Тес Геритсън
Хирургът (5)

4

Мур и Ризоли умираха от жега в колата. Бяха попаднали в задръстване, стояха на едно място вече десет минути, а от вентилационните отвори духаше топъл въздух и в колата ставаше все по-горещо.

— Данъкоплатците получават това, за което плащат — обади се Джейн. — И тази кола е пълен боклук.

Мур затвори вентилационните отвори и спусна стъклото на своя прозорец. Миризмата на горещ асфалт и на изгорели автомобилни газове нахлу вътре. Вече беше мокър до мозъка на костите си. Не разбираше как може Ризоли да стои още с блейзера си. Той си беше свалил сакото в мига, в който излязоха от медицински център „Пилгрим“ и се бяха впуснали в тежкия и влажен въздух. Знаеше, че колежката му усеща жегата, защото виждаше потта, която блестеше на горната й устна, устна, която най-вероятно не познаваше червилото. Ризоли не изглеждаше зле, но докато другите жени се гримираха или си слагаха обици, тя явно бе твърдо решена да омаловажава естествената си привлекателност. Обличаше мрачни тъмни костюми, които не подхождаха на дребната й фигура, а косата си носеше безгрижно на черни безформени къдрици. Човек можеше или да я приеме, или да върви по дяволите. Томас разбираше защо беше възприела подобно поведение, вероятно й беше необходимо, за да оцелее като жена-полицай. Преди всичко Ризоли беше от хората, които оцеляват въпреки всичко.

Също като Катрин Кордел. Но д-р Кордел си бе изработила друга стратегия. Отдръпването. Дистанцирането. По време на разговора с нея бе имал чувството, че я гледа през матирано стъкло, толкова невъзмутима му се беше сторила.

И точно тази невъзмутимост беше смутила Ризоли.

— Нещо при нея не е наред — заяви тя. — В областта на емоциите нещо липсва.

— Тя е хирург в травматологията. Обучила се е да запазва хладнокръвие.

— Има хладнокръвие, има и леденокръвие. Преди две години са я вързали, изнасилили и за малко не са я изкормили. А сега е смразяващо студена, когато стане дума за случилото се. Всичко това ме кара да си задавам някои въпроси.

Мур натисна спирачките при вида на червения светофар, без да откъсва поглед от него. По кръста му се стичаше струйка пот. Не работеше добре в горещината, от нея оглупяваше и ставаше муден. Жегата го караше да копнее за края на лятото, за чистотата на първия зимен снеговалеж…

— Хей — дочу той гласа на Ризоли. — Слушаш ли?

— Контролира се здраво — съгласи се той.

„Но не е ледена“ — добави в ума си, спомняйки си потрепването на ръката й, когато му бе върнала снимките на двете жени.

Щом се озова отново зад бюрото си, започна да отпива на малки глътки кока-кола със стайна температура и да препрочита статията, отпечатана преди няколко седмици в „Бостън Глоуб“: „Жени, държащи скалпел“. Материалът беше посветен на три жени-хирурзи в Бостън, на техния триумф, както и на трудностите и специалните проблеми, свързани с професията им. От трите снимки фотографията на Кордел беше най-впечатляваща. Не само защото беше привлекателна, причината беше погледът й, толкова горд и категоричен, сякаш предизвикваше обектива. Снимката, също като статията, засилваше впечатлението, че тази жена контролира живота си.

Остави статията и се замисли колко погрешно може да бъде първото впечатление. Колко лесно болката може да бъде замаскирана с усмивка, с вдигане на брадичката.

Отвори друга папка. Пое дълбоко въздух и препрочете полицейския доклад за д-р Андрю Капра.

Капра прави първото си известно убийство като студент по медицина последен курс в университета „Еймъри“ в Атланта. Жертвата е Дора Чиконе, двайсет и две годишна студентка в същия университет, чието тяло е открито завързано за леглото в апартамента й в близост до студентското градче. При аутопсията в тялото й са намерени следи от „наркотика на изнасилвачите“ рохипнол. В апартамента й не са открити следи от насилствено проникване.

Жертвата явно бе поканила убиеца в дома си.

Щом била упоена, Дора Чиконе е завързана за леглото си с найлоново въже, а виковете й са заглушени с лейкопласт на устата. Убиецът първо я изнасилва. После се заема с рязането.

Тя е жива по време на операцията.

След като приключва с рязането и отнася трофея си, той прави милостивия последен удар — дълбок разрез на шията, от ляво надясно. Макар да разполага с ДНК от спермата на убиеца, полицията няма представа с кого да я свърже. Разследването се усложнява от факта, че Дора е известна като постоянна участничка в купони, която обича да посещава местните барове и често се прибира вкъщи с мъже, с които се е запознала току-що.

През нощта, в която умира, тя се прибира с мъж на име Андрю Капра, студент по медицина. Но името Капра привлича вниманието на полицията едва след като в град Савана, двеста мили по-далече, са убити три жени.

Най-накрая, в една задушна нощ през юни, убийствата спират.

Трийсет и една годишната Катрин Кордел, главен асистент-хирург в болницата „Ривърленд“ в Савана, е стресната от чукане на вратата си. Когато я отваря, вижда Андрю Капра, един от колегите й хирурзи. Същия ден тя го смъмрила за допусната грешка и сега той търсел отчаяно начин да се реабилитира. Попитал дали може да влезе, за да поговорят за случилото се.

Двамата изпили няколко бири, докато обсъждали работата му като специализант в болницата. Всички грешки, които допуснал, пациентите, на които можел да навреди заради безгрижието си. Тя не завоалирала истината, че Капра не се справя и няма да се дипломира като хирург. По някое време вечерта Катрин излязла от стаята, за да отиде в тоалетната, после се върнала, за да продължи разговора и да довърши бирата си.

Когато дошла в съзнание видяла, че е чисто гола и завързана за леглото с найлоново въже.

Полицейският доклад описваше с ужасяващи подробности последвалия кошмар.

На снимките, които й бяха направили в болницата, се виждаше жена с бездънен като черен кладенец поглед и насинена и ужасно подута буза. Онова, което виждаше на снимката, можеше да бъде обобщено най-точно с една-единствена дума — жертва.

Но тази дума нямаше нищо общо с владеещата се жена, с която се бе запознал днес.

Сега, докато препрочиташе показанията на Кордел, той сякаш чуваше гласа й в съзнанието си. Думите не принадлежаха вече на анонимна жертва, а на жена, чието лице познаваше.

„Не знам как си освободих ръката. Китката ми е цялата издрана, следователно трябва да съм я измъкнала през отвора на завързаното въже. Помня само, че посегнах към скалпела. Знаех, че трябва да се добера до скалпела в табличката.

Че трябва да срежа въжетата, преди Андрю да се е върнал…

Помня, че се завъртях към едната страна на леглото. Половината ми тяло се свлече на пода и си ударих главата. После затърсих пистолета. Той е на баща ми. След убийството на третата жена в Савана той настоя да го взема.

Помня как посегнах под леглото. Как сграбчих пистолета. Помня стъпките, наближаващи към стаята. После… не съм сигурна. Трябва да съм го застреляла тогава. Да, мисля, че стана точно така. Казват, че съм го простреляла два пъти. Предполагам, че е вярно.“

Мур спря да чете, размишлявайки над показанията. Балистичната експертиза беше потвърдила, че двата куршума са изстреляни от оръжието, регистрирано на името на бащата на Катрин, намерено под леглото. Изследванията на кръвта, направени в болницата, потвърждават наличието на рохипнол в кръвта й, приспиващо наркотично средство, обясняващо белите петна в спомените й. Катрин е закарана в болницата изключително объркана — състояние, дължащо се или на наркотика, или на евентуално сътресение на мозъка. Само силен удар по главата би могъл да насини и подуе така лицето й. Тя не помнеше нито кога, нито как й е бил нанесен този удар.

Мур насочи вниманието си към снимките на мястото на престъплението. Андрю Капра лежеше мъртъв на пода на спалнята, проснат по гръб. Беше прострелян два пъти, веднъж в корема и втори път — в окото, и двата пъти отблизо.

Томас изучава продължително фотографиите, обръщайки внимание на позата на тялото на Капра, на фигурките, описани от изтеклата кръв.

После се обърна към доклада от аутопсията. Прочете го внимателно два пъти.

Погледна отново към снимката на местопрестъплението.

„Нещо не е наред тук — помисли си той. — Показанията на Кордел нямат смисъл.“

На бюрото му внезапно се приземи някакъв лист. Вдигна стреснато поглед, до него стоеше Ризоли.

— Видя ли това? — попита тя.

— Какво е?

— Докладът за косъма, намерен в края на раната на Елена Ортис.

Мур прегледа набързо доклада до последния ред. И каза:

— Нямам представа какво означава това.

 

 

През 1997 година различните отдели на бостънската полиция бяха събрани под един покрив, в новопостроения комплекс на „Шрьодер плаза“ 1 в размирния бостънски квартал „Роксбъри“. Ченгетата го наричаха „мраморния дворец“ заради лъснатия до блясък гранит, от който бе изградено фоайето. „Дайте ни няколко години да омърляме мястото и ще започнем да се чувстваме като у дома си“ — шегуваха се те. „Шрьодер плаза“ изобщо не приличаше на занемарените полицейски управления, показвани по телевизионните предавания. Това беше модерна лъскава сграда, осветена от големи прозорци и оберлихти. С покритите си с килими подове и компютри на всяко бюро, отдел „Убийства“ можеше да мине за корпоративен офис. Но най-много от всичко полицаите харесваха събирането на едно място на различните отдели на полицията.

Сега, за да стигнат до криминалната лаборатория, детективите от отдела трябваше само да прекосят коридора, водещ до южното крило на сградата.

В „Косми и влакна“ Мур и Ризоли наблюдаваха как специалистката по съдебна медицина Ерин Волчко преравя колекцията си от пликове с доказателствен материал.

— Нямах за работа нищо друго, освен този единствен косъм — каза тя. — Изумително е обаче колко неща може да разкаже един-единствен косъм. — Намери плика с номера на случая на Елена Ортис и извади отвътре микроскопски слайд. — Ще ви покажа как изглежда под лещите. Резултатите са в доклада.

— Тези цифри ли? — попита Ризоли, загледана в дългата поредица от кодове на страницата.

— Точно така. Всеки код описва различна характеристика на косъма, от цвят и степен на къдравост до особености, които могат да бъдат установени единствено при микроскопски анализ. Този косъм например е А01 — тъмнорус. Степента му на къдравост е B01. Диаметърът на къдрицата му е по-малко от осемдесет сантиметра. Почти, но не напълно прав. За нещастие този е в телогенната си фаза, така че към него няма прилепнали тъканови клетки.

— Което означава, че няма ДНК.

— Точно така. Телоген е крайният етап от растежа на косъма. Този косъм е паднал естествено като част от процеса на окапване. С други думи, не е бил изтръгнат. Ако имаше епителни клетки на корена, можехме да използваме ядрата им за ДНК анализ. Но този косъм няма такива клетки.

Ризоли и Мур се спогледаха разочаровано.

— Но — добави Ерин, — затова пък разполагаме с нещо наистина добро. Не толкова добро колкото ДНК, но може да се уважи в съда, когато имате заподозрян. Много лошо, че нямаме косъм от случая „Стърлинг“, за да ги сравним. — Тя фокусира лещите на микроскопа, а след това се отдръпна встрани. — Хвърлете един поглед.

Микроскопът имаше два обектива, така че и двамата полицаи можеха да наблюдават едновременно. Онова, което видя Мур, като се взря през лещите, беше един косъм с миниатюрни възелчета.

— Какви са тези издутинки? — попита неговата колежка. — Това не е нормално.

— Не само е анормално, то е рядкост — обясни Ерин. — Състоянието се нарича Trichorrhexis invaginata, известно също като „бамбуков косъм“. Виждате как е получило прякора си. Тези възелчета му придават вид на бамбуково стъбло, нали?

— Какво представляват тези възелчета? — попита Мур.

— Това се фокални^[1] дефекти на влакното. Слаби места, които позволяват на косъма да се огъне назад, образувайки нещо като става. Тези издатинки са слабите места, където косъмът се е огънал около себе си.

— Как се стига до това състояние?

— Понякога се получава от подлагането на косата на прекалено много процедури. Боя, къдрене, неща от този род. Но тъй като най-вероятно става дума за извършител от мъжки пол и тъй като не виждам доказателства за изкуствено изрусяване, склонна съм да твърдя, че не се дължи на изрусяване, а на някаква генетична аномалия.

— Като?

— Синдром на Нетертън например. Автозомно рецесивно състояние, което засяга производството на кератин. Кератинът е твърд влакнест протеин, намиращ се в космите и ноктите. Както и във външния слой на кожата.

— Ако дефектът е генетичен и кератинът не се развива нормално, тогава косата е отслабена, така ли?

Ерин кимна.

— И може да бъде засегната не само косата. Хората със синдром на Нетертън може да имат също така и кожни проблеми като обриви и лющене.

— Значи търсим извършител с тежка форма на пърхот? — попита Ризоли.

— Може да бъде дори още по-очевидно. Някои от тези пациенти страдат от тежка форма, известна като ихтиоза^[2]. В такъв случай кожата може да бъде толкова суха, че да прилича на алигаторска.

Ризоли се засмя.

— Значи тогава търсим човека влечуго! Това би трябвало да стесни кръга на заподозрените.

— Не непременно. Сега е лято.

— И какво общо има то с това?

— Горещината и влагата намаляват изсушаването на кожата. По това време на годината той може да изглежда съвсем нормално.

Двамата полицаи се спогледаха, озарени едновременно от една и съща мисъл. „И двете жертви са убити през лятото.“

— Докато траят жегите — додаде Ерин, — той вероятно не се отличава от останалите.

— Още е едва юли — промълви Джейн.

Томас кимна.

— Ловният му сезон едва сега започва.

 

 

Пациентът вече имаше име. Сестрите от спешното отделение бяха намерили етикетче с името му, закрепено към връзката с ключове. Казваше се Хърман Гвадовски и беше на шейсет и девет години.

Катрин стоеше до леглото на пациента в Интензивното отделение в Хирургията и наблюдаваше методично мониторите около него. Осцилоскопът показваше нормален сърдечен ритъм. Артериалното кръвно налягане бе 110/70, а линията на централното му венозно налягане се издигаше и спадаше като полюшвано от вятъра море. Ако се съдеше по резултатите, операцията на мистър Гвадовски беше успешна.

„Но той не се събужда“ — помисли си Катрин и освети с фенерчето си с размери на химикалка лявата му зеница, а после — и дясната. Почти осем часа след операцията той оставаше в дълбока кома.

Младата жена се изправи и се вгледа в гръдния му кош, който се издуваше и свиваше с цикъла на апарата за изкуствено дишане. Тя беше спряла изтичането на кръвта, което щеше да го убие. Но какво беше спасила в действителност? Тяло с биещо сърце и нефункциониращ главен мозък.

Чу почукване по стъклото. От другата му страна стоеше нейният хирург-партньор д-р Питър Фалко и й махаше, а обикновено жизнерадостното му лице имаше загрижен вид.

Някои хирурзи са известни с това, че правят сцени в операционната. Други нахлуват арогантно и си слагат хирургическите ръкавици така, сякаш са кралски одежди. Трети са студени ефективни техници, за които пациентът е просто купчина механични части, нуждаещи се от ремонт.

Питър спадаше към четвъртата категория. Забавният, темпераментен Питър, който пееше убийствено фалшиво песните на Елвис в операционната, който организираше състезания с хартиени самолетчета в офиса и щастливо лазеше на четири крака, за да реди „Лего“ с малките си пациентчета. Беше свикнала да вижда усмивка на лицето му. Щом го видя да се мръщи от другата страна на стъклото, тя незабавно излезе от преградената кабинка на пациента.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Просто привършвах визитацията.

Питър хвърли поглед към тръбичките и машинарията около леглото на мистър Гвадовски.

— Чух, че си направила истинско чудо, за да го спасиш. Кървене с дванайсет единици.

— Не знам дали може да бъде наречено „спасение“. — Погледът й се стрелна отново към пациента. — Всичко, освен мозъка работи.

Не промълвиха нищо известно време, докато и двамата наблюдаваха повдигането и отпускането на гръдния кош на мистър Гвадовски.

— Хелън ми каза, че днес са минали двама полицаи да говорят с теб — додаде след малко Питър. — Какво става?

— Не беше важно.

— Забрави да си платиш билетите за паркиране ли?

Тя се засмя насила.

— Да, и разчитам ти да ме измъкнеш под гаранция.

Излязоха от интензивното и тръгнаха по коридора. Високият Питър крачеше с големите си крачки до нея. Докато се возеха в асансьора, той попита:

— Добре ли си, Катрин?

— Защо? Не изглеждам ли добре?

— Честно? — Взря се в лицето й. Сините му очи я наблюдаваха толкова директно, че тя почувства личното си пространство нарушено. — Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от чаша вино и вечеря някъде навън. Какво ще кажеш да се присъединиш към мен?

— Изкусително предложение.

— Но?

— Но мисля тази вечер да се прибирам направо вкъщи.

Питър се хвана за гърдите, сякаш бе смъртно ранен.

— Отново съм прострелян! Кажи ми, има ли нещо, което е в състояние да ти подейства?

Младата жена се усмихна.

— Това трябва да откриеш ти.

— А какво ще кажеш за следното? Едно птиченце ми каза, че в събота имаш рожден ден. Позволи ми да те повозя с моя самолет.

— Не мога. Този ден съм на повикване.

— Можеш да се смениш с Еймс. Ще говоря с него.

— О, Питър. Знаеш, че не обичам да летя.

— Не ми казвай, че имаш фобия от летенето?

— Просто не ме бива да предавам контрола на някой друг.

Той кимна сериозно.

— Класическа личност на хирург.

— Това е мил начин да кажеш, че съм напрегната и нервна.

— Значи отказваш срещата в небето? И не мога да променя мнението ти по въпроса?

— Не мисля.

Д-р Фалко въздъхна.

— Е, толкоз за опитите ми да ти въздействам. Използвах вече целия си репертоар.

— Знам. Вече започваш да го рециклираш.

— И Хелън така казва.

Тя го погледна изненадано.

— Хелън ти дава съвети как да ме каниш на среща?

— Казва, че не може да понася патетичния спектакъл на мъж, който си блъска главата в непроницаема стена.

И двамата се смееха, когато излязоха от асансьора и тръгнаха към офисите си. Това беше безметежният смях на двама колеги, които знаят, че това е игра на думи. Поддържането й на това ниво означаваше, че нямаше наранени чувства. Не, не бяха заложени никакви емоции. Безопасен лек флирт, който предпазваше и двамата от истинско оплитане в любовна афера. Той я канеше игриво да излязат, тя му отказваше също толкова игриво и всички в офиса участваха в шегата.

Беше вече пет и половина и персоналът им беше приключил работния си ден и се беше разотишъл. Питър се оттегли в офиса си, тя влезе в своя, за да остави лабораторната си престилка и да си вземе дамската чанта. Докато окачваше престилката си на закачалката зад вратата, внезапно я връхлетя една мисъл.

Тя прекоси коридора и пъхна глава в офиса на Питър. Той преглеждаше болнични картони, провесил на носа си очилата за четене. За разлика от нейния кабинет, неговият приличаше на централа на хаоса. Кошчето за боклук беше пълно с хартиените му самолетчета. По столовете бяха натрупани книги и хирургически списания. Едната стена беше почти смазана от огромен, излязъл от контрол филодендрон. Сред тази джунгла от листа бяха погребани дипломите на Питър — степен по въздушно инженерство от Масачузетския технологичен институт, докторска степен по медицина от Харвард.

— Питър? Въпросът е глупав…

Той я погледна над очилата си.

— Тогава си дошла тъкмо при когото трябва.

— Бил ли си в кабинета ми?

— Трябва ли да повикам адвоката си, преди да ти отговоря?

— Хайде де. Говоря сериозно.

Той изпъна гръб и я погледна остро.

— Не, не съм. Защо?

— Няма значение. Не е кой знае какво.

Обърна се, за да излезе, и чу изскърцването на стола от ставането му. Той я последва в нейния офис.

— Какво не е от значение? — попита д-р Фалко.

— Превърнала съм се в маниачка на определена тема, това е всичко. Дразня се, когато нещата не са там, където би трябвало да бъдат.

— Какво например?

— Лабораторната ми престилка. Винаги я окачвам на вратата, а кой знае как тя се озовава върху шкафа с документацията или на някой стол. Знам, че не е Хелън или някоя от другите секретарки. Попитах ги.

— Вероятно я мести жената, която чисти.

— Вбесявам се също, когато не мога да си намеря слушалката.

— Все още ли липсва?

— Трябваше да взема назаем слушалката на старшата сестра.

Той се намръщи и огледа стаята.

— Е, ето я. На полицата.

Приближи се до шкафа, където стетоскопът й лежеше навит до някаква книга.

Тя пое безмълвно слушалката и се взря в нея, сякаш беше нещо извънземно. Черна змия, увита около ръката й.

— Хей, какво има?

Катрин пое дълбоко въздух.

— Мисля, че просто съм уморена.

Пъхна стетоскопа в левия джоб на лабораторната си престилка — там, където го оставяше винаги.

— Сигурна ли си, че това е всичко? Да не би да има още нещо?

— Имам нужда да се прибера вкъщи.

Младата жена излезе от офиса си и той я последва в коридора.

— Свързано ли е с онези полицаи? Виж, ако имаш някакви неприятности, ако мога да ти помогна…

— Нямам нужда от помощ, благодаря ти.

Отговорът й прозвуча по-студено, отколкото бе искала, и тя незабавно съжали. Питър не заслужаваше подобно отношение.

— Знаеш, че няма да имам нищо против, ако искаш от мен някоя услуга от време на време — промълви той. — Това е част от съвместната ни работа. От факта, че сме партньори. Не мислиш ли?

Тя не отвърна.

Д-р Фалко се обърна към кабинета си.

— Ще се видим утре сутринта.

— Питър?

— Да?

— Във връзка с онези двама полицаи. И причината, поради която дойдоха да ме видят…

— Не си длъжна да ми казваш.

— Не, трябва. В противен случай ще се чудиш какво става. Дойдоха да ме питат във връзка с едно убийство. В четвъртък през нощта е била убита жена. Мислеха, че я познавам.

— И познаваше ли я?

— Не. Беше станала грешка, нищо повече. — Въздъхна. — Просто грешка.

 

 

Катрин завъртя лоста, усети как влезе на мястото си с глух звук, последван от издрънкването на веригата. Поредната защитна линия срещу неназовимите ужаси, които се спотайваха отвъд стените й. Сигурно барикадирана в своя апартамент, тя си събу обувките, остави дамската си чанта и ключовете за колата върху масичката от черешово дърво и тръгна по чорапи по дебелия бял килим в дневната. Апартаментът беше приятно прохладен благодарение на чудото, наречено централна климатизация. Отвън беше 30°С, но тук температурата никога не се качваше над 22°С през лятото или не падаше под 20°С през зимата. Толкова малко неща в живота можеха да бъдат предварително решени, предварително програмирани и тя се стремеше да поддържа, доколкото може, ред в определените граници на своя живот. Беше избрала този блок от дванайсет апартамента на „Комънуелт авеню“, защото беше съвсем нов, с осигурен гараж. Макар да не беше толкова живописна като историческите тухлени къщи в Бак Бей, сградата не заплашваше с несигурността на водопроводната канализация и електричеството, характерни за по-старите постройки. А несигурността беше нещо, което Катрин трудно понасяше. Апартаментът й беше поддържан в безупречно състояние и като се изключат няколкото изненадващи цветни петна, беше предпочела да го мебелира предимно в бяло. Бял диван, бели килими, бели плочки. Цвета на чистотата. Недокоснат, девствен.

Съблече се в спалнята си, окачи полата, остави настрани блузата, за да бъде занесена на химическо чистене. Сложи широки панталони и копринена блуза без ръкави. Когато влезе босонога в кухнята, вече се чувстваше спокойна и контролираща положението.

Не се беше чувствала така през целия ден. Посещението на двамата детективи я беше разтърсило из основи и цял следобед се беше улавяла, че прави грешки от невнимание. Посягаше към резултатите от лабораторните изследвания не на когото трябва, вписваше неправилна дата в нечий медицински картон. Бяха дребни грешки, но като дребни вълнички нарушаваха доскоро гладката повърхност на дълбоко развълнувани води. През последните две години бе успяла да потиска всяка мисъл за случилото се в Савана. От време на време, без предупреждение, някоя запаметена картина можеше да се върне, остро и неочаквано като разрез с нож, но тя се отдалечаваше с танцувална стъпка от нея, насочвайки умело съзнанието си към други мисли. Днес не успя да избегне спомените. Днес нямаше как да се преструва, че Савана никога не е съществувала.

Плочките в кухнята разхладиха стъпалата й. Направи си коктейл с малко водка и отпи от него, докато стържеше сирене „Пармезан“ и кълцаше домати, лук, магданоз и босилек. Не беше яла нищо през деня, като се изключи закуската, и алкохолът навлезе право в кръвта й. Водката подейства приятно притъпяващо на сетивата й. Ритмичното почукване на ножа в кухненската дъска й действаше успокояващо, както и миризмата на пресен босилек и чесън. Готвенето като терапия.

Отвъд кухненския й прозорец Бостън представляваше прегрят казан от автомобили и сгорещени страсти, но тук вътре, зад стъклото, тя спокойно задуши доматите в зехтин, наля чаша червено вино и загря водата в една тенджера, за да добави вътре спагети. От отвора на климатика влизаше хладен въздух.

Катрин седна на масата със спагетите, салатата и виното и се нахрани на фона на носещата се от компактдиска музика на Дебюси. Въпреки глада и грижливото приготвяне на вечерята, всичко й се струваше безвкусно. Налагаше си да яде, но чувстваше стомаха си пълен, сякаш беше погълнала нещо гъсто и лепкаво. Дори втората чаша вино не успя да откърти заседналата в гърлото й буца. Младата жена остави вилицата и се загледа в недоядената си вечеря. Музиката се вълнуваше и се носеше на вълни над нея.

Отпусна глава в дланите си. В началото не се чу никакъв звук. Мъката й беше останала потисната толкова дълго, че тапата сякаш бе замръзнала за вечни времена на мястото си. После от гърлото й се изтръгна нещо като тих писък, възможно най-високият тон, която звукът бе в състояние да произведе. Катрин пое въздух с отворена уста и от гърлото й се изтръгна вик, тя даде воля на таената в продължение на две години болка. Силата на емоциите й я уплаши, защото не беше в състояние да ги сдържа, не можеше да си представи докъде стигаше мъката й, нито дали някога щеше да свърши. Плака така, докато не я заболя гърлото, докато не запелтечи, обзета от спазми, а звуците от риданията й останаха между стените на херметично запечатания й апартамент.

Най-накрая, останала без сълзи, легна на дивана и моментално потъна в дълбок сън от изтощение.

Събуди се рязко в пълен мрак. Сърцето й думкаше в гърдите, блузата й беше мокра от пот. Шум ли беше това? Изпукване на стъкло, спотаени стъпки? Това ли я беше стреснало от дълбокия й сън? Не смееше да помръдне нито едно мускулче от страх, че ще пропусне звука, издаващ присъствието на неканения посетител.

През прозореца нахлу движеща се светлина, фаровете на минаващ автомобил. Дневната се освети за миг, после отново потъна в мрак. Катрин се вслушваше в съскането на хладния въздух, излизащ от климатика, в приглушеното ръмжене на хладилника в кухнята. Нищо чуждо за дома й. Нищо, което би могло да предизвика този пристъп на смазващ страх.

Стана и събра смелост да запали лампата. Въображаемите ужаси изчезнаха мигновено, стопени от топлото сияние на светлината. Младата жена стана от дивана, мина през всички стаи, като включваше осветлението, надничаше в стенните гардероби. На рационално ниво знаеше, че никой не е влязъл, че домът й, със сложната си алармена система и всичките лостове, вериги и здраво заключени прозорци, осигуряваше максималната защита, която един дом може да даде. Въпреки това не се успокои, докато не изпълни докрай ритуала и не надникна във всяко тъмно ъгълче. Едва когато се увери, че сигурността й не е заплашена, си позволи отново да диша спокойно.

Беше десет и половина. Сряда. „Имам нужда да поговоря с някого. Тази нощ не мога да се справя с това сама.“

Седна на бюрото си, включи компютъра и се вгледа в премигващия му екран. Това беше нейният спасителен пояс, нейният терапевт, тази купчина електронни части, жици и пластмаса, единственото безопасно място, където можеше да излее болката си.

Написа своя никнейм, ККОРД, включи се към Интернет и с няколко кликвания на мишката, с няколко думи, които изписа на клавиатурата, се свърза с частния чатрум, наречен „Женска взаимопомощ“.

Там вече бяха пет-шест познати имена. Безлики, безименни жени, привлечени към това безопасно и анонимно убежище в кибернетичното пространство. Поседя известно време, наблюдавайки съобщенията, пробягващи по компютърния екран. Чуваше в съзнанието си гласовете на жените, които не беше срещала никъде, освен в тази виртуална стая.

ЛОРИ45: И ти какво направи тогава?

ОБРЕЧЕНАТА: Казах му, че не съм готова. Че все още ме посещаваха сцени от случилото се. Казах му, че ако държи на мен, ще изчака.

СРАЗБИВАЧ: Добре си направила.

УИНКИ98: Не се оставяй да те пришпорва.

ЛОРИ45: И той как реагира?

ОБРЕЧЕНАТА: Каза, че трябвало просто ДА ГО ПРЕОДОЛЕЯ. Сякаш съм някакво мекушаво създание или нещо от този род.

УИНКИ98: Би трябвало да изнасилват мъже!!!

СРАЗБИВАЧ: На мен ми трябваха две години, докато се почувствам отново готова.

ЛОРИ45: На мен — повече от година.

УИНКИ98: Тези мъже не мислят за нищо друго, освен за патките си. Всичко се върти около тях. Единственото им желание е да задоволяват онази си РАБОТА.

ЛОРИ45: Уф! Тази вечер не си в настроение, Уинк.

УИНКИ98: Може и така да е. Понякога си мисля, че идеята на Лорена Бобит^[3] е била добра.

СРАЗБИВАЧ: Уинк си е извадила брадвата!

ОБРЕЧЕНАТА: Не мисля, че е склонен да чака. Мисля, че вече се е отказал от мен.

УИНКИ98: Ти заслужаваш да чака. Ти ЗАСЛУЖАВАШ!

Минаха няколко секунди, през които правоъгълничето за съобщения беше празно. И тогава:

ЛОРИ45: Здравей, ККОРД. Радвам се отново да те видя.

Катрин написа:

ККОРД: Виждам, че отново говорим за мъже.

ЛОРИ45: Да. Как става така, че никога не успяваме да се отървем от тази досадна тема?

ОБРЕЧЕНАТА: Защото именно те ни нараняват.

Последва нова продължителна пауза. Катрин пое дълбоко въздух и написа:

ККОРД: Имах лош ден.

ЛОРИ45: Разкажи ни, КК. Какво се случи?

Катрин почти чуваше гукането на женските гласове, нежен, успокояващ шепот, носещ се из ефира.

ККОРД: Тази нощ имах пристъп на паника. Стоях си тук, заключена вкъщи, където никой не може да ме докосне, и въпреки всичко се случи.

УИНКИ98: Не му позволявай да победи. Не му позволявай да те превърне в затворничка.

ККОРД: Прекалено късно е. Аз съм затворничка. Защото тази нощ осъзнах нещо ужасно.

УИНКИ98: Какво?

ККОРД: Злото не умира. Никога не умира. Просто приема ново лице, ново име. Фактът, че ни е докоснало веднъж в никакъв случай не означава, че сме имунизирани, че никога повече не можем да бъдем наранени. Светкавицата може да порази два пъти.

Никой не написа нищо. Никой не отговори.

„Колкото и да внимаваме, злото знае къде живеем, помисли си тя, знае как да ни намери.“

Капка пот се търкулна по гърба й.

„И сега го усещам. Как приближава.“

* * *

Нина Пейтън не ходи никъде. Не се вижда с никого. Не се е появявала на работа от седмици. Днес се обадих в офиса й в Бруклин, работи в отдел „Продажби“ и колегата й ми каза, че не знае дали ще се върне при тях. Тя е като ранен звяр, държан в пещерата си, който се страхува да направи дори една крачка навън в нощта. Знае какво ще й предложи нощта, защото беше докосната от нейното зло и дори сега усеща как се процежда като пара през стените на дома й. Завесите са плътно дръпнати, но платът е тънък и я виждам как се движи вътре. Силуетът й издава объркване, ръцете й са притиснати към гърдите й, сякаш тялото й е свито навътре към себе си. Движенията й са резки и механични, докато крачи напред-назад.

Проверява постоянно ключалките на вратите, резетата на прозорците. Опитва да се изолира от мрака.

Вътре в къщичката трябва да е убийствено задушно. Нощта е като пара, а на нито един от прозорците й няма климатик. Тя остана цяла вечер вътре, със затворени въпреки жегата прозорци. Представям си я как лъщи цялата от пот, как изтърпява с мъка горещия ден и изгаря от желание да пусне малко от свежия нощен въздух, но се страхува от онова, което може да пусне в дома си заедно с въздуха.

Минава отново покрай прозореца. Спира. Остава там, откроява се ясно на фона на светлия квадрат. Внезапно пердетата трепват и се раздалечават едно от друго, тя се присяга, за да отключи прозореца. Плъзга го нагоре. Застава пред него, поемайки жадно на големи глътки свежия въздух. Най-сетне се предава пред жегата.

Нищо не действа така възбуждащо на ловеца, както мирисът на ранена плячка. Почти усещам как се носи навън, миризмата на окървавен звяр, на осквернена плът. Както тя вдишва нощния въздух, така аз вдишвам нейната миризма. Нейният страх.

Сърцето ми бие учестено. Бъркам в торбата си, за да погаля инструментите. Усещам дори стоманата топла при докосването й.

Тя затваря прозореца с трясък. Няколко дълбоки глътки свеж въздух са единственото, което се осмелява да си позволи и сега се уединява отново в мизерията на задушната си къщурка.

След малко приемам положението с разочарование и се отдалечавам, като я оставям да се поти цяла нощ в подобната си на фурна спалня.

Казват, че утре щяло да бъде дори още по-горещо.