Тес Геритсън
Хирургът (14)

13

Ризоли се взираше в лентата, ограничаваща достъпа до мястото на престъплението — болничната стая на Нина Пейтън. Артериалната кръв бе изсъхнала, образувайки призрачни шарки от разбъркани серпантини. Продължи нататък по коридора до склада с медикаментите, където беше открито тялото на ченгето. Тази врата също беше запечатана с полицейска лента. Вътре се виждаше цяла гора от стойки за системи, полици с подлоги и легени, кутии с ръкавици, всички щедро напръскани с кръв. Един от техните хора беше умрял в тази стая и за всяко ченге от бостънската полиция сега преследването на Хирургът се беше превърнало в дълбоко, болезнено личен въпрос.

Тя се обърна към стоящия наблизо патрул.

— Къде е детектив Мур?

— По-нататък, в отдел „Администрация“. Гледат записите на болничната охрана.

Джейн огледа коридора, но не забеляза осигурителни камери. Следователно нямаше откъде да имат видеозапис на този коридор.

Слезе на долния етаж и се запъти към конферентната зала, където Мур и две сестри преглеждаха записите, направени от охранителната система. Никой не погледна към влизащата, всички се бяха фокусирали върху телевизионния монитор.

Камерата беше насочена към асансьорите на петия етаж в западното крило или „Пет Запад“, както го наричаха. На записа вратата на асансьора се отвори. Мур даде на пауза.

— Ето — каза той. — Това е първата група, слязла от асансьора след пускането на кода в действие. Хората са общо единайсет и всички излизат почти тичешком.

— Това се очаква при обявяване на Синия код — обясни старшата сестра. — Той се съобщава чрез системата от високоговорители на болницата. Очаква се да реагират всички, които са в състояние да го направят в момента.

— Огледайте добре лицата — рече Томас. — Познавате ли всички? Има ли някой, който не би трябвало да бъде тук?

— Не мога да видя всички лица. Излизат от асансьора като една група.

— А ти какво ще кажеш, Шарън? — обърна се Мур към втората сестра.

Шарън се приведе към монитора.

— Тези трите тук са сестри. А двамата млади мъже до тях са студенти по медицина. Разпознавам и третия мъж тук… — Посочи към горния край на екрана. — Санитар. Другите са ми познати, но не им знам имената.

— Добре — рече Томас. В гласа му прозвуча умора. — Да продължим да гледаме нататък. После ще видим записа и на камерата на стълбището.

Ризоли се приближи, докато застана непосредствено зад старшата сестра.

Образите на екрана тръгнаха заднишком и вратата на асансьора се затвори. Мур натисна „плей“ и вратата се отвори отново. Излязоха единайсет души, движейки се като едно цяло, забързани да се включат в изпълнението на кода. Ризоли видя напрежение по лицата им и на мига почувства кризисното положение, въпреки липсата на звук. Групата изчезна вляво на екрана. Вратата на асансьора се затвори. Малко по-късно се отвори, за да изсипе нова порция от болничния персонал. Джейн преброи тринайсет пасажери. До този момент, по-малко от три минути, на етажа бяха дошли двайсет и четирима души… и то само с асансьора. Колко още бяха пристигнали по стълбите? Ризоли наблюдаваше с нарастващо изумление. Изборът на момента беше безупречен. Пускането в действие на Синия код имаше ефект на настъпване на паника. При положение, че десетки представители от персонала се събираха на Пет Запад, всеки, който носеше бяла престилка, можеше да се промъкне незабелязано. Извършителят несъмнено щеше да стои в задната част на асансьора, скрит зад останалите. Щеше да се погрижи между него и камерата винаги да стои някой друг. Имаха работа с човек, който знаеше съвсем точно как функционира една болница.

Джейн видя как втората група пасажери изчезнаха от екрана. Две от лицата останаха скрити през цялото време.

Сега Мур смени лентите и гледката се промени. Гледаха към вратата на стълбището. За момент нищо не се случи. После вратата се отвори и през нея прелетя мъж в бяла престилка.

— Познавам го. Това е Марк Нобл, един от стажантите — каза Шарън.

Ризоли извади бележника си и записа името. Вратата се отвори отново и се появиха две жени, и двете в бели униформи.

— Това е Вероника Там — обади се старшата сестра, като посочи по-ниската от новодошлите. — Тя работи на Пет Запад. Беше в почивка, когато обявиха кода.

— А другата жена?

— Не знам. Лицето й не се вижда много добре.

Джейн написа:

„10:48 часа, стълбищна камера:

Вероника Там, сестра, Пет Запад.

Неизвестна жена, черна коса, лабораторна престилка.“

Общо седем човека влязоха през вратата от стълбището. Сестрите разпознаха петима от тях. До този момент Ризоли бе преброила трийсет и един човека, дошли с асансьора или по стълбите. Когато към тях се прибавеха хората, които вече работеха на етажа, се получаваха най-малко четирийсет човека с достъп до Пет Запад.

— Сега да видим какво става, когато хората тръгват по време на кода и след това — каза Мур. — Този път не бързат. Може би ще успеете да разпознаете малко повече лица и имена.

Превъртя бързо напред. В дъното на екрана времето напредна с осем минути. Кодът продължаваше да тече, но ненужният персонал започваше вече да се оттегля от отделението. Камерата улавяше само гърбовете им, докато вървяха към вратата за стълбището. Първо двама студенти по медицина, последвани миг по-късно от трети, неидентифициран мъж, който си тръгна сам. Известно време не се появи никой и Мур даде бърз напред. После към стълбището се насочи групичка от четирима мъже. Часът беше 11:14. По това време кодът беше официално прекратен и Хърман Гвадовски беше обявен за мъртъв.

Томас смени лентите. Сега отново наблюдаваха асансьора.

Докато прегледат записите за втори път, Джейн вече беше нахвърлила три страници с бележки, опитвайки да внесе някакъв ред сред пристигналите по време на кода. Тринайсет мъже и седемнайсет жени бяха реагирали на зова, съпътстващ спешната ситуация. Сега тя преброи колко си бяха тръгнали след прекратяването на кода.

Цифрите не си съответстваха.

Най-накрая Мур натисна стопа и екранът потъмня. Бяха наблюдавали видеозаписа в продължение на повече от час и двете сестри изглеждаха разтърсени.

Гласът на Ризоли, който наруши мълчанието, като че ли стресна и двете.

— На Пет Запад има ли служители-мъже, работещи през вашата смяна? — попита тя.

Старшата сестра се фокусира върху нея. Изглеждаше изненадана, че още едно ченге се беше промъкнало в стаята, без да го е усетила.

— Имаме медицинска сестра-мъж, който идва в три. Но в дневната смяна нямаме мъже.

— И никакви мъже не са работили на Пет Запад, когато кодът е бил активиран?

— Възможно е на етажа да е имало мъже-стажанти. Но не и сестри от мъжки пол.

— Кои стажанти? Спомняте ли си?

— Те влизат и излизат непрекъснато, правят обиколки. Не държа сметка за визитациите им. И без това си имаме предостатъчно работа. — Сестрата погледна към Мур. — Наистина се налага да се върнем по местата си.

Той кимна.

— Можете да го направите. Благодаря Ви.

Джейн изчака двете жени да излязат от стаята. После се обърна към своя колега:

— Хирургът вече е бил в отделението. Преди обявяването на кода. Нали?

Томас се изправи и се приближи към видеото. Езикът на тялото му излъчваше гняв, който стана явен от начина, по който измъкна касетата от апарата и пъхна втората касета.

— Тринайсет мъже пристигнаха на Пет Запад. А си тръгнаха четиринайсет. Един повече. Той трябва да е бил там през цялото време.

Мур натисна „плей“. Записът, направен на вратата към стълбището, се появи отново на екрана.

— По дяволите, Мур. Кроу отговаряше за уреждането на охраната. И сега загубихме единствената си свидетелка.

Той продължаваше да мълчи и да се взира в екрана, където вече станалите им познати фигури се появяваха от вратата за стълбището и изчезваха през нея.

— Този извършител минава през стени — додаде младата жена. — Разтваря се във въздуха. На етажа работят девет сестри и нито една от тях не е разбрала, че той е там. Той е бил с тях през цялото време.

— Това е една от възможностите.

— А как тогава се е добрал до ченгето? Защо едно ченге изобщо би се съгласило да изостави вратата на пациентката? Да влезе в склада с медицински запаси?

— Трябва да е бил някой, който му е познат. Или някой, който не е представлявал заплаха.

И във възбудата, съпровождаща активирането на Синия код, когато всички правят и невъзможното, за да спасят нечий живот, би било естествено някой от болничните служители да се обърне към единствения човек в коридора — в този случай — ченгето. Напълно естествено да го помоли да му помогне да изнесе нещо от склада.

Мур натисна „пауза“.

— Ето — промълви той. — Мисля, че това е нашият човек.

Ризоли се загледа в екрана. Беше самотният мъж, който бе минал през вратата за стълбището в самото начало на активиране на кода. Виждаха само гърба му. Беше с бяла престилка и хирургическа шапка. Под нея се виждаше тясна ивица ниско подстригана кестенява коса. Беше слаб, раменете му не бяха впечатляващи, фигурата му беше приведена напред като ходеща питанка.

— Това е единственото място, където го виждаме — додаде Мур. — Не можах да го различа на лентата, заснела асансьора. И не го виждам да влиза през вратата за стълбището. Но си тръгва оттук. Виждаш ли как отваря вратата с хълбок, без да я докосва с ръка? Обзалагам се, че никъде не е оставил отпечатъци. Прекалено е предпазлив. И виждаш ли как се е привел напред, сякаш знае, че камерата го снима. Знае, че го търсим.

— Научихме ли нещо за самоличността му?

— Никоя от сестрите не може да го назове с име.

— По дяволите, той е бил на техния етаж.

— Както и много други хора. Всички са били фокусирани върху спасяването на Хърман Гвадовски. Всички, с изключение на него.

Ризоли се приближи до екрана, вперила поглед върху самотната фигура, очертаваща се на фона на белия коридор. Макар да не виждаше лицето му, се чувстваше вцепенена, сякаш гледаше право в очите на злото. „Ти ли си Хирургът?“

— Никой не си спомня да го е видял — продължи Томас. — Никой не си спомня да се е возил с него в асансьора. Но въпреки това той е тук. Призрак, който се появява и изчезва, когато пожелае.

— Напуснал е осем минути след стартирането на кода — промълви Джейн, след като погледна изписания на екрана час. — Непосредствено преди него минаха двама студенти по медицина.

— Да, говорих с тях. Имали лекция от единайсет. Затова напуснали още в началото на кода. Не забелязали, че нашият човек ги е последвал по стълбите.

— Значи нямаме никакви свидетели.

— Само камерата.

Младата жена все така не отделяше очи от часа. Осем минути от стартирането на кода. Осем минути бяха много време. Опита да влезе в ролята на хореограф в ума си. Приближаване до ченгето — десет секунди. Уговарянето му да те последва няколко метра по-нататък в коридора, до склада — трийсет секунди. Излизане от склада, затваряне на вратата, влизане в стаята на Нина Пейтън — петнайсет секунди. Разправяне с втората жертва, излизане — трийсет секунди. Това правеше две минути. Оставаха цели шест минути. За какво беше използвал допълнителното време? За да се почисти? Пролятата кръв беше много, нищо чудно да го беше опръскала.

Беше разполагал с достатъчно време, за да си свърши работата. Санитарката беше открила тялото на Нина едва десет минути след като мъжът от видеозаписа беше излязъл през вратата към стълбището. Дотогава можеше вече да се намира на една миля от болницата, в колата си.

„Толкова съвършен избор на момента. Този извършител се движи с точността на швейцарски часовник.“

Внезапно Ризоли изправи гърба си, осъзнаването на този факт й бе подействало като преминаването на електрически ток през тялото.

— Той е знаел. Боже мой, Мур, знаел е, че предстои Син код. — Погледна го и по спокойната му реакция разбра, че той вече сам бе стигнал до това заключение. — Мистър Гвадовски имал ли е посетители?

— Синът. Но сестрата е била в стаята през цялото време. Била е там и когато е бил активиран кодът.

— Какво се е случило непосредствено преди това?

— Сменила торбичката на системата. Изпратихме я за анализ.

Ризоли погледна назад към видеоекрана, където образът на мъжа в бяла престилка беше замръзнал в движение.

— Това не е логично. Защо би поел такъв риск?

— Това е било работа по разчистването, избавяне от свидетелката.

— Но на какво е била свидетелка в действителност Нина Пейтън? Видяла е някакво маскирано лице. Знаел е, че тя не би могла да го идентифицира. Знаел е, че тя не представлява почти никаква заплаха. Въпреки това си създаде всички тези главоболия, за да я убие. Изложи се на опасността да бъде хванат. Какво печели от това?

— Удовлетворение. Най-сетне довърши убийството на своята жертва.

— Можеше обаче да го довърши в нейната къща. Мур, той остави Нина Пейтън жива през онази нощ. Което означава, че е планирал нещата да се развият по този начин.

— В болницата?

— Да.

— С каква цел?

— Не знам. Струва ми се интересно обаче, че е избрал именно Хърман Гвадовски от всички пациенти в отделението за осъществяването на своето забавление. Пациент на Катрин Кордел.

Пейджърът на Мур изписука. Докато той се обаждаше, Джейн насочи отново вниманието си към монитора. Натисна „плей“ и проследи с поглед приближаването на мъжа в бяла престилка към вратата. Той изкриви на една страна хълбок, за да бутне дръжката на вратата, и излезе на стълбището. Не позволи нито една част от лицето му да бъде заснета от камерата. Ризоли върна лентата, прегледа отново записа. Този път, когато хълбокът му се завъртя леко, тя я видя — издатината под бялата му престилка. Беше от дясната му страна, на нивото на кръста. Какво ли криеше там? Дрехи за смяна? Инструментът за убийството?

Чу Мур да казва по телефона:

— Не го пипайте! Оставете го там, където е. Тръгвам веднага.

Когато той затвори телефона, Ризоли го попита:

— Кой беше?

— Катрин — отвърна той. — Нашето момче току-що й е изпратило ново послание.

 

 

— Пристигна по вътрешната поща — обясни Катрин. — Още щом видях плика, разбрах, че е от него.

Ризоли видя как Мур извади чифт ръкавици. „Излишна предпазна мярка — помисли си тя. — Хирургът никога никъде не е оставял отпечатъци.“ Това беше голям кафяв плик. Отгоре със синьо мастило беше отпечатано: „За Катрин Кордел. Поздрави за рождения ден от А. К.“.

„Андрю Капра“ — помисли си Джейн.

— Не си ли го отворила? — попита Томас.

— Не. Веднага го оставих на бюрото си. И ти се обадих.

— Добро момиче.

Ризоли си помисли, че отговорът му прозвуча снизходително, но Катрин явно не го прие така и му се усмихна напрегнато. Нещо премина между Мур и Кордел. Поглед, топлина, която Джейн регистрира с болезнена ревност. „Нещата между тези двамата са стигнали по-далеч, отколкото предполагах.“

— На пипане изглежда празен — каза Томас.

Разви ластика, с който беше омотан. Джейн постави върху бюрото празен бял лист, на който да падне съдържанието на плика. Колегата й вдигна капака на плика и го обърна с отвора надолу.

Паднаха копринени, червено-кафяви кичури, и образуваха лъскава купчинка върху празния лист.

По гръбнака на Ризоли пробяга ледена тръпка.

— Прилича на човешка коса.

— О, боже. О, боже…

Джейн се обърна и видя как Катрин отстъпва в ужас назад. Джейн се загледа в косата на лекарката, после свали поглед обратно към изпадалите от плика кичури. „Нейни са. От косата на Кордел.“

— Катрин — обади се тихо, успокояващо Мур. — Може изобщо да не е твоя.

Тя го погледна, обзета от паника.

— Ами ако е? Как е успял да…

— Държиш ли четка за коса в шкафчето за личните си вещи в болницата? В офиса си?

— Мур — намеси се Ризоли. — Виж тези кичури. Не са измъкнати от четка. Краищата откъм корените са отрязани. — Тя се обърна към Катрин. — Кой ви е подстригвал последен, д-р Кордел?

Лекарката се приближи бавно до бюрото и се загледа в отрязаните кичури така, сякаш виждаше пепелянка.

— Знам кога го е направил — промълви тя. — Спомням си.

— Кога?

— През онази нощ… — Погледна към Ризоли с изумено изражение. — В Савана.

 

 

Джейн затвори телефона и погледна към Мур.

— Детектив Сингър го потвърди. Бил е отрязан кичур от косата й.

— Защо го нямаше в доклада на Сингър?

— Кордел го забелязала, едва през втория ден от хоспитализацията си, когато се погледнала в огледалото. Тъй като Капра бил мъртъв и на местопрестъплението не била открита коса, Сингър предположил, че косата е отрязана от болничния персонал. Може би при оказването на спешна помощ. Лицето на Кордел било доста насинено, нали си спомняш? Напълно е възможно да се е наложило персоналът на „Бърза помощ“ да отреже част от косата, за да почисти скалпа.

— Сингър успял ли е да намери потвърждение, че някой от персонала го е направил?

Ризоли хвърли химикалката си на бюрото и въздъхна:

— Не. Изобщо не е и опитвал да го направи.

— И просто е оставил този факт така? Не го е споменал в доклада, защото не виждал никакъв смисъл?

— Е, наистина няма смисъл! Защо отрязаните кичури не са намерени на мястото на престъплението, заедно с тялото на Капра?

— Катрин не си спомня кой знае какво от тази нощ. Рохипнолът е изтрил значителна част от спомените й. Капра може да е излязъл от къщата. И да се е върнал по-късно.

— Добре. Ето най-големият от всички въпроси. Капра е мъртъв. Как тогава този сувенир се е озовал у Хирургът?

На това Мур нямаше отговор. Двама убийци, единият мъртъв, другият — жив. Какво свързваше тези две чудовища? Връзката помежду им беше нещо повече от психическа енергия, тя беше придобила вече физически измерения. Нещо, което бяха в състояние да видят и докоснат.

Томас сведе поглед към двете торбички с доказателствен материал. Едната имаше етикет: „Отрязани коси с неизвестен произход“. Във втората имаше мостра от косата на Катрин за сравнение. Той лично беше отрязал медените кичури и ги беше поставил в найлоновото пликче. Такава коса наистина би могла да бъде изкусителен сувенир. Косата е нещо толкова лично. Жената я носи, спи с нея. Тя има свой аромат, цвят и консистенция. Самата същина на жената. Нищо чудно, че Катрин се ужаси толкова, като разбра, че мъж, когото не познава, притежава една толкова интимна част от нея. И че е можел да я гали, да я мирише, да се запознава като любовник с миризмата й.

Сега вече Хирургът познаваше добре миризмата й.

 

 

Беше почти полунощ, но осветлението й не беше изгасено. През дръпнатите завеси видя как силуетът й се плъзна нататък и разбра, че не спи.

Мур се приближи до паркираната полицейска кола и се наведе, за да поговори с двамата патрулиращи полицаи вътре.

— Нещо за докладване?

— Не се е показвала от сградата, откакто се прибра. Крачи напред-назад почти през цялото време. По всичко личи, че й предстои безсънна нощ.

— Влизам да поговоря с нея — съобщи Томас и се обърна, за да прекоси улицата.

— Цялата нощ ли ще останеш?

Мур спря. Обърна се вдървено, за да погледне ченгето.

— Моля?

— Цяла нощ ли ще останеш? Защото в такъв случай ще предадем информацията на следващия екип. Просто за да знаят, че горе е един от нашите хора.

Мур преглътна гнева си. Въпросът на патрулиращия бе разумен, защо тогава се беше разгневил така бързо?

„Защото знам как изглежда в очите на другите влизането ми в дома й посред нощ. Знам какво минава несъмнено през главите им. Същото, което минава и през моята глава.“

В мига, в който влезе в апартамента, прочете въпроса в очите й и отговори с мрачно кимване.

— Страхувам се, че лабораторията го потвърди. Изпратил е кичур от твоята коса.

Те прие новината зашеметена, без да промълви.

В кухнята изсвири чайник. Катрин се обърна и излезе от дневната.

Докато заключваше вратата, погледът му попадна върху лъскавите нови резета. Колко несъстоятелна изглеждаше дори закалената стомана срещу опонент, който като че ли минаваше през стени. Томас я последва в кухнята, където тя изключи пищящия чайник. После младата жена взе кутийка с пакетчета чай и изхълца, тъй като изтърва кутийката и те се пръснаха по плота. Нещо толкова незначително придобиваше измеренията на смазващ удар. Внезапно тя се отпусна на кухненския плот, стиснала длани така, че кокалчетата им побеляха. Опитваше да не се разплаче, да не се разпадне пред очите му и беше на път да изгуби битката. Мур я видя как пое дълбоко въздух. Видя как повдигна рамене, напрегнала цялото си тяло в опитите да сподави напиращите ридания.

Томас не можеше да понася повече тази гледка. Приближи се до нея, придърпа я в обятията си. Притискаше я към гърдите си, докато тя се тресеше в прегръдката му. Цял ден мисълта за тази прегръдка не му беше излизала от главата, бе копнял за нея. Не беше искал да стане така — Катрин да бъде тласната в обятията му от страха. Искаше да бъде нещо повече от безопасно пристанище, от мъж, на когото можеше да разчита, към когото можеше да се обърне при нужда.

Но сега тя се нуждаеше точно от това. Затова той я притисна към сърцето си, служейки като щит срещу ужасите на нощта.

— Защо това се случва отново? — прошепна младата жена.

— Не знам, Катрин.

— Това е Капра…

— Не. Той е мъртъв. — Обхвана мокрото й лице в дланите си, накара я да го погледне в очите. — Андрю Капра е мъртъв.

Тя застина в ръцете му, без да откъсва погледа си от лицето му.

— Защо тогава Хирургът избра мен?

— Ако някой знае отговора, това си ти.

— Не го знам.

— На съзнателно ниво може би не. Но ти сама ми каза, че не си спомняш всичко случило се в Савана. Не си спомняш да си стреляла втори път. Не помниш кой ти е отрязал косата, нито кога. Какво още не помниш?

Катрин поклати глава. После премигна, стресната от звука на пейджъра му.

Защо не ме оставят на мира? Приближи се до телефона на стената в кухнята, за да отговори на повикването по пейджъра.

Гласът на Ризоли го посрещна като че ли обвинително, както му се стори.

— Ти си в дома й.

— Правилно си отгатнала.

— Не, номерът се изписа на дисплея на телефона. Полунощ е. Мислил ли си какво правиш?

— Защо ме повика по пейджъра? — попита раздразнено Мур.

— Тя слуша ли?

Той видя как Катрин излезе от кухнята. Без нея стаята внезапно му се стори празна. Лишена от всякакъв интерес за него.

— Не — отвърна той.

— Мислих за отрязаната коса. Знаеш ли, има още едно обяснение как я е получила.

— И то е?

— Изпратила си я е сама.

— Не мога да повярвам, че чувам подобно нещо.

— А аз не мога да повярвам, че подобна възможност изобщо не ти е минала през ума.

— И какъв би бил мотивът?

— Същият, който кара хората да излязат на улицата и да се признаят виновни за убийства, които никога не са извършвали. Виж какво внимание получи така! Твоето внимание. Полунощ е, а ти си там, суетиш се около нея. Не казвам, че Хирургът не я преследва. Но този отрязан кичур коса ме накара да направя стъпка назад и да се огледам. Време е да обърнем внимание какво още може би се случва. Как се е сдобил с тази коса Хирургът? Капра ли му я е дал преди две години? Как е могъл да го направи, след като е лежал мъртъв на пода на спалнята й? Видя несъответствията между нейните показания и доклада от аутопсията на Капра. И двамата знаем, че тя не е казала цялата истина.

— Тези показания са били измъкнати от нея чрез ласкавите увещания на детектив Сингър.

— Мислиш, че той й е казал своята версия за историята?

— Помисли под какъв натиск се е намирал Сингър. Четири убийства. Всички са крещели за арест. И той имал едно чудесно решение — извършителят е мъртъв, застрелян от жената, която си е набелязал за жертва. Катрин решила случая вместо него, дори да е трябвало да сложи думите в устата й. — Мур направи пауза. — Трябва да разберем какво всъщност се е случило през онази нощ в Савана.

— Тя е единствената, която е била там. И твърди, че не си спомня почти нищо.

Мур вдигна поглед, тъй като Катрин се върна в стаята.

— Засега.