Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Тависток (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Their Footesteps, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Тес Геритсън. По техните стъпки

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-115-1

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

„Онази жена отново се е втренчила в мен.“

Джордан разбърка захарта в капучиното си и нехайно хвърли поглед към блондинката, която седеше през три маси от него. Тя моментално отмести очи. Привлекателна е, отбеляза той. Около двайсет и пет годишна, със стройна атлетична фигура. Никакви пищни форми. Косата й бе съвсем късо подстригана, немирни кичури падаха върху челото й. Бе облечена с черен пуловер, черна пола, черни чорапи. Мода или камуфлаж? Той отмести поглед към улицата и вечерния парад от пешеходци. С крайчеца на окото си забеляза, че жената отново гледа към него. При обичайни обстоятелства би се почувствал поласкан задето е център на такова настойчиво наблюдение. Ала нещо в тази жена го притесняваше. Не може ли един мъж да се поразходи из улиците на Париж, без да бъде преследван от кръвожадни жени?

Досега всичко бе толкова приятно. Минути след като изпрати Берил и Ричард на разходка, той се измъкна от хотелската си стая, за да потърси подходящо напоително местенце. Разходи се по площад „Вендом“, посети музикалната зала „Олимпия“, сетне се отби на среднощна закуска в кафене „Де ла Пакс“ — какъв по-хубав начин да прекараш първата си нощ в Париж?

Но май беше време да се прибира.

Той довърши капучиното си, плати и тръгна към улица „Де ла Пакс“. Половин пресечка му стигаше, за да забележи, че жената в черно го следи. Бе спрял пред една витрина и разглеждаше изложените мъжки костюми, когато зърна руса глава, отразена в стъклото. Извърна се и я зърна от другата страна на улицата, втренчена във витрината. Магазин за бельо, отбеляза той. Съдейки по останалата част от облеклото й, без съмнение би избрала черни бикини.

Джордан продължи да върви към площад „Вендом“. От другата страна на улицата, жената вървеше редом с него.

Започва да става досадно, помисли си той. Ако иска да флиртува, защо просто не приближи и не изпърха с мигли? Би оценил директния подход. Беше честен и прям, а той обичаше откровените жени. Ала тая работа със следенето го изнервяше.

Измина още половин пресечка. Жената също.

Джордан спря и се престори, че разглежда друга витрина. Блондинката стори същото. Това е нелепо, помисли си той. Няма да търпя подобни глупости. Прекоси улицата и приближи право към жената.

— Госпожице? — рече.

Тя се извърна и го изгледа стреснато. Очевидно не бе очаквала сблъсък лице в лице.

— Госпожице, мога ли да попитам защо ме следите?

Тя отвори уста и отново я затвори, като не откъсваше от него огромните си сиви очи. Доста красиви очи, отбеляза той.

— Може би не ме разбирате. Говорите ли английски? — попита той на френски.

— Да — промълви тя. — Говоря английски.

— Тогава може би ще ми обясните защо ме следите.

— Но аз не ви следя.

— Напротив.

— Не е вярно! — Тя огледа улицата. — Просто се разхождам. Също като вас.

— Следвате всяка моя стъпка. Спирате, където спирам аз. Следите всяко мое движение.

— Това е абсурдно. — Тя се опомни и очите й гневно проблеснаха. Дали гневът бе истински или престорен? Не можеше да бъде сигурен. — Изобщо не се интересувам от вас, господине! Явно си въобразявате разни неща.

— Така ли?

В отговор тя се завъртя и закрачи към улица „Де ла Пакс“.

— Не мисля, че си въобразявам! — извика той след нея.

— Всички англичани сте еднакви! — подхвърли тя през рамо.

Джордан я проследи как гневно се отдалечава и се зачуди дали не си е направил прибързани заключения. Ако беше така, очевидно бе станал за смях! Жената зави зад ъгъла и изчезна. За миг изпита леко съжаление. В края на краищата тя бе доста привлекателна. Прекрасни сиви очи, страхотни крака.

Е, добре.

Той се обърна и продължи пътя си към площад „Вендом“ и хотела. Едва когато достигна входа на „Риц“, шестото му чувство се обади отново. Той спря и хвърли поглед назад. Забеляза леко движение под една отдалечена арка и зърна руса глава, миг преди да се скрие в сянката.

Жената все още го следеше.

 

 

Домие вдигна телефона на петото позвъняване.

— Ало?

— Клод, аз съм — каза Ричард. — Опашка ли си ни пуснал?

Последва мълчание, сетне Клод рече:

— Предпазна мярка, приятелю. Нищо повече.

— Защита? Или наблюдение?

— Защита, естествено! Услуга на Хю…

— Е, доста ни изплаши. Можеше поне да ме предупредиш. — Ричард хвърли поглед към Берил, която тревожно крачеше из хотелската стая. Не беше признала, ала той се досещаше, че е разтърсена и въпреки всички остри реплики и опити да го изхвърли от апартамента си, изпитваше облекчение, че е останал. — Още нещо — рече той на Домие, — май се разминахме с Джордан.

— Разминахте се?

— Няма го в апартамента му. Оставихме го тук преди часове. Изчезнал е.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Това е обезпокоително — рече Домие.

— Твоите хора имат ли представа къде е?

— Агентът ми още не е докладвал. Очаквам я да ми се обади след…

— Нея? — прекъсна го Ричард.

— Не е най-опитният ни оперативен работник, признавам. Но е доста способна.

— Тази вечер ни следеше мъж.

Домие се разсмя.

— Ричард, разочарован съм! Смятах, че ти най-добре от всички можеш да правиш разлика.

— Отлично мога да правя разлика!

— При Колет няма никакво съмнение. Двайсет и шест годишна, доста красива. Русокоса.

— Беше мъж, Клод.

— Видя ли лицето?

— Не много ясно. Но беше нисък, набит…

— Колет е около метър и шейсет и пет, стройна.

— Не беше тя.

Домие отново замълча.

— Това е обезпокоително — заключи. — Не е бил от нашите хора…

Ричард внезапно се завъртя към вратата. Някой чукаше. Берил застина и уплашено се взря в него.

— Ще ти се обадя пак, Клод — прошепна Ричард в слушалката и внимателно затвори.

На вратата отново се почука, този път по-силно.

— Попитай кой е — прошепна той.

— Кой е? — с треперещ глас извика Берил.

— Облечена ли си? — беше отговорът. — Или да дойда сутринта?

— Джордан! — с облекчение извика Берил и се втурна да отвори вратата. — Къде беше?

Брат й влезе, русата му коса бе разрошена от нощния вятър. Зърна Ричард и спря.

— Извинявайте. Ако прекъсвам нещо…

— Нищо подобно — сопна се Берил. Заключи вратата и се обърна към брат си. — Разтревожихме се за теб.

— Просто излязох на разходка.

— Можеше да ми оставиш бележка!

— Защо? Бях в квартала. — Джордан се отпусна на един стол. — Прекарах доста приятна вечер, докато една жена не започна да ме следи.

— Жена? — изненадано попита Ричард.

— Доста хубава. Но не беше мой тип. Прекалено вампиреста за моя вкус.

— Руса ли беше? — попита Ричард. — Около метър и шейсет и пет? На около двайсет и пет?

Джордан изумено поклати глава.

— Още малко и ще ми кажеш как се казва.

— Колет.

— Това някакъв нов номер ли е, Ричард? — разсмя се Джордан. — Или си ясновидец?

— Тя е агент на френското разузнаване — отвърна Ричард. — Защитно наблюдение, това е всичко.

Берил въздъхна с облекчение.

— Значи затова ни следяха. А ти ме уплаши до смърт.

— И с право. Мъжът, който ни следеше, не работи за Домие.

— Но нали каза…

— Домие е прикрепил само един агент за наблюдение тази вечер. Тази Колет. Очевидно е останала с Джордан.

— Тогава кой следеше нас? — попита Берил.

— Не зная.

Настъпи тишина. Сетне Джордан попита:

— Пропускам ли нещо? Всички сме били следени, така ли? И кога Ричард се присъедини към забавлението?

— Ричард не е бил напълно откровен с нас — поясни Берил.

— За кое?

— Пропуснал е да спомене, че е бил тук в Париж през хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Познавал е мама и татко.

Джордан стрелна с поглед Ричард.

— Затова ли си тук сега? — тихо попита той. — За да ни попречиш да научим истината?

— Не — отвърна Ричард. — Тук съм, за да се погрижа да не загинете заради истината.

— Възможно ли е истината да е толкова опасна?

— Разтревожила е някого дотолкова, че да го принуди да ви следи.

— Значи не вярваш, че е било просто убийство и самоубийство — отбеляза Джордан.

— Ако беше толкова просто… ако ставаше дума само за това, че Бърнард е застрелял Маделин и после се е самоубил, никой нямаше да го е грижа след всички тези години. Ала някой очевидно го е грижа. И той — или тя — наблюдава отблизо всичките ви действия.

Берил, странно мълчалива, седна на леглото. Косата й, прибрана с шноли, се бе измъкнала и отделни кичури падаха по шията й. Ричард бе поразен от свръхестествената й прилика с Маделин. Дължеше се на прическата и роклята от копринено моаре. Едва сега разпозна роклята — беше на майка й. Тръсна глава, за да прогони усещането, че се взира в привидение.

Реши, че беше време да каже истината и цялата истина.

— Никога не съм го вярвал — заяви той. — Нито за секунда не съм смятал, че Бърнард е дръпнал спусъка.

Берил бавно вдигна поглед към него. Той прочете в очите й враждебност, недоверие, прииска му се да протегне ръка, да я накара да му повярва. Ала тя едва ли някога щеше да му се довери.

— Щом не той е дръпнал спусъка, тогава кой го е сторил? — попита младата жена.

Ричард приближи до леглото. Нежно докосна лицето й.

— Не зная — отвърна. — Но ще ви помогна да разберем.

След като Ричард си тръгна, Берил се обърна към брат си.

— Нямам му доверие — заяви тя. — Прекалено много пъти ни излъга.

— Не бих казал, че ни е излъгал — изтъкна Джордан. — Просто скри някои факти.

— О, добре. Удобничко пропусна да спомене, че е познавал мама и татко. Че е бил тук в Париж по време на тяхната смърт. Джорди, възможно е дори той да е дръпнал спусъка!

— Струва ми се твърде близък с Домие.

— И какво от това?

— Чичо Хю има доверие на Домие.

— Което означава, че трябва да имаме доверие на Ричард Улф? — Тя поклати глава и се разсмя. — О, Джорди, явно си по-изтощен, отколкото предполагаш.

— А ти явно си по-увлечена, отколкото предполагаш. — Той се прозя и прекоси стаята към своя апартамент.

— Какво означава това?

— Само че чувствата ти към този мъж са горещи и силни. Защото упорито и непрестанно се бориш с тях.

Тя го последва до междинната врата.

— Горещи? — повтори невярващо. — Силни?

— Ето, виждаш ли? — Той имитира учестено дишане и се ухили. — Приятни сънища, сестричке. Радвам се, че отново си в обръщение.

И затвори вратата пред смаяното й лице.

 

 

Когато Ричард пристигна в апартамента на Домие, завари французина все още буден, ала вече облечен в халат и чехли. Последните доклади за експлозията в жилището на Сейнт Пиер бяха пръснати върху кухненската маса заедно с чиния с наденичка и чаша мляко. Четирийсет години във френското разузнаване не бяха променили предпочитанията му да работи в близост до хладилника.

Домие махна към докладите.

— Всичко това си остава загадка за мен. Експлозив „Семтекс“ поставен под леглото. Детонатор с таймер, нагласен за девет и десет, точно времето, по което семейство Сейнт Пиер са щели да гледат любимия сериал на Мари. Налице са всички условия, за да се стигне до заключението, че става дума за работа на вътрешен човек, като изключим една фрапираща грешка — Филип беше в Англия. — Той погледна Ричард. — Не ти ли се струва невъобразим гаф?

— Терористите обикновено не правят подобни глупави грешки — призна Ричард. — Може би са го планирали само като предупреждение. „Можем да ви стигнем, ако искаме“, нещо такова.

— Все още нямам никаква информация за тази „Космическа солидарност“. — Домие уморено прокара пръсти през косата си. — Разследването е в задънена улица.

— Тогава вероятно ще можеш да обърнеш внимание на моя малък проблем.

— Проблем? А, да. Двамата Тависток. — Домие се облегна и се усмихна. — Не можеш да се справиш с племенницата на Хю, така ли, Ричард?

— Някой друг определено ни следеше тази вечер. Не твоята агентка Колет. Можеш ли да откриеш кой е бил?

— Дай ми нещо, за което да се захвана — рече Домие. — Мъж на средна възраст, нисък и набит, това нищо не ми говори. Може да е бил нает от всекиго.

— Бил е някой, който е знаел, че пристигат в Париж.

— Знам, че Хю е казал на семейство Вейн. Те, на свой ред, може да са го споменали пред другите. Кой друг беше в Четуайнд?

Ричард си припомни празненството в нощта, когато Реджи бе проявил недискретност. Проклет да е Реджи Вейн и слабостта му към алкохола. Именно тя бе станала причина за тази катастрофа. Прекалено много чаши с шампанско и езикът му се беше развързал. И все пак Ричард съзнаваше, че не може да изпита неприязън към стария бъбривец. Горкият Реджи бе съвсем безобиден; за нищо на света не би навредил на Берил. Очевидно бе, че я обожава като собствена дъщеря.

— Имаше много хора, с които семейство Вейн може да са говорили — каза Ричард. — Филип Сейнт Пиер. Нина и Антъни. Може би има и други.

— Значи става дума за много хора — въздъхна Домие.

— Списъкът е доста дълъг — призна Ричард.

— Дали това е добра идея, Ричард? — тихо попита Домие. — Преди време, ако си спомняш, ни попречиха да разберем истината.

Възможно ли бе да не помни? С изумление бе прочел заповедта от Вашингтон: „Прекратете разследването“. Клод бе получил подобна заповед от своя началник във френското разузнаване. В резултат търсенето на Делфи и нарушението на секретността на НАТО бе внезапно спряно. Нямаше обяснение, не бяха изтъкнати причини, но Ричард имаше свои собствени подозрения. Съвсем ясно бе, че във Вашингтон бяха стигнали до истината и се бояха от последиците при нейното разгласяване.

Месец по-късно, когато американският посланик Стивън Съдърланд скочи от един парижки мост, Ричард реши, че подозренията му са се потвърдили. Съдърланд заемаше политически пост; разобличаването му като вражески шпионин би хвърлило сянка върху самия президент. Двойният агент така и не бе официално разкрит. Наместо това Бърнард Тависток бе посмъртно изобличен като Делфи. Много удобно осъден и признат за виновен, помисли си Ричард. Защо да не хвърлим вината върху Тависток? Един мъртвец не може да отхвърли обвиненията. И ето че сега, двайсет години по-късно, призракът на Делфи се завръща, за да ме преследва.

Изпълнен с възобновена решимост, Ричард стана от стола.

— Този път ще го открия, Клод — заяви той. — И никаква заповед от Вашингтон няма да ме спре.

— Двайсет години са доста време. Изчезнали са доказателства. Политиката се е променила.

— Едно нещо не се е променило — виновната страна. Ами ако сме сгрешили? Ако двойният агент не е бил Съдърланд? Тогава Делфи може да е още жив. И все още да действа.

— И вероятно е силно, силно разтревожен — добави Домие.

 

 

На следващата сутрин Берил се събуди, когато Ричард почука на вратата й. Тя премига изумено, когато й подаде хартиен плик, от който се носеше ароматът на прясно изпечени кроасани.

— Закуска — обяви мъжът. — Можеш да хапнеш в колата. Джордан вече чака долу.

— Чака ли? Какво?

— Да се облечеш. Най-добре побързай. Срещата ни е за осем часа.

Все още объркана, тя отметна разрошената си коса.

— Не си спомням да съм уговаряла срещи за тази сутрин.

— Аз я уговорих. Имаме голям късмет, като се вземе предвид, че човекът не се среща с много хора напоследък. Съпругата му не позволява.

— Чия съпруга?

— На главен инспектор Брусар. Детективът, който е бил натоварен с разследването на смъртта на родителите ти. — Ричард замълча за момент. — Искаш да говориш с него, нали?

„Той знае, че искам“, помисли си Берил и пристегна копринения си халат. „Този път съм в доста неизгодно положение. Още не съм се събудила, а той вече е във вихъра си. И откога Джордан стана такъв ранобудник?“ Брат й почти никога не се измъкваше от леглото преди осем.

— Не е задължително да идваш — подхвърли Ричард и се отправи към вратата. — Двамата с Джордан можем да…

— Дай ми десет минути! — сопна се тя и затвори вратата след него.

Успя да слезе точно след девет минути.

Ричард подкара колата с увереността на човек, който познава прекрасно парижките улици. Прекосиха Сена и се отправиха на юг по оживените булеварди. Трафикът бе също тъй безумен, както в Лондон, помисли си Берил, загледана в множеството автобуси и таксита. Слава богу, че той е зад волана.

Тя довърши кроасана си и махна трохите от папката, която лежеше в скута й. В нея бе докладът, подписан от инспектор Брусар преди двайсет години. Тя се зачуди доколко ли мъжът си спомня случая. След толкова много време подробностите със сигурност се сливаха при толкова много разследвани убийства в кариерата му. Ала винаги съществуваше възможност да е запомнил някой дребен детайл, за който не е споменал в доклада си.

— Ти срещал ли си се с Брусар? — обърна се тя към Ричард.

— Запознахме се в хода на разследването. Когато бях разпитан от полицията.

— Разпитвали са и теб? Защо?

— Говориха с всички познати на родителите ти.

— Не видях името ти в полицейския доклад.

— Няколко имена не фигурират в този доклад.

— Кои например?

— Филип Сейнт Пиер. Посланик Съдърланд.

— Съпругът на Нина?

Ричард кимна.

— Това бяха известни в политиката имена. Сейнт Пиер работеше във Финансовото министерство и беше близък приятел на премиера. Съдърланд бе посланик на Съединените щати. Никой от тях не бе заподозрян, така че имената им не бяха включени в официалния доклад.

— Което означава, че добрият инспектор е защитил висшестоящите властници?

— По-скоро е проявил дискретност.

— Защо твоето име не фигурира в доклада?

— Бях дребна риба, помолиха ме да дам мнение за брака на родителите ти. Дали са се карали, дали са изглеждали нещастни, това беше всичко. Бях доста далеч в периферията.

Тя докосна папката в скута си.

— Кажи ми тогава, защо се замесваш сега?

— Защото двамата с Джордан сте замесени. Защото Клод Домие ме помоли да се грижа за вас. — Той я погледна и тихо добави: — И защото го дължа на баща ти. Той беше… добър човек.

Берил си помисли, че Ричард ще каже още нещо, ала той се извърна и се загледа напред в пътя.

— Улф, знаеш ли, че ни следят? — попита Джордан, който седеше отзад.

— Какво? — Берил се извърна и огледа движението зад тях. — Коя кола?

— Синьото пежо. През две коли.

— Виждам го — отвърна Ричард. — Следи ни по целия път от хотела.

— Знаел си, че колата е зад нас през цялото време? — попита Берил. — И през ум не ти мина да ни кажеш?

— Очаквах го. Огледай хубаво шофьора, Джордан. Руса коса, слънчеви очила. Определено е жена.

Джордан се разсмя.

— Моята малка вампирка в черно. Колет.

Ричард кимна.

— Приятелка.

— Откъде може да сме сигурни? — попита Берил.

— Защото е агент на Домие. Което я прави защитник, а не заплаха. — Ричард зави по булевард „Распайл“. Секунда по-късно намери място за паркиране и спря до тротоара. — Всъщност би могла да наглежда колата, докато сме вътре.

Берил погледна голямата тухлена сграда от другата страна на улицата. Над входната арка имаше надпис: „Дом за възстановяване“.

— Какво е това място?

— Старчески дом.

— Тук ли живее инспектор Брусар?

— От години е тук — отвърна Ричард и със съжаление се загледа в сградата. — Настанен е почти веднага след инсулта.

 

 

Съдейки по снимката на стената на стаята, бившият главен инспектор Брусар навремето е бил внушителен мъж. На снимката се виждаше пълен французин с мустаци и буйна коса, която напомняше лъвска грива. Бе застанал с царствена осанка на стълбите пред едно парижко полицейско управление.

Имаше почти нищожна прилика със съсухреното създание с наполовина парализирано тяло, подпряно на възглавници в леглото.

Госпожа Брусар се суетеше из стаята и през цялото време говореше с прецизната граматика на бивша учителка по английски. Разпуха възглавницата на мъжа си, среса косата му, избърса слюнката от устата му.

— Спомня си всичко — настоя тя. — Всички случаи, всички имена. Но не може да говори, не може да държи химикалка. И именно това го изпълва с раздразнение! Затова не позволявам да приема посетители. Толкова силно му се иска да говори, а не може да оформя думите. Само от време на време успява, и то с някои. И това го разстройва! Понякога стене дни наред след посещение от приятели. — Тя приближи към горната част на леглото и застана като ангел-пазител. — Може да му зададете само няколко въпроса. И ако се разстрои, трябва незабавно да си тръгнете.

— Разбираме — каза Ричард. Той дръпна един стол и се настани до леглото. Под погледите на Берил и Джордан, извади полицейския доклад и бавно нареди върху завивките снимките от местопрестъплението, за да може Брусар да ги види. — Зная, че не можете да говорите — рече той, — но искам да ги погледнете. Кимнете, ако си спомняте случая.

Госпожа Брусар преведе на съпруга си. Той се взря в първата снимка — ужасяващата картина на мъртвите Маделин и Бърнард. Лежаха като влюбени сред локва кръв. Бърнард непохватно докосна снимката, пръстите му се задържаха върху лицето на Маделин. Устните му оформиха прошепната дума.

— Какво каза? — попита Ричард.

— Красива жена — отвърна госпожа Брусар. — Виждате ли? Наистина си спомня.

Старецът вече разглеждаше другите снимки, лявата му ръка започна да трепери от безсилие. Устните му безпомощно помръдваха и отронваха единствено недоволно ръмжене. Госпожа Брусар се наведе напред, опитвайки се да разбере думите. Объркано поклати глава.

— Прочетохме доклада му — обади се Берил. — Онзи, който е написал преди двайсет години. Заключението му е, че става дума за убийство и самоубийство. Наистина ли го вярва?

Госпожа Брусар отново преведе.

Старецът вдигна поглед към Берил, за първи път зърна черната й коса. На лицето му се изписа учудване, сетне сякаш го озари прозрение.

Съпругата му повтори въпроса. Вярва ли, че е било убийство и самоубийство.

Брусар бавно поклати глава.

— Разбира ли въпроса? — попита Джордан.

— Разбира се! — сопна се госпожа Брусар. — Казах ви, че разбира всичко.

Мъжът потупваше по една от снимките, сякаш се опитваше да посочи нещо. Съпругата му зададе въпрос на френски. Той само удари по-силно по снимката.

— Опитва се да посочи нещо ли? — попита Берил.

— Само ъгълче от една снимка — отвърна Ричард. — Вижда се подът и на него няма нищо. Празен е.

Тялото тяло на Брусар трепереше от усилието да заговори. Жена му отново се наведе напред в стремежа да разбере думите. Поклати глава.

— Струва ми се безсмислица.

— Какво казва? — попита Берил.

— Думата има много значения. Салфетка или кърпа. Не разбирам. — Тя взе кърпата за ръце от умивалника и я подаде на съпруга си, като го попита нещо на френски.

Той поклати глава и гневно отблъсна кърпата.

— Не разбирам какво има предвид — въздъхна госпожа Брусар.

— Може би аз ще разбера. — Той се наведе към Брусар. — За документи? — попита на френски.

Брусар въздъхна облекчено и падна върху възглавниците. Кимна уморено.

— Това се опитваше да каже — обясни Ричард. — Куфарче.

— Куфарче? — повтори Берил. — Смяташ ли, че има предвид онова със секретния доклад?

Ричард се намръщи към Брусар. Старецът бе изтощен, лицето му изглеждаше нездраво сиво на фона на белите чаршафи.

Госпожа Брусар погледна съпруга си и застана пред Ричард.

— Никакви въпроси повече, господин Улф! Погледнете го! Изцеден е — не може да ви каже нищо повече. Моля ви, трябва да си вървите.

Тя бързо ги избута от стаята в коридора. Покрай тях мина монахиня с поднос лекарства. В края на коридора една жена в инвалидна количка си пееше приспивни песни на френски.

— Госпожо Брусар, имаме още въпроси, но съпругът ви не може да отговори — рече Берил. — На доклада е отбелязано името на още един детектив, Етиен Гижур. Как можем да се свържем с него?

— Етиен? — изненадано я изгледа жената. — Искате да кажете, че не знаете?

— Какво да знаем?

— Той загина преди деветнайсет години. Беше блъснат от кола, докато пресичал улицата. — Тя тъжно поклати глава. — Не откриха шофьора.

Берил срещна шокирания поглед на Джордан; тя бе не по-малко втрещена от разкритието.

— Един последен въпрос — обади се Джордан. — Кога получи инсулт съпругът ви?

— През хиляда деветстотин седемдесет и четвърта.

— Също преди деветнайсет години?

Госпожа Брусар кимна.

— Такава трагедия за управлението! Първо инсултът на съпруга ми. А три месеца по-късно загубиха и Етиен. — Тя въздъхна и се обърна към стаята на мъжа си. — Е, такъв е животът, предполагам. И нищо не можем да направим, за да го променим…

Озовали се отново на улицата, тримата спряха за момент под слънчевите лъчи, опитвайки да се отърсят от потискащото въздействие на сградата.

— Ударил го и избягал? — рече Джордан. — Шофьорът не е бил заловен? Имам лошо предчувствие за това.

Берил вдигна поглед към арката.

— „Дом за възстановяване“ — промърмори саркастично. — На това място едва ли някой се възстановява. Тук по-скоро се умира. — Тя потрепери и се насочи към колата. — Хайде, да се махаме оттук.

Потеглиха на север към Сена. Пежото отново караше след тях, ала никой не му обръщаше внимание; френската агентка бе станала неразделна част от живота — и действаше почти успокоително.

— Почакай, Улф — внезапно рече Джордан. — Остави ме на булевард „Сен Жермен“. Всъщност точно тук ще бъде чудесно.

Ричард спря до тротоара.

— Защо тук?

— Тъкмо минахме покрай едно кафене…

— О, Джордан — изстена Берил, — не ми казвай, че отново си гладен?

— Ще се срещнем в хотела — рече Джордан и слезе от колата. — Освен ако не искате да се присъедините към мен?

— За да те гледаме как ядеш? Благодаря, но ще откажа.

Джордан леко стисна сестра си за рамото и затвори вратата на колата.

— Ще хвана такси на връщане. Доскоро. — Махна им и пое надолу по булеварда, русата му коса блестеше на слънцето.

— Обратно в хотела ли? — тихо попита Ричард.

Тя го погледна. „Привличането постоянно тлее помежду ни“, помисли си. „Изкушението. Взирам се в очите му и изведнъж си спомням как се чувствам в безопасност в прегръдките му. Колко лесно е да му се доверя. И именно в това се крие опасността.“

— Не — рече тя, загледана право пред себе си. — Не още.

— Тогава накъде?

— Закарай ме на „Пигал“. Улица „Мирха“.

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш там?

Тя кимна и погледна папката в скута си.

— Искам да видя мястото, където са намерили смъртта си.

 

 

Кафене „Юго“. Да, това беше мястото, помисли си Джордан, оглеждайки препълнените маси на открито, карираните покривки, армията от сервитьори, разнасящи еспресо и капучино. Преди двайсет години Бърнард бе посетил същото кафене. Бе седнал да пие кафе. После бе платил сметката и си бе тръгнал, за да намери смъртта си в една сграда на „Пигал“. Всичко това Джордан бе научил от полицейския разпит на сервитьора. Но това се е случило толкова отдавна, помисли си Джордан. Човекът сигурно се е преместил на друга работа. И все пак, заслужаваше си да провери.

За негова изненада, откри, че Марио Касини все още работеше като сервитьор тук. Прехвърлил четирийсетте, с прошарена коса и лице, набръчкано от дългогодишното усмихване, Марио кимна и рече:

— Да, да. Разбира се, че си спомням. От полицията идваха да говорят с мен три-четири пъти. И всеки път аз им казвам същото нещо. Господин Тависток, той идва в кафене за кафе с мляко всяка сутрин. Понякога госпожата е с него. А, много красива.

— Но точно този ден не е била с него?

Марио поклати глава.

— Той идва сам. Сяда на онази маса там. — Той посочи една празна маса близо до тротоара, карираната покривка потрепваше от вятъра. — Той чака дълго госпожата.

— Ала тя не дойде?

— Не. После тя се обажда. Казва му да се срещнат на друго място. На „Пигал“. Аз приема съобщението и го дава на господин Тависток.

— Тя с теб ли говори? По телефона?

— Да. Аз записва адрес, дава му го.

— Адресът на „Пигал“?

Марио кимна.

— Баща ми — господин Тависток — изглеждаше ли разстроен този ден? Или ядосан?

— Не ядосан. Той изглежда… как го казвате? Разтревожен. Той не разбира защо госпожата отива на „Пигал“. Плаща за кафето, после си тръгва. По-късно аз чета във вестника, че той мъртъв. А, ужасно! Полицията, те питат за информация. Затова се обаждам, казвам им какво знам. — Марио поклати глава, покрусен от трагедията. От загубата на такава прекрасна жена като госпожа Тависток и такъв щедър мъж като съпруга й.

„Никакви нови сведения тук“, помисли си Джордан. Понечи да си тръгне, ала изведнъж му хрумна нещо.

— Сигурен ли си, че именно госпожа Тависток се обади да остави съобщението? — попита той.

— Тя казва, че е тя — отвърна Марио.

— И ти разпозна гласа й?

Марио замълча. Колебанието му трая само секунда, ала бе достатъчно, за да подскаже на Джордан, че сервитьорът не е абсолютно сигурен.

— Да — отвърна Марио. — Че кой друг би могъл да е?

Дълбоко замислен, Джордан излезе от кафенето и пое по булевард „Сен Жермен“ с намерението да се върне в хотела пеша. Ала половин пресечка по-надолу зърна синьото пежо. Неговата малка руса вампирка все още го следеше. Отиваха в една и съща посока; защо да не я помоли да го откара?

Той приближи до пежото и отвори вратата до шофьора.

— Какво ще кажеш да ме хвърлиш до „Риц“? — попита весело.

Колет ужасено се втренчи в него.

— Какво правиш, за бога? Махай се от колата ми!

— О, стига де. Няма нужда от истерии…

— Махай се! — извика тя и минувачите се извърнаха към тях.

Джордан спокойно се настани на предната седалка. Забеляза, че тя отново е облечена в черно. Какво им ставаше на тия тайни агентки?

— Пътят до „Риц“ е дълъг. Със сигурност не е забранено, нали? Да ме откараш до хотела ми?

— Аз дори не знам кой си — настоя тя.

— Аз пък знам коя си. Казваш се Колет, работиш за Клод Домие и трябва да ме държиш под око. — Джордан й се усмихна пленително и добави: — Вместо да се промъкваш зад мен по целия път по булеварда, защо да не проявим здрав разум? Да си спестим и двамата тази глупава игра на котка и мишка.

Смехът напираше в очите й. Тя сграбчи волана и се втренчи право пред себе си, ала на устните й трепна усмивка.

— Затвори вратата — нареди тя. — И си сложи колана. Такъв е законът.

Докато пътуваха по булевард „Сен Жермен“, Джордан непрестанно я наблюдаваше и се чудеше дали наистина е толкова яростна, колкото изглежда. Черната кожена пола и намръщеното й изражение не можеха да прикрият факта, че беше доста привлекателна.

— Откога работиш за Домие? — попита той.

— От три години.

— Такива ли са обичайните ти задачи? Да следиш непознатите мъже из града?

— Следвам заповеди. Каквито и да са.

— Аха. Покорна си. — Той се ухили и се облегна назад. — И какво ти каза Домие за тази задача?

— Трябва да се грижа двамата със сестра ти да не пострадате. Тъй като днес тя е с господин Улф, реших да остана с теб. — Тя замълча, сетне добави: — Не се оказа толкова просто, колкото си мислех.

— Не съм чак толкова труден.

— Но непрестанно правиш нещо неочаквано. Хващаш ме неподготвена. — Някаква кола им свиркаше. Колет раздразнено погледна в огледалото. — Тоя трафик става все по-натоварен с всеки…

Тя внезапно млъкна и Джордан я погледна.

— Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна тя след малко. — Явно си въобразявам разни неща.

Джордан се извърна и погледна през задното стъкло. Зърна само дълга редица от коли надолу по булеварда. Отново насочи вниманието си към Колет.

— Какво прави хубаво момиче като теб във френското разузнаване?

Тя се усмихна — първата истинска усмивка, откакто я бе срещнал. Озари цялото й лице.

— Изкарвам си прехраната.

— Срещаш ли интересни хора?

— Доста.

— А романтични връзки?

— Не, за съжаление.

— Колко жалко. Може би трябва да си потърсиш нова работа.

— Каква например?

— Можем да го обсъдим на вечеря.

Тя поклати глава.

— Не е позволено да се сближаваш с обектите.

— Значи това съм аз — въздъхна той. — Обект.

Тя го остави на една странична уличка, „Риц“ беше зад ъгъла. Джордан слезе от колата, сетне се обърна и предложи:

— Защо не влезеш за едно питие?

— На работа съм.

— Сигурно става досадно да седиш в колата по цял ден. И да ме чакаш да направя поредния неочакван ход.

— Благодаря ти, но ще откажа. — Тя се усмихна чаровно. Все пак като че ли оставаше отворена вратичка.

Джордан се отдалечи и влезе в хотела.

Качи се и закрачи из стаята, замислен за току-що наученото в кафене „Юго“. Това телефонно обаждане на Маделин, нещо не се връзваше. Защо, за бога, ще си урежда среща с Бърнард на „Пигал“? Очевидно не пасваше с теорията за убийство и самоубийство. Възможно ли бе сервитьорът да лъже? Или просто се бе объркал? При целия този шум в кафенето, как би могъл да е сигурен, че се обажда именно Маделин Тависток? „Трябва да се върна в кафенето. Да попитам Марио дали гласът е бил на англичанка.“

Той отново излезе от хотела и пристъпи на обляната в слънце улица. Пред входа имаше спряло такси, ала шофьорът не се виждаше никъде. Може би Колет все още бе зад ъгъла; щеше да я помоли да го върне обратно на булевард „Сен Жермен“. Той зави по страничната уличка и видя, че синьото пежо все още е паркирано там. Колет беше вътре; през затъмненото стъкло се виждаше силуетът й зад волана.

Джордан приближи до колата и почука на страничното стъкло.

— Колет? — извика. — Ще ме повозиш ли пак?

Тя не отговори.

Джордан отвори вратата и седна отпред.

— Колет?

Младата жена седеше напълно неподвижна, загледана право пред себе си. За миг го обзе пълно недоумение. Сетне зърна ярката струйка кръв, която се стичаше по слепоочието й и изчезваше в тъмната тъкан на ризата. Обзет от паника, Джордан се пресегна и я разтърси за рамото.

— Колет?

Тя се плъзна към него и падна в скута му.

Джордан се взря в главата й, паднала върху ръцете му. На слепоочието й се виждаше една-единствена дупчица от куршум.

Нямаше представа как успя да се измъкне от колата. Към действителността го върнаха писъците на преминаваща жена. Миг по-късно зърна шокираните лица на хората, привлечени на тази тиха странична уличка от неистовите писъци. Всички сочеха към женската ръка, която се подаваше от колата. И се взираха в него.

Джордан вцепенено сведе поглед към ръцете си.

Бяха целите в кръв.