Тес Геритсън
Хирургът (9)

8

Катрин седна рязко в леглото, с блъскащо в гърдите й сърце, с изопнати до крайност нерви. Взря се в мрака, опитвайки с всички сили да потисне паниката си.

Някой блъскаше по вратата на стаята на дежурния лекар.

— Д-р Кордел? — Позна гласа на една от сестрите в Спешното отделение. — Д-р Кордел?

— Да? — извика младата жена.

— Пристига случай със сериозна травма. Голяма загуба на кръв, рани в корема и шията. Знам, че тази нощ дежурен на повикване е д-р Еймс, но ще мине време, докато дойде. Д-р Кимбъл ще ви бъде много благодарен за помощта!

— Кажи му, че идвам.

Катрин светна лампата и погледна към часовника. Беше три без петнайсет. Беше спала само три часа. Зелената копринена рокля беше все така метната върху облегалката на стола. Изглеждаше й съвсем чужда като нещо, принадлежащо на живота на друга жена, а не на нея самата. Събра разбърканите си коси на опашка и отиде до мивката, за да наплиска лицето си с вода. Жената, която я гледаше от огледалото, беше непозната, лишена от съдържание обвивка. „Фокусирай се. Време е да се освободиш от страха. Време е да отидеш на работа.“ Пъхна босите си крака в маратонките, които беше измъкнала от шкафчето си в болницата и като си пое дълбоко въздух, излезе от стаята за почивка на дежурния лекар.

— Пристигат след две минути! — провикна се служителят към спешната зала. — От линейката казаха, че систоличното е паднало до седемдесет!

— Д-р Кордел, подготвят се за работа в Травма едно.

— Кой участва в екипа?

— Д-р Кимбъл и двама стажанти. Слава богу, че бяхте в сградата. Колата на д-р Еймс се развалила и той не може да тръгне…

Катрин влезе в Първа операционна зала на Спешното отделение. С един поглед разбра, че екипът се беше подготвил за най-лошото. На три стойки висяха торбички с лактиран разтвор на Рингър, тръбичките на системите бяха готови за свързване. Куриерът чакаше да подготвят кръвта за изследване, за да изтича с нея до лабораторията. Двамата стажанти стояха от двете страни на масата, стиснали венозни катетри, а Кен Кимбъл, дежурният лекар на Спешното отделение за тази нощ, вече беше разкъсал лентата на табличката за лапаротомия.

Катрин измъкна хирургическо боне и после напъха ръце в ръкавите на стерилна престилка. Една от сестрите завърза престилката отзад и й подаде първата ръкавица. С всеки следващ елемент на униформата тя като че ли обличаше следващ слой от авторитет и се чувстваше по-силна и поела в свои ръце контрола над нещата. В тази стая тя беше спасителят, а не жертвата.

— Каква е историята на пациента? — обърна се тя към Кимбъл.

— Нападение. Травма на корема и врата.

— Огнестрелно оръжие?

— Не. Рани от намушкване с нож.

Катрин спря точно когато пъхаше ръка във втората ръкавица. В стомаха й внезапно се образува буца. „Шията и корема. Намушкване с нож.“

— Линейката спира! — извика през вратата една сестра.

Д-р Кимбъл излезе, за да посрещне пациента.

Катрин, вече в стерилно облекло, остана на мястото си. Помещението внезапно бе потънало в тишина. Нито двамата стажанти, нито сестрата, която бе застанала зад нея, за да й подава инструментите, не пророниха нито дума. Всички се бяха съсредоточили върху ставащото от другата страна на вратата.

Чуха как Кимбъл извика:

— Давайте, давайте, давайте!

Крилата на вратата политнаха и през отвора влетя носилката на колела. Катрин видя напоени с кръв чаршафи, сплъстени кестеняви женски коси и лице, закрито от лейкопласта, придържащ тръбичката за изкуствено дишане.

С помощта на командата „Едно, две, три!“ преместиха пациентката върху операционната маса.

Кимбъл издърпа чаршафа и откри торса на жертвата.

В хаоса, настъпил в стаята, никой не чу изхълцването на Катрин. Никой не забеляза как направи сепнато крачка назад и се олюля. Беше вперила поглед във врата на жената, чиято притискаща превръзка беше тъмночервена. После погледна към корема, където друга, набързо сложена превръзка вече падаше под тежестта на попитата кръв надолу по голия хълбок. Докато всички наоколо действаха трескаво, свързвайки жертвата с венозни системи и апаратурата за поддържане на сърдечната и белодробната дейност, Катрин стоеше, парализирана от ужас.

Кимбъл свали коремната превръзка. Няколко навивки от тънкото черво се изсипаха върху масата.

— Систоличното падна на шейсет и едва се долавя! Има синусова тахикар…

— Не мога да вкарам игла във вените й! Вените й са се сплескали!

— Опитай под ключицата!

— Можеш ли да ми подхвърлиш друг катетър?

— По дяволите, цялото това поле е замърсено…

— Д-р Кордел! Д-р Кордел?

Все още зашеметена, Катрин се обърна към сестрата, която я викаше, и видя смръщеното й над хирургическата маска лице.

— Искате ли лапаротомични тампони?

Катрин преглътна с усилие. Пое дълбоко въздух.

— Да. Лапаротомични тампони. И смукач… — Фокусира се отново върху пациентката. Млада жена. Изведнъж се пренесе в операционната зала на друго спешно отделение, в Савана, когато жената на масата беше самата тя и това отново я дезориентира.

„Няма да позволя да умреш. Няма да го оставя да те вземе.“

Грабна шепа гъбички и един хемостат от табличката с инструменти. Вече беше напълно съсредоточена, възвърнала самоконтрола си професионалист. Годините на хирургическа практика взеха надмощие. Насочи вниманието си първо към раната на врата. Свали притискащата превръзка. Тъмната кръв закапа и пръсна върху пода.

— Каротидната артерия! — каза единият стажант.

Катрин притисна една гъбичка към раната и пое дълбоко въздух.

— Не. Не, ако беше каротидната, щеше вече да е мъртва. — Погледна към сестрата до себе си. — Скалпел.

Инструментът бе пъхнат в ръката й. Тя направи пауза, концентрирайки се за деликатната задача, и доближи върха на инструмента до врата. Поддържайки натиска върху раната, Катрин прокара бързо скалпела нагоре към челюстта, като откри югуларната вена.

— Не е срязал достатъчно дълбоко, за да достигне каротидната — рече тя. — Но е срязал югуларната. И този край е издърпан нагоре към меките тъкани. — Хвърли скалпела и грабна форцепсите. — Стажант? Налага се да попивате кръвта. Внимателно!

— Смятате да направите анастомоза ли?

— Не, просто ще я вържем. Пациентката ще получи колатерален дренаж. Трябва да оголя достатъчно от вената, за да направя шевове. Васкуларни щипци.

Инструментът се озова мигновено в ръката й.

Катрин намести щипците и ги стисна върху оголения кръвоносен съд. После въздъхна и погледна към Кимбъл.

— Този източник на кървене е отстранен. Ще се занимая с него после.

Насочи вниманието си към корема. Кимбъл и другият стажант бяха почистили полето с помощта на смукач и тампони за лапаротомия и раната беше напълно открита. Катрин внимателно отмести встрани навивките на тънкото черво и се взря в разреза. Онова, което видя, я разгневи до истерия.

Срещна изумения поглед на Кимбъл от другата страна на масата.

— Кой би направил подобно нещо? — попита тихо той. — С кого, по дяволите, си имаме работа?

— С някакво чудовище — отвърна тя.

 

 

— Жертвата все още е в операционната. И все още е жива. — Ризоли затвори мобилния си телефон и погледна към Мур и д-р Цукер. — Сега разполагаме със свидетел. Нашият извършител става небрежен.

— Не небрежен — отговори Мур. — Прибързан. Не му е останало време да си довърши работата.

Томас стоеше до вратата на спалнята, загледан в кръвта на пода. Беше все още прясна, все още блестеше. „Нямала е време да изсъхне. Хирургът е бил тук до неотдавна.“

— Снимката е била изпратена на имейла на Кордел в осем без пет вечерта — обади се Ризоли. — Часовникът на снимката показва два и двайсет. — Посочи часовника на нощното шкафче. — Този тук показва правилния час. Което означава, че снимката трябва да е направена снощи. Държал е тази жертва жива, в тази къща, в продължение на повече от двайсет и четири часа.

Удължавайки удоволствието.

— Става дързък — заяви д-р Цукер и в гласа му прозвуча смущаваща нотка на възхищение. Признание, че насреща си има достоен опонент. — Не само поддържа жертвата жива цял ден, ами я оставя тук за известно време, за да изпрати имейл. Нашето момче си прави психо игри с нас.

— Или с Катрин Кордел — отвърна Мур.

Чантата на жертвата стоеше върху скрина.

Томас сложи ръкавици и провери съдържанието й.

— Портфейл с трийсет и четири долара. Две кредитни карти. Тройна А карта. Бадж на служител на „Лорънс сайънтифик съплайс“, отдел „Продажби“. Шофьорска книжка, Нина Пейтън, двайсет и девет годишна. Метър и шейсет, петдесет и девет килограма. — Прелисти шофьорската книжка. — Донор на органи.

— Мисля, че тя току-що ги дари — обади се Ризоли.

Той дръпна ципа на един страничен джоб.

— Тук има бележник за срещите.

Джейн се обърна и го погледна с интерес.

— Да?

Томас отвори бележника на текущия месец. Беше празно. Запрелиства назад, докато намери нещо, написано преди осем седмици: „Просрочен наем“. Продължи да прелиства назад и видя и други бележки: „Рожденият ден на Сид. Химическо чистене. Концерт в осем часа. Среща на персонала“. Дребните светски детайли, с които е изпълнен животът на човека. Защо беше престанала да си ги записва изведнъж преди осем седмици? Мур мислеше за жената, която беше записвала четливо тези напомняния със синьо мастило. Жена, която вероятно беше очаквала с нетърпение празната страница за декември и си бе представяла Коледа и снега, имайки пълното основание да вярва, че тогава ще бъде жива.

Затвори бележника и го обзе такава тъга, че за момент не беше в състояние да говори.

— В чаршафите не е останало абсолютно нищо — обади се Фрост, който бе клекнал край леглото. — Нито хирургически конци, нито инструменти. Нищо.

— За човек, за който се предполага, че е бързал да излезе оттук — каза Ризоли, — е почистил добре след себе си. Имал е време дори да сгъне нощницата. — И посочи памучната нощница, сгъната спретнато върху един стол. — Това не се връзва с теорията за бързането.

— Но е оставил жертвата си жива — отвърна Мур. — Възможно най-лошата грешка.

— Това няма смисъл, Мур. Той сгъва нощницата, прибира всичко след себе си. А после проявява такова безгрижие, че да остави свидетел? Прекалено е умен, за да допусне подобна грешка.

— Дори най-умните оплескват нещата в даден момент — каза Цукер. — Тед Бънди накрая сбърка.

Мур погледна Фрост.

— Ти ли позвъни на жертвата?

— Да. Когато звъннахме подред на всички номера, които ни дадоха от библиотеката. Звъннах в това жилище към два — два и петнайсет. Отговори ми телефонният секретар. Не оставих съобщение.

Мур огледа стаята, но не видя телефонен секретар. Влезе в дневната и откри телефона на масата в ъгъла. Бутонът за паметта беше изцапан с кръв.

Натисна го с върха на една химикалка и телефонният номер на последния, който се беше обаждал, се появи на цифровия дисплей.

„Бостънска полиция, 2:14 часа.“

— Това ли го е уплашило? — попита Цукер, който го беше последвал в дневната.

— Бил е тук, когато Фрост се е обадил. На бутона, показващ номера на обаждащия се, има кръв.

— И така, значи телефонът е звъннал. А нашият извършител не е бил приключил. Не е бил достигнал търсеното задоволяване. Но среднощното телефонно обаждане трябва да го е притеснило. Дошъл тук, в дневната, и видял на дисплея изписан номерът на звънящия. Видял, че полицията опитва да се свърже с жертвата. — Цукер направи пауза. — Ти какво би направил?

— Бих си обрал крушите оттук.

Цукер кимна и устните му се разтегнаха в лека усмивка.

„Всичко това е само игра за теб“ — помисли си Мур. Приближи се до прозореца и погледна към улицата, превърнала се в ярък калейдоскоп от сини светлини. Пред къщата бяха паркирани шест патрулни коли. Пресата също беше там, виждаше вановете на местните телевизии.

— Не е успял да се наслади — каза Цукер.

— Изрязал е каквото е искал.

— Не, това е само сувенир. Малък спомен за посещението му. Той не е дошъл, за да вземе някаква част от тялото. Дошъл е да изживее върховната наслада, да усети как животът на жената излита. Но този път не е успял да го направи. Бил е прекъснат, отвлечен от страха, че полицията идва. Не е останал достатъчно дълго, за да види как жертвата му умира. — Цукер направи пауза. — Затова съвсем скоро ще имаме следваща жертва. Нашият извършител не е задоволен и напрежението става непоносимо за него. Което означава, че вече е излязъл на лов за нова жертва.

— Или вече я е избрал — рече Мур.

И си помисли: „Катрин Кордел“.

 

 

Първите светли линийки осветиха небето, предизвестявайки зората. Томас не беше спал от почти двайсет и четири часа, беше препускал с пълна скорост през по-голямата част от нощта, поддържайки се само с кафе. Но когато погледна към просветляващото небе, той не усети умора, а подновена възбуда. Между Хирургът и Катрин съществуваше някаква връзка, която не успяваше да проумее. Някаква невидима нишка я свързваше с това чудовище.

— Мур.

Обърна се и веднага забеляза вълнението в очите на Ризоли.

— Току-що се обадиха от „Сексуални престъпления“ — съобщи тя. — Нашата жертва е изключително злочеста жена.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди два месеца Нина Пейтън е претърпяла сексуално насилие.

Тази новина изуми Мур. Сети се за празните осем седмици в бележника на жертвата. Тогава тя беше престанала да вписва каквото и да е в него. Тогава животът на Нина Пейтън рязко бе спрял.

— Докладвано ли е било за това?

— Не само е било докладвано — отвърна Джейн. — Взет е секрет за изследване.

— Две жертви на изнасилване? — намеси се Цукер. — Възможно ли е да е толкова лесно?

— Мислиш, че техният изнасилвач се връща, за да ги убие ли?

— Трябва да е нещо повече от случайност. Десет процента от серийните изнасилвачи след време влизат във връзка със своите жертви. Това е извратеният им начин да удължат мъчението. Това е обсебването.

— Изнасилване като увертюра към убийство. — Ризоли изсумтя отвратено. — Супер.

На Мур внезапно му дойде нова идея.

— Каза, че бил взет секрет веднага след изнасилването. Влагалищен?

— Да. ДНК пендинг.

— Кой е взел секрета? В „Бърза помощ“ ли е отишла?

Беше почти сигурен, че в отговор ще чуе болница „Пилгрим“.

Но Ризоли поклати глава.

— Не „Бърза помощ“. Отишла в женската клиника „Форест хилс“. От другата страна на улицата.

 

 

На стената в чакалнята на клиниката беше окачен цветен постер на женския генитален тракт, съпроводен от думите: „Жена. Изумителна красота“. Макар да бе съгласен, че женското тяло е изумително творение, Мур се почувства като мръсен воайор, когато се вгледа в подробната диаграма. Забеляза, че няколкото жени в чакалнята го гледат така, както газели биха гледали появилия се сред тях хищник. Фактът, че беше придружен от Ризоли, очевидно не променяше отношението им към него като към чуждо за тази среда мъжко присъствие.

Усети облекчение, когато сестрата най-сетне съобщи:

— Тя ще ви приеме веднага, господин детектив. В последната стая вдясно.

Ризоли го поведе нататък по коридора, покрай постери като „Десет признака, че партньорът ви проявява склонност към малтретиране“ и „Как да разберете дали е изнасилване?“. С всяка следваща стъпка му се струваше, че към него се лепва още едно петно от мъжка вина, което цапаше дрехите му. Ризоли не усещаше нищо подобно, сега се намираше на своя територия. Територията на жените. Тя почука на вратата, на която пишеше: „Сестра Сара Дейли“.

— Влезте.

Жената, която стана да ги посрещне, беше млада и изглеждаше така, сякаш бе излязла от реклама. Под бялата си престилка носеше сини джинси и черна тениска, а момчешката й подстрижка подчертаваше тъмните палави очи и елегантните скули. Но онова, върху което Мур не можа да се удържи да не се фокусира, беше малката златна халка на лявата й ноздра. През по-голямата част от разговора му се струваше, че говори на халката.

— Прегледах медицинския й картон, след като се обадихте — започна Сара. — Знам, че е пуснат доклад по случая в полицията.

— Прочетохме го — поясни Ризоли.

— А причината за идването ви тук?

— Нина Пейтън е била нападната снощи, в дома си. И в момента състоянието й е критично.

Сара ги погледна шокирано. После почти незабавно на лицето й се изписа гняв. Мур го разбра по начина, по който издаде брадичка и по който заблестяха очите й.

— Той ли е бил?

— Той ли?

— Мъжът, който я е изнасилил?

— Това е вероятност, която още не сме отхвърлили — отвърна Джейн. — За нещастие жертвата е в кома и не може да разговаря с нас.

— Не я наричайте „жертва“. Тя има име.

Сега и Ризоли вирна брадичка, по което Томас разбра, че е ядосана. Подобно начало не предвещаваше нищо добро за предстоящото събеседване.

— Мис Дейли — започна той, — това престъпление е невероятно брутално и се налага да…

— Нищо не е невероятно — пресече го Сара. — Не и когато говорим за онова, което мъжете причиняват на жените. — Взе някаква папка от бюрото си и му я подаде. — Заключението от направения й медицински преглед. Тя дойде в тази клиника на сутринта, след като е била изнасилена. Аз бях тази, която се срещна с нея през въпросния ден.

— Вие ли я прегледахте?

— Аз направих всичко. Разпита, прегледа на малкия таз. Аз взех вагиналния секрет и посредством микроскопски анализ потвърдих наличието на сперма в тях. Аз направих огледа на срамните части в търсене на чужд косъм, аз й изрязах ноктите за теста за търсене на ДНК на нападателя. Аз й дадох хапчето против забременяване, което се взема на сутринта след половия акт.

— Тя не отиде ли в „Бърза помощ“ за по-нататъшни изследвания?

— Жертвата на изнасилване, която дойде при нас, получава всички необходими грижи от един човек в тази сграда. Последното, от което има нужда, е да участва в парад с непрекъснато сменящи се лица. Затова аз вземам кръв и я изпращам в лабораторията. Аз се обаждам в полицията. Ако жертвата го желае.

Мур отвори папката и видя листа с информацията за пациента. В него фигурираха датата на раждане на Нина Пейтън, адресът й, телефонните номера и местоработата. Отгърна следващата страница и видя, че беше запълнена с дребен, сбит почерк. Информацията беше нанесена на седемнайсети май.

„Главно оплакване: сексуално нападение.

История на настоящото заболяване: двайсет и девет годишна бяла жена смята, че е била насилена сексуално. Снощи пила в «Грамърси пъб», почувствала виене на свят и си спомня, че се запътила към тоалетната. Не си спомня случилото се по-нататък…“

— Събудила се вкъщи, в леглото си — продължи Сара. — Не си спомня как се е прибрала. Не помни да е била разсъбличана. Определено не помни да си е разкъсвала блузата. Но лежала гола. По бедрата си открила засъхнала сперма, така помислила. Едното й око било подуто, китките и на двете й ръце били в синини. Бързо се досетила какво се е случило. И реагирала по типичния за жертвите на изнасилване начин. Помислила си: „Аз съм виновна. Не трябваше да бъда толкова невнимателна“. Но такива са жените. — Погледна Мур право в очите. — Виним себе си за всичко дори когато мъжът е виновен.

Нямаше какво да каже в лицето на такъв гняв. Сведе поглед към папката и зачете резултатите от физическия преглед.

„Пациентката е разчорлена, дистанцирана жена, която говори с монотонен глас. Никой не я придружава и е дошла пеш от дома си до клиниката…“

— Все говореше за ключовете на колата си — продължи Сара. — Беше пребита, едното й око беше подуто до такава степен, че не можеше да вижда и не беше в състояние да се фокусира върху нищо друго, освен върху факта, че си е изгубила ключовете на колата и трябва да ги намери, иначе няма как да отиде с колата си на работа. Беше ми необходимо време, докато успея да я изтръгна от непрестанното повторение на това, за да поговорим. С тази жена никога дотогава не се беше случвало нещо наистина лошо. Беше образована, независима. Беше търговски представител на „Лорънс сайънтифик съплайс“. Всеки ден работи с хора. А сега стоеше пред мен практически парализирана. Обсебена от мисълта, че трябва да си намери ключовете за колата. Най-накрая отворихме дамската й чанта и след като претърсихме всички джобчета, открихме ключовете. Едва тогава тя успя да се фокусира върху мен и да ми разкаже какво се бе случило.

— И какво каза?

— Отишла в „Грамърси пъб“ към девет вечерта, за да се срещне с някаква приятелка. Приятелката така и не дошла, така че Нина се повъртяла известно време там. Изпила едно мартини, разменила някоя и друга дума с неколцина от посетителите. Вижте, аз съм ходила там и всеки път е било пълно с хора. Една жена би се чувствала в безопасност там. — И додаде с горчивина: — Сякаш някъде съществува безопасно място.

— Спомня ли си мъжа, който я е завел в дома й? — попита Ризоли. — Това всъщност представлява главният интерес за нас.

Сара я погледна.

— Всичко се върти около престъпника, нали? Онези две ченгета от „Сексуални престъпления“ не се интересуваха от нищо друго. Цялото внимание е за извършителя.

Мур усети как атмосферата се нажежи от гнева на Ризоли. И побърза да каже:

— Детективите казват, че тя не е успяла да им го опише.

— Бях в стаята, докато разговаряха с нея. Тя ме помоли да остана, така че чух цялата история два пъти. Те не се уморяваха да я питат как е изглеждал, но тя просто не можеше да го каже. Наистина не беше в състояние да си спомни нищо, свързано с него.

Мур прелисти на следващата страница.

— Видели сте я втори път, през юли. Само преди една седмица.

— Тя дойде за второто изследване на кръвта. Нужни са шест седмици след публичното им излагане, за да се провери дали тестът за ХИВ не е положителен. Това е изключително жестоко. Първо да бъдеш изнасилена, а после да установиш, че нападателят те е заразил с фатална болест. Тези шест седмици са изпълнени с агония за жените, очакващи да разберат дали не са заразени със СПИН. През този период те се питат дали врагът вече не е в тях и не се размножава свободно в кръвта. Когато дойдат за второто изследване на кръвта, се налага да играя ролята на психотерапевт. И да се кълна, че ще им се обадя в мига, в който дойдат резултатите.

— Лабораторните анализи не се ли правят тук?

— Не. Всичко се изпраща в „Интерпат лабс“.

Томас обърна на последната страница и видя резултатите.

„ХИВ: Отрицателен.

Сифилис: Отрицателен.“

Страницата беше съвсем тънка, попълнена на принтер бланка от формуляр. „Най-важните резултати в нашия живот — помисли си той, — толкова често пристигат на такава крехка, лесно късаща се хартия. Телеграми. Резултати от изпити. Изследвания на кръвта.“

Затвори папката и я остави на бюрото.

— Когато видяхте Нина за втори път в деня, в който дойде за повторните кръвни изследвания, как ви се стори? — попита той.

— Дали е била все още травмирана ли ме питате?

— Нямам никакво съмнение в това.

Спокойният му отговор като че ли спука непрестанно издуващия се гневен мехур на Сара. Лишена от гнева си, тя изглеждаше така, сякаш бе изгубила част от жизненоважните си сили. За момент се замисли над въпроса му.

— Когато я видях за втори път, Нина ми напомняше на ходещ мъртвец.

— Тоест?

— Седеше на стола, който е заела сега детектив Ризоли, а на мен ми се струваше, че още малко и ще успея да виждам през нея. Все едно беше прозрачна. Не беше ходила на работа след изнасилването. Мисля, че й беше трудно да бъде сред хора, особено сред мъже. Беше парализирана от странни фобии. Страхуваше се да пие чешмяна вода или каквото и да е, което вече е било отворено. За да пие, бутилката или кутията трябваше да не е била отворена, за да не може съдържанието й да бъде отровено. Страхуваше се, че беше достатъчно мъжете да я погледнат, за да разберат, че е била насилена. Беше убедена, че изнасилвачът бе оставил сперма по чаршафите и дрехите й и всеки ден в продължение на часове переше отново и отново нещата си. Каквато и да е била Нина Пейтън преди, сега беше мъртва. И на нейно място виждах призрак.

Сара млъкна и остана да седи абсолютно неподвижно, загледана в Ризоли, но очевидно виждайки друга жена на мястото й. Поредица от жени, различни лица, различни призраци, парад на уязвените.

— Да е споменала, че някой я преследва? Че нападателят се е появил отново в живота й?

— Изнасилвачът никога не изчезва от живота ти. Докато си жива, ще бъдеш негова собственост. — Сара направи пауза. И додаде с горчивина: — Може би той просто е отишъл да вземе онова, което си е било негово.