Тес Геритсън
Хирургът (16)

15

Той е с нея сега.

Ножът се движеше непохватно по дъската за рязане и парченца от накълцания лук падаха на пода. В съседната стая баща й и двамата й братя бяха пуснали телевизора и звукът му гърмеше. Телевизорът в тази къща винаги гърмеше, което означаваше, че хората трябваше да го надвикват, за да се чуват. Който не крещеше в дома на Франк Ризоли, нямаше да бъде чут. Джейн събра накълцания лук в една купа и се зае с чесъна. Очите й пареха, умът й бе все още зает със смущаващата картина, която представляваха Мур и Катрин Кордел.

След сеанса с д-р Полочек Мур бе отвел Кордел в дома й. Ризоли ги проследи с поглед, докато вървяха към асансьора, бе видял как ръката му обгърна раменете на Кордел, жест, който я порази, защото беше нещо повече от покровителствен. Правеше й впечатление начинът, по който Томас гледаше Кордел, изражението, което се появяваше на лицето му, искрицата в очите му. Той не беше вече ченге, пазещо една гражданка, беше мъж, който се влюбваше.

Джейн вземаше скилидките чесън една по една, смачкваше ги с тъпото на ножа и ги обелваше. Ножът удряше силно по дъската за рязане и майка й, която стоеше пред печката, я погледна, но не каза нищо.

„Той е с нея сега. В дома й. Може би в леглото й.“

Изливаше част от безсилието си върху скилидките, като ги удряше безмилостно. Нямаше представа защо мисълта за Мур и Кордел я смущаваше толкова. Може би защото светците на света бяха толкова малко, толкова малко хора се придържаха стриктно към правилата и тя си бе мислила, че Томас е един от тях. Той я беше изпълнил с надежда, че не цялото човечество е покварено, а сега я бе разочаровал.

Или може би защото виждаше в ставащото заплаха за разследването. Лично засегнатият човек не можеше да мисли или да действа логично.

Или може би защото й завиждаш. Завиждаш на жената, която може да завърти главата на един мъж само с един поглед. Мъжете толкова си падаха по жени в беда.

В съседната стая баща й и братята й се провикнаха радостно на нещо, ставащо по телевизията. Ризоли копнееше да се върне в спокойното си апартаментче и започна да измисля извинения, за да си тръгне по-рано. Трябваше да остане поне до края на вечерята. Както майка й не преставаше да й напомня, Франк Младши не си идваше често вкъщи и не можеше Джейни да не иска да прекара малко време с брат си. Предстоеше й да изтърпи една вечер, пълна с разкази на Франк за военните лагери. Колко плачевни били тази година новобранците, как младежта на Америка ставала все по-мекушава и се налагало да рита все повече задници, само и само да накара тези женчовци да пробягат разстоянието с препятствия. Майка й и баща й попиваха всяка негова дума. Това, което я вбесяваше, беше, че семейството не питаше почти нищо, свързано с нейната работа. До този момент от кариерата си мъжкарят Франки само си бе играл на война. Тя водеше битки всеки ден, срещу реални хора, реални убийци.

Франки влезе с полюшваща се походка в кухнята и извади една бира от хладилника.

— И къде е вечерята? — попита той, докато отваряше кутията.

Държеше се така, сякаш сестра му беше прислужницата.

— Още един час — отговори майка им.

— Божичко, мамо. Вече е седем и половина. Умирам от глад.

— Не псувай, Франки.

— Знаеш ли — намеси се Джейн, — ще вечеряме много по-рано, ако момчетата помогнат малко.

— Аз мога да почакам — заяви Франки и се обърна, за да се върне в стаята с телевизора. На вратата спря. — О, за малко да забравя. Имаш съобщение.

— Какво?

— Мобилният ти телефон звънна. Някакъв мъж на име Фрости.

— Бари Фрост ли имаш предвид?

— Да, това е името. Иска да му се обадиш.

— Кога беше това?

— Ти беше отвън, местеше колите.

— По дяволите, Франки! Това беше преди един час!

— Джейни — обади се майка им.

Ризоли развърза престилката си и я захвърли върху кухненския плот.

— Това е моята работа, мамо! Защо, по дяволите, никой не уважава този факт?

Грабна кухненския телефон и набра номера на мобилния телефон на Бари Фрост.

Той вдигна при първото позвъняване.

— Аз съм — каза Джейн. — Току-що ми предадоха да ти се обадя.

— Ще пропуснеш момента.

— Какво?

— Открихме аналог на ДНК от Нина Пейтън.

— Спермата ли имаш предвид? ДНК в системата CODIS?

— Отговаря на ДНК на криминално проявения Карл Пачеко. Арестуван през 1997 година, обвинен за сексуално насилие, но оправдан. Твърди, че било по взаимно съгласие. Съдебните заседатели му повярвали.

— Той ли е изнасилил Нина Пейтън?

— И разполагаме с ДНК, за да го докажем.

Ризоли размаха триумфиращо юмрук във въздуха.

— Какъв е адресът?

— „Кълъмбъс авеню“ №4578. Почти целият екип е тук.

— Тръгвам.

Вече тичаше през вратата, когато майка й извика:

— Джейни! Ами вечерята?

— Трябва да вървя, мамо.

— Но това е последната нощ на Франки!

— Арестуваме заподозрян.

— Не могат ли да го направят без теб?

Ризоли спря, с ръка върху дръжката на вратата, гневът й беше достигнал опасна близост с точката на избухване. И видя със смущаваща яснота, че каквото и да постигнеше и колкото и успешна кариера да имаше, нейната реалност винаги щеше да си остане същата — Джейни, тривиалната сестра. Момичето.

Без да каже нито дума, излезе навън и затръшна вратата.

„Кълъмбъс авеню“ беше в северния край на Роксбъри, петно в центъра на терена, в който вършеше убийствата си Хирургът. На юг беше Джамейка плейн, домът на Нина Пейтън. На югоизток се намираше жилището на Елена Ортис. На североизток беше Бак Бей и домовете на Даяна Стърлинг и Катрин Кордел. Оглеждайки шпалира от дървета по улиците, Ризоли виждаше редици от тухлени къщи, квартал, населен от студенти и персонал на намиращия се наблизо Североизточен университет. Много учащи се.

Чудесни условия за лов.

Светлината на светофара отпред стана жълта. С препускащ във вените адреналин младата жена натисна до дупка педала на газта и полетя през кръстовището. Честта да извърши този арест трябваше да се падне на нея. В продължение на седмици тя беше живяла, дишала, дори сънувала Хирургът. Той се беше промъкнал във всеки миг на живота й — не само докато беше будна, а и като спеше. Никой не бе работил толкова усилено, за да го хване и сега тя бързаше, за да получи заслужената награда.

Една пресечка преди адреса на Карл Пачеко тя наби спирачки зад полицейска кола. На улицата видимо набързо бяха паркирани още четири превозни средства.

„Много късно“ — помисли си тя, като тичаше към сградата. Вече бяха влезли.

Щом влезе във входа, чу екот от тежки стъпки и мъжки викове. Тръгна по посока на звука, качи се на втория етаж и влезе в апартамента на Карл Пачеко.

Посрещна я пълен хаос. Подът беше посипан с трески от вратата. Столовете бяха преобърнати, една лампа беше разбита, сякаш из стаята бяха профучали диви биволи, оставящи след себе си разруха. Самият въздух беше отровен с тестостерон, ченгетата се бяха развилнели, защото бяха по следите на престъпник, който само преди няколко дни бе убил един от техните.

На пода по корем лежеше някакъв мъж. Чернокож… следователно не беше Хирургът. Кроу бе притиснал брутално тила на чернокожия мъж с обувката си.

— Зададох ти въпрос, свиня такава — изрева Кроу. — Къде е Пачеко?

Мъжът изскимтя и допусна грешката да опита да вдигне глава. Кроу стовари с всичка сила крака си надолу и брадичката на задържания се удари в пода. Той се задави и започна да се мята.

— Остави го да се изправи! — извика Ризоли.

— Не иска да стои мирно!

— Пусни го и може би ще говори с теб!

Джейн блъсна Кроу настрани. Задържаният се завъртя по гръб, дишайки тежко като риба на сухо.

— Къде е Пачеко? — изрева Кроу.

— Не… не знам…

— Ти си в неговия апартамент!

— Напусна. Напусна…

— Кога?

Мъжът се закашля дълбоко, силно, сякаш белите му дробове щяха да се пръснат. Другите ченгета се бяха събрали около тях и гледаха с неприкрита омраза проснатия на земята човек. Приятел на убиец на ченгета.

Отвратена, Ризоли тръгна към спалнята. Вратата на стенния гардероб беше отворена, а дрехите със закачалките бяха разхвърляни по пода. Претърсването на апартамента бе брутално и из основи, нямаше неотворена врата, всяко възможно скривалище бе огледано. Младата жена сложи ръкавици и започна да рови из чекмеджетата на гардеробите, из джобовете, да търси бележник с ангажименти, тефтерче с адреси, нещо, което би могло да я ориентира за местонахождението на Пачеко.

Вдигна поглед, когато Мур влезе в стаята.

— Ти ли отговаряш за тази бъркотия? — попита тя.

Той поклати глава.

— Маркет даде сигнала. Имахме информация, че Пачеко е в сградата.

— Къде е тогава?

Затвори чекмеджето с трясък и се приближи до прозореца на спалнята. Беше затворен, но не и заключен. Пожарната стълба беше точно отпред. Ризоли отвори прозореца и подаде глава. На уличката отдолу беше паркиран полицейски автомобил, радиото бърбореше и тя видя как някакъв полицай осветява с фенерче кофата за боклук.

Тъкмо се канеше да прибере глава, когато усети как нещо лекичко я тупна по скалпа и чу звук от отскачане на чакъл по пожарната стълба. Стреснато вдигна поглед. Нощното небе беше осеяно с градски светлини и звездите почти не се забелязваха. Взира се известно време в очертанията на покрива на фона на анемичното небе, но нищо не помръдна.

Скочи от прозореца на аварийното стълбище и се заизкачва нагоре към третия етаж. На следващата площадка спря, за да надникне в прозореца над апартамента на Пачеко. Мрежата срещу комари беше закована, а прозорецът беше тъмен.

Отново вдигна очи към покрива. Макар да не виждаше нищо и да не чуваше нищо отгоре, косъмчетата на тила й бяха настръхнали.

— Ризоли? — извика от прозореца Мур.

Без да отговаря, тя посочи към покрива, давайки безмълвен сигнал за намеренията си.

Избърса потните си длани в панталоните и заизкачва безшумно стълбата, водеща към покрива. На последното стъпало направи пауза, пое си дълбоко въздух и бавничко вдигна глава, за да надникне над ръба.

Под безлунното небе покривът приличаше на гора от сенки. Видя силуетите на маса и столове, на извити като арки клони. Градина върху покрив. Качи се на покрива, като се приземи леко върху залятия с асфалт чакъл, и извади оръжието си. Направи две стъпки и обувката й се натъкна на препятствие, което падна и се разби. Усети тръпчивия аромат на мушкато. Разбра, че е заобиколена от саксии с растения.

Някъде вляво нещо се размърда.

Напрегна поглед, за да различи човешка форма в тази плетеница от сенки. И тогава го видя, коленичил като черно джудже.

Вдигна оръжието си и изкомандва:

— Не мърдай!

Не видя онова, което той вече държеше в ръката си. И което се готвеше да метне по нея.

Част от секундата преди градинската лопата да я удари по лицето, тя усети как въздухът се устреми към нея като зъл вятър, излетял от мрака. Лопатката се стовари върху лявата й буза с такава сила, че пред очите й избухнаха светлини.

Джейн падна на колене, болката заля като цунами всичките й нервни окончания, толкова ужасна, че не й позволяваше да си поеме дъх.

— Ризоли?

Беше Мур. Дори не го беше чула как се бе качил на покрива.

— Добре съм. Добре съм… — Премигна натам, където преди миг беше коленичила фигурата. Беше изчезнала. — Той е тук — прошепна тя. — Искам този кучи син.

Мур изчезна в мрака. Младата жена стискаше с две ръце глава, изчаквайки световъртежът да премине, проклинайки невниманието си. Впрегнала всичките си сили, за да запази ума си бистър, тя се изправи, залитайки. Гневът беше мощно гориво. Той стабилизира краката й, помогна й да стисне по-здраво оръжието.

Мур беше на няколко метра вдясно от нея, успяваше само да различи силуета му, който се движеше покрай масата и столовете.

Тя тръгна наляво, обхождайки покрива в противоположната посока. Всяка пулсация в бузата й, всеки пристъп на болка, подобен на промушване с ръжен, й напомняше, че се беше провалила. Не и този път. Погледът й обхождаше пернатите сенки на растящите в саксии дървета и храсти.

Внезапно изтракване я накара да се завърти рязко вдясно. Чу бягащи стъпки, видя как някаква сянка се устреми право към нея.

— Не мърдай! — извика Мур. — Полиция!

Мъжът продължи да се приближава.

Ризоли се отпусна така, че опря едното си коляно в земята, стиснала оръжието. Пулсирането в бузата й преминаваше във взрив от агония. Всичкото унижение, което беше изтърпяла, всекидневните подигравки, обидите, несекващите издевателства на подобните на Дарън Кроу на този свят като че ли се сгъстиха и свиха, образувайки една-единствена точка от гняв.

Този път, копеле, си мой. Дори когато мъжът внезапно спря пред нея, дори когато вдигна ръцете си към небето, решението й остана непоклатимо.

Натисна спусъка.

Мъжът трепна. Отстъпи назад.

Джейн стреля втори път, после — трети, усещайки всяко подскачане на оръжието в дланта си като носещо удовлетворение пробождане.

— Ризоли! Престани да стреляш!

Викът на Мур най-сетне проникна в съзнанието й през бученето в ушите й. Тя замръзна, все така насочила оръжие, с до болка изпънати напред ръце.

Извършителят лежеше на земята, без да помръдва. Тя се изправи и се приближи бавно до безжизнената форма. С всяка стъпка осъзнаваше с нарастващ ужас какво бе извършила току-що.

Мур вече беше коленичил край мъжа, търсейки пулс. Вдигна очи към нея и макар да не можеше да види изражението му в мрака, знаеше, че в погледа му има обвинение.

— Мъртъв е, Ризоли.

— Държеше нещо… в ръката си…

— Няма нищо.

— Видях го. Знам, че държеше нещо!

— Ръцете му бяха вдигнати във въздуха.

— По дяволите, Мур! Той си изпроси да стрелям. Трябва да ме подкрепиш в това.

Внезапно прозвучаха други гласове, тъй като покривът се напълни с ченгета. Мур и Ризоли не си казаха нищо повече.

Кроу освети с фенерчето си мъжа. Джейн зърна за миг кошмарна гледка — широко отворени очи, почерняла от кръв риза.

— Хей, това е Пачеко! — каза Кроу. — Кой го застреля?

— Аз — отвърна безжизнено Ризоли.

Някой я тупна по гърба.

— Ченгето момиче се справя добре!

— Млъкни — каза Джейн. — Просто млъкни.

Отдалечи се от групичката, заслиза несигурно по аварийната стълба и се прибра безчувствено в колата си. Седна вътре, свита зад волана. Гадеше й се от болка. През ума й безспирно се въртеше разигралата се на покрива сцена. Какво беше направил Пачеко, какво беше направила тя самата. Виждаше го отново как тича като някаква сянка, устремена към нея. Видя го как спира. Да, да спира. Видя как я погледна.

„Оръжие. Боже, моля те, нека намерят оръжие.“

Но тя не беше видяла оръжие. Картината от последната частица от секундата, преди да стреля, бе прогорена като с нажежено клеймо в мозъка й. На картината се виждаше мъж, замръзнал неподвижно. С вдигнати ръце в знак, че се предава.

Някой почука на прозореца. Бари Фрост. Младата жена свали стъклото.

— Маркет те търси — съобщи той.

— Добре.

— Нещо не е наред ли? Ризоли, добре ли се чувстваш?

— Чувствам се така, сякаш по лицето ми е минал камион.

Фрост се приведе и се загледа в подутата й буза.

— Ау. Онзи мръсник наистина си го е заслужил.

Точно това искаше да повярва и Ризоли, че Пачеко е заслужавал да умре. Да, заслужаваше го и тя се самоизтезаваше безпричинно. Нима нямаше явно доказателство върху лицето си? Той я беше нападнал. Той беше чудовище и като го бе застреляла, беше извършила бърз и евтин акт на правосъдие. Елена Ортис, Нина Пейтън и Даяна Стърлинг със сигурност щяха да аплодират. Никой не жали отрепките на този свят.

Джейн излезе от колата, чувстваше се по-добре, благодарение на проявената от Фрост симпатия. По-силна. Тръгна към сградата и видя Маркет, застанал до стъпалата пред главния вход. Разговаряше с Мур.

Двамата се обърнаха към нея. Забеляза, че Томас не срещна погледа й, а го фокусира някъде другаде, избягвайки очите й. Изглеждаше зле.

— Трябва ми оръжието ти, Ризоли — каза Маркет.

— Стрелях при самозащита. Извършителят ме атакува.

— Разбирам. Но си запозната с правилника.

Младата жена погледна към Мур. „Аз те харесвах. Имах ти доверие.“ Разкопча кобура си и го подаде на Маркет.

— Кой тук е врагът, по дяволите? — възкликна тя. — Понякога се питам това.

Обърна се и тръгна обратно към колата си.

* * *

Мур се взираше в стенния гардероб на Карл Пачеко и си мислеше: „Нещо тук не е наред“. На пода имаше шест-седем чифта обувки, номер 11 — наистина големи. На полицата бяха наредени прашни пуловери, кутия от обувки със стари батерии и дребни монети и купчина броеве на списание „Пентхаус“.

Чу отваряне на чекмедже и се обърна — Фрост ровеше с ръкавици сред чорапите на Пачеко.

— Нещо? — попита Томас.

— Нито скалпели, нито хлороформ. Нито поне ролка лейкопласт.

— Дзън-дзън-дзън! — съобщи Кроу от банята и приближи бавно към тях, носейки найлонова торбичка с пластмасови шишенца с някаква кафява течност. — От слънчево Мексико, страната на фармацевтичното изобилие.

— Руфис? — попита Фрост.

Мур погледна към етикета, написан на испански.

— Гама-хидроксибутират. Същият ефект.

Кроу разтърси торбичката.

— Тук има поне сто изнасилвания. Патката на Пачеко трябва да е била много заета.

Засмя се.

Звукът застърга като пила по нервите на Мур. Замисли се за въпросната „заета патка“ и физическата разруха и психическото унищожение, които бе причинила. Душите, които беше разсякла на две. Спомни си какво му беше казала Катрин, че животът на всяка жертва на изнасилване се разделя на две части — преди и след. Сексуалното насилие превръща живота на жената в мрачен и непознат пейзаж, в който всяка усмивка, всеки ярък миг са дамгосани от отчаянието. Само преди седмици може би изобщо нямаше да обърне внимание на смеха на Кроу. Тази нощ обаче го чу прекалено добре и разпозна цялата му грозота.

Влезе в дневната, където детектив Слийпър разпитваше чернокожия мъж.

— Казвам ви, просто минавах насам.

— Просто се шляете с шестстотин долара в джоба?

— Обичам да нося пари в брой.

— Какво дойде да купиш?

— Нищо.

— Откъде познаваш Пачеко.

— Просто го познавам.

— О, истински близък приятел. Какво продаваше той?

„Гама-хидроксибутират — помисли си Мур. — Дрогата, използвана за изнасилването. Ето какво е дошъл да купува. Още една заета патка.“

Излезе навън в мрака и веднага се почувства дезориентиран от пулсиращите светлини на патрулните автомобили. Колата на Ризоли я нямаше. Взря се в празното място и бремето на онова, което бе направил, онова, което се чувстваше длъжен да направи, изведнъж натежа толкова върху раменете му, че не беше в състояние да помръдне. Никога досега през цялата си кариера не се беше изправял пред такъв ужасен избор и макар в сърцето си да знаеше, че е взел правилното решение, нещо не му даваше мира и го измъчваше. Опитваше да помири уважението си към Ризоли с онова, което я бе видял да прави на покрива. Не беше късно да вземе назад думите, които бе казал на Маркет. На покрива беше тъмно и човек лесно можеше да се обърка. Може би Ризоли наистина бе помислила, че Пачеко държи оръжие. Може би беше видяла някакъв жест, някакво движение, което Мур беше пропуснал. Но колкото и да опитваше, не успяваше да извади от съзнанието си спомен, който да оправдае действията й. Не можеше да изтълкува онова, на което бе станал свидетел, по никакъв друг начин, освен като студенокръвна екзекуция.

Когато я видя отново, тя се беше надвесила над бюрото и притискаше торбичка лед към бузата си. Минаваше полунощ и той не беше в настроение за разговори. Но тя вдигна поглед, когато мина покрай нея, и погледът й го накара да замръзне на място.

— Какво каза на Маркет? — попита тя.

— Каквото искаше да знае. По какъв начин е умрял Пачеко. Не го излъгах.

— Ти си кучи син.

— Мислиш, че исках да му кажа истината ли?

— Имал си избор.

— Както и ти, горе на покрива. И направи погрешен избор.

— А ти никога не си правил грешен избор, нали? Никога не си допускал грешка.

— Ако допусна, си го признавам.

— Да бе. Проклет да си, свети Томас!

Той се приближи до бюрото й и я погледна право в очите.

— Ти си едно от най-добрите ченгета, с които съм работил. Но тази вечер застреля един човек най-хладнокръвно и аз го видях.

— Не трябваше да го виждаш.

— Но го видях.

— Какво виждахме всъщност там горе, Мур? Много сенки, много движения. Правилният и грешният избор отстоят ето на такова разстояние. — Тя опъна палеца и показалеца си така, че те почти се допряха. — Затова си позволяваме да имаме съмнения, позволяваме го на себе си и на другите.

— Опитах се да го направя.

— Но не достатъчно силно.

— Не бих излъгал заради друго ченге. Дори да ми е приятелка.

— Нека си спомним кои са лошите тук. Определено не ние.

— Ако започнем да лъжем, как ще прокараме разделителната линия между тях и нас? Къде ще свършват едните и ще започват другите?

Джейн махна торбичката с лед от лицето си и посочи бузата си. Едното око беше толкова подуто, че се беше затворило, а цялата лява половина на лицето й беше подута като балон. Бруталността на раната й го шокира.

— Ето какво ми направи Пачеко. Не прилича на приятелско потупване по рамото, нали? Говореше за тях и нас. На чия страна беше той? Направих услуга на света, като го застрелях. Хирургът няма да липсва на никого.

— Карл Пачеко не е бил Хирургът. Застреляла си не когото трябва.

Тя го изгледа, посинялото й лице напомняше зловеща творба на Пикасо, полугротескна, полунормална.

— Но ДНК-пробите съвпадаха! Той е бил…

— Изнасилвачът на Нина Пейтън, да. Нищо в него обаче не отговаря на онова, което знаем за Хирургът.

Остави на бюрото й доклад от изследване на лабораторията „Косми и влакна“.

— Какво е това?

— Микроскопски анализ на косъм от главата на Пачеко. Различен цвят, различна чупливост, различна плътност от косъма в раната на Елена Ортис. Няма признаци за бамбукова коса.

Джейн седеше неподвижно, загледана в лабораторния доклад.

— Не разбирам.

— Пачеко е изнасилил Нина Пейтън. Това е всичко, което можем да кажем със сигурност за него.

— И Стърлинг, и Ортис са били изнасилени…

— Не можем да докажем, че е бил Пачеко. А сега, след като е мъртъв, никога няма и да разберем.

Ризоли вдигна поглед към него и здравата половина на лицето й се изкриви от гняв.

— Трябва да е бил той. Избери кои да е три жени от този град. Каква е вероятността и трите да са били изнасилени? Ето това е успял да направи Хирургът. Повалил е три от три. Ако не ги е изнасилил той, откъде е знаел кои да избере, кои да заколи? Ако не е Пачеко, тогава е някакъв приятел, съдружник. Някакъв шибан лешояд, хранещ се с мършата, която Пачеко оставя след себе си. — Хвърли обратно в ръцете му лабораторния отчет. — Може и да не съм застреляла Хирургът. Но мъжът, когото застрелях, беше отрепка. Като че ли всички забравят този факт. Пачеко беше отрепка. Получавам ли медал? — Изправи се, като блъсна стола си силно назад. — Административен дълг. Маркет опитва да извлече дивиденти, като ме принася в жертва. Много благодаря.

Той я проследи мълчаливо, докато излезе. Не се сещаше какво да каже, нито как да запълни зейналата помежду им пропаст.

Приближи се до своето бюро и се отпусна тежко на стола. „Аз съм динозавър — помисли си Мур, — крачещ тежко и непохватно в свят, където презират казващите истината.“ Не можеше да мисли за Ризоли сега. Случаят Пачеко не се бе оказал това, което мислеха и сега се бяха върнали в изходна позиция, преследвайки някакъв убиец без име.

Три изнасилени жени. Всичко се въртеше все около този факт. Как ги откриваше Хирургът? Само Нина Пейтън бе съобщила в полицията, че са я изнасилили. Но не и Елена Ортис и Даяна Стърлинг. Те бяха запазили в тайна своята травма, известна единствено на изнасилвачите, на жертвите и на медицинските работници, които се бяха погрижили за тях. Но трите жени бяха потърсили медицинска помощ на различни места. Стърлинг беше отишла в кабинета на гинеколог в Бак Бей. Ортис беше отишла в „Бърза помощ“ на болница „Пилгрим“. Нина Пейтън се беше обърнала към женската клиника на „Форест хилс“. Нямаше съвпадение в персонала. Нито лекарите, нито сестрите, нито секретарките бяха влизали в контакт с повече от една от тези жени.

Хирургът беше разбрал някак си, че тези жени са пострадали и беше привлечен от болката им. Сексуалните убийци подбират плячката си измежду най-уязвимите членове на обществото. Те търсят жени, които могат да контролират, които могат да деградират, които не представляват заплаха за тях. А кой е по-уязвим от жена, станала жертва на насилие?

На излизане Мур спря да погледне окачените на стената снимки на Стърлинг, Ортис и Пейтън. Три жени, три изнасилвания.

И четвърта. Катрин беше изнасилена в Савана.

Той премигна, тъй като образът й внезапно се появи в ума му, образ, който нямаше как да не присъедини към галерията с жертвите на стената.

Неизвестно как всичко е свързано със случилото се през онази нощ в Савана. Всичко е свързано с Андрю Капра.