Тес Геритсън
Хирургът (24)

23

— Той ще я държи жива известно време — каза д-р Цукер. — Както държа Нина Пейтън жива цял ден. Сега той напълно контролира положението. Може да се бави колкото иска.

Тръпка прониза Ризоли, когато се замисли над думите му. „Може да се бави колкото иска.“ Замисли се колко нервни окончания има човешкото тяло и колко болка би могло да преживее преди смъртта да се смили. Погледна към другия край на конферентната зала и видя как Мур отпусна глава в дланите си. Изглеждаше изтощен, имаше болнав вид. Минаваше полунощ и лицата около масата бяха прежълтели и обезсърчени. Ризоли стоеше извън този кръг, облегнала гръб на стената. Невидимата жена, която никой не признаваше и на която позволяваха да слуша, но не и да участва. Задълженията й бяха ограничени до административната сфера, беше лишена от оръжието си и сега не беше нищо повече от наблюдател в случай, който познаваше по-добре от който и да било от насядалите около масата.

Погледът на Мур се премести в нейна посока, но мина право през нея. Сякаш не искаше да я гледа.

Д-р Цукер обобщи онова, което знаеха за Уорън Хойт. Хирургът.

— Той работи за осъществяването на тази цел от много време. И сега, като я постигна, ще удължи удоволствието възможно най-дълго.

— Значи Кордел винаги е била неговата цел? — попита Фрост. — Другите жертви… те са били просто за упражнение?

— Не, те също са му доставяли удоволствие. Помагали са му да се освобождава от сексуалното напрежение, докато е работел за крайната цел. При всеки лов възбудата на хищника е най-силна, когато преследва най-трудната плячка. А Кордел вероятно е била жената, до която не е имало как да се добере лесно. Била е винаги нащрек, винаги е вземала нужните предохранителни мерки. Барикадирала се е зад ключалки и алармени системи. Избягвала е близките взаимоотношения. Рядко е излизала вечер, освен когато е била дежурна в болницата. Тя е била най-предизвикателната плячка, която е можел да преследва, и тази, която е искал най-силно. Но той усложнява задачата си дори още повече, като й дава да разбере, че е плячка. Използвал е ужасът и сплашването като част от играта. Искал е да почувства приближаването му. Другите жени са били просто част от пътя към целта. Кордел е главното събитие.

— Е — поправи го Мур, без да успее да скрие гнева си, — все още не е мъртва.

Стаята внезапно притихна, всички погледи бяха обърнати към Мур.

Цукер кимна с ледено спокойствие.

— Благодаря за поправката.

— Прочете ли информацията за миналото му? — попита Маркет.

— Да — отговори Цукер. — Уорън е единствено дете. Очевидно обожавано дете, роден в Хюстън. Баща му бил учен от класа, занимавал се с космически ракети… не се шегувам. Майка му произхожда от семейство, отдавна свързано с петролния бизнес. И двамата вече са мъртви. Така че Уорън е бил благословен с умни гени и наследствени пари. В детството му не са регистрирани криминални прояви. Няма арести, няма протести, нищо, което да послужи като предупредителен сигнал. Освен онзи инцидент в лабораторията по анатомия в медицинското училище не открих други предупредителни знаци. Нищо, което да покаже, че ще се превърне в хищник. По всичко изглежда, че е бил напълно нормално момче. Учтиво, надеждно.

— Средностатистическо — промълви Мур. — Обикновено.

Цукер кимна.

— Момче, което никога не е изпъквало, никога не е притеснявало никого. Това е най-ужасяващият убиец от всички, защото тук няма патология, няма психиатрична диагноза. Той е като Тед Бънди. Интелигентен, организиран и напълно функционален на повърхността. Но има една личностна чудатост — обича да измъчва жени. Това е човек, с когото може да работите всеки ден. И никога няма да заподозрете, че когато ви погледне, когато ви се усмихне, той си мисли по какъв нов и творчески начин да ви разпори корема.

Ризоли потрепери от съскащия глас на Цукер и огледа стаята. „Това, което казва, е вярно. Аз виждам Бари Фрост всеки ден. И той ми се струва мил човек. Щастливо женен. Никога не е в лошо настроение. Но нямам представа какво си мисли.“

Фрост срещна погледа й и се изчерви.

Цукер продължаваше:

— След инцидента в медицинското училище, Хойт е принуден да се откаже от следването. Записва се да учи за медицински лаборант и последва Андрю Капра в Савана. Както изглежда партньорството им е продължило няколко години. Документацията от авиолиниите и кредитните им карти показва, че често са пътували заедно. До Гърция и Италия. До Мексико, където работят като доброволци в една селска клиника. Това е било алианс на двама ловци. Кръвни братя, споделящи едни и същи фантазии за насилие.

— Шевът с катгут — каза Ризоли.

Цукер я погледна озадачено.

— Какво?

— В страните от третия свят все още използват катгут в хирургията. Така се е снабдил с тези конци.

— Може да е права — отбеляза Маркет.

„Права съм“ — помисли си Джейн, преливайки от недоволство.

— Когато убива Андрю Капра — продължи Цукер, — Кордел разрушава съвършения екип за убийства. Отнема на Хойт единствения човек, когото той чувства близък. И така се превръща във върховната му цел. Във върховната му жертва.

— Ако Хойт е бил в къщата през нощта, в която е умрял Капра, защо не я е убил още тогава? — попита Маркет.

— Не знам. Много неща около онази нощ в Савана знае единствено Уорън Хойт. Онова, което знаем ние, е, че се е преместил в Бостън преди две години, малко след идването на Катрин Кордел. Преди да мине година, умира Даяна Стърлинг.

Най-накрая Мур се обади — гласът му беше неузнаваем.

— Как да го открием?

— Може да държите под наблюдение апартамента му, но не мисля, че ще се върне там скоро. Това не е леговището му. Не е мястото, където се отдава на фантазиите си. — Цукер се беше облегнал назад с притворени очи. Подреждаше в мислите си онова, което знаеше за Уорън Хойт. — Истинското му леговище е място, което държи отделено от своето ежедневие. Място, където се оттегля, заобиколен от анонимност, вероятно доста отдалечено от апартамента. Възможно е да не го е наел под истинското си име.

— Ако наемеш жилище, трябва да плащаш за него — обади се Фрост. — Да проследим парите.

Цукер кимна.

— Ще разберете, че е бърлогата му, когато го намерите, защото трофеите му ще бъдат там. Сувенирите, взети при убийствата. Нищо чудно да е приготвил това място, за да може в крайна сметка да отвежда жертвите си там. Върховната камера за мъчения. Място, където уединението му е гарантирано, където няма да бъде прекъснат. Самостоятелна, изолирана постройка. Или добре изолиран звуково апартамент.

„Така че никой да не чуе виковете на Кордел“ — помисли си Ризоли.

— На това място той може да се превърне в съществото, което е в действителност. Може да се почувства релаксиран и без задръжки. Никога не е оставял сперма на мястото на престъплението, което показва, че е в състояние да отлага сексуалното удовлетворение, докато се озове на безопасно място. Това леговище е въпросното място. Вероятно го посещава от време на време, за да преживее отново възбудата от убийството. За да се поддържа между убийствата. — Цукер огледа присъстващите в стаята. — Ето къде е отвел Катрин Кордел.

 

 

Гърците го наричали „дере“, т.е. шията или предната част на гърлото, най-красивата, най-уязвимата част от женската анатомия. В гърлото пулсират животът и дъхът и под млечнобялата кожа на Ифигения сините вени пулсирали под върха на ножа на баща й. Дали Агамемнон е поспрял за миг, за да се възхити на деликатните линии на шията на дъщеря си, докато Ифигения лежала изпъната върху олтара? Или е изучавал отличителните белези по нея, за да избере мястото, където ножът му ще пробие най-ефикасно кожата й? Макар и да е бил покрусен от това жертвоприношение, дали в мига, когато ножът му е потънал навътре, не е почувствал поне лек трепет в слабините си, не е ли изпитал пристъп на сексуално удоволствие, когато е забил острието в плътта й?

Дори древните гърци с противните си истории за родители, поглъщащи своите чеда, и синове, съвкупяващи се с майките си, не споменават подобни детайли, говорещи за крайна степен на поквара. Не е било необходимо. Това е една от онези тайни истини, които всички разбираме без думи. Колко от воините, които стояли с каменно изражение и безчувствени за писъците на девицата сърца, които наблюдавали как разсъблекли Ифигения и как лебедовата й шия била оголена за ножа, колко от тези войници усетили как слабините им неочаквано се загряват от удоволствие? И как се надървят?

И колко от тях няма да могат вече да погледнат женско гърло, без да изпитат непреодолимо желание да го прережат?

 

 

Гърлото й е толкова бяло, колкото трябва да е било гърлото на Ифигения. Пазила се е от слънцето, както би трябвало да прави всяка червенокоса жена, и нежната прозрачност на кожата й се нарушава само тук-там от някоя и друга луничка.

През тези две години е поддържала шията си безупречна за мен. Оценявам това.

Изчаках търпеливо да дойде в съзнание. Знам, че вече е будна и ме усеща, защото пулсът й се ускори. Докосвам гърлото й, в трапчинката непосредствено над ключицата, и тя рязко си поема въздух. Не го изпуска, докато галя врата й отстрани, по протежение на сънната й артерия. Пулсът й ритмично повдига кожата. Усещам потта й под пръста си. Тя се появи като мъглица върху кожата й и лицето й лъщи от нея. Прокарвам пръст нагоре към челюстта й и тя най-сетне изпуска въздуха от дробовете си, той излиза като скимтене, задушен от лентата на устата й. Не е в стила на моята Катрин да скимти. Другите бяха глупави газели, но Катрин е тигрица, единствената, която отвърна на удара и пусна кръв.

Отваря очи и ме поглежда и виждам, че разбира. Най-сетне победих. Тя, най-ценната от всички, е победена.

Изваждам инструментите си. Те потракват приятно, докато ги подреждам върху металната табличка край леглото. Усещам погледа й и знам, че е привлечена от лъскавата неръждаема стомана. Тя знае за какво служи всеки един от тях, със сигурност многократно е използвала всеки един от тях. Ретракторът отделя краищата на разреза. Хемостатът защипва тъканите и кръвоносните съдове. А скалпелът… е, и двамата знаем за какво се използва скалпел.

Поставям табличката близо до главата й, за да може да вижда и да размишлява върху това, което предстои. Не е нужно да казвам нищо, блясъкът на инструментите говори красноречиво.

Докосвам голия й корем и коремните й мускули се стягат. Девствен корем, по чиято гладка повърхност няма нито един белег. Острието ще среже кожата й като масло.

Вземам скалпела и притискам върха му до корема й. Тя поема шумно въздух и отваря широко очи.

Веднъж видях снимка на една зебра в мига, в който зъбите на един лъв се впиват във врата й и зебрата беше завъртяла очите си назад в смъртен ужас. Никога няма да забравя тази картина. Точно този поглед виждам сега в очите на Катрин.

 

 

О, боже, о, боже, о, боже!

Въздухът влизаше и излизаше шумно в белите дробове на Катрин, докато усещаше как върхът на скалпела докосва кожата й. Плувнала в пот, тя затвори очи, очаквайки с ужас болката, която предстоеше. В гърлото й бе заседнало ридание, вик за милост към небесата дори за бърза смърт, но не и за това. Не за разрязването на плътта й.

Тогава скалпелът се вдигна нагоре.

Тя отвори очи и погледна лицето му. Толкова обикновено, толкова незапомнящо се. Човек, когото можеш да видиш десетки пъти, без да обърнеш внимание. Но той я познаваше. Беше се навъртал в покрайнините на нейния свят, беше я поставил в яркия център на своя свят, докато той беше кръжал покрай нея, невидим, пазен от мрака.

А аз така и не знаех, че той е там.

Той остави скалпела в табличката. И усмихнато заяви:

— Не още.

Едва когато излезе от стаята, тя разбра, че мъчението се отлага, и с облекчение изпусна въздуха от гърдите си.

Значи това беше неговата игра. Да удължава ужаса, да удължава удоволствието. Засега щеше да я остави жива, щеше да й даде време да размишлява върху онова, което предстои.

„Всяка минута живот дава още един миг, в който имаш шанс да се измъкнеш.“

Действието на хлороформа беше отшумяло и тя беше в пълно съзнание, а умът й препускаше, захранван от мощното гориво на паниката. Лежеше, завързана за легло със стоманена рамка. Дрехите й бяха съблечени, а глезените и китките й бяха завързани с лейкопласт. Мята се и се дърпа, докато мускулите й не затрепериха от изтощение, но не можа да се освободи. Преди четири години, в Савана, Капра беше вързал китките й с найлоново въже и тя беше успяла да измъкне едната си ръка. Хирургът нямаше да повтори тази грешка.

Плувнала в пот, прекалено уморена, за да продължава да се бори, младата жена фокусира вниманието си върху обстановката.

Над леглото висеше самотна гола крушка. Миризмата на пръст и влажен камък показваше, че се намира в мазе. Като обърна глава, успя да различи, непосредствено извън светлия кръг, камъните в основите.

Над главата си чу скърцане от нечии стъпки и стъргане от краката на стол. Дървен под. Стара къща. На горния етаж включиха телевизор. Не помнеше как се беше озовала в това помещение, нито колко бреме бяха пътували дотук. Възможно беше да са на мили от Бостън, някъде, където никой нямаше да се сети да погледне.

Блясъкът на табличката привлече погледа й. Загледа се в инструментите, подредени за предстоящата процедура. Безброй пъти тя самата беше държала такива инструменти, беше мислила за тях като за средство за лечение. С помощта на скалпели и щипци беше изрязвала тумори и куршуми, беше преустановявала кръвотечението от разкъсани артерии и пресушавала гръдни кухини, пълни в кръв. Сега се взираше в инструментите, които беше използвала, за да спасява живота на хората, и виждаше инструментите за собствената си смърт. Той ги беше оставил близо до леглото, за да й даде възможност да ги съзерцава, да оглежда острието на скалпела и стоманените зъби на хемостатите.

„Не се паникьосвай. Мисли. Мисли.“

Затвори очи. Страхът беше като живо същество, което обвиваше гърлото й с пипалата си.

„Веднъж вече ги би. Можеш да го направиш отново.“

Усети как капка пот се плъзна надолу по гръдта й, в мокрия от пот дюшек. Имаше начин да се измъкне. Трябваше да има начин да се измъкне, начин да се съпротивлява. Алтернативата беше прекалено ужасна, за да мисли за нея.

Отвори очи и ги впери в електрическата крушка над главата си, фокусирайки острия си като скалпел ум върху това, което беше най-добре да направи. Спомни си какво й беше казал Мур, че Хирургът се хранеше с ужаса на другите. Нападаше жени, които бяха пострадали, които бяха жертви. Жени, над които чувстваше превъзходство.

„Той няма да ме убие, преди да ме е победил.“

Катрин си пое дълбоко въздух — беше разбрала какви са правилата на играта. „Бори се със страха. Приветствай гнева. Покажи му, че каквото и да ти причини, не може да те победи.“

Дори в смъртта.