Тес Геритсън
Хирургът (4)

3

Д-р Катрин Кордел изтича по коридора, подметките на маратонките й скърцаха по балатума. Тя бутна двойната врата и влезе в залата за спешните случаи.

— Те са във Втора травматология, доктор Кордел — извика една сестра.

— Отивам там — отвърна Катрин, като се насочи подобно на управляем снаряд право към Втора травматологична зала.

Пет-шест лица я изгледаха облекчено, когато се появи в стаята. С един поглед се ориентира в ситуацията, видя разбърканите инструменти в табличката, стойките за системи с торбички с лактиран разтвор на Рингър, които висяха като тежки плодове на стоманени дървета, по пода се валяха окървавени марли и разкъсани опаковки. Бърз синусоидален ритъм преминаваше по монитора за следене на сърдечната дейност — такава беше кардиограмата на сърцето, което препуска, за да надбяга смъртта.

— Какъв е случаят? — попита тя, докато персоналът се отдръпваше, за да й направи път.

Рон Литман, специализант по хирургия, я информира със скоростта на картечница:

— Пешеходец с неустановена самоличност, шофьорът, който го е блъснал, е избягал. Пострадалият е докаран в Спешното отделение в безсъзнание. Зениците са еднакви, реагират, белите дробове са чисти, но коремът е раздут. Забавена перисталтика. Кръвното налягане е паднало до шейсет. Направих парацентеза^[1]. Има кръв в корема. Свързахме го със система, вкарваме разтвор на Рингър с пълна скорост, но не успяваме да повишим кръвното налягане.

— Нулева отрицателна група и прясно замразена плазма^[2] поръчани ли са?

— Би трябвало да пристигнат всеки момент.

Мъжът на масата беше разсъблечен, всеки негов интимен детайл бе изложен безмилостно на погледите. Изглеждаше на около шейсет години, вече беше интубиран и включен на изкуствено дишане. Лишените от тонус мускули висяха на дипли по мършавите му крайници, а ребрата му бяха изпъкнали като дъговидни остриета. Хронична болест — беше първата й мисъл. Най-вероятно — рак. Десните ръка и бедро бяха одрани и окървавени от влаченето на тялото по паважа. В долната дясна част на гърдите натъртването бе придобило формата на пурпурно петно на фона на бялата, подобна на пергамент кожа. Нямаше открити рани.

Катрин сложи слушалките, за да провери това, което току-що й беше казал стажантът.

Не чу звуци в корема. Тишината на травмирани вътрешности. Тя премести слушалката към гръдния кош, слушайки дишането, търсейки потвърждение, че преминаващата през трахеята тръбичка е била поставена правилно и че и двата бели дроба са включени на изкуствено дишане. Сърцето се блъскаше като юмрук в гръдния кош. Прегледът й отне броени секунди, но й се стори, че се движеше на забавен кадър, че пълната с персонал стая около нея бе замръзнала във времето, очаквайки следващото й действие.

— Едвам задържам систоличното на петдесет! — извика една от сестрите.

Времето препускаше с ужасяваща скорост.

— Дайте ми престилка и ръкавици — каза Катрин. — Отворете табличката за лапаротомия.

— Няма ли да го пренесем в операционната зала? — попита Литман.

— Всички зали са заети. Не можем да чакаме.

Някой й подхвърли хартиено кепе. Тя бързо пъхна под него дългите си до раменете червени коси и завърза маска пред лицето си. Една от сестрите вече държеше стерилна хирургическа престилка пред нея. Катрин пъхна ръцете си в ръкавите и постави ръкавиците. Нямаше време да се мие, нямаше време да се колебае. Тя диктуваше правилата, а неизвестният пешеходец си отиваше пред нея.

Покриха гръдния кош и таза на пациента със стерилни чаршафи. Д-р Кордел грабна щипци от табличката с инструменти и бързо хвана с тях чаршафите, за да ги обездвижи, чувайки задоволителното щракване на стоманените им зъбци.

— Къде се бави кръвта? — извика тя.

— Отивам да проверя в лабораторията — отговори една сестра.

— Рон, ти си пръв помощник — обърна се Катрин към Литман. Огледа помещението и спря погледа си върху стоящия до вратата пребледнял млад мъж. На табелката с името му пишеше: „Джеръми Бароуз, студент по медицина“. — Ти — додаде тя. — Ти си втори помощник!

Очите на младежа блеснаха паникьосано.

— Но… аз съм едва втори курс. Тук съм само за…

— Можеш ли да осигуриш друг специализант по хирургия?

Литман поклати глава.

— Хората не достигат. В Първа травматология имат черепно-мозъчна травма. Всички операционни са заети.

— Добре. — Катрин погледна отново към студента. — Бароуз, ти си. Сестра, дайте му престилка и ръкавици.

— Но какво ще трябва да правя? Защото аз наистина не знам…

— Виж, искаш ли да станеш лекар? Тогава слагай ръкавиците.

Той се изчерви като рак и се обърна, за да му подадат престилката. Момчето беше уплашено, но Катрин предпочиташе притеснен студент като Бароуз, отколкото някой нахакан зубър. Беше виждала твърде много пациенти, убити от прекалената увереност на лекарите. Интеркомът изпука и прозвуча глас:

— Здравейте, Втора травматология. Лабораторията е. Имам хематокрит^[3] за блъснатия пешеходец с неизвестна самоличност. Петнайсет е.

„Кръвта му изтича“ — помисли си Катрин.

— Нуждаем се от нулева отрицателна веднага!

— Вече е на път към вас.

Катрин посегна към един скалпел. Тежестта на дръжката, контурът на стоманата й се сториха като направени по мярка. Все едно бяха продължение на собствената й ръка, все едно беше нейна плът. Пое си бързо въздух и вдиша миризмата на спирт и на талк за ръкавици. После притисна острието към кожата и направи разрез точно в средата на корема.

Скалпелът изрисува ярка кървава линия на бялата като платно кожа.

— Пригответе лапаротомичните тампони и катетър — предупреди тя. — Коремът е пълен с кръв.

— Кръвното налягане едва се усеща на петдесет.

— Нула отрицателна и прясната замразена плазма са тук! Включвам го веднага към тях.

— Някой да държи под око сърдечния ритъм. Дръжте ме в течение за него — каза Катрин.

— Синусова тахикардия. Пулсът стигна сто и петдесет.

Тя сряза кожата и подкожните мазнини, без да обръща внимание на кървенето от коремната стена. Не губеше време с дребните кръвотечения. Най-сериозният кръвоизлив беше вътре в корема и той трябваше да бъде спрян. Най-вероятният източник беше разкъсване на далака или на черния дроб.

Перитонеумът беше подут от кръв.

— Ще започне да пръска — предупреди Катрин, приготвила острието.

Макар да беше подготвена за кървавия фонтан, при първия пробив на мембраната на перитонеума изригна такъв водопад, че за миг я обзе паника. Кръвта потече по чаршафите и от тях върху пода. Опръска престилката й, усети топлината й в ръкавите си, които бързо я попиха. И продължаваше да тече като река.

Вкара ретрактори, за да разшири раната и да открие полето си за работа. Литман вкара катетъра за изсмукване на течността. Кръвта забълбука в тръбичката. Яркочервен поток рукна в стъкления резервоар.

— Още лапаротомични тампони! — извика Катрин, за да надвика шума от смукача.

Беше напъхала шест от попиващите тампони в раната и видя как те като по чудо придобиваха червен цвят. Само след секунди се напоиха напълно. Извади ги и вкара нови.

— Виждам вентрикуларна екстрасистола на монитора — обади се една сестра.

— По дяволите, вече съм изсмукал два литра в резервоара — възкликна Литман.

Катрин вдигна поглед и видя, че от торбичките с кръв, група 0-отрицателна, и със замразена кръвна плазма, окачени на стойката, бързо се стичаха капки във вената на пациента. Все едно наливаха кръв в сито. Влизаше през вената, изтичаше през раната. Не можеха да компенсират загубата на кръв с тази скорост. Нямаше как обаче да затегне кръвоносни съдове, скрити в езеро от кръв, не можеше да оперира на сляпо.

Извади натежалите и капещи лапаротомични тампони и на тяхно място натъпка нови. В продължение на няколко безценни секунди опита да определи характерните белези. Кръвта изтичаше от черния дроб, но не виждаше следи от нараняване, като че ли кръвта се процеждаше от цялата му повърхност.

— Губя налягането му! — извика една от сестрите.

— Скоба! — каза Катрин и инструментът се озова незабавно в ръката й. — Ще опитам маневрата на Прингъл. Бароуз, сложи още тампони!

Студентът посегна стреснато към табличката и събори купчината лапаротомични тампони. И те се пръснаха пред ужасения му поглед.

Една сестра разкъса нов пакет.

— Те са за пациента, а не за пода — сопна се тя.

В този момент срещна погледа на Катрин — в очите и на двете жени се четеше една и съща мисъл: „И този ще става лекар!“.

— Къде да ги сложа? — попита Бароуз.

— Просто разчисти полето. Не мога да виждам, когато има толкова много кръв!

Остави му няколко секунди, за да попие кръвта в раната, после разкъса по-малкия оментум^[4]. Насочвайки скобата от лявата страна, тя установи местонахождението на чернодробното краче, през което минаваха чернодробната артерия и порталната вена. Решението беше временно, но ако успееше временно да спре кръвта там, може би щеше да успее да овладее кръвоизлива. Това щеше да им даде безценно време, за да стабилизират кръвното налягане, за да вкарат повече кръв и плазма в кръвообращението на пострадалия.

Стисна скобата, тя се затвори и притисна кръвоносните съдове в чернодробното краче.

За нейно изумление кръвта продължи да се процежда.

— Сигурна ли си, че това е крачето? — попита Литман.

— Знам, че е то. И знам, че не е от ретроперитонеума.

— Да не би да е чернодробната вена?

Катрин грабна два лапаротомични тампона от табличката. Следващата маневра беше последната й надежда. След като постави лапаротомичните тампони върху повърхността на черния дроб, тя стисна органа между ръцете си.

— Какво прави? — попита Бароуз.

— Чернодробна компресия — отвърна Литман. — Понякога тя може да затвори ръбовете на разкъсвания. Задържа екссангвинацията^[5].

Всяко мускулче на ръцете и раменете й беше напрегнато, докато се стараеше да поддържа натиска, да върне назад прииждащата кръв.

— Продължава да тече — обади се Литман. — Това не върши работа.

Катрин се вгледа в раната и видя, че кръвта отново я изпълва. „Откъде кърви, по дяволите?“ — помисли си тя. И внезапно забеляза, че кръвта се процежда и от други места. Не само от черния дроб, но и от коремната стена, от мезентерия.

Погледна към лявата ръка на пациента, която се подаваше изпод стерилните чаршафи. Марлената превръзка на мястото, където влизаше иглата на системата, беше подгизнала от кръв.

— Искам шест единици тромбоцити и прясно замразена плазма — нареди тя. — И започнете да вливате хепарин. Десет хиляди единици венозно наведнъж, после по хиляда единици на час.

— Хепарин ли? — възкликна неразбиращо Бароуз. — Но той кърви…

— Това е ДИК^[6] — отвърна Катрин. — Нуждае се от средство против съсирване на кръвта.

Литман я изгледа.

— Лабораторните резултати още не са пристигнали. Откъде знаеш, че е ДИК?

— Когато резултатите за времето на съсирване пристигнат, ще бъде прекалено късно. Трябва да действаме веднага. — Кимна към сестрата. — Дай му го.

Сестрата заби иглата в специално предназначеното за тази цел място на системата. Хепаринът беше отчаян ход, залагане на сляпо. Ако диагнозата на Катрин беше правилна, ако пациентът действително страдаше от ДИК, тогава в кръвта му се образуваха голям брой тромби като микроскопична градушка, поглъщаща всичките му жизненоважни тромбоцити и отговарящи за съсирването фактори. Сериозна травма, заболяване от рак или инфекция бяха в състояние да предизвикат неконтролируем водопад от образуване на тромби. Тъй като ДИК използва тромбоцити и участващи в съсирването фактори, пациентът започва да кърви. За да прекратят ДИК, трябваше да му дадат хепарин, вид противосъсирващо средство. Това наистина беше странно, парадоксално лечение. И беше до голяма степен хазарт. Ако диагнозата на Катрин се окажеше невярна, хепаринът щеше да увеличи кървенето.

„А ако положението се влоши.“ Гърбът я болеше, а ръцете й трепереха от усилието да притиска черния дроб. По бузата й се търкулна капка пот и попи в маската й.

От лабораторията отново се обадиха по интеркома.

— Втора травматология, имам резултатите за пешеходеца с неустановена самоличност.

— Казвайте — обади се сестрата.

— Тромбоцитите са паднали до хиляда. Времето за съсирване се е увеличило до трийсет и има продукти от разграждането на фибрин. Както изглежда, вашият пациент е с развихрила се ДИК.

Катрин улови изумения поглед на Бароуз. „Толкова е лесно да впечатлиш студентите по медицина.“

— Вентрикуларна тахикардия! Той получи вентрикуларна тахикардия!

Катрин погледна към монитора. Треперлива линия описваше нещо като острие на трион по екрана.

— Някакво налягане?

— Не. Загубих го.

— Започнете сърдечен масаж. Литман, ти отговаряш за следенето на показателите.

Хаосът се разрасна като буря, която се изви с нарастваща сила. Пристигна пратката от още прясно замразена плазма и тромбоцити. Катрин чуваше как Литман изстрелва нареждания за лекарства за сърцето, видя как една от сестрите поставя дланите си върху гръдната кост на пациента и започва да натиска гръдния му кош. Главата му се накланяше нагоре-надолу като на механична пиеща вода птичка. С всяка компресия на сърцето осигуряваха нов прилив на кръв за главния мозък, поддържайки живота му. Но същевременно захранваха изтичането на кръв.

Катрин се взря в коремната кухина на мъжа. Продължаваше да стиска черния дроб, задържайки приливната вълна от кръв. Въобразяваше ли си, или действително кръвта, която се процеждаше като лъскави ленти между пръстите й, започна да намалява?

— Да му приложим електрошок — предложи Литман. — Сто джаула…

— Не, чакай. Сърдечният ритъм се възобнови!

Катрин погледна към монитора. Синусова тахикардия! Сърцето биеше отново, но също така изпомпваше кръв в артериите.

— Какво е кръвното? — извика тя.

— Кръвното налягане е… деветдесет на четирийсет. Супер!

— Ритъмът е стабилен. Поддържа синусовата тахикардия.

Катрин се вгледа в отворения корем. Кървенето беше намаляло до едва забележимо прецеждане. Стоеше, стиснала черния дроб, и слушаше стабилното писукане на монитора. То беше като музика за ушите й.

— Приятели — рече тя. — Мисля, че е спасен.

Катрин свали окървавената престилка и ръкавиците и последва леглото на колелца, което отнесе пациента с неизвестна самоличност от Травматологична зала №2. Мускулите на раменете й трепереха от умора, но това беше приятна умора. Изтощението на победата. Сестрите вкараха носилката на колелца в асансьора, за да закарат оперирания в Интензивното отделение на хирургията. Катрин също се готвеше да влезе в асансьора, когато чу, че някой я вика.

Обърна се и видя, че към нея приближават мъж и жена. Жената беше ниска брюнетка с войнствен вид, с въгленовочерни очи и директен като лазер поглед. Беше облечена в строг син костюм, който й придаваше вид на военен. Изглеждаше още по-дребна в компанията на много по-високия от нея мъж. Той беше на четирийсет и няколко години и в тъмната му коса прозираха сребристи кичури. Зрелостта беше изсякла дълбоки бразди по лицето му, което беше все още поразително красиво. Но Катрин се фокусира върху очите му. Очите му имаха мек сив цвят и бяха непроницаеми.

— Д-р Кордел? — попита той.

— Да.

— Аз съм детектив Томас Мур. Това е детектив Ризоли. Ние сме от отдел „Убийства“.

Протегна към нея значката си, но това спокойно можеше да бъде пластмасова имитация от някой евтин магазин. Тя почти не я погледна, цялото й внимание беше върху Мур.

— Може ли да поговорим насаме? — попита той.

Тя погледна към сестрите, които чакаха в асансьора до носилката с пациента с неизвестна самоличност.

— Вървете — извика им тя. — Д-р Литман ще напише нарежданията.

Едва след затварянето на вратата на асансьора тя се обърна към детектива.

— Това заради блъснатия от колата пациент ли е? Защото, както изглежда, той ще оцелее.

— Не сме тук заради пациент.

— Казахте, че сте от отдел „Убийства“?

— Да.

Тихият му глас я притесни. Беше като меко предупреждение да се подготви за нещо лошо.

— Това да не е… о, боже, надявам се, че не във връзка с някой познат.

— Става въпрос за Андрю Капра. И случилото се с вас в Савана.

За миг тя изгуби способността си да говори. Краката й внезапно омекнаха и тя протегна ръка назад към стената, сякаш да се подпре, за да не падне.

— Д-р Кордел? — възкликна внезапно угрижено той. — Добре ли сте?

— Мисля… Мисля, че ще бъде най-добре да поговорим в моя кабинет — прошепна тя.

Обърна се рязко и излезе от Спешното отделение. Не погледна назад, за да види дали детективите я следват; просто вървеше, бягаше към сигурността на своя кабинет в съседната сграда на клиниката. Чуваше стъпките им непосредствено зад себе си, докато се носеше из комплекса, носещ името Медицински център „Пилгрим“.

Какво се случи с вас в Савана?

Не искаше да говори за това. Беше се надявала никога повече да не трябва да говори на никого за Савана. Но това бяха полицаи и нямаше как да избяга от въпросите им.

Най-сетне стигнаха пред врата с табелка:

„Д-р Питър Фалко

Д-р Катрин Кордел

Обща и съдова хирургия“

Влезе в предния офис и сестрата вдигна поглед, а на лицето й автоматично се изписа усмивка за поздрав. Тя замръзна, преди още да успее да се усмихне, когато видя пепелявото лице на Катрин и забеляза двамата непознати, които я следваха.

— Д-р Кордел? Случило ли се е нещо?

— Отиваме в моя кабинет, Хелън. Моля те, не приемай обажданията за мен.

— Първият ви пациент идва в десет. Мистър Цанг, проследяване на състоянието след отстраняване на далака…

— Отложи го.

— Но той идва чак от Нюбъри. Вероятно вече е на път.

— Добре, тогава го покани да изчака. Но, моля те, не приемай никой друг.

Правейки се, че не забелязва смаяното изражение на Хелън, Катрин тръгна право към своя кабинет, следвана по петите от Мур и Ризоли. Незабавно посегна към бялата си лабораторна престилка. Не висеше на закачалката зад вратата, където винаги я държеше. Това беше дреболия, но се прибави към силния смут, който я обхвана, и усещането стана почти непоносимо. Огледа стаята, търсейки лабораторната престилка, сякаш от това зависеше животът й. Видя я метната върху шкафа с папки и усети необяснимо облекчение, когато я взе оттам и се оттегли зад бюрото си. Там се чувстваше в по-голяма безопасност, барикадирана зад лъскавата му повърхност от палисандрово дърво. В по-голяма безопасност и притежаваща по-голям контрол.

Стаята беше грижливо подредена, така както всичко в живота й беше грижливо подредено. Не можеше да понася небрежността и папките й бяха подредени на две спретнати купчини върху бюрото. Книгите й бяха наредени по полиците по азбучен ред според името на автора. Компютърът й бръмчеше тихичко, скрийнсейвърът рисуваше геометрични фигури на монитора. Облече бялата престилка, за да скрие изцапаното си с кръв горнище. Допълнителният слой на униформата й се стори като предпазен щит, друга бариера срещу гадните и опасни поврати на живота.

Седнала зад бюрото, тя гледаше как двамата й посетители оглеждат стаята, несъмнено, за да добият представа за нейната обитателка. Дали този бърз зрителен оглед беше автоматична реакция на полицаите, за да преценят личността на интересуващия ги човек? Този оглед караше Катрин да се чувства някак разголена и уязвима.

— Наясно съм, че темата е мъчителна за вас — заяви Мур, докато сядаше.

— Нямате представа колко мъчителна. Оттогава минаха две години. Защо случилото се излезе отново на дневен ред?

— Във връзка с две нерешени убийства тук, в Бостън.

Катрин се намръщи.

— Но аз бях нападната в Савана.

— Да, знаем. Съществува база данни за престъпността от национален мащаб, наречена VICAP. Докато правехме проучване чрез VICAP, търсейки престъпления, сходни на случаите тук, излезе името на Андрю Капра.

Катрин помълча известно време, асимилирайки тази информация. Събираше смелост да зададе следващия логичен въпрос. Успя да го изговори спокойно.

— За какви сходства говорим?

— Начинът, по който жените са били обездвижени и контролирани. Типът режещ инструмент, който е използван. Из… — Мур направи пауза, опитвайки да намери начин да се изрази по възможно най-деликатния начин. — Изборът на осакатяването — завърши тихо той.

Д-р Кордел стисна бюрото с двете си ръце, опитвайки да овладее внезапно изригналото желание да повърне. Погледът й падна върху толкова грижливо подредените пред нея папки. Забеляза петънце от синьо мастило върху ръкава на бялата си престилка. Колкото и да се стараеш да поддържаш ред в живота си, колкото и грижливо да се пазиш от грешки, от несъвършенства, винаги остава някакво петно, някакъв недостатък, който излиза наяве. За да те изненада.

— Разкажете ми за тях — рече тя. — За двете жени.

— Нямаме право да разкриваме кой знае какво.

— Какво можете да ми кажете?

— Не повече от онова, което е изнесено в неделния „Глоуб“.

Бяха й нужни няколко секунди, докато осъзнае какво й бяха казали току-що. Замръзна невярващо на мястото си.

— Ама тези бостънски убийства… наскоро ли са станали?

— Последното е станало рано сутринта в петък.

— В такъв случай то няма нищо общо с Андрю Капра! Нито пък с мен.

— Съществуват поразителни сходства.

— Чисто съвпадение. Няма друго обяснение. Мислех, че говорим за отдавнашни убийства. Нещо, извършено от Капра преди години. Не миналата седмица. — Отблъсна рязко стола си назад. — Не виждам как бих могла да ви помогна.

— Д-р Кордел, този убиец знае подробности, които никога не са били разгласявани пред обществото. Той има информация за нападенията на Капра, които не са известни на никой, освен на разследвалите случаите в Савана.

— В такъв случай може би трябва да насочите вниманието си именно към тези хора. Които са запознати с информацията.

— Вие сте една от тях, д-р Кордел.

— В случай, че сте забравили, ще ви напомня — аз бях жертва.

— Споделяли ли сте подробности за вашия случай с някого?

— Само с полицията в Савана.

— И не сте го обсъждали надълго и нашироко с приятели?

— Не.

— С роднини?

— Не.

— Все трябва да има някой, на когото сте се доверили.

— Аз не говоря за това. Никога.

Той я гледаше невярващо.

— Никога?

Катрин отмести поглед встрани.

— Никога — прошепна тя.

Последва дълго мълчание. Накрая Мур попита меко:

— Чували ли сте името Елена Ортис?

— Не.

— Даяна Стърлинг?

— Не. Това ли са жените…

— Да. Те са жертвите.

Лекарката преглътна с усилие.

— Имената им не са ми познати.

— Не сте ли чула за тези убийства?

— Избягвам да чета каквото и да било на трагична тематика. Това е нещо, с което не съм в състояние да се справя. — Тя въздъхна уморено. — Трябва да разберете, нагледала съм се на ужасии в Спешното отделение. Когато се прибера вкъщи в края на деня, искам мир и спокойствие. Искам да се чувствам в безопасност. Онова, което се случва по света, цялото това насилие… не е нужно да чета за него.

Мур бръкна в джоба на сакото си и извади две снимки, които бутна по бюрото към нея.

— Познавате ли някоя от тези жени?

Катрин се взря в лицата. Жената вляво имаше тъмни очи и смеещи се устни, вятърът играеше с косите й. Другата беше ефирна блондинка, със замечтан и дистанциран поглед.

— Тъмнокосата е Елена Ортис — поясни детективът. — Другата е Даяна Стърлинг. Даяна беше убита преди една година. Тези лица струват ли ви се познати? — Тя поклати глава. — Даяна Стърлинг живееше в Бак Бей, само на половин миля от вашето жилище. Апартаментът на Елена Ортис е само на две пресечки от тази болница. Напълно е възможно да сте ги виждали. Абсолютно ли сте сигурна, че не разпознавате нито една от жените?

— Никога преди не съм ги виждала.

Подаде снимките на своя събеседник и внезапно забеляза, че ръката й трепери. Той несъмнено също го забеляза, когато пое фотографиите и пръстите му докоснаха нейните. Вероятно забелязваше много неща, един полицай непременно би ги забелязал. Беше дотолкова вглъбена в собствените си терзания, че почти не бе обърнала внимание на този човек. Той беше спокоен и мил и тя не се беше почувствала нито за миг застрашена. Едва сега си даде сметка, че я изучаваше съсредоточено, в очакване да хвърли поглед върху истинската Катрин Кордел. Не върху съвършения травматологичен хирург, не на елегантната и привлекателна червенокоса жена, а върху съществото под повърхността.

Сега заговори детектив Ризоли и, за разлика от своя колега, не направи опит да смекчи въпросите си, нито пък загуби и миг, преди да започне да ги задава.

— Кога се преместихте да живеете тук, д-р Кордел?

— Напуснах Савана месец след нападението — отвърна Кордел в унисон с деловия тон на полицайката.

— Защо избрахте Бостън?

— А защо да не го избера?

— Доста е далеч от Юга.

— Майка ми е израснала в Масачузетс. Водеше ни в Ню Ингланд всяко лято. Струваше ми се… че се прибирам у дома.

— Значи живеете тук вече повече от две години.

— Да.

— И с какво се занимавате?

Катрин се намръщи, объркана от въпроса.

— Работя тук, в „Пилгрим“, с д-р Фалко. В травматологията.

— В такъв случай, както разбирам, „Глоуб“ греши.

— Моля?

— Прочетох статията за вас преди няколко седмици. За жените хирурзи. Снимката ви е страхотна между другото. Според нея работите тук, в „Пилгрим“, само от една година.

Катрин направи пауза, след което тихо рече:

— Статията не греши. След Савана ми беше нужно време, за да… — Изкашля се. — Присъединих се към практиката на д-р Фалко през юли миналата година.

— А първата ви година в Бостън?

— Не работех.

— Какво правехте?

— Нищо.

Този отговор, директен и категоричен, беше всичко, което щеше да каже по въпроса. Нямаше да разкрие унизителната истина за първата година. Дните, превърнали се в седмици, през които се беше страхувала да се покаже от апартамента си. Нощите, когато и най-слабият звук я караше да се надигне от леглото паникьосана. Бавното и мъчително връщане към света, когато дори возенето в асансьора или приближаването до колата й вечер бе проява на геройство. Срамуваше се от своята уязвимост. Чувството на срам не я напускаше и досега и гордостта никога нямаше да й позволи да го признае.

Д-р Кордел погледна часовника си.

— Очаквам пациенти. Наистина нямам какво повече да добавя.

— Нека проверя фактите. — Ризоли отвори малък бележник, чиито страници бяха хванати със спирала. — Преди малко повече от две години, през нощта на петнайсети юни, сте била нападната в дома си от д-р Андрю Капра. Мъж, когото познавате. Ваш колега в болницата, където сте работили.

Джейн вдигна поглед към своята събеседница.

— Вече знаете отговорите.

— Той ви упоява, съблича ви. Завързва ви за леглото. Измъчва ви.

— Не виждам смисъл…

— Изнасилва ви.

Макар думите да бяха изречени тихо, Катрин ги усети като силен шамар. Не каза нищо.

— И това не е всичко, което е планирал да направи — продължи Ризоли.

Мили боже, накарай я да спре.

— Смятал е да ви осакати по възможно най-лошия начин. Така, както е осакатил други четири жени в Джорджия. Той ги разрязал. Унищожил точно онова, което ги прави жени.

— Достатъчно — обади се Мур.

Но колежката му не можеше да бъде спряна.

— Това можеше да се случи с вас, д-р Кордел.

Катрин поклати глава.

— Защо го правите?

— Д-р Кордел, нищо друго не искам повече от това да хвана този човек и мисля, че бихте искали да ни помогнете. Че бихте искали да го спрете, за да не се случи същото и с други жени.

— Това няма нищо общо с мен! Андрю Капра е мъртъв. Мъртъв от две години.

— Да, прочетох доклада от неговата аутопсия.

— Е, аз мога да гарантирам, че е мъртъв — възкликна Катрин. — Защото аз застрелях кучия син.