Тес Геритсън
Хирургът (27)

26

Стърдий фарм беше единствената къща в края на дълъг черен път. Беше стара постройка с лющеща се бяла боя и веранда, провиснала в средата под тежестта на натрупаните дърва за горене.

Ризоли поседя малко в колата, прекалено уморена, за да излезе навън. И прекалено деморализирана от онова, в което се беше превърнала някога обещаващата й кариера — да седи сама на този черен път, да размишлява колко е безполезно да изкачва тези стъпала и да чука на тази врата. Да разговаря с някаква смутена жена, която по една случайност имаше черна коса. Сети се за Ед Гейгър, друго бостънско ченге, което един ден също беше паркирало колата си на някакъв черен път и беше решило, на четирийсет и девет години, че това е краят и на неговия път. Ризоли беше първият детектив, пристигнал на мястото. И докато останалите полицаи стояха край автомобила с опръскано с кръв предно стъкло, клатеха глави и говореха с тъжен шепот за бедния Ед, тя не беше изпитала почти никаква симпатия към ченгето, което се бе поддало на емоциите си дотам, че да си пръсне мозъка.

„Толкова е лесно“ — помисли си тя, внезапно почувствала осезаемо оръжието на хълбока си. Не служебното, което беше върнала на Маркет, а нейното собствено, от дома й. Оръжието може да бъде както най-добрият ти приятел, така и най-злият ти враг. Понякога и двете едновременно.

Тя обаче не беше Ед Гейгър. Не беше неудачник, който смята да хапне дулото. Изключи двигателя и неохотно излезе навън, за да си свърши работата.

Ризоли беше прекарала целия си живот в града и тишината на това място й се стори нереална. Изкачи стъпалата, водещи към входната веранда, и всяко поскърцване на дървото й се струваше преувеличено. Около главата й бръмчаха мухи. Почука на вратата, почака. Натисна за всеки случай дръжката и установи, че е заключено. Почука отново, после извика, гласът й прозвуча със стряскаща сила:

— Ехо?

Но сега я откриха комарите. Плесна се по лицето и видя тъмно кърваво петно на дланта си. По дяволите селския живот, в града поне кръвопийците ходеха на два крака и човек можеше да ги види, като приближат.

Почука още няколко пъти силно по вратата, уби още няколко комара, накрая се отказа. Очевидно тук нямаше никой.

Заобиколи към задната част, оглеждайки за знаци за насилствено проникване, но всички прозорци бяха затворени, всички мрежи против комари — по местата си. Прозорците бяха прекалено високи, за да може да се влезе през тях без стълба, тъй като къщата беше построена върху висока каменна основа.

Обърна гръб на къщата и огледа задния двор. Виждаше се стар хамбар и езерце, покрито с нечиста зелена пяна. По него плуваше самотна, унила дива патица — вероятно отхвърлена от своето ято. Не се виждаше и опит за поддържане на градина — само високи до коленете бурени и трева и още комари. Много комари.

Образувани от гуми на кола коловози водеха към хамбара. Част от тревата беше полегнала от неотдавна минала кола.

Едно последно място за проверяване.

Ризоли тръгна по слегналата се трева към хамбара и се поколеба. Нямаше разрешително за обиск, но кой щеше да разбере? Щеше само да хвърли един поглед, за да се убеди, че вътре няма кола.

Хвана дръжките и отвори тежката врата.

Слънчевата светлина нахлу вътре, отрязвайки резен от царуващия в хамбара мрак, и във въздуха се разлетяха прашинки поради внезапното му раздвижване. Джейн стоеше парализирана, загледана в паркирания вътре автомобил.

Жълт мерцедес.

Струйки ледена пот се стекоха по лицето й. Беше толкова тихо, освен жуженето на мухите в сянката не се чуваше абсолютно нищо друго. Беше дяволски тихо.

Не помнеше кога разкопча кобура и извади оръжието си. Но то се озова ненадейно в ръката й, когато тръгна към колата. Надникна през прозореца до мястото на шофьора, бърз поглед, за да се увери, че е празно. После втори, по-продължителен поглед, оглеждайки интериора. Погледът й падна върху тъмна издатина на седалката до шофьора. Перука.

„Откъде идва косата за повечето черни перуки? От Изтока.“

Чернокосата жена.

Спомни си видеозаписа от охранителната система в деня, в който беше убита Нина Пейтън. На нито една от лентите не бяха видели Уорън Хойт да отива на пети етаж Запад.

„Защото е влязъл в хирургичното отделение като жена, а е излязъл като мъж.“

Писък.

Обърна се към къщата, с лудо биещо сърце. Кордел?

Изскочи от хамбара като стрела, прибяга из високата до коленете трева, право към задната част на къщата.

Заключено.

С издути като духало дробове, тя отстъпи назад, като огледа двора и рамката на вратата. Отварянето на врати с ритник беше функция по-скоро на адреналина, отколкото на мускулната сила. Като на новак-полицай и единствена жена в екипа, на Ризоли бяха наредили да разбие с ритник вратата на един заподозрян. Това беше тест и другите полицаи бяха очаквали, а може би дори се бяха надявали да се провали. Докато чакаха да станат свидетели на унижението й, Джейн беше фокусирала цялото си негодувание, целия си гняв в тази врата. Само с два ритника я беше разбила и беше нахлула през нея като тасманийския дявол.

Същият адреналин препускаше и сега във вените й, когато насочи пистолета си към рамката и даде три изстрела. Стовари пета във вратата. Дървото се нацепи. Ритна отново. Този път вратата се отвори и тя мина през нея, после коленичи, обхождайки помещението с поглед и с дулото на пистолета. Кухня. Щорите бяха спуснати, но светлината беше достатъчна, за да се увери, че вътре няма никой. Мръсни чинии в мивката. Хладилникът шумеше.

„Тук ли е той? Дали не ме чака в съседната стая?“

Боже, трябваше да бъде с бронирана жилетка. Но не беше очаквала това.

Потта се стичаше между гърдите й, попиваше в спортния й сутиен. Забеляза телефон на стената. Тръгна към него и вдигна слушалката. Нямаше сигнал. Нямаше как да повика помощ.

Остави слушалката да виси и се отправи странично към вратата. Погледна в съседната стая и видя дневна, износен диван, няколко стола.

Къде беше Хойт? Къде?

Влезе в дневната. Някъде по средата изписка от уплаха, когато пейджърът й завибрира. По дяволите. Изключи го и продължи нататък.

Във фоайето спря.

Входната врата зееше.

Напуснал е къщата.

Излезе на верандата. Докато комарите бръмчаха около главата й, Ризоли огледа предния двор, погледът й премина нататък към черния път, където беше паркирала колата си, към високата трева и близката горичка. Прекалено много места за криене. Докато беше блъскала като глупав бик по задната врата, той се беше измъкнал през предната и беше избягал в гората.

Кордел е в къщата. Намери я.

Върна се вътре и заизкачва припряно стълбата. В стаите на горния етаж беше горещо и задушно и от нея течаха реки от пот, докато претърсваше трите спални, банята, стенните гардероби. Кордел не беше тук.

Боже, щеше да се задуши тук.

Слезе по стълбите и косъмчетата на тила й настръхнаха от царящата наоколо тишина. Изведнъж разбра, че Кордел е мъртва. Че онова, което беше чула от хамбара, е бил предсмъртният й вик, последният звук, излязъл от едно умиращо гърло.

Върна се в кухнята. През прозореца над мивката виждаше спокойно хамбара.

„Видял ме е как вървя през тревата, как приближавам към хамбара. Видял ме е да отварям вратата. Знаел е, че ще открия мерцедеса. Разбрал е, че времето му изтича. Затова е довършил започнатото. И е избягал.“

Хладилникът издрънча няколко пъти и замълча. Чуваше ударите на сърцето си — напомняха й барабанен бой.

Обърна се и видя вратата към мазето. Единственото място, което не беше претърсила.

Отвори вратата, посрещна я мрак. О, как само мразеше това — да напусне светлината, да слезе надолу по тези стълби, където, както знаеше, я очакваше ужасяваща сцена. Не искаше да прави това, но знаеше, че Кордел трябва да е някъде там долу.

Бръкна в джоба си и извади малкото си фенерче. Водена от тесния му лъч, слезе едно стъпало надолу, после — още едно. Въздухът ставаше по-хладен и по-влажен.

Подуши кръв.

Нещо докосна лицето й и тя отскочи стреснато назад. Изпусна с облекчение въздуха в гърдите си, когато си даде сметка, че това е най-обикновена верижка за светване на лампата, която се люлееше над стълбището. Протегна ръка нагоре и я дръпна. Не се случи нищо.

Явно трябваше да се задоволи със светлината от фенерчето си.

Насочи отново лъча му към стълбите, по които слизаше, като държеше оръжието близо до тялото си. След задуха горе въздухът тук изглеждаше почти мразовит, така че потта по гърба й се вледени.

Стигна последното стъпало и стъпи върху добре набита пръст. Тук беше дори още по-хладно, а миризмата на кръв — по-силна. Въздухът беше по-влажен и някак по-плътен. И беше тихо, толкова тихо. Неподвижно като смъртта. Най-силният звук беше собственото й дишане, от влизащия и излизащия от дробовете й въздух.

Описа дъга с лъча и едва сдържа вика си, когато видя отражението си. Стоеше с насочено оръжие, с биещо като чук сърце, докато оглеждаше какво бе отразило светлината.

Стъклени буркани. Големи аптекарски буркани, наредени на една полица. Не беше необходимо да се вглежда в съдържанието им, за да разбере какво има в тях.

Неговите сувенири.

Всеки от шестте буркана имаше етикет с име. Жертвите бяха повече, отколкото мислеха.

Последният беше празен, но името на етикета вече беше написано — съдът беше готов и само очакваше наградата. Най-голямата от всички награди.

Катрин Кордел.

Ризоли се обърна рязко, лъчът на фенерчето й описа зигзагообразна линия из мазето, пробягвайки покрай масивни стълбове и поддържащи основите камъни, като спря внезапно в един от далечните ъгли. Стената беше оплискана с нещо черно.

Кръв.

Раздвижи лъча и той падна право върху тялото на Кордел, със завързани с лейкопласт китки и глезени за леглото. На хълбока й блестеше кръв, прясна и незасъхнала. На едното бяло бедро се виждаше самотен ален отпечатък от пръст, където Хирургът го беше натиснал с ръкавицата си, сякаш за да остави там своя печат. Табличката с хирургически инструменти стоеше все така до леглото — асортиментът от сечива на мъчителя.

„О, боже. Можела съм да те спася само ако бях пристигнала няколко минути по-рано…“

Побесняла от гняв, Джейн придвижи лъча на фенерчето си нагоре по опръскания с кръв торс на Катрин, и го спря на шията й. Не видя зееща рана, не видя никакъв фатален разрез.

Внезапно светлината потрепна. Не, това не беше светлината, движеше се гръдният кош на Катрин!

„Все още диша.“

Ризоли дръпна лейкопласта от устата на лекарката и усети топлия й дъх в дланта си. Клепачите на Кордел потрепериха.

Да!

Заедно с триумфа обаче усети, че нещо не е наред. Нямаше време да мисли за това. Трябваше да измъкне Кордел оттук.

Стисна фенерчето между зъбите си и преряза бързо лейкопласта на китките й. Опита се да намери пулса й и го усети — беше слаб, но важното беше, че го има.

Въпреки това не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е както трябва. Дори след като насочи вниманието си към десния глезен на Катрин, а после — и към левия, в главата й звучаха тревожни сигнали. И тогава разбра защо.

Онзи вик. Беше чувала вика на Катрин през целия си път от хамбара до къщата.

Но я завари със залепена с лейкопласт уста.

„Махнал е лепенката. Искал е да изпищи. Искал е да я чуя.“

Капан.

Ръката й политна моментално към пистолета, който беше оставила на леглото. Но така и не успя да стигне до него.

Нещо тежко се стовари върху слепоочието й толкова силно, че тя се просна по лице върху пръстения под. Веднага опита да се надигне на четири крака.

Вторият удар я порази в хълбока. Чу пукане на ребра и въздухът излетя със свистене от гърдите й. Тя се търколи по гръб, болката беше толкова ужасяваща, че не беше в състояние да си поеме въздух.

Помещението се освети, единствената крушка беше някъде високо над нея.

Той стоеше над нея, лицето му изглеждаше черно на фона на светлината. Хирургът оглеждаше новата си плячка.

Джейн се завъртя на здравата си страна и опита да се отблъсне от пода.

Той ритна ръката, на която се беше опряла, и тя се сгромоляса отново по гръб, удряйки счупените си ребра. Ризоли извика от болка, неспособна да помръдне. Дори когато той се надвеси над нея.

Ботушът му се стовари върху китката й, премазвайки я към земята.

Тя изпищя.

Той посегна към табличката с инструменти и сграбчи един от скалпелите.

„Не. Боже, не.“

Хирургът клекна, все така затискайки китката й с ботуш, и вдигна скалпела. Описа безмилостна дъга към отворената й длан.

Този път писъкът беше пронизителен, когато стоманата проникна през плътта й и я прониза, приковавайки я към пода.

Взе друг скалпел от табличката. Грабна дясната й ръка и я опъна, за да изпъне лакътя й. Настъпи китката. Отново вдигна скалпела. Отново замахна с него и проби плътта и земята под нея.

Този път викът беше по-слаб. Сломен.

Той се изправи и я огледа за кратко, така както колекционерът се възхищава на ярката нова пеперуда, която бе забол с карфица на дъската.

Взе трети скалпел от табличката с инструменти. С две разпънати по този начин и приковани към пода ръце, Джейн можеше само да гледа и да очаква следващата му стъпка. Той мина зад нея и клекна. Сграбчи косата на тила й и дръпна главата й назад, силно и рязко, изпъвайки врата й. Тя гледаше право нагоре към него и лицето му отново представляваше тъмен овал. Черна дупка, поглъщаща светлината. Младата жена усещаше пулсиращите на врата си сънни артерии с всеки удар на сърцето. Кръвта беше жива и течеше по вените и артериите й. Запита се колко време щеше да остане жива, след като острието му свършеше работата си. Дали смъртта щеше да бъде постепенно потъване в мрак. Виждаше, че е неизбежна. Беше живяла винаги като боец, беше се съпротивлявала срещу поражението, но ето че сега я бяха победили. Гърлото й беше оголено, шията й бе извита нагоре. Виждаше блясъка на острието и затвори очи, когато усети допира му в кожата си.

„Боже, нека да стане бързо.“

Чу го как си пое въздух, усети как внезапно я стисна по-силно за косата.

Изстрелът я шокира.

Клепачите й се отвориха. Той бе все така коленичил над нея, но вече не я стискаше за косата. Скалпелът се изплъзна от ръката му. Нещо топло закапа по лицето й. Кръв.

Не нейната, а неговата.

Той падна назад и изчезна от полезрението й.

Вече примирила се с неизбежната смърт, Ризоли лежеше, зашеметена от перспективата да живее. Опита се да проумее изведнъж всички детайли. Виждаше как крушката се полюлява като ярка луна на връв. По стената се движеха сенки. Обърна глава и видя как ръката на Катрин Кордел се отпусна немощно отново на леглото.

Видя как пистолетът се изплъзна от дланта й и падна с трясък на пода.

В далечината зави сирена.