Тес Геритсън
По техните стъпки (10)

Девета глава

— Това е лудост — заяви Ричард. — Неприемлив риск.

Без да обърне особено внимание на думите му, Берил приближи до гардероба и огледа дрехите си.

— Според теб какво ще бъде подходящо за тази вечер? Официално или не чак толкова?

— Ще си сред хора — продължи Ричард. — Прием в галерия! Ще бъдеш на обществено място.

Берил извади черна копринена рокля и се обърна към огледалото.

— Обществените места са най-безопасни — отбеляза тя.

— Би трябвало да стоиш тук! Вместо това ти обикаляш града…

— Ти също.

— Имах работа…

— Аз също — рече тя и тръгна към спалнята.

Той понечи да я последва, ала спря на прага, щом я видя да се съблича. Извърна се и облегна гръб на рамката на вратата.

— Не мисля, че яденето в някакъв треторазреден ресторант е било толкова неотложно! — подхвърли той през рамо.

— Беше още по-долнопробен. Но пак беше по-добре от яйца и мухлясал хляб.

— Ти си като капризна котка, знаеш ли? По-скоро би умряла от глад, отколкото да хапнеш храна от консерва като всяка друга котка.

— Прав си. Аз съм разглезена персийка и си искам сметаната с пилешки дробчета.

— Щях да ти донеса ядене. Включително и котешка трева.

— Ти не беше тук.

И това беше грешката му, осъзна той. Дори за секунда не можеше да остави тази жена сама. Беше прекалено непредсказуема. Не, всъщност беше доста предсказуема. Правеше точно обратното на това, което той желаеше.

А тази вечер той искаше тя да остане в апартамента. Ала вече я чуваше да навлича черната рокля, тихото шумолене на плата върху чорапите й, затварянето на ципа. С усилие прогони образите, които тези звуци извикаха в съзнанието му — дългите й крака, извивката на бедрата… Стисна зъби, ядосан на нея, на себе си, на начина, по който събитията и страстите излизаха от контрол.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тя.

Той се извърна и я зърна до себе си. Бе застанала с гръб и бе вдигнала косата от шията си.

— Теленото копче — добави тя и прехвърли косата си на едното рамо. Мъжът вдъхна лекото ухание на шампоан. — Не мога да го закопчея.

Ричард затвори копчето и плъзна поглед по голите й рамене.

— Откъде взе тази рокля? — попита той.

— Донесох я от Четуайнд. — Тя приближи до тоалетката и сложи обеците си. Копринената рокля очертаваше всяка извивка на тялото й. — Защо питаш?

— Роклята е на Маделин. Нали?

Берил се извърна и го погледна.

— Да, така е — отвърна тихо. — Притеснява ли те това?

— Просто… приляга ти съвсем точно.

— И ти се струва, че си зърнал призрак.

— Помня тази рокля. Видях я с нея на един прием на посолството. — Той замълча. — Господи, наистина е малко зловещо как роклята изглежда като ушита за теб.

Тя бавно приближи към него, без да откъсва поглед от лицето му.

— Ричард, аз не съм тя.

— Зная.

— Без значение колко силно желаеш тя да се върне…

— Нея ли? — Той я хвана за китките и я привлече към себе си. — Когато те погледна, виждам само Берил. Разбира се, забелязвам приликата. Косата, очите. Но ти си тази, която гледам. Която искам. — Наведе се и нежно я целуна по устните. — Ето защо искам да останеш тук тази вечер.

— Като твоя затворничка? — промълви тя.

— Ако се налага. — Целуна я отново и плъзна устни по шията й, по нежната, деликатно ухаеща кожа.

— Тогава ще трябва да ме завържеш… — прошепна Берил.

— Каквото поискаш.

— … защото няма друг начин да ме задържиш тук тази вечер. — Тя се засмя, изтръгна се от хватката му и влезе в банята.

Ричард потисна стона си. От прага я проследи как вдигна косата си.

— Всъщност какво точно очакваш да излезе от това събитие? — попита той.

— Човек никога не знае. Това му е забавното при разузнаването, нали? Да държиш очите и ушите си отворени и да видиш какво ще се появи. Смятам, че вече научихме доста за Франсоа. Знаем, че има сестра, която е болна. Което означава, че Франсоа е имал нужда от пари. С работата си като портиер в художествена галерия не е можел да плати за всички грижи, от които се е нуждаела. Вероятно е бил отчаян, готов на всичко за пари. Дори да се превърне в наемен убиец.

— Логиката ти е неоспорима.

— Благодаря.

— Но планът ти за действие е безумен. Не е нужно да поемаш такъв риск…

— Но ще го направя. — Обърна се към него, царствено прибрала косата си на кок. — Някой иска да убие мен и Джордан. И аз ще бъда там тази вечер. Идеална мишена.

Какво прекрасно създание е тя, помисли си Ричард. Невероятна кръв, гените на Бърнард и Маделин. Смята се за недосегаема.

— Това е планът, нали? — попита той. — Да изкушиш убиеца да действа?

— Ако това е нужно, за да спася Джордан.

— А какво ще спре убиеца?

— Моите двама телохранители. И ти.

— Аз не съм безпогрешен, Берил.

— Достатъчно добър си.

— Възможно е да направя грешка. Може нещо да отвлече вниманието ми.

— Имам ти доверие.

— Но аз нямам доверие в себе си! — Той раздразнено започна да крачи из стаята. — От години не съм в бизнеса. Загубил съм тренинг, не съм във форма. Аз съм на четирийсет и две, Берил, и рефлексите ми не са като едно време.

— Снощи ми се сториха доста бързи.

— Излезеш ли от тази врата, не мога да гарантирам безопасността ти.

Тя приближи към него и го погледна в очите.

— Работата е там, Ричард, че никъде не можеш да гарантираш безопасността ми. Тук, навън на улицата, на приема на художествената галерия. Където и да съм, винаги има шанс нещата да се объркат. Ако остана в този апартамент, ако се взирам в стените, мислейки за нещата, които могат да се случат, ще полудея. По-добре да изляза. Да правя нещо. Джордан не е в състояние да го стори, значи оставам аз.

— Да се изложиш като примамка?

— Единствената ни нишка е един мъртвец — Франсоа. Някой го е наел, Ричард. Някой, който може да има връзка с галерия „Аника“.

Ричард замислено се взря в нея. „Права е, разбира се. Аз стигнах до същия извод. Достатъчно умна е, за да знае точно какво трябва да се направи. И твърде неспокойна, за да го стори.“ Той приближи до нощното шкафче и взе глока. Това беше всичко, с което можеше да я защити. Стори му се малък и незначителен срещу всички опасности, които дебнеха навън.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.

Той се извърна и я погледна.

— Нима смяташе, че ще те оставя да отидеш сама.

Усмивката й бе толкова уверена, че го изплаши. Беше едновремешната усмивка на Маделин. Маделин, която бе също толкова уверена в себе си.

Ричард пъхна глока в кобура под мишницата си.

— Ще бъде до теб, Берил. През цялото време.

 

 

Антъни Съдърланд бе застанал гордо като император до бронзовата скулптура на мадоната с чакала. Беше облечен в лилава риза, черни кожени панталони и ботуши от змийска кожа. Не изглеждаше зашеметен от проблясващите светкавици на фотоапаратите. Критиците бяха поразени от експозицията.

— Страховито.

— Разтърсващо.

— Образи, твърде далече от конвенционалните.

Такива бяха коментарите, които Берил дочу, докато се разхождаше из галерията.

Двамата с Ричард спряха да погледнат друга бронзова творба на Антъни. На пръв поглед приличаше на две голи фигури, слети в любовна прегръдка. Отблизо обаче се различаваха мъж и жена, които се изяждаха един друг.

— Мислиш ли, че това е алегория на брака? — попита познат глас. Беше Реджи Вейн, който държеше чаша шампанско в едната си ръка и чиния с ордьоври в другата. Наведе се и с обич целуна Берил по бузата. — Изглеждаш зашеметяващо тази вечер, мила. Майка ти щеше да се гордее с теб.

— Реджи, нямах представа, че се интересуваш от модерно изкуство — рече Берил.

— Не се интересувам. Хелена ме довлече тук. — Той с отвращение огледа тълпата. — Господи, мразя подобни неща. Но семейство Сейнт Пиер щяха да идват и разбира се, Мари винаги настоява Хелена да се появи, просто за да й прави компания. — Той остави празната чаша от шампанско върху бронзовата скулптура и се разсмя от ефекта. — Подобрение, не бихте ли казали? Щом като ще се изяждат, малко шампанско ще им дойде добре да преглъщат по-лесно.

Една елегантно облечена жена мина покрай тях и грабна чашата.

— Проявете по-голямо уважение към творбите, господин Вейн — скара се тя.

— О, не съм проявил неуважение, Аника — отвърна Реджи. — Просто реших, че има нужда от малко хумор.

— Идеална е точно в този си вид. — Аника избърса фигурите със салфетката си и се отдръпна да им се възхити. — Хуморът ще развали посланието.

— И какво е посланието? — попита Ричард.

Жената се обърна към него и любопитно повдигна вежди.

— Посланието е, че моногамията е унищожителна — рече тя, настойчиво загледана в Ричард.

— Това е бракът, да — подхвърли Реджи.

— Но свободната любов — продължи жената, — любовта без ограничения, отворена към всички удоволствия — това е положителна сила.

— Такова ли е тълкуванието на Антъни на тази творба? — попита Берил.

— Така я тълкувам аз. — Аника се обърна към Берил. — Приятелка ли сте на Антъни?

— Позната. На него и на майка му, Нина.

— Къде е Нина, между другото? — попита Реджи. — Човек би помислил, че ще е насред сцената за славната нощ на своя Антъни.

Реджи изимитира Нина толкова сполучливо, че Берил се разсмя. Да, когато царица Нина искаше публика, трябваше само да даде някое стилно парти и публиката неизменно се появяваше. Дори горката Мари Сейнт Пиер, току-що излязла от болницата, бе дошла. Тя седеше в един ъгъл с Хелена Вейн, двете жени се бяха сгушили като врабчета сред сборище на пауни. Разбираемо бе, че са толкова близки приятелки; и двете бяха болезнено невзрачни, и двете не бяха щастливо омъжени. Тази вечер бе съвсем очевидно, че браковете им не бяха успешни. Съпрузите Вейн се избягваха взаимно, Хелена стоеше в своя ъгъл и хвърляше раздразнени погледи, Реджи бе застанал колкото се може по-далече. Що се отнася до Мари Сейнт Пиер — в момента съпругът й не се виждаше никъде.

— Значи това е възхваляване на свободната любов, така ли? — попита Реджи, загледан одобрително в бронзовата скулптура.

— Аз така я виждам — отвърна Аника. — Как би трябвало да обичат един мъж и една жена.

— Съгласен съм — въодушевено подхвърли Реджи. — Пълна забрана на брака.

Аника изгледа предизвикателно Ричард.

— А вие какво мислите, господин…

— Улф — каза Ричард. — Боя се, че аз не съм съгласен. — Той подхвана Берил за лакътя. — Извинете ни, моля. Все още не сме разгледали цялата колекция.

Щом я поведе към витата стълба, Берил прошепна:

— Горе няма какво да се види.

— Искам да проверя горните етажи.

— Всички творби на Антъни са на първия етаж.

— Преди минути видях Нина да се измъква нагоре по стълбите. Искам да разбера какво е намислила.

Двамата се качиха до втория етаж на галерията. Спряха на площадката и погледнаха към тълпата долу. Аника бе застанала в центъра на вниманието заедно с Антъни, двамата се прегърнаха и целунаха под аплодисментите на присъстващите.

— А, свободна любов — въздъхна Берил. — Тя очевидно разполага с доста примери.

— Виждам.

— Горкият Ричард. На работа е и не може да се възползва.

— По-скоро се страхувам да се възползвам. Тя жив ще ме изяде. Също като бронзовата статуя.

— Не се ли изкушаваш? Поне малко?

Той я погледна развеселено.

— Хвърляш ми стръв, Берил.

— Така ли?

— Точно така. Знам точно какво си намислила. Подлагаш ме на изпитание. Караш ме да докажа, че не съм като твоя приятел хирурга. Който, както намекна, също е вярвал в свободната любов.

— Това ли правя?

— Имаш право да го сториш. — Той леко стисна ръката й и сведе поглед към тълпата.

Винаги е нащрек, винаги ме наблюдава, помисли си тя. Бих му поверила живота си. Но сърцето? Все още не знам…

Долу бяха започнали да свирят двама музиканти. Под звуците на китара и флейта, Берил изведнъж усети някой да я наблюдава. Погледна към хората, скупчили се около бронзовите статуи и зърна Антъни Съдърланд, застанал до мадоната с чакала. Гледаше право в Берил. И в очите му се четеше хладна пресметливост.

Берил инстинктивно се отдръпна от парапета.

— Какво има? — попита Ричард.

— Антъни. Начинът, по който ме гледа.

Ала Антъни вече бе отместил поглед и се ръкуваше с Реджи Вейн. Странен младеж, помисли си Берил. Що за мозък ще роди подобни кошмарни видения? Жени, кърмещи чакали. Двама души, които се изяждат. Толкова трудно ли бе да израснеш като син на Нина Съдърланд?

Двамата с Ричард се разходиха по втория етаж на галерията, ала не откриха и следа от Нина.

— Защо толкова искаш да я намериш? — попита Берил.

— Странен бе начинът, по който се качи по стълбите. Очевидно опитваше да се измъкне незабелязано.

— Но ти я забеляза.

— Заради роклята. Не можеш да сбъркаш любимите й мъниста.

Двамата приключиха обиколката на втория етаж и се насочиха към третия. Все така нямаше ни следа от Нина.

Ала докато вървяха по площадката, музикантите на първия етаж внезапно спряха да свирят. Във внезапно настъпилата тишина, Берил чу гласа на Нина — няколко високо произнесени думи — преди да го снижи до шепот. Отговори й тих мъжки глас.

Гласовете идваха откъм нишата отпред.

— Не може да се каже, че съм била нетърпелива — рече Нина. — Или че не съм се опитала да проявя разбиране.

— Зная. Зная…

— Знаеш ли какво беше за мен? За Антъни? Имаш ли представа изобщо? Да чакам да вземеш решение през всички тези години.

— Получаваше всичко, каквото поискаш.

— О, какво щастие за нас! Боже, колко щедро от твоя страна!

— Момчето получи най-доброто — изпълнявах всичките му желания. Сега е на двайсет и една. Задълженията ми приключват.

— Напротив. Едва сега започват.

Ричард дръпна Берил зад ъгъла в мига, в който Нина излезе от нишата. Тя профуча покрай тях, прекалено ядосана, за да забележи публиката. Чуха токчетата й да тропат надолу по стълбите.

Миг по-късно от нишата се появи друга фигура, мъжът вървеше като старец.

Беше Филип Сейнт Пиер.

Той стигна до парапета и се загледа в тълпата долу. Сякаш се изкушаваше да пробва падането от третия етаж. Сетне въздъхна дълбоко и последва Нина надолу по стълбите.

Долу, на първия етаж, тълпата започваше да оредява. Антъни вече си беше тръгнал; семейство Вейн също. Мари Сейнт Пиер обаче все още стоеше в ъгъла, изоставената съпруга чакаше мъжа си. В другия край на помещението Филип отпиваше от чаша с шампанско. А между тях бе отвратителната скулптура, бронзовите мъж и жена, които се изяждаха живи. Берил си помисли, че Антъни е изобразил истината. Че ако хората не са внимателни, любовта може да ги погълни, да ги унищожи. Както бе унищожила Мари. Образът на Мари Сейнт Пиер, застанала сама и нещастна в ъгъла, преследваше Берил по целия път обратно към апартамента. Мина й през ума колко е трудно да си съпруга на политик — винаги достойна и приятна, винаги подкрепяща, никога капризна. И през цялото време съзнаваща, че съпругът й е влюбен в друга жена.

— Сигурно е знаела. От години — тихо рече Берил.

Ричард не отмести поглед от пътя, докато караше обратно към Паси.

— Кой?

— Мари Сейнт Пиер. Сигурно е знаела за съпруга си и Нина. Всеки път, щом погледне младия Антъни, вижда приликата. Колко ли я е боляло. И въпреки това го е търпяла.

— А също и Нина — добави Ричард.

Берил се облегна назад. Беше озадачена. Да, търпяла е и Нина. И именно това не можеше да разбере. Как можеше да се държи толкова любезно, толкова учтиво към любовницата на съпруга си. Към незаконния му син…

— Смяташ, че Антъни е син на Филип?

— Това имаше предвид Нина, разбира се. Всички тези приказки за задълженията на Филип. Ставаше дума за Антъни. — Тя замълча. — Художественото училище сигурно е много скъпо.

— И през годините Филип сигурно е платил доста, за да издържа момчето. Да не говорим за Нина, която има доста екстравагантен вкус, меко казано. Пенсията й на вдовица не може да е стигала за… — Той внезапно млъкна.

— Какво има? — попита Берил.

— Изведнъж ми хрумна нещо за съпруга й, Стивън Съдърланд. Той се самоуби месец след смъртта на родителите ти — скочи от един мост.

— Да, ти ми каза.

— През всичките тези години смятах, че смъртта му е свързана със случая Делфи. Подозирах, че той е бил двойният агент и се е самоубил, щом е решил, че ще бъде разкрит. Ами ако причините да скочи от моста са били изцяло лични?

— Бракът му.

— И малкият Антъни. Разбрал е, че момчето изобщо не е негов син.

— Но ако Стивън Съдърланд не е бил Делфи…

— Тогава се връщаме отново към неизвестен човек.

Неизвестен човек. Което означава, че е възможно все още да е жив. И да се бои, че ще бъде разкрит.

Тя инстинктивно хвърли поглед през рамо да провери дали не ги следят. Точно зад тях бе пежото с двамата френски агенти; отзад се виждаше само поток от анонимни фарове. Ричард беше прав, помисли си тя. Трябваше да си остане в апартамента. Да не се набива на очи, изобщо да не се показва пред хора. Куп хора може да са я забелязали днес следобед. А може някой да я следеше и в момента някъде сред морето от фарове. Изведнъж й се прииска да е вече в безопасност в жилището, заобиколена от четири стени. Това пътуване до Паси започна да й се струва безкрайно, пътешествие през мрака, изпълнен с опасности.

Когато най-сетне спряха пред сградата, Берил нямаше търпение да влезе и понечи веднага да слезе от колата. Ричард я дръпна вътре.

— Не излизай още — рече. — Остави агентите първо да я проверят.

— Нали не смяташ, че…

— Това е предпазна мярка. Стандартна процедура.

Берил проследи как двамата френски агенти изкачват стъпалата и отключват входната врата. Единият остана на пост отпред, а другият изчезна във вътрешността.

— Но как може някой да е разбрал за апартамента? — попита Берил.

— Връщане на услуги. Изтичане на информация.

— Нали не смяташ, че Клод Домие…

— Не се опитвам да те плаша, Берил. Просто съм убеден, че трябва да бъдем предпазливи.

Тя проследи как лампите в апартамента светнаха. Първо във всекидневната, после в спалнята. Най-сетне мъжът на стъпалата им даде сигнал, че всичко е наред.

— Добре, трябва да е чисто — каза Ричард и излезе от колата. — Да вървим.

Берил стъпи на тротоара. Извърна се към сградата и…

… беше запратена обратно към колата от експлозия, която разтърси земята. Дъжд от стъкла се посипа по улицата. Само след секунди небето бе огряно от пламъците, лумнали през счупените прозорци. Берил се свлече на земята, ушите й все още звъняха от взрива. Вцепенено се втренчи в огнените езици, които прорязваха мрака.

Не чуваше виковете на Ричард, не си даде сметка, че е приклекнал до нея, докато не усети дланите му върху лицето си.

— Добре ли си? — извика той. — Берил, погледни ме!

Тя кимна отпаднало. Сетне погледът й се отмести към входа, към тялото на френския агент, проснато близо до стъпалата.

— Не мърдай! — извика Ричард и се отдалечи от нея. Спусна се към падналия мъж и приклекна да провери пулса му. Само след миг отново бе до Берил. — Качвай се в колата — нареди той.

— Ами агентите?

— Онзи там е мъртъв. За другия изобщо няма надежда.

— Не може да си сигурен!

— Качвай се в колата! — нареди Ричард. Отвори вратата и буквално напъха Берил вътре. Заобиколи до мястото на шофьора и седна зад волана.

— Не можем просто да ги оставим тук! — извика Берил.

— Ще се наложи. — Той запали двигателя и потегли.

Отминаваха улица след улица. Ричард караше като луд, но Берил бе твърде вцепенена, за да изпита страх, твърде объркана, за да се съсредоточи върху каквото и да било, освен реката от стопове, простираща се пред тях.

— Джордан — прошепна тя. — Какво ще стане с Джордан?

— Сега трябва да мисля за теб.

— Открили са апартамента. Могат да се доберат до него!

— Ще се погрижа за това по-късно. Първо трябва да те отведа на безопасно място.

— Къде?

— Ще измисля нещо. Някъде.

Някъде. Тя се взря в блещукащия в нощта Париж. Океан от светлини. Милион места, където да се скриеш. Или да умреш.

Потрепери и се сви на седалката.

— А после какво? — прошепна. — Какво ще се случи?

Ричард я погледна.

— Ще напуснем Париж. И страната.

— Имаш предвид… ще се приберем у дома?

— Не. В Англия също няма да си в безопасност. — Той се извърна назад към пътя. Колата сякаш подскачаше в мрака. — Отиваме в Гърция.

 

 

Домие вдигна телефона на второто позвъняване.

— Ало?

В слушалката изръмжа познат глас.

— Какво става, по дяволите?

— Ричард? — рече Домие. — Къде си?

— На сигурно място. Ясно ти е защо няма да ти го разкрия.

— А Берил?

— Невредима е. Макар че не мога да кажа същото за двамата ти агенти. Кой знаеше за апартамента, Клод?

— Само моите хора.

— Кой друг?

— На никой друг не съм казал. Трябваше да е достатъчно безопасно.

— Явно си сгрешил. Някой е разбрал.

— И двамата сте излизали по-рано днес. Някой от вас може да е бил проследен.

— Не съм бил аз.

— Берил тогава. Не трябваше да й позволяваш да излиза от сградата. Възможно е да са я забелязали в галерия „Аника“ днес следобед и да са я проследили до апартамента.

— Моя грешка. Прав си, не трябваше да я оставям сама. Не мога да си позволя повече грешки.

Домие въздъхна.

— Двамата с теб се познаваме отдавна, Ричард. Сега не е моментът да престанем да си вярваме.

От другата страна настъпи кратко мълчание.

— Съжалявам, но нямам избор, Клод — рече най-сетне Ричард. — Ще се покрием.

— Тогава няма да мога да ти помагам.

— Ще се справим сами. Без помощта ти.

— Чакай, Ричард…

Ала връзката вече беше прекъснала. Домие се втренчи в слушалката, сетне бавно затвори телефона. Нямаше смисъл да се опитва да проследи обаждането; Ричард със сигурност се бе обадил от обществен телефон, и то далече от мястото, където бе отседнал. Навремето той беше професионалист; познаваше триковете на занаята.

Може би това щеше да спаси живота им.

— Късмет, приятелю — промълви Домие. — Боя се, че наистина ще имаш нужда от това.

 

 

Ричард рискува да проведе още един разговор от обществения телефон, този път до Вашингтон, окръг Колумбия.

Бизнес партньорът му вдигна с обичайното си ръмжене:

— Сахаров.

— Ники, аз съм.

— Ричард? Как е красивият Париж? Добре ли си прекарваш?

— Отвратително. Виж, не мога да говоря дълго. Загазил съм.

Ники въздъхна.

— Защо ли не съм изненадан?

— Става дума за стария случай Делфи. Помниш ли? Париж, седемдесет и трета година. Къртицата в НАТО.

— А, да.

— Делфи оживя отново. Имам нужда от помощта ти, за да го идентифицирам.

— Аз работех в КГБ, Ричард. Не в Щази.

— Но си имал връзки с източногерманците.

— Не преки. Контактите ми с агентите на Щази бяха твърде малко. Източногерманците предпочитаха… да работят независимо.

— Тогава кой би могъл да знае за Делфи? Трябва да има някоя стара свръзка, от която би могъл да изпомпаш информация.

Настъпи мълчание.

— Може би…

— Да?

— Хайнрих Лайтнер — рече Сахаров. — Той би могъл да ти каже. Наблюдаваше операциите на Щази в Париж. Не беше оперативен агент — никога не е напускал Източен Берлин. Но би трябвало да е запознат с работата на Делфи.

— Добре, той е човекът, с когото ще говоря. Как да се добера до него?

— Това е трудното. Той е в Източен Берлин…

— Няма проблем. Ще отидем до там.

— … в строго охраняван затвор.

Ричард изстена.

— Това е проблем. — Извърна се и се загледа към перона на метрото през вратата на телефонната кабина. — Трябва да вляза и да се срещна с него, Ники.

— Ще ти трябва одобрение. Ще отнеме дни. Документи, подписи…

— Значи трябва да ги получа. Виж дали ще успееш да се обадиш тук-там и да ускориш нещата.

— Не гарантирам.

— Разбирам. И още нещо. Опитваме да се свържем с Хю Тависток. Сякаш е изчезнал. Чул ли си нещо за това?

— Не. Но ще проверя източниците си. Нещо друго.

— Ще те уведомя.

— Боях се, че точно това ще кажеш — изръмжа Сахаров.

Ричард затвори. Излезе от кабината и огледа перона. Не забеляза нищо подозрително, само обичайния поток от нощни пътници — двойки, хванати за ръка, студенти с раници.

На станцията пристигна влак. Ричард се качи, пропътува три спирки и слезе. Постоя на перона няколко минути, оглеждайки тълпата. Не зърна познато лице. Доволен, че не е бил проследен, той се качи на друг влак и стигна до Източната гара. Там слезе, напусна станцията и бързо закрачи към пансиона.

Завари Берил все още будна, седнала на фотьойл до прозореца. Бе загасила лампите и в тъмнината се очертаваше само силуетът й на фона на нощното небе. Ричард затвори и заключи вратата.

— Берил? — попита. — Всичко наред ли е?

Стори му се, че долови кимването й. А може би просто брадичката й помръдна, когато въздъхна?

— Тук ще бъдем в безопасност — увери я той. — Поне за тази нощ.

— А утре? — долетя тихият въпрос.

— Ще се тревожим за това, когато му дойде времето.

Тя се облегна на възглавниците и се втренчи право пред себе си.

— Така ли е било навремето за теб, Ричард? Когато си работил за разузнаването? Живял си ден за ден, не си смеел да мислиш за бъдещето?

Той бавно приближи към стола й.

— Понякога беше така. Понякога не бях сигурен, че утрешният ден ще настъпи.

— Липсва ли ти този начин на живот? — Тя го погледна.

Макар да не виждаше лицето й, Ричард усети, че го наблюдава.

— Оставих този живот зад себе си.

— Но липсва ли ти? Вълнението? Прекрасното обещание за насилие?

— Берил. Берил, моля те. — Той посегна да хване ръката й; беше като буца лед в дланта му.

— Не се ли забавляваше, поне малко?

— Не. — Той замълча. Сетне добави тихо: — Да. За кратко. Когато бях много млад. Преди всичко да стане прекалено истинско.

— Като тази вечер. Тази вечер за мен беше истинско. Когато видях агента да лежи там… — Тя преглътна мъчително. — Днес следобед тримата обядвахме заедно. Те ядоха телешко. И бутилка вино, и сладолед. Успях да ги разсмея… — Берил извърна поглед.

— Отначало прилича на игра — каза Ричард. — Измислена война. Но после осъзнаваш, че куршумите са истински. Хората също. — Той задържа ръката й в своята, прииска му се да я стопли, да я стопли цялата. — Точно това ми се случи. Изведнъж всичко стана твърде истинско. А имаше и една жена…

Берил застина, чакаше, слушаше.

— Обичаше ли я? — попита тихо.

— Не, не я обичах. Но я харесвах много. Случи се в Берлин преди падането на стената. Опитвахме се да прехвърлим един информатор на Запад. И моята партньорка попадна в капан от другата страна. Часовоят я забеляза. Стреля. — Той вдигна ръката на Берил към устните си, целуна я, задържа я.

— Тя… не оживя ли?

Ричард поклати глава.

— И вече не беше измислена игра. Виждах тялото й да лежи в неутралната зона. И не можех да я достигна. Наложи се да я оставя там, на онези от другата страна… — Той пусна ръката й. Приближи до прозореца и се загледа в блещукащите светлинки на Париж. — Тогава напуснах бизнеса. Не исках на съвестта ми да лежи още една смърт. Не исках да се чувствам… отговорен. — Той се извърна към нея. На слабата улична светлина лицето й изглеждаше бледо, почти прозрачно. — Точно затова ми е толкова трудно, Берил. Защото знам какво може да се случи, ако направя грешка. Защото знам, че животът ти зависи от това, което ще предприема.

Берил дълго време стоя неподвижно, загледана в него. Усещаше погледа му в мрака. Искрата на привличането припука помежду им като огън. Ала тази вечер имаше нещо повече, нещо, което преминаваше отвъд страстта.

Тя стана от стола. Макар мъжът да не помръдна, Берил усещаше изгарящия му поглед. Чу как рязко си пое въздух, когато докосна страната му.

— Ричард — прошепна тя. — Желая те.

Той я грабна в обятията си. Никоя друга прегръдка, никоя целувка не бе я оставяла без дъх както сега. Ние сме като бронзовата двойка, помисли си Берил. Жадни един за друг. Изяждащи се един друг.

Ала това бе угощение на любовта, не унищожение.

Устните му се плъзнаха по шията й. Тя усещаше всяка ласка на ръцете му през меката коприна на роклята си. О, господи, след като я подлудяваше така с дрехите, какво ли сладко мъчение щеше да изпита при допира до голата си плът?

Той свали ципа на роклята и бавно я плъзна по раменете й.

Платът се свлече по бедрата й и падна на пода. Устните му се спуснаха по гърдите, надолу към корема. Тя потръпна от удоволствие, зарови пръсти в косата му и простена:

— Не е честно…

— Всичко е честно — промълви мъжът и плъзна чорапите й надолу по бедрата. — В любов и на война…

Когато я съблече напълно, тя вече не бе в състояние нито да протестира, нито да говори. Бе загубила напълно чувство за време и пространство; съществуваше единствено мракът, горещите ласки и желанието, което я разтърсваше. Нямаше представа как стигнаха до леглото. Нетърпеливо се отпусна на матрака и притегли мъжа към себе си. Жадни един за друг, помисли си, когато мъжът впи устни в нейните. Изяждащи се един друг.

И като двама прегладнели, те запируваха.

Той потърси ръцете й и сплете пръсти с нейните, когато телата им се сляха, разтърсени от екстаз. Дори когато последните тръпки на желанието утихнаха, той все още държеше ръцете й. Бавно ги освободи и обхвана лицето й. Нежно целуна устните й, клепачите.

— Следващия път — прошепна — ще го направим по-бавно. Няма да бъде толкова припряно, обещавам.

— Нямам оплаквания — усмихна се тя.

— Никакви ли?

— Абсолютно никакви. Но следващия път…

— Да?

Тя изви тяло под неговото, претърколи се заедно с него и го притисна под себе си.

— Следващия път — промълви и притисна устни към гърдите му — е мой ред да те измъчвам.

Той изстена и я целуна по корема.

— Ще се редуваме ли?

— Ти сам го каза. Всичко е честно…

— … в любов и на война — засмя се Ричард и зарови пръсти в косата й.

 

 

Срещнаха се на обичайното място, в склада зад галерия „Аника“. До стените бяха наредени десетки сандъци, пълни с картини и скулптури на бъдещи художници, повечето без съмнение бездарни аматьори, надяващи се на място върху стената в галерията. „Но кой всъщност може да каже кое е изкуство и кое — боклук“, помисли си Амиел Фош, оглеждайки помещението, пълно със затворени в сандъци мечти. „За мен всичко е еднакво. Боя и платно.“

Фош се извърна, щом вратата на склада се отвори.

— Бомбата избухна по план — рече той. — Работата е свършена.

— Работата не е свършена — дойде отговорът. Антъни Съдърланд изникна от мрака и пристъпи в склада. Трясъкът от затръшнатата врата, отекна в голия бетонен под.

— Исках да неутрализираш жената. Тя все още е жива. А също и Ричард Улф.

Фош се втренчи в Антъни.

— Беше със закъснител, нагласен за две минути след влизането! Не може сама да се е взривила.

— Въпреки това все още са живи. Дотук списъкът на успехите ти е катастрофален. Не можа да довършиш дори това глупаво същество, Мари Сейнт Пиер.

— Ще се погрижа за госпожа Сейнт Пиер…

— Остави я! Искам мъртви двамата Тависток! Господи, те са като котки! Имат по девет живота.

— Джордан Тависток все още е в ареста. Мога да уредя…

— Джордан ще почака малко. Не може да навреди оттам, където се намира. Но с Берил трябва да побързаш. Предполагам, че двамата с Улф ще напуснат Париж. Открий ги.

— Как?

— Ти си професионалистът.

— Ричард Улф също — рече Фош. — Трудно ще бъде да го открия. Не мога да върша чудеса.

Настъпи продължително мълчание. Фош наблюдаваше как другият крачи покрай сандъците. Това момче не е като майка си, помисли си. Достатъчно безмилостен е, за да доведе нещата докрай. И дори не трепва пред последствията.

— Не мога да търся на сляпо — рече Фош. — Трябва ми някаква следа. В Англия ли ще отидат?

— Не, не в Англия. — Антъни внезапно спря. — В Гърция. Остров Парос.

— Значи ли това… при семейство Ридо?

— Улф ще опита да се свърже с тях. Сигурен съм. — Антъни изсумтя с отвращение. — Майка ми трябваше да се погрижи за Ридо преди години. Е, все още има време да успеем.

Фош кимна.

— Тръгвам за Парос.

 

 

След като Фош си тръгна, Антъни Съдърланд остана сам в склада, загледан в сандъците. Толкова много надежди и мечти са заключени тук, помисли си. Но не и моите. Моите са изложени, за да ги видят всички и да им се възхищават. Творбите на тези жалки скапаняци може да гният вечно. Но аз съм събитието на Париж. Необходим бе не само талант, не само късмет. Необходима бе помощта на парите на Филип Сейнт Пиер. Пари, които щяха да секнат в мига, в който майка му бъдеше разкрита.

„Баща ми Филип“, разсмя се Антъни. Неподозиращ нищо след всички тези години. Трябва да призная заслугата на прекрасната си майка — тя знае как да ги държи в плен на магията си.

Ала женските умения стигаха дотук.

Само да беше разчистила всичко преди години. Вместо това тя бе оставила живи свидетели, дори бе платила на мъжа да напусне страната. И докато беше жив, този свидетел бе като бомба със закъснител, тиктакаща на някой хубав гръцки остров.

Антъни напусна склада, тръгна по улицата и се качи в колата си. Време беше да се прибира вкъщи. Не трябваше да държи майка си будна; Нина се тревожеше за него. Той се стараеше да не я разстройва. В края на краищата тя бе единственият човек на света, който го обичаше истински. Разбираше го.

Двамата сме си лика-прилика, помисли си той с усмивка. Запали колата и потегли в нощта.

 

 

Дойдоха да го изведат от килията му в девет часа сутринта. Нямаше обяснения, само дрънчене на ключове и рязка заповед на френски.

И сега какво, запита се Джордан, докато следваше пазача по коридора към стаята за посещения. Пристъпи вътре, премигвайки на светлината на флуоресцентните лампи.

В стаята чакаше Реджи Вейн, който посочи на Джордан близкия стол.

— Сядай. Изглеждаш ужасно, момчето ми.

— Така се и чувствам — рече Джордан и се свлече в стола.

Реджи също седна, наведе се напред и заговорнически прошепна:

— Донесох всичко, каквото поиска. Зад ъгъла има прекрасно магазинче. Донесох яхния от патица. И няколко франзели. — Той му подаде хартиения плик под масата. — Добър апетит.

Джордан надникна в плика и ахна от задоволство.

— Реджи, старче, ти си светец.

— Бях взел и малко гарнитура с праз, но ченгето отпред реши да се почерпи.

— А вино? Успя ли да намериш една-две бутилки?

Реджи плъзна под масата още един хартиен плик, в който весело звъннаха бутилки.

— Разбира се. Божоле и доста добро пино ноар. С капачки на винт обаче, боя се, че не позволяват да се внесе тирбушон. И ще трябва да предадеш бутилките веднага щом ги изпразниш. Стъкло, нали разбираш.

Джордан доволно погледна божолето.

— За бога, как успя, Реджи?

— Просто почесах няколко сърбящи длани. А, за книгите, които поиска — Хелена ще ги донесе следобед.

— Супер! — Джордан уви плика около бутилките. — Щом трябва да съм в затвора, нека поне го превърна в цивилизовано изживяване. — Той вдигна поглед към Реджи. — А какви са последните новини? От вчера нямам вест от Берил.

— Боях се от този въпрос — въздъхна Реджи.

— Какво се е случило?

— Смятам, че двамата с Улф са напуснали Париж. След експлозията снощи…

— Какво?!

— Научих го от Домие тази сутрин. Снощи е бил взривен апартаментът, където бе отседнала Берил. Двама френски агенти са убити. Улф и сестра ти са добре, но ще изчезнат за известно време, като напуснат страната.

Джордан облекчено въздъхна. Слава богу, Берил щеше да се скрие. Една от тревогите му отпадаше.

— Ами експлозията? — попита той. — Какво казва Домие?

— Според хората му има известни сходства.

— С какво?

— С бомбата в жилището на семейство Сейнт Пиер.

Джордан го изгледа втрещено.

— Но онова беше терористично нападение. „Космическа солидарност“ или някаква друга безумна групировка…

— Очевидно бомбите са като отпечатъци от пръсти. Начинът, по който са сглобени, идентифицира човекът, който ги е направил. И двете бомби имат еднакъв механизъм за активиране. Нещо такова.

Джордан поклати глава.

— Защо някакви терористи ще нападат Берил? Или пък мен? Ние сме цивилни граждани.

— Може би те не мислят така.

— А може би изобщо не са били терористи — рече Джордан и блъсна стола си назад. Закрачи из стаята, изпомпвайки свежа кръв от краката си в мозъка. Твърде многото часове, прекарани в килията бяха превърнали тялото му в пихтия; имаше нужда от разходка, от свеж въздух. — Ами ако взривът в жилището на Сейнт Пиер изобщо не е бил терористично нападение — предположи той. — Ами ако тези глупости за „Космическа солидарност“ са били само измислица, за да се скрие истинския мотив?

— Искаш да кажеш, че изобщо не е било политическо нападение?

— Именно.

— Но кой би желал да убие Филип Сейнт Пиер?

Джордан спря, осенен от внезапно прозрение.

— Не Филип — тихо рече той. — Съпругата му, Мари.

— Мари е сложила бомбата?

— Не! Мари е била мишената! Само тя си е била вкъщи, когато е избухнала бомбата. Всички предположиха, че е било грешка, неправилно избран момент. Ала човекът, сложил бомбата, чудесно е знаел какво прави. Искал е да убие Мари, а не съпруга й. — Джордан настойчиво се взря в Реджи. — Трябва да се свържеш с Улф. Да му предадеш думите ми.

— Не зная къде е.

— Питай Домие.

— И той не знае.

— Тогава открий къде е отишъл чичо ми. Ето че настъпи моментът, когато се нуждая от семейни връзки.

След като Реджи си тръгна, пазачът отведе Джордан обратно в килията му. Щом пристъпи вътре, лъхнаха го познатите миризми — вкиснато вино и потни тела. Обратно при старите приятели, помисли си той и погледна двамата французи, които хъркаха върху леглата си, същите двама мъже, чиято килия бе споделил веднага след арестуването си. Пияница, крадец и той. Какво прекрасно малко трио. Той отиде до леглото си и остави двата хартиени плика с храната и виното. Поне нямаше да се наложи да се тъпче с гулаш.

Легна и се загледа в паяжините в ъгъла. Имаше толкова много нишки, които да се проследят. „Навън има убиец, а аз съм заключен тук и напълно безполезен. Неспособен да изпробвам теориите си. Само да можех да получа помощ от някой, в когото имам доверие, някой, за когото нямам съмнение, че е на моя страна…“

 

 

Собственикът на гръцката таверна сложи две чаши вино на масата им.

— Лято е, имаме много туристи — сви рамене той. — Не мога да запомня всички чужденци.

— Но този човек, Ридо, не е турист — настоя Ричард. — Живее на острова от двайсет години. Французин е.

Собственикът на таверната се разсмя.

— Французи, холандци, за мен са все едни и същи — рече и се върна в кухнята.

— Отново задънена улица — промърмори Берил. Отпи от виното и направи гримаса. — Хората наистина ли пият това нещо?

— На някои дори им харесва — отвърна Ричард. — Постепенно се свиква с вкуса му.

— Тогава ще свикна друг път. — Тя бутна чашата си настрана и огледа мрачната таверна. Беше обед и пътниците от последния кораб се стичаха вътре, за да се скрият от жегата, чантите им бяха пълни с обичайните туристически покупки: гръцки вази, рибарски шапки, селски рокли. Бъбреха на половин дузина различни езици и беше ясно защо местните не си даваха труда да различават французите от останалите пришълци. Чужденците идваха, харчеха пари и си отиваха. Какво друго беше нужно да се знае за тях?

Собственикът на таверната излезе от кухнята, понесъл чиния с пържени калмари. Остави я на масата на едно немско семейство и понечи да се върне в кухнята, когато Ричард попита:

— Кой може да знае за този французин?

— Губите си времето — отвърна мъжът. — Казвам ви, на този остров няма човек на име Ридо.

— Дошъл е заедно със семейството си — настоя Ричард. — Съпругата и сина си. Сега младежът сигурно е към трийсетте. Казва се Жерар.

Една чиния издрънча на пода зад бара. Тъмнооката млада жена, застанала зад чешмата се намръщи към Ричард.

— Жерар ли? — попита тя.

— Жерар Ридо — отвърна Ричард. — Познавате ли го?

— Тя не знае нищо — настоя собственикът на таверната и махна на младата жена да влезе в кухнята.

— Но аз виждам, че знае — каза Ричард.

Жената се взираше в него, сякаш се колебаеше как да постъпи, какво да каже.

— Идваме от Париж — обади се Берил. — Много е важно да говорим с бащата на Жерар.

— Не сте французи — рече жената.

— Не, аз съм англичанка. — Берил кимна към Ричард. — Той е американец.

— Той каза… каза, че трябва да внимавам за французи.

— Кой?

— Жерар.

— Има право да бъде внимателен — каза Ричард. — Но трябва да знае, че положението стана много по-опасно. Може и други да дойдат на Парос, за да търсят семейството му. Трябва да говори с нас веднага. — Той посочи собственика на таверната. — Той ще ти бъде свидетел. Ако нещо се обърка.

Жената се поколеба, сетне влезе в кухнята. Върна се доста бързо.

— Не отговаря на телефона — рече. — Ще трябва да ви откарам дотам.

Потеглиха към плажа Логарас по доста неравен път. Вдигаха се облаци прах и се уталожваха по черната коса на младата жена, която шофираше. Казваше се София и бе родена на острова. Баща й управлявал хотел близо до пристанището; сега тримата й братя бяха поели бизнеса. Тя смяташе, че може да се справи по-добре, но разбира се, никой не ценял мнението на една жена, затова отишла да работи в таверната на Тео, да пържи калмари и да завива сарми. Говорела четири езика; налагало се, обясни тя, щом човек искал да се занимава с туристически бизнес.

— Откъде познавате Жерар? — попита Берил.

— Приятели сме — отвърна жената.

Любовници, предположи Берил, забелязала поруменелите страни на София.

— Семейството му е от Франция — рече гъркинята. — Майка му почина преди пет години, но баща му е още жив. Името им обаче не е Ридо. Може би… — Тя ги погледна с надежда. — Може би търсите друго семейство.

— Вероятно са сменили името си — рече Берил.

Спряха близо до плажа и тръгнаха пеша покрай скалите и пясъка.

— Ето го — посочи София един сърф във водата. — Това е Жерар. — Тя махна и го повика на гръцки.

Сърфът обърна, разноцветното платно се изпъна от вятъра. Жерар доплава до брега като загорял от слънцето гръцки бог и издърпа дъската на брега.

— Жерар — рече София, — тези хора търсят мъж на име Ридо. Баща ти ли е?

Жерар внезапно изпусна сърфа на пясъка.

— Ние не се казваме Ридо — отвърна рязко. Извърна се и се отдалечи.

— Жерар? — извика София.

— Нека аз поговоря с него — обади се Ричард и последва Жерар по плажа.

Берил остана при София и видя как двамата мъже спряха един срещу друг. Жерар клатеше глава, отричайки да познава семейство Ридо. През тихото свистене на вятъра, Берил долови гласа на Ричард и думите „бомба“ и „убийство“. Забеляза как Жерар притеснено се огледа и разбра, че е уплашен.

— Надявам се, че постъпих както трябва — рече София. — Той е разтревожен.

— Би трябвало да е.

— Какво е направил баща му?

— Не става дума за това какво е направил, а за това какво знае.

В другия край на плажа Жерар изглеждаше все по-неспокоен. Внезапно се обърна и тръгна обратно към София. Ричард го следваше.

— Какво има? — попита София.

— Тръгваме — рязко отвърна Жерар. — Към къщата на баща ми.

Този път караха покрай брега, покрай горички с маслинови дървета отляво и сиво-зеленото Егейско море отдясно. Ароматът на лосиона против изгаряне на Жерар изпълваше колата. Такава суха и безплодна земя, помисли си Берил, загледана в острата трева. Ала за човек от бедняшките квартали на Париж тук сигурно му се струва като в рая.

— Баща ми не говори английски — рече Жерар, докато шофираше. — Ще трябва да му обясня какво питате. Може да не помни.

— Сигурен съм, че помни — отбеляза Ричард. — Това е причината да напусне Париж.

— Беше преди двайсет години. Доста отдавна…

— Ти помниш ли нещо? — попита Берил от задната седалка. — Бил си… на колко? На петнайсет, шестнайсет?

— Петнайсет — отвърна Жерар.

— Значи би трябвало да помниш улица „Мирха“, номер шейсет и шест. Сградата, където сте живели.

Жерар стисна здраво волана, докато подскачаха по прашния път.

— Спомням си как полицията дойде да види таванския апартамент. Разпитваха баща ми. Всеки ден, в продължение на една седмица.

— А жената, която бе наела тавана? — попита Ричард. — Казвала се е Скарлати. Помниш ли я?

— Да. Имаше и мъж — рече Жерар. — Подслушвах ги през вратата. Всяка сряда. Всички звуци, които издаваха! — Той развеселено поклати глава. — Много бе вълнуващо за момче на моята възраст.

— Значи тази госпожица Скарлати е използвала тавана само като любовно гнездо? — попита Берил.

— Идваше, само за да прави любов.

— Как изглеждаха двамата любовници?

— Мъжът беше висок — това е всичко, което си спомням. Жената имаше тъмна коса. Винаги носеше шал и слънчеви очила. Не помня добре лицето й, но си спомням, че беше доста красива.

Също като майка ми, помисли си Берил. Възможно ли беше да греши? Дали наистина е била тя и се е срещала с любовника си в този долнопробен апартамент на площад „Пигал“?

— Жената англичанка ли беше? — тихо попита тя.

Жерар замълча.

— Възможно е — отвърна.

— Което значи, че не си сигурен.

— Бях малък. Смятах, че е чужденка, но не знаех откъде е. После, след убийствата, чух, че била англичанка.

— Видя ли телата им?

Жерар поклати глава.

— Баща ми не позволи.

— Значи баща ти е първият, който ги е видял? — попита Ричард.

— Не. Пръв беше мъжът.

Ричард изненадано погледна Жерар.

— Кой мъж?

— Любовникът на госпожица Скарлати. Видяхме го да се качва по стълбите към тавана. После хукна надолу доста уплашен. Тогава разбрахме, че нещо не е наред и извикахме полицията.

— Какво стана с този мъж?

— Тръгна си с колата. Никога повече не го видях. Предположих, че се страхува да не бъде обвинен. И точно затова ни изпрати парите.

— Отплатата — каза Ричард. — Досетих се.

— За мълчание? — попита Берил.

— Или за фалшиви показания. — Той се обърна към Жерар: — Как бяха доставени парите?

— Един мъж с куфарче дойде часове след като откриха телата. Никога дотогава не го бях виждал — нисък, доста набит французин. Дойде в нашия апартамент, отведе баща ми в задната стаичка. Не чух какво си говориха. После ниският мъж си тръгна.

— Баща ти никога ли не говори с теб за това?

— Не. И ни каза, че не трябва да казваме нищо на полицията.

— Сигурен ли сте, че в куфарчето е имало пари?

— Би трябвало.

— Откъде знаеш?

— Изведнъж се сдобихме с нови неща. Нови дрехи, телевизор. А после, скоро след това, дойдохме в Гърция. И купихме къщата. Ето там, виждате ли я? — посочи той.

В далечината се виждаше вила с покрив от червени керемиди. Щом приближиха, Берил забеляза, че по белосаните стени и покритата веранда се вие бугенвилия, обсипана с цвят. Точно под къщата вълните се разбиваха в пустия бряг.

Паркираха до прашен ситроен и слязоха от колата. Откъм морето духаше вятър и засипваше лицата им с пясък. Наблизо не се виждаше друга къща, само тази самотна постройка върху голия хълм.

— Татко? — извика Жерар и изтича по стъпалата. Отвори портата от ковано желязо. — Татко?

Отговор не последва.

Жерар блъсна входната врата и пристъпи вътре, Берил и Ричард го последваха. Стъпките им отекнаха в тихите стаи.

— Тук звънях от таверната — обади се София. — Никой не отговори.

— Колата му е отвън — рече Жерар. — Би трябвало да е тук. — Той прекоси всекидневната и се насочи към трапезарията. — Татко? — извика отново и застина на прага.

Тревожен вик се изтръгна от гърлото му. Мъжът пристъпи напред и се свлече на колене. Над рамото му Берил успя да огледа трапезарията.

Имаше дървена маса, поставена по дължината на стаята. В далечния край на масата мъж с прошарена коса бе паднал върху чинията си и пръснал наоколо пилешко с грах и ориз.

Ричард мина покрай Жерар и приближи до падналия мъж. Внимателно хвана главата му и я повдигна от чинията.

В челото на мъжа имаше една-единствена дупка от куршум.