Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Тависток (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Their Footesteps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Тес Геритсън. По техните стъпки

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-115-1

История

  1. — Добавяне

Трета глава

От прозореца на апартамента си в парижкия хотел „Риц“ Берил гледаше надолу към разкошния площад „Вендом“ с неговите коринтски пиластри и каменни арки и наблюдаваше вечерния парад на богатите туристи. Бяха изминали осем години от последното й идване в Париж, когато бе дошла да се позабавлява с приятелките си — три диви съученички, които предпочитаха бистрата по левия бряг на Сена и евтиния нощен живот на Монпарнас, вместо тази гледка на умопомрачителен лукс. Бяха прекарали страхотно — изпиха безброй бутилки вино, танцуваха по улиците, флиртуваха с всеки французин, който ги погледнеше, а те не бяха никак малко.

Сякаш се бе случило преди милион години. Друг живот, друга възраст.

Сега, застанала на прозореца на хотела, тя изпита тъга по онези безгрижни дни, съзнавайки, че никога вече няма да се върнат. „Промених се твърде много“, помисли си. „Не е само разкритието за мама и татко. Промяната е в мен. Чувствам се неспокойна. Копнея за… Не зная за какво. Цел, може би? Твърде дълго живях без определена цел…“

Тя чу междинната врата да се отваря и Джордан влезе от своя апартамент.

— Клод Домие най-сетне се обади — рече той. — Бил зает с разследването за бомбата, но се съгласи да се срещне с нас на ранна вечеря.

— Кога?

— След половин час.

Берил се извърна от прозореца и погледна брат си. Недоспиването от предишната нощ бе оставило своя белег върху лицето му. Макар да бе свежо избръснат и облечен елегантно, умората бе изострила чертите му и си личеше, че е на края на силите си. Също като мен, помисли си тя.

— Готова съм да тръгна веднага — рече тя.

Той се намръщи при вида на роклята й.

— Това не е ли… на мама?

— Да. Взех няколко нейни неща в куфара си. Всъщност не знам защо. — Тя погледна полата от копринено моаре. — Малко е зловещо, нали? Колко добре приляга. Сякаш е ушита за мен.

— Берил, сигурна ли си, че си готова за това?

— Защо питаш?

— Ами просто… — Джордан поклати глава. — Сякаш не си на себе си.

— Никой от нас не е, Джорди. Как бихме могли да бъдем? — Тя отново погледна навън през прозореца към удължаващите се сенки на площад „Вендом“. Същата гледка, която е виждала майка й по време на посещенията си в Париж. Същият хотел, може би дори същият апартамент. Дори съм облечена в нейната рокля. — Сякаш… сякаш вече не знаем кои сме. Откъде сме изскочили.

— Никога не е имало съмнение коя си ти и кой съм аз, Берил. Каквото и да научим за тях, то няма да ни промени.

— Значи мислиш, че може да е истина — погледна го тя.

Той замълча.

— Не зная — отвърна. — Но се подготвям за най-лошото. И ти също трябва да го сториш. — Той отиде до гардероба и взе шала й. — Хайде. Време е да се изправим пред фактите, сестричке. Каквито и да са те.

В седем часа, двамата пристигнаха в кафене „Льо Пти Зинк“, където бе уговорената среща с Домие. Парижаните обикновено вечеряха по-късно и като се изключи една самотна двойка, която похапваше супа и хляб, кафенето беше празно. Двамата седнаха в едно сепаре в задната част и поръчаха вино, хлебчета и салата с майонеза, за да залъжат глада си. Самотната двойка привърши супата си и тръгна. Уреченото време дойде и отмина. Дали Домие бе променил решението си за срещата?

В седем и двайсет вратата се отвори и в помещението влезе дребен французин с костюм и вратовръзка. С прошарените слепоочия и куфарчето можеше да мине за изтъкнат банкер или адвокат. Ала щом срещна погледа на Берил, по лекото му кимване тя разбра, че трябва да е Клод Домие.

Ала не беше дошъл сам. Хвърли поглед през рамо, когато вратата се отвори отново и в ресторанта влезе още един мъж. Двамата заедно приближиха към сепарето, където бяха седнали Берил и Джордан. Младата жена се скова, щом срещна погледа на спътника на Домие.

— Здравей, Ричард — тихо рече тя. — Нямах представа, че ще идваш в Париж.

— До тази сутрин и аз не знаех — отвърна мъжът.

Ричард ги запозна с Домие и двамата се настаниха в сепарето. Берил седеше право срещу Ричард. Щом погледите им се срещнаха, тя усети искрата все още да тлее помежду им и споменът за целувката им изплува в съзнанието й. Берил, идиотка такава, раздразнено си рече тя, позволяваш му да те разсейва. Да те обърква. Никой мъж няма право да ти въздейства по този начин — със сигурност не и мъж, когото си целунала веднъж в живота си. И с когото се запозна само преди двайсет и четири часа.

И все пак, като че ли не можеше да се отърси от спомена за миговете, прекарани в градината на Четуайнд. Не бе в състояние да забрави и вкуса на устните му. Проследи го как си наля вино и вдигна чашата си да отпие. Очите им отново се срещнаха, този път над искрящата рубинена течност. Младата жена облиза устни и се наслади на вкуса на бургундското вино.

— Е, какво те води в Париж? — попита Берил и вдигна чашата си.

— Клод — кимна той към Домие.

Берил погледна въпросително французина и той обясни:

— Когато чух, че моят стар приятел Ричард е в Лондон, реших да се консултирам с него, тъй като е експерт по тези въпроси.

— Бомбата в апартамента на Сейнт Пиер — добави Ричард. — Някаква групировка, за която никой не е чувал, претендира за отговорността. Клод смяташе, че бих могъл да хвърля светлина относно тяхната самоличност. Години наред проследявам всяка терористична организация, за която има някакви сведения.

— И успя ли да хвърлиш светлина? — попита Джордан.

— Боя се, че не — призна Ричард. — „Космическа солидарност“ я няма в компютъра ми. — Той отпи отново от виното и срещна погледа на Берил. — Но пътуването не е било съвсем напразно, след като и вие сте в Париж.

— Делово пътуване — рече Берил. — Няма никакво време за удоволствия.

— Съвсем никакво?

— Абсолютно никакво — равнодушно отвърна тя и демонстративно насочи вниманието си към Домие. — Чичо ви се е обадил, нали? За да ви каже защо сме тук.

Французинът кимна.

— Разбрах, че и двамата сте прочели папката.

— От кора до кора — рече Джордан.

— Тогава знаете доказателствата. Аз самият проверих показанията на свидетеля, заключенията на следователя…

— Следователят може да е изтълкувал погрешно фактите — прекъсна го Джордан.

— Аз лично видях телата им в таванския апартамент. Малко е вероятно да забравя някога тази картина. — Домие замълча, сякаш разтърсен от спомена. — Майка ви е умряла от три огнестрелни рани в гърдите. До нея лежеше Бърнард с един-единствен куршум в главата. Върху пистолета имаше негови отпечатъци. Не е имало свидетели, нито други заподозрени. — Той поклати глава. — Доказателствата са достатъчно красноречиви.

— Но какъв е мотивът? — попита Берил. — Защо би убил жената, която обича?

— Може би това е мотивът — отвърна Домие. — Любов. Или загубата на любовта. Тя може да е намерила някой друг…

— Това е невъзможно — остро възрази Берил. — Тя го обичаше.

Домие сведе поглед към чашата си с вино и тихо рече:

— Все още не сте прочели полицейския доклад от разпита на хазяина господин Ридо.

Берил и Джордан се спогледаха недоумяващо.

— Ридо? Не си спомням подобен разпит в папката — рече Джордан.

— Защото прецених, че е по-добре да не го слагам вътре, когато изпратих папката на Хю. Реших да проявя… дискретност.

Дискретност, помисли си Берил. Което означава, че се е постарал да скрие някакъв позорен факт.

— Таванският апартамент, където бяха открити телата им, бил нает от госпожица Скарлати — започна Домие. — Според хазяина Ридо тази Скарлати използвала апартамента един-два пъти седмично. И с една-единствена цел… — Той деликатно замълча.

— За да се среща с любовник? — открито попита Джордан.

Домие кимна.

— След стрелбата хазяинът бе помолен да идентифицира телата. Ридо съобщил на полицията, че жената, която наричал госпожица Скарлати била същата, която била открита мъртва в апартамента. Майка ви.

Берил го изгледа смаяно.

— Искате да кажете, че там майка ми се е срещала с любовник?

— Такива бяха показанията на хазяина.

— Значи трябва да говорим лично с този хазяин.

— Не е възможно — рече Домие. — Оттогава сградата е препродавана няколко пъти. Господин Ридо е напуснал страната. Нямам представа къде е.

Берил и Джордан смаяно мълчаха. Значи това е теорията на Домие, помисли си Берил. Че майка ми е имала любовник. Срещала се е с него един-два пъти седмично в онзи тавански апартамент на улица Мирха. А после баща ми е разбрал за това. И я е убил. А след това се е самоубил.

Тя вдигна поглед към Ричард и зърна в очите му състрадание. Той също вярва в това, помисли си тя. Изведнъж го намрази, само защото беше тук и бе чул най-срамната тайна на семейството й.

Чу се тихо пиукане. Домие се намръщи и погледна пейджъра си.

— Боя се, че трябва да тръгвам — рече той.

— Ами онази секретна папка? — попита Джордан. — Не казахте нищо за Делфи.

— Ще поговорим за това по-късно. Нали разбирате, тази експлозия… ситуацията е кризисна. — Домие се измъкна от сепарето и взе куфарчето си. — Може би утре? Междувременно се постарайте да се позабавлявате, докато сте в Париж. Отнася се за всички ви. О, и ако решите да вечеряте тук, бих ви препоръчал патица. Чудесна е. — Той кимна за довиждане, обърна се и бързо излезе от ресторанта.

— Невероятно измъкване — промърмори разочаровано Джордан. — Хвърли бомбата в скута ни, сетне хукна да се прикрие, без да отговори на въпросите ни.

— Смятам, че това беше планът му от самото начало — рече Берил. — Да ни каже нещо толкова ужасяващо, че да се уплашим да го проследим. И така въпросите ни ще спрат. — Тя хвърли поглед към Ричард. — Права ли съм?

Той срещна погледа й, без да трепне.

— Защо питаш мен?

— Защото двамата очевидно се познавате добре. Това ли е обичайният начин на действие на Домие?

— Клод не е от тези, дето раздрънкват тайни. Но е от хората, които помагат на старите си приятели, а вашият чичо Хю му е добър приятел. Сигурен съм, че Клод взема много присърце интересите ви.

Стари приятели, помисли си Берил. Домие, чичо Хю и Ричард Улф — всички те, свързани от някакво мрачно минало, минало, за което не желаят да говорят. Така беше през цялото време, докато растеше в Четуайнд. Загадъчни мъже в лимузини се отбиваха на посещения при Хю. Понякога Берил дочуваше откъслечни фрази, долавяше прошепнати имена, за важността на които можеше единствено да гадае. Юрченко. Андропов. Багдад. Берлин. Отдавна се бе научила да не задава въпроси, да не очаква отговори.

„Не си блъскай хубавата главичка за това“, казваше й Хю.

Този път нямаше да се откаже. Този път щеше да настоява за отговори.

Сервитьорът приближи до масата и им подаде менютата. Берил поклати глава.

— Няма да останем — рече.

— Не искате ли да хапнем? — попита Ричард. — Клод твърди, че ресторантът е отличен.

— Клод ли те помоли да дойдеш? — настоя тя. — Да се погрижиш да сме добре нахранени и да се забавляваме, за да не го безпокоим?

— Ще се радвам да си добре нахранена. И ако желаеш, ще се погрижа и да се забавляваш. — Той й се усмихна.

Загледана в очите му, тя усети, че е на ръба на изкушението. Вечеряй с мен, казваше усмивката му. А после, кой знае? Всичко е възможно.

Тя се облегна назад.

— Ще вечеряме с теб при едно условие.

— Какво е то?

— Да бъдеш честен с нас. Никакви увъртания, никакви игрички.

— Ще опитам.

— Защо си в Париж?

— Клод ме помоли за консултация. Като лична услуга. Семинарът приключи, така че нямам ангажименти. Освен това бях любопитен.

— За експлозията ли?

Той кимна.

— „Космическа солидарност“ е нещо ново за мен. Опитвам се да бъда в течение относно новите терористически групировки. Това ми е работата. — Той й подаде менюто и се усмихна. — И това, госпожице Тависток, е чистата истина.

Тя срещна погледа му и не долови и сянка на неискреност. И все пак инстинктът й подсказваше, че зад усмивката му се крие още нещо, нещо, все още неизречено.

— Не ми вярваш — отбеляза той.

— Как позна?

— Означава ли това, че няма да вечеряте с мен?

До този момент Джордан само ги наблюдаваше, местейки поглед от единия към другия. Сега се намеси нетърпеливо.

— Определено ще вечеряме. Защото съм гладен. Няма да мръдна от това сепаре, докато не се нахраня.

Берил въздъхна примирено и взе менюто.

— Е, въпросът е приключен. Стомахът на Джорди си каза думата.

 

 

Телефонът на Амиел Фош иззвъня точно в седем и петнайсет.

— Имам нова задача за теб — каза гласът от другия край на линията. — Спешна е. Може би този път ще я свършиш успешно.

Критиката го ужили и Амиел Фош, който имаше двайсет и пет годишен опит в бизнеса, с усилие си наложи да премълчи. Човекът от другата страна държеше парите; можеше да си позволи да нанася обиди. Фош трябваше да мисли за пенсионирането си. Услугите му се търсеха рядко напоследък. В края на краищата с възрастта рефлексите отслабват.

Фош се овладя и тихо отвърна:

— Поставих устройството както ми нареди. Бомбата избухна в определеното време.

— И само вдигна голям шум. Мишената е почти незасегната.

— Тя направи нещо непредвидено. Човек не може да контролира подобни неща.

— Да се надяваме, че този път нещата ще са под контрол.

— Какво е името?

— Имената са две. Брат и сестра, Берил и Джордан Тависток. Отседнали са в „Риц“. Искам да знам къде ходят. С кого се срещат.

— Нищо повече?

— Засега само наблюдение. Но нещата могат да се променят във всеки един момент. С малко късмет, може просто да се обърнат и да хукнат обратно към къщи в Англия.

— А ако не го сторят?

— Тогава ще предприемем по-нататъшни действия.

— А госпожа Сейнт Пиер? Искаш ли да опитам отново?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Не — дойде най-после отговорът. — Тя може да почака. Засега двамата Тависток са на първо място.

 

 

По време на вечерята, която се състоеше от варена сьомга и патица в малинов сос, Берил и Ричард размениха множество въпроси и отговори. Ричард, който бе майстор в словесните двубои, разкри доста малка част от личния си живот. Бе роден и израснал в Кънектикът. Баща му, пенсиониран полицай, беше все още жив. След като завършил Принстън, той се присъединил към Държавния департамент на САЩ и работил като държавен служител в посолства по целия свят. Преди пет години напуснал правителствената служба и започнал бизнес като консултант по охраната. Родила се фирмата „Сахаров и Улф“ със седалище във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Именно това ме доведе в Англия миналата седмица — завърши той. — Няколко американски фирми поискаха охрана за служителите си по време на семинара. Бях нает като консултант.

— И с това се изчерпваше работата ти в Лондон, така ли? — попита Берил.

— Точно така. Докато не получих поканата на Хю да дойда в Четуайнд. — Той срещна погледа й.

Откровеността му я обезпокои. Дали казва истината, или си измисля? А може би по малко и от двете. Краткият реалистичен разказ за кариерата му й се стори репетиран, но пък нямаше и начин да не е. Хората в разузнавателния бизнес винаги имаха готова история за живота си, запаметена до най-дребните детайли, фактите гладко се съчетаваха с измислиците. Какво всъщност знаеше за него? Само че се усмихва охотно, смее се охотно. Похапва добре и пие кафето си чисто.

И беше силно, безумно привлечена от него.

След вечеря той предложи да ги откара обратно до „Риц“. Джордан се настани на задната седалка, Берил седна отпред — точно до Ричард. Поглеждаше го от време на време, докато пътуваха по булевард „Сен Жермен“ към Сена. Дори трафикът, невероятно натоварен и шумен, не бе в състояние да го смути. На един светофар той се извърна да я погледне и този единствен поглед накара сърцето й да подскочи.

Той спокойно насочи вниманието си обратно към пътя.

— Все още е рано — подхвърли. — Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в хотела?

— Какъв избор имам?

— Разходка с кола. Или пеша. Каквото искаш. В края на краищата си в Париж. Защо да не се възползваш? — Той посегна да превключи скоростите и ръката му леко докосна коляното й. Тръпка премина по тялото й — като сладко предчувствие за предстояща наслада.

„Той ме изкушава. Омайва ме с всички тези възможности. А може би е от виното? Какво лошо има в една малка разходка, малко свеж въздух?“

— Какво ще кажеш, Джорди? — подхвърли тя през рамо. — Ходи ли ти се на разходка?

В отговор се дочу силно хъркане.

Берил се обърна и с изумление установи, че брат й се е изтегнал на задната седалка. Безсънната нощ и двете чаши вино на вечеря си бяха казали думата.

— Предполагам, отговорът е отрицателен — засмя се тя.

— Какво ще кажеш да излезем само двамата?

Поканата, изречена съвсем тихо, я накара отново да потръпне. В края на краищата съм в Париж, помисли си тя.

— Кратка разходка — съгласи се. — Но първо да сложим Джорди в леглото.

— Камериерът е на вашите услуги — засмя се Ричард. — Първа спирка, хотел „Риц“.

Джордан продължи да хърка по целия път до хотела.

 

 

Влязоха в Тюйлери, разходка, която ги поведе по чакълеста пътека сред някогашния парк, покрай статуите, които изглеждаха призрачно бели под уличните лампи.

— И ето ни отново на разходка, този път в друг парк — подхвърли Ричард. — Само да можехме да намерим лабиринт с хубава малка каменна пейка в центъра.

— Защо? — попита тя с усмивка. — Надяваш се на повторение на сценария?

— С малко по-различен край. Знаеш ли, след като ме остави там, ми трябваха цели пет минути да открия пътя към изхода.

— Знам — засмя се тя. — Чаках те при вратата, броях минутите. Пет минути не беше зле всъщност. Но други мъже са се справяли и по-добре.

— Значи така пресяваш мъжете. Ти си сиренето в лабиринта…

— А ти беше плъхът.

И двамата се разсмяха, звукът отекна в нощния въздух.

— И постижението ми беше просто… приемливо? — попита той.

— Средна работа.

Той приближи към нея, усмивката му проблесна в мрака.

— Значи малко по-добро от приемливо?

— Склонна съм да преразгледам преценката си. Все пак беше тъмно…

— Да, наистина.

Мъжът приближи още повече и тя вдигна глава, за да срещне погледа му. Бе толкова близо, че почти усещаше топлината на тялото му.

— Беше много тъмно — прошепна той.

— И може би си загубил ориентация?

— Напълно.

— А аз ти изиграх гаден номер…

— За който ще бъдеш строго наказана.

Той обхвана лицето й. Вкусът на устните му я накара да потръпне от удоволствие. Ако това е наказанието ми, помисли си Берил, о, нека отново извърша престъплението… Пръстите му се вплетоха в косата й, целувката му стана по-жадна. Краката й се подкосиха, ала мъжът я държеше здраво в прегръдките си. Целувките му бяха опасни, той също приближаваше към ръба на пропастта. Ала не я беше грижа — беше готова да скочи.

И изведнъж, без никакво предупреждение, той застина. Както я целуваше, ръцете му в миг се сковаха. Той не се отдръпна. Макар да усети как цялото му тяло се напрегна, той я задържа в прегръдките си. Устните му се плъзнаха към ухото й.

— Тръгни бавно — прошепна мъжът. — Към площад „Конкорд“.

— Какво?

— Просто върви. Без да бързаш. Ще държа ръката ти.

Тя се вгледа в лицето му и въпреки тъмнината зърна напрегнатото му изражение. Сподави въпросите си и му позволи да я хване за ръка. Обърнаха се и нехайно тръгнаха към площад „Конкорд“. Не й даде никакво обяснение, ала от начина, по който бе стиснал ръката й, тя се досети, че нещо не е наред, че това не беше игра. Като двойка влюбени те продължиха разходката си през парка, покрай лехите с цветя, тънещи в сенките, покрай статуите, подредени в призрачни конфигурации. Постепенно тя долови звуците: далечния грохот на уличното движение, вятърът в дърветата, скърцането на чакъла под обувките им…

И стъпките, следващи ги някъде отзад.

Тя уплашено се вкопчи в ръката му. Лекото успокоително стискане на пръстите му бе достатъчно, за да смекчи страха й. Познавам този мъж само от един ден, помисли си тя, а вече чувствам, че мога да разчитам на него.

Ричард почти незабележимо ускори крачка. Стъпките продължаваха да ги следват. Завиха надясно и прекосиха парка към улица „Риволи“. Шумът от уличното движение се усили, заглушавайки стъпките на преследвача им. Сега ставаше най-опасно — вече излизаха от тъмнината и преследвачът им вероятно съзираше последната си възможност за действие. Улицата пред тях бе ярко осветена. Ще успеем, ако се затичаме, помисли си Берил. Спринт между дърветата и ще бъдем в безопасност, заобиколени от хора. Тя се подготви да побегне, очаквайки знак от Ричард.

Ала той не предприе никакви изненадващи ходове. Не го стори и преследвачът им. Ръка за ръка двамата с Ричард нехайно излязоха под лампите на улица „Риволи“. Едва когато се присъединиха към пешеходците, сърцето на Берил забави ударите си. Тук сме в безопасност, помисли си тя. Никой не би се осмелил да ги нападне на оживената улица. Хвърли поглед към лицето на Ричард и осъзна, че е все още напрегнат.

Прекосиха улицата и извървяха още една пресечка.

— Спри за малко — тихо рече той. — Загледай се продължително в онази витрина.

Двамата спряха пред един магазин за шоколадови изделия. На витрината бяха изложени изкусителни лакомства: малинов крем, кокосови сладкиши, локум. Вътре в магазина се виждаше млада жена, която топеше пресни ягоди в течен шоколад.

— Какво чакаме? — прошепна Берил.

— Да видим какво ще стане.

Тя се взря във витрината и зърна отраженията на хората, минаващи зад гърба им. Двойка, хваната за ръце. Трима студенти с раници. Семейство с четири деца.

— Да тръгваме — нареди Ричард.

Насочиха се на запад от улица „Риволи“, като отново забавиха крачка. Изведнъж мъжът рязко я дръпна надясно към една пресечка.

— Бягай! — нареди.

Двамата хукнаха. Завиха още веднъж надясно, излязоха на Монтабор и се прислониха под една арка. Както бяха сгушени в сянката, той я привлече към себе си и я притисна толкова плътно, че Берил долови ударите на сърцето му, усети дъха му върху челото си. Зачакаха.

Само след секунди по улицата отекнаха тичащи стъпки. Звукът приближи, забави се, спря. Сетне всичко потъна в тишина. Твърде ужасена, за да погледне, Берил леко помръдна в прегръдките на Ричард, колкото да види как една сянка се плъзна покрай арката. Стъпките продължиха надолу по улицата и заглъхнаха.

Ричард хвърли поглед нагоре по улицата, сетне леко дръпна Берил за ръката.

— Чисто е — прошепна. — Да се махаме оттук.

Излязоха на улица „Кастильоне“ и не спряха да тичат, докато не стигнаха обратно до хотела. Едва когато вече бяха в безопасност в апартамента й и той заключи вратата, Берил възвърна способността си да говори.

— Какво се случи там? — настойчиво попита тя.

— Не съм сигурен — поклати глава Ричард.

— Смяташ ли, че възнамеряваше да ни ограби? — Тя приближи към телефона. — Ще се обадя в полицията…

— Нямаше намерение да ни ограбва.

— Какво? — Тя се извърна и се намръщи.

— Помисли. Дори на улица „Риволи“, където имаше толкова много хора, той не спря да ни следи. Всеки крадец би се отказал и би се върнал в парка. Да си намери нова жертва. Но той не го стори. Остана с нас.

— Аз дори не го видях! Откъде знаеш, че изобщо имаше…

— Мъж на средна възраст. Нисък, набит. Невзрачно лице, което не се запомня.

Тя раздразнено се втренчи в него.

— Какво искаш да кажеш, Ричард? Че е следял именно нас двамата?

— Да.

— Но защо някой ще ни следи?

— Бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Никой не се интересува от мен.

— Помисли. За причината, която те доведе в Париж.

— Обикновен семеен въпрос.

— Очевидно не е, след като някакви странни типове те следят из целия град.

— Откъде да знам, че не е следял теб? В крайна сметка ти си този, който работи за ЦРУ!

— Поправка. Работя за себе си.

— О, престани да ми пробутваш тия глупости! Та аз все едно съм израсла в МИ6! Такива като теб ги подушвам от километри!

— Така ли? — Той повдигна вежда. — И не те ли плаши миризмата?

— Вероятно би трябвало.

Той обиколи стаята като животно, застанало нащрек, затвори прозорците, спусна завесите.

— Тъй като очевидно не мога да заблудя прекалено чувствителния ти нос, ще си призная. Служебните ми задължения имат малко по-широк обхват, отколкото споменах.

— Смаяна съм.

— Но въпреки това съм убеден, че мъжът следеше теб.

— Защо някой ще ме следи?

— Защото копаеш в минно поле. Берил, ти не разбираш. Когато родителите ти бяха убити, ставаше дума за нещо повече от поредния сексуален скандал.

— Чакай малко. — Тя приближи към него, без да откъсва поглед от лицето му. — Какво знаеш за това?

— Знаех, че идвате в Париж.

— Кой ти каза?

— Клод Домие. Обади ми се в Лондон. Каза, че Хю бил разтревожен. Че някой трябва да наглежда теб и Джордан.

— Значи ти си нашата бавачка?

— Може да се каже — засмя се той.

— А какво знаеш за майка ми и баща ми?

От последвалото мълчание й стана ясно, че той обмисля отговора си, претегля последиците от това, което щеше да изрече. Беше сигурна, че ще я излъже.

Вместо това той я изненада с истината.

— Познавах и двамата — рече. — Бях в Париж, когато се случи всичко това.

Разкритието я смая. Тя нито за миг не се усъмни, че това е истината — защо би си измислил подобна история?

— Това беше първото ми назначение — продължи мъжът. — Смятах, че съм имал невероятен късмет да ми се падне Париж. Обикновено първия път те изпращат в някоя гъмжаща от насекоми джунгла в забравено от Бога място. Но на мен се падна Париж. И именно тук се запознах с Маделин и Бърнард. — Той уморено се отпусна на близкия стол. — Изумително е колко много приличаш на нея — добави, като се взираше в лицето на Берил. — Същите зелени очи, същата черна коса. Тя я прибираше на кок. Ала отделни кичури се измъкваха и падаха свободно по шията й… — Той се усмихна при спомена. — Бърнард беше луд по нея. Както и всички мъже, които я познаваха.

— А ти?

— Аз бях едва на двайсет и две. Тя беше най-обаятелната жена, която бях срещал. — Той улови погледа й и тихо добави: — Ала тогава не бях виждал дъщеря й.

Взираха се един в друг и Берил усети как нишките на желанието я теглят към него. Към мъжа, чиито целувки я опияняваха, чието докосване можеше да стопи и камък. Мъж, който не бе откровен с нея от самото начало.

„Уморих се от тайни, уморих се да опитвам да отделя истината от полуистините. А с този мъж никога няма да бъда сигурна.“

Тя рязко пристъпи към вратата.

— Щом не можем да бъдем честни един към друг, няма никакъв смисъл да бъдем заедно — заяви твърдо. — Така че по-добре да си кажем лека нощ. И сбогом.

— Не мисля така.

— Моля? — Тя се извърна към него и се намръщи.

— Не съм готов да кажа сбогом. Не и когато знам, че те следяха.

— Загрижен си за благополучието ми, така ли?

— А не трябва ли?

— Умея да се грижа за себе си.

— Намираш се в непознат град. Всичко може да се случи…

— Не съм съвсем сама. — Тя прекоси стаята към междинната врата, водеща към апартамента на Джордан. Отвори я и извика: — Събуди се, Джорди! Имам нужда от братска помощ.

Отговор не последва.

— Джорди? — извика тя.

— Телохранителят ти е в пълна готовност, нали? — подхвърли Ричард.

Берил раздразнено перна ключа на лампата и смаяно премига на внезапно блесналата светлина. Леглото на Джордан беше празно.