Тес Геритсън
По техните стъпки (12)

Единадесета глава

— Явно Делфи е спящ — каза Ричард. Не се бяха осмелили да обсъждат въпроса в лимузината — не беше ясно за кого всъщност работеше шофьорът им. Но тук, в шумния ресторант със суетящите се напред-назад сервитьори Ричард най-сетне можеше да сподели хипотезите си. — Сигурен съм, че това имаше предвид.

— Спящ ли? — попита Берил.

— Човек, когото са завербували преди години — обясни чичо й. — В съвсем млада възраст. Може да бъде държан в бездействие години наред. Живее нормален живот, опитва се да спечели влияние на поверителен пост. И после се изпраща сигнал. И спящият агент започва да действа.

— Значи това е имал предвид под спящ — рече Берил. — Не е мъртъв. Но и не действа.

— Именно.

— За да им бъде от полза, този спящ агент трябва да заема влиятелен пост. Или да е близо до него — замислено отбеляза Берил.

— Което описва съвсем точно Стивън Съдърланд — обади се Ричард. — Американски посланик. Има достъп до всички секретни данни.

— На описанието отговаря и Филип Сейнт Пиер — рече Хю. — Финансов министър. На път да стане премиер на Франция…

— И изключително уязвим на изнудване — добави Берил, спомняйки си за Нина и Филип. И за Антъни, синът, роден от незаконната им връзка.

— Ще се свържа с Домие — рече Хю. — Да проучи отново Сейнт Пиер.

— Помоли го да проучи и Нина — каза Ричард.

— Нина ли?

— Като говорим за влиятелни постове, тя е била съпруга на посланик! Любовница на Сейнт Пиер. Вероятно е чувала тайни и от двете страни на леглото.

Хю поклати глава.

— Като се има предвид двуцифреният коефициент на интелигентност на Нина, тя е последният човек, за когото бих предположил, че ще работи за разузнаването.

— И единственият, който би се отървал безнаказано.

Хю нетърпеливо се огледа за сервитьора.

— Трябва веднага да тръгнем за Париж — рече и остави на масата парите за сметката. — Не е ясно какво може да се случи с Джордан.

— Ако е Нина, смяташ ли, че може да се добере до него? — попита Берил.

— През всички тези години не бях обърнал внимание на Нина Съдърланд — рече Хю. — Не възнамерявам да направя отново същата грешка.

 

 

Домие ги посрещна на летище „Орли“.

— Прегледах отново секретните досиета на Филип и Нина — рече той, докато пътуваха заедно в неговата лимузина. — Сейнт Пиер е чист. Досието му е кристално. Ако той е спящият агент, нямаме никакви доказателства за това.

— А Нина?

Домие въздъхна дълбоко.

— Скъпата Нина представлява проблем. Има нещо, за което не се споменава при предишното й проучване. Била е на осемнайсет, когато за първи път се е появила на лондонската сцена. Малка роля, доста незначителна, но слага началото на успешната й актьорска кариера. По онова време тя е имала връзка с един от колегите си актьори — Берт Клауснер, източногерманец. Твърдял, че е информатор. Но три години по-късно изчезва от Англия и никой повече не чува за него.

— Вербувал е агенти? — попита Ричард.

— Вероятно.

— Как е възможно тази малка афера да убегне от проучването на Нина? — попита Берил.

Домие сви рамене.

— Отбелязана е, когато Нина и Съдърланд са се оженили. По онова време тя вече се е оттеглила от сцената, за да се превърне в жена на дипломат. Не е заемала никакъв държавен пост. По правило, проверките на съпругите — особено ако са американки — не са толкова строги. И Нина е минала между капките.

— Значи нямате доказателства за възможно вербуване — рече Берил. — И е възможно тя да е имала достъп до тайните на НАТО чрез съпруга си. Но не можете да докажете, че тя е Делфи. Нито пък, че е убийца.

— Вярно — призна Домие.

— И на признание не можете да разчитате — отбеляза Ричард. — Нина е била актриса. Вероятно ще се справи, без да й мигне окото.

— Ето защо предлагам следния план за действие — рече Домие. — Капан. Ще я изкушим да действа.

— С каква примамка? — попита Ричард.

— Джордан.

— Изключено! — рече Берил.

— Той вече се съгласи. Днес следобед ще бъде освободен от затвора. Ще го преместим в хотел, където ще се постарае да бъде забелязан.

— Няма да му струва големи усилия — разсмя се Хю.

— Моите хора ще бъдат разположени на стратегически места в хотела. Ако се появи опасност, ще бъдем готови за действие.

— Нещата може да се объркат — възрази Берил. — Той може да пострада…

— В затвора също може да пострада — рече Домие. — Така поне има вероятност да се доберем до отговорите на някои въпроси.

— И да си осигурим още един труп.

— Имаш ли по-добро предложение?

Берил погледна Ричард, сетне чичо си. И двамата мълчаха. „Не мога да повярвам, че са съгласни“, помисли си тя.

— А от мен какво искате да направя? — обърна се тя към Домие.

— Ти ще усложниш нещата, Берил — обади се Хю. — За теб е по-добре да стоиш надалеч.

— Къщата на семейство Вейн има чудесна охранителна система — рече Домие. — Реджи и Хелена вече се съгласиха, че е най-добре да отседнеш при тях.

— Но аз не съм се съгласила — възрази Берил.

— Берил — тихо, но непреклонно се намеси Хю. — Джордан ще бъде защитен отвсякъде. Хората ще бъдат готови за нападението. Този път нищо няма да се обърка.

— Можеш ли да гарантираш това? Може ли изобщо някой от вас да гарантира?

Последва мълчание.

— Нищо не може да се гарантира, Берил — тихо рече Домие. — Трябва да поемем този риск. Може да се окаже единственият начин да заловим Делфи.

Берил се загледа през прозореца, обмисляйки възможностите. Осъзна, че действително нямат избор — не и ако искаха да разрешат случая.

— Ще се съглася при едно условие — промълви тя.

— Какво е то?

Тя погледна Ричард.

— Искам да бъдеш с него. Имам ти пълно доверие, Ричард. Ако ти пазиш Джордан, знам, че нищо няма да му се случи.

— Ще бъда до него — кимна Ричард.

— Кой друг знае за този план? — попита Хю.

— Само няколко от моите хора — отвърна Домие. — Бях достатъчно внимателен, за да не допусна изтичане на информация до Филип Сейнт Пиер.

— Какво знаят Реджи и Хелена? — попита Берил.

— Само че се нуждаеш от сигурно място, където да отседнеш. Правят го като услуга на стари приятели.

 

 

Именно като стар приятел бе посрещната Берил в жилището на семейство Вейн. Веднага щом портите се затвориха зад лимузината, уютът на дома я обгърна. Всичко изглеждаше толкова безопасно, толкова познато: английските тапети, подносът с чай и бисквити на масичката в ъгъла, вазите с цветя, ухаещи в стаите. Тук със сигурност не можеше да пострада…

Почти нямаше време да се сбогува с Ричард. Докато Домие и Хю чакаха отвън в колата, Ричард привлече Берил в прегръдките си. Споделиха последна прегръдка, последна целувка.

— Тук ще бъдеш в пълна безопасност — прошепна той. — Не напускай жилището при никакви обстоятелства.

— За теб се тревожа. За теб и Джордан.

— Няма да позволя да му се случи нищо лошо. — Той повдигна брадичката й и притисна устни към нейните. — Обещавам. — Докосна лицето й и се усмихна, уверена усмивка, която я накара да повярва, че всичко е възможно.

Ричард тръгна към колата.

Берил остана на прага и проследи с поглед как портите се затвориха зад лимузината. „С теб съм, помисли си тя. Каквото и да се случи, Ричард, аз ще бъда до теб.“

— Ела, Берил — обади се Реджи и с обич я прегърна през раменете. — Имам инстинкт за тези неща. И съм сигурен, че всичко ще свърши добре.

Тя вдигна поглед към усмихнатото лице на Реджи. „Да благодарим на Бога за старите приятели“, помисли си. И му позволи да я въведе в къщата.

 

 

Джордан бе застанал на четири крака на пода на килията и разклащаше в ръка двата зара. Съкилийниците му, дрипавите, вонящи на пот грубияни — а може би миризмата идваше от Джордан? — бяха застанали зад него, пристъпваха от крак на крак и крещяха. Джордан хвърли заровете; те се търкулнаха по пода и се удариха в стената. Две петици.

— По дяволите! — изръмжаха съкилийниците.

Джордан победоносно вдигна юмрук.

— Еха! — Едва тогава забеляза посетителите, взиращи се в него през решетките. — Чичо Хю! — извика и скочи на крака. — Колко се радвам да те видя!

Хю недоумяващо огледа вътрешността на килията. Върху леглото беше постлана покривка на червени и бели карета, отрупана с чинии нарязано говеждо, пушена сьомга и купа с грозде. Бутилка вино се охлаждаше в пластмасова кофа. А на стол до леглото бяха спретнато подредени на купчина половин дузина книги с кожени подвързии и ваза с рози.

— Това затвор ли е? — ахна Хю.

— Е, малко съм го освежил — отвърна Джордан. — Храната е отвратителна, затова се погрижих да ми донесат. А също и малко материал за четене. Но се боя, че въпреки това си остава истински затвор — въздъхна той и потупа решетките. — Както и сам виждате. — Той погледна Домие. — Е, готови ли сме?

— Ако все още имаш желание.

— Нямам голям избор, нали? Като се има предвид алтернативата.

Пазачът отключи вратата и Джордан пристъпи навън, понесъл дрехите си. Ала не можеше да си тръгне, без да се сбогува със съкилийниците си. Той се извърна и срещна тъжните погледи на Фофо и Лерой.

— Боя се, че съжителството ни приключи, момчета — рече той. — Беше… — замисли се за момент, търсейки подходящо определение. — Беше преживяване с уникален аромат. — Импулсивно хвърли шитото си по поръчка сако към изумения Фофо. — Мисля, че ще ти бъде по мярка — рече. — Носи го със здраве. — Сетне махна за довиждане и последва спътниците си извън сградата в лимузината на Домие.

Откараха го в „Риц“ — на същия етаж, но в друга стая. Много подходящо място за покушение, помисли си иронично, щом излезе от банята и облече чист костюм.

— Бронирани прозорци — рече Домие. — Микрофони в предната стая. От другата страна на коридора ще има двама души. А и това също е за теб. — Французинът отвори куфарчето си и извади автоматичен пистолет. Подаде го на Джордан, който го погледна въпросително.

— За най-лошото развитие на нещата? Ще се наложи да се защитя?

— Предпазна мярка. Знаеш ли как да боравиш с него?

— Ще се справя — рече Джордан и умело плъзна пълнителя вътре. Погледна Ричард. — А сега какво?

— Хапни в ресторанта долу — отвърна Ричард. — Не бързай, постарай се да те видят колкото се може повече служители. Остави голям бакшиш, набивай се на очи. И се върни в стаята си.

— А после?

— Ще почакаме да видим кой ще почука.

— Ами ако не дойде никой?

— Ще дойде — мрачно рече Домие. — Гарантирам.

 

 

Телефонът на Амиел Фош иззвъня само трийсет минути по-късно. Беше камериерката от хотела — същата жена, която бе помогнала преди седмица, когато му бе нужен достъп до апартаментите на Тависток.

— Той се върна — рече тя. — Англичанинът.

— Джордан Тависток? Но той е в затвора…

— Току-що го видях в хотела. Стая триста и петнайсет. Изглежда е сам.

Фош бе озадачен. Вероятно семейните връзки на Тависток бяха свършили работа. Ето че бе освободен — и ставаше лесна мишена.

— Трябва да вляза в стаята му — рече Фош. — Тази вечер.

— Не мога да го направя.

— Преди го направи. Ще платя двойно.

Камериерката изсумтя.

— Пак не е достатъчно. Мога да загубя работата си.

— Ще платя повече. Само ми дай отново ключа.

Настъпи мълчание. Сетне жената каза:

— Първо остави плика. После ще ти дам ключа.

— Съгласен — рече Фош и затвори.

Веднага се обади на Антъни Съдърланд.

— Джордан Тависток е излязъл от затвора — осведоми го той. — Наел е стая в „Риц“. Все още ли искаш да продължа?

— Този път искам работата да бъде свършена както трябва. Дори ако трябва сам да надзиравам изпълнението. Кога ще действаме?

— Не мисля, че е разумно…

— Кога ще действаме?

Фош преглътна гневния си отговор. Грешка беше да позволи на Съдърланд да участва. Момчето бе просто воайор, нетърпелив да усети тръпката на най-върховната власт — отнемането на живот. Фош го бе усетил още преди години, от деня, в който го бе видял за първи път. От пръв поглед бе разбрал, че ще се пристрасти към вълнението, към напрежението, независимо дали е сексуално или от друго естество.

И ето че сега младежът искаше да пробва нещо ново. Убийство. Това без съмнение беше грешка, голяма грешка…

— Не забравяй кой ти плаща хонорарите — рече Съдърланд. — Огромни хонорари при това. Аз съм този, който взема решенията, не ти.

„Дори ако са глупави и опасни решения, дори тогава ли“, запита се Фош. Най-сетне рече:

— Ще стане довечера. Ще го изчакаме да заспи.

— Довечера — съгласи се Съдърланд. — Ще бъда там.

 

 

В единайсет и половина Джордан угаси лампите в хотелската си стая и сложи три възглавници под завивката, като ги разпуха така, че смътно да напомнят човешко тяло. Сетне застана на пост при вратата до Ричард. Седнаха в мрака и зачакаха нещо да се случи. Каквото и да е. Дотук вечерта беше ужасно скучна. Домие го бе направил затворник в собствената му хотелска стая. Два часа бе гледал телевизия, бе разлистил „Пари Мач“ и бе решил пет кръстословици. „Какво трябва да направя, за да примамя убиеца, питаше се Джордан. Да му изпратя гравирана покана ли?“

Той въздъхна и се облегна на стената.

— Това ли си правил навремето, Улф? — промърмори.

— Имаше доста чакане. И доста скука — отвърна Ричард. — И от време на време мигове на унизителен ужас.

— Какво те накара да напуснеш бизнеса? Скуката или ужаса?

Ричард замълча.

— Обречеността да бъдеш единак.

— Гледай ти! Човекът копнее за домашно огнище — усмихна се Джордан. — Е, сестра ми вписва ли се в уравнението?

— Берил е… уникална.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не зная — призна Ричард. Разкърши рамене, за да прогони напрежението в мускулите. — Понякога ми се струва, че това е най-лошата комбинация на света. Разбира се, мога да облека смокинг и да се мотая с чаша бренди. Но няма да заблудя никого, най-малко пък себе си. И със сигурност не и Берил.

— От това ли смяташ, че има нужда тя? От конте с папийонка?

— Не знам от какво има нужда. Нито какво иска. Вероятно мисли, че е влюбена. Но може ли някой да каже със сигурност, когато положението е толкова безумно?

— Изчакай, докато нещата се успокоят. Тогава вземи решение.

— И се примири с последствията.

— Вече сте любовници, нали?

Ричард го погледна изненадано.

— Винаги ли си толкова любопитен относно любовния живот на сестра си?

— Аз съм най-близкият й роднина от мъжки пол. И следователно съм отговорен за запазването на честта й. — Джордан се засмя. — Някой ден може да се наложи да те застрелям, Улф. Стига да преживея нощта.

Двамата се разсмяха. И отново зачакаха.

В един часа след полунощ чуха в коридора леко прищракване от затваряща се врата. Дали някой току-що бе излязъл от стълбището. Джордан веднага застана нащрек.

— Чу ли… — прошепна той.

Ричард вече бе приклекнал. Въпреки тъмнината Джордан долови как другият мъж се напрегна, готов за действие. Къде бяха агентите на Домие? Дали двамата трябваше да се справят сами?

В ключалката леко изтрака ключ. Джордан застина, сърцето му блъскаше яростно, пот изби по дланите му. Пистолетът започна да се изплъзва от хватката му.

Вратата се отвори; две фигури бавно пристъпиха в стаята. Първата се прицели в леглото. Убиецът успя да изстреля само един куршум, преди Ричард да връхлети странично върху му. И двамата се стовариха с трясък на пода.

Джордан заби пистолета в ребрата на втория натрапник и изрева:

— Не мърдай!

За негово изумление мъжът изобщо не се подчини, а се извърна и побягна от стаята.

Джордан се спусна след него в коридора точно навреме, за да види как двамата френски агенти го повалиха на пода. Макар че той се гърчеше и риташе, успяха да го изправят отново на крака. Джордан втрещено се взря в мъжа.

— Антъни?!

— Кървя! — изпищя Антъни Съдърланд. — Счупиха ми носа! Май ми счупиха носа!

— Продължавай да пищиш и ще ти счупят още нещо — изръмжа Ричард.

Джордан се обърна. Ричард влачеше убиеца вън от стаята. Дръпна главата му назад, така че Джордан да може да види лицето му.

— Хубаво го огледай. Познаваш ли го?

— Това е мнимият ми адвокат — отвърна Джордан. — Господин Жар.

Ричард кимна и принуди французина да легне на пода.

— А сега да разберем истинското му име.

 

 

— Невероятно е — промълви Реджи — колко много приличаш на майка си.

Икономът отдавна бе разчистил чашите от кафе, а Хелена бе изчезнала на горния етаж, за да се погрижи да приготвят гостната.

Берил и Реджи седяха сами и се наслаждаваха на чаша бренди в уютната библиотека. В камината припукваше огън — не защото се нуждаеха от топлина в тази юлска нощ, а по-скоро за вдъхване на сигурност, древният уют на пламъците срещу нощта, срещу злините по света. Берил държеше чашата между дланите си и наблюдаваше отблясъците на огъня в златистата течност.

— Помня я само от гледната си точка на дете — промълви тя. — И затова помня само неща, които изглеждат важни за едно дете. Усмивката й. Нежните й ръце.

— Да, да. Това беше Маделин.

— Казаха ми, че е била невероятно обаятелна.

— Такава беше — тихо каза Реджи. — Беше най-прекрасната, най-изключителната жена, която някога съм познавал…

Берил вдигна поглед. Реджи се взираше в пламъците, сякаш там виждаше лицата на стари призраци.

— Мама ми каза веднъж, че ти си бил най-старият й и най-скъп приятел.

— Така ли? — Реджи се усмихна. — Да, предполагам, че е вярно. Знаеш ли, че играехме заедно като деца. В Корнуол… — Той премига и на Берил й се стори, че вижда сълзи в очите му. — Аз бях първият — промълви мъжът. — Преди Бърнард. Преди… — Въздъхна и се отпусна назад в стола. — Но това беше много отдавна.

— Ти все още много мислиш за нея.

— Трудно ми е да не мисля. — Той пресуши чашата си и отново я напълни — за трети път. — Всеки път, като те погледна, си мисля: Ето я Маделин, оживяла отново. И си припомням колко много, колко неизразимо много ми липсва… — Той изведнъж се скова и погледна към вратата, където бе застанала Хелена.

— Стига ти толкова за тази вечер, Реджи.

— Това ми е едва третата чаша.

— И колко още ще я последват?

— Доста, ако продължаваш да опяваш.

Хелена влезе в стаята и го хвана за ръката.

— Ела, скъпи. Задържа Берил доста до късно. Време е за лягане.

— Едва един часът е.

— Берил е уморена. Би трябвало да помислиш и за нея.

Реджи погледна гостенката.

— О, да, може би си права. — Стана и приближи до Берил, като леко се олюляваше. Наведе се и я целуна по бузата. Беше влажна целувка, напоена с миризма на бренди и Берил с усилие потисна импулса да се отдръпне. Мъжът се изправи и тя отново зърна сълзи в очите му. — Лека нощ, мила — промълви той. — С нас ще си в пълна безопасност.

Изпълнена със съжаление към стареца, Берил го проследи, докато излезе от библиотеката.

— Просто вече не носи на алкохол както едно време — въздъхна Хелена. — Годините минават, а той забравя, че нещата се променят. Включително и издръжливостта му на пиене. — Усмихна се тъжно на Берил. — Надявам се, че не те е отегчил твърде много.

— Ни най-малко. Говорихме за мама. Той каза, че му напомням за нея.

Хелена кимна.

— Да, наистина приличаш на нея. Разбира се, аз не я познавах така добре като Реджи. — Тя седна на страничната облегалка на стола. — Спомням си първия път, когато я срещнах. Беше на сватбата ми. Маделин и Бърнард бяха там, те самите бяха женени съвсем отскоро. Личеше си дори от начина, по който се гледаха. Прекрасна двойка… — Хелена взе чашата от бренди на Реджи и разчисти масичката. — Когато се срещнахме отново в Париж, бяха минали петнайсет години, а тя изобщо не беше остаряла. Стряскащо бе да я видя толкова непроменена. Когато всички останали чувствахме така остро изминалите години.

Настъпи продължително мълчание. Сетне Берил попита:

— Тя имаше ли любовник? — Въпросът бе зададен толкова тихо, че потъна в мрака на библиотеката.

Последвалото мълчание се проточи дълго и Берил реши, че Хелена не е чула думите й. Ала възрастната жена най-сетне отговори:

— Това не би те изненадало, нали? Маделин наистина бе дарена с тази магия. От която всички останали бяхме лишени. Въпрос на късмет. Това не е нещо, което се усвоява с усилия или учене. То е в гените. Наследство. Като богатството.

— Майка ми не е била родена богата.

— Не й беше нужно. Вместо това бе дарена с тази магия. — Хелена внезапно тръгна към вратата. На прага се обърна и се усмихна на Берил. — До утре. Лека нощ.

— Лека нощ, Хелена.

Берил дълго време остана загледана във вратата, заслушана в отдалечаващите се стъпи на Хелена. Сетне стана, приближи до камината и се взря в тлеещите въглени. Мислите й отново се върнаха към майка й. Дали Маделин бе стояла някога тук, в тази библиотека, в тази къща. Да, разбира се. Реджи бе най-старият й приятел. Сигурно двете двойки са си ходели на гости, както едно време в Англия…

Преди Хелена да убеди Реджи да приеме поста в Париж.

Изведнъж в съзнанието й изплува въпрос: Защо? Имаше ли някаква неназована причина, поради която семейство Вейн бяха напуснали Англия? Хелена бе израснала в Бъкингамшър; домът на предците й беше само на три километра от Четуайнд. Сигурно е било трудно да изостави всичко познато и да се премести в град, където не знаеше дори езика. Човек не предприема така лекомислено подобна стъпка.

Освен ако не бяга от нещо.

Берил вдигна глава. Взря се в нелепата статуетка на камината — пълен нисък мъж, стиснал пушка. Имаше и надпис: „Реджи Вейн — най-вероятно е да простреля собствения си крак. Оръжеен клуб в Тремонт“. До нея бяха подредени куп джунджурии от миналото на Реджи — медал от футболно първенство, стара снимка на отбор по крикет… Съдейки по предметите, това сигурно беше светилището на Реджи, стаята, в която се оттегляше от света. Стаята, в която държеше тайните си.

Берил огледа фотосите, ала никъде не видя снимка на Хелена. Нито на бюрото, нито на рафтовете за книги — факт, който й се стори доста странен, тъй като си спомняше библиотеката на баща си и всички снимки на Маделин, веднага набиващи се на очи. Приближи до черешовото бюро на Реджи и безшумно започна да отваря чекмеджетата. В първото имаше купчина листове, химикалки и кламери. Във второто имаше само тефтерче за адреси и телефони. Затвори чекмеджетата и замислено започна да крачи из стаята. „Тук пазиш най-ценните си съкровища. Спомените, които криеш дори от собствената си съпруга…“

Погледът й спря на малка табуретка, тапицирана с кожа. Беше комплект с един шезлонг, ала бе отместена встрани, където бе напълно безполезна… освен да стъпиш върху нея.

Берил вдигна поглед към махагоновия шкаф до стената. Рафтовете бяха пълни с антикварни книги, подредени зад стъклени витринки. Шкафът бе висок поне два метра и половина и най-отгоре имаше две еднакви купи от китайски порцелан.

Берил бутна табуретката до шкафа, стъпи върху нея и посегна да вземе първата купа. Беше празна и покрита със слой прах. Втората също. Ала като плъзгаше купата на мястото й, тя опря в нещо. Берил протегна ръка, докъдето стигаше и напипа нещо плоско и кожено. Успя да го улови за ръбчето и го свали от шкафа.

Беше фотоалбум.

Отнесе го до камината и седна до гаснещия огън. Там го разтвори на първата снимка. Беше на смеещо се чернокосо момиче. Детето беше около дванайсетгодишно и седеше на люлка, голите й крака висяха надолу, а полата бе набрана около бедрата й. На следващата страница имаше друга снимка — същото момиче, малко по-голямо, облечено празнично, с преплетени в косата цветя. Имаше още снимки, все на същото чернокосо момиче: с ботуши, ловящо риба в потока, махащо от кола, висящо надолу с главата от клона на някакво дърво. И накрая — сватбена снимка. Беше скъсана на две, така че младоженецът липсваше и бе останала само булката.

Берил се взира цяла вечност в лицето, което познаваше от детството си — лицето, което толкова приличаше на нейното. Докосна усмихнатите устни, прокара пръсти по немирните кичури черна коса. Какво ли бе за един мъж да е тъй отчаяно влюбен в една жена. И да я загуби заради друг мъж. Да избяга от спомените си за нея в чужда страна и тя да се появи в същия град. И да открие, че дори след петнайсет години, чувствата остават същите и нищо не може да уталожи копнежа, абсолютно нищо… докато тя е жива.

Берил затвори албума и приближи до телефона. Не знаеше как да се свърже с Ричард, затова набра номера на Домие и чу записано съобщение на френски.

След сигнала рече:

— Клод, Берил е. Трябва веднага да говоря с теб. Мисля, че намерих нови доказателства. Моля те, ела да ме вземеш! Веднага щом… — Тя замълча и ръката й застина на слушалката. Какво беше това прищракване по линията?

Заслуша се за други звуци, ала чу единствено ударите на сърцето си — и тишина. Затвори. Другият апарат, помисли си. Някой бе подслушвал на другия апарат.

Тя бързо скочи на крака. „Не мога да остана тук, не и в тази къща. Не и под този покрив. Не и когато знам, че той може да е бил убиецът.“

Стиснала здраво албума, тя излезе от библиотеката на Реджи и бързо прекоси фоайето. Изключи алармената система и излезе навън.

Нощта бе хладна, звездите блещукаха в ясното небе. Берил огледа двора и видя, че портите са затворени — без съмнение и заключени. Като банков директор в Париж Реджи бе основна мишена за терористите; сигурно бе инсталирал в дома си най-добрата охранителна система.

Трябва да се измъкна оттук, решително си рече тя. Без никой да разбере.

И после какво? Да отиде на стоп до най-близкия полицейски участък? До апартамента на Домие? Където и да било, само да не остава тук.

Огледа отново двора, търсейки вратичка във високите стени, някакъв изход. Забеляза друга врата, но и тя бе заключена. „Не мога да заобиколя, помисли си. Значи ще трябва да се покатеря, за да се прехвърля от другата страна.“ Бързо огледа дърветата и забеляза една ябълка, чиито клони минаваха над стената. Стиснала албума в едната си ръка, тя се покатери на най-ниския клон. Лесно се прехвърли на следващия и продължи нагоре, ала при всяко нейно движение дървото се разлюляваше и ябълките шумно падаха на земята. Качи се на стената, хвърли албума от другата страна и скочи до него. Грабна го и се обърна към пътя.

Ослепителният лъч на електрическо фенерче я накара да застине неподвижно.

— Значи не е бил крадец все пак — рече познат глас. — За бога, какво правиш, Берил?

Примижавайки срещу светлината, Берил различи силуета на Хелена, застанала пред нея.

— Аз… исках да се поразходя. Но портата беше заключена.

— Щях да ти я отворя.

— Не исках да те будя. — Тя отмести поглед от лъча. — Моля те, би ли оставила това фенерче? Очите ме заболяха.

Лъчът бавно слезе надолу и спря на фотоалбума в ръцете на Берил. Младата жена го бе притиснала към гърдите си, надявайки се, че Хелена няма да го разпознае, ала вече бе твърде късно. Беше го видяла.

— Къде беше? — тихо попита Хелена. — Къде го намери?

— В библиотеката — отвърна Берил. Нямаше смисъл да лъже; доказателството беше там, в ръцете й.

— През всички тези години — промълви Хелена. — Запазил го е през всички тези години. А ми се закле…

— Какво, Хелена? Какво се закле?

Настъпи мълчание.

— Че вече не я обича — прошепна възрастната жена. Сетне горчиво се изсмя. — Загубих от един призрак. Беше достатъчно безнадеждно, докато беше жива. Но сега е мъртва и аз вече не мога да се боря. Мъртвите не остаряват. Остават млади и красиви. Идеални.

Берил пристъпи към нея, състрадателно протегнала ръце.

— Те не са били любовници, Хелена. Сигурна съм, че не са били.

— Аз никога не бях достатъчно идеална.

— Но той се е оженил за теб. Сигурно е имало любов…

Хелена отстъпи и гневно отблъсна ръцете на Берил.

— Нямаше любов! Само злоба. Някаква глупава мъжка показност, че не може да бъде наранен. Оженихме се месец след нейната сватба. Аз бях утешителната му награда. Осигурих му всички необходими връзки. И парите. Той с радост ги прие. Но всъщност никога не е искал любовта ми.

Берил отново посегна да я утеши и отново бе гневно отблъсната. Тя тихо рече:

— Време е да продължиш напред, Хелена. Да си създадеш свой живот, без него. Докато все още си млада…

— Той е моят живот.

— Но през всички тези години ти сигурно си знаела! Сигурно си подозирала, че Реджи е бил човекът, който…

— Не беше Реджи.

— Хелена, моля те, помисли!

— Не беше Реджи.

— Бил е обсебен, неспособен да се отърси от нея! Да позволи на друг мъж да я има…

— Аз бях.

Двете думи, произнесени толкова тихо, смразиха кръвта на Берил. Тя се взря в силуета пред себе си, обмисляйки възможност за бягство. Можеше да хукне надолу по пътя, да почука на най-близката врата… Премести тежестта и тъкмо щеше да хукне покрай Хелена, когато чу щракването на предпазител на пистолет.

— Толкова много приличаш на нея — прошепна Хелена. — Когато преди години те видях за първи път в Четуайнд, имах чувството, че тя се е върнала. А сега ще трябва отново да я убия.

— Но аз не съм Маделин…

— Вече няма значение коя си. Защото знаеш. — Хелена вдигна ръка и въпреки мрака, Берил зърна пистолета в ръката й. — Към гаража, Берил — нареди тя. — Отиваме на разходка.