновено потъна в мрак. Единствената светлина идваше от прозорците, гледащи към площад „Вендом“. Зловеща тишина изпълни стаята, нарушавана единствено от ударите на сърцето на Берил, които отекваха в ушите й.

Тя понечи да се надигне на колене.

— Не мърдай! — предупреди я Ричард.

— Не може да ни види.

— Може да има инфрачервен бинокъл. Остани на пода.

Берил се отпусна отново на пода и усети убождането на стъклата през ръкавите си.

— Откъде дойде?

— Сигурно от някоя сграда от другата страна на площада. Далекобойна пушка.

— Какво ще правим сега?

— Ще повикаме подкрепление. — Тя го чу да пълзи в тъмнината, сетне долови звука от удара на телефонната слушалка в пода. Секунда по-късно се дочу ругатня. — Няма сигнал. Някой е прекъснал телефона.

Берил усети, как я обзема паника.

— Искаш да кажеш, че са били в стаята.

— Което означава… — Той внезапно млъкна.

— Ричард?

— Шшшт. Слушай.

Въпреки силните удари на сърцето си, Берил долови бученето на асансьора и тихия звън, щом спря на техния етаж.

— Струва ми се, че загазихме — обади се Ричард.