Тес Геритсън
Хирургът (7)

6

Крачеше напред-назад в Интензивното отделение, с бледо и напрегнато лице, косата й с цвят на тъмна мед напомняше разрошена грива. Погледна към Мур, щом той се появи в чакалнята.

— Права ли бях? — попита тя.

Той кимна.

— ПОУЗИ5 е нейният интернет никнейм. Проверихме компютъра й. Сега ми кажете откъде знаете това.

Тя огледа оживената чакалня на Интензивното отделение и предложи:

— Нека влезем в една от стаите за дежурните лекари.

Стаята, в която го заведе, приличаше на малка тъмна пещера, без прозорци, мебелирана само с едно легло, стол и бюро. За изтощения лекар, чиято цел е да поспи, стаята е напълно достатъчна. Но щом вратата се затвори, Мур остро усети колко малко е всъщност пространството и се запита дали така наложената близост караше събеседницата му да се чувства също толкова неудобно, колкото него. И двамата се огледаха, търсейки места за сядане. Най-накрая той се настани на леглото, а тя зае стола.

— Всъщност никога не съм срещала Елена — започна Катрин. — Дори не знаех, че се казва така. Свързва ни един и същ чатрум. Знаете ли какво е чатрум?

— Начин да се води разговор чрез компютър.

— Да. Група хора, които са онлайн по едно и също време, могат да се срещат в Интернет. Това е частен чатрум, само за жени. Човек трябва да знае нужните пароли, за да влезе в него. А на компютъра вижда само никнеймове. Няма представа от истинските имена и лица, така че всички запазват анонимността си. Това ни помага да се чувстваме достатъчно сигурни, за да споделяме тайните си. — Младата жена направи кратка пауза. — Вие никога ли не сте използвали чатрум?

— Страхувам се, че не ме привлича особено възможността да разговарям с безлики непознати.

— Понякога — промълви тя, — безликият непознат е единственият човек, с когото можеш да разговаряш.

Томас долови дълбочината на болката в тези думи и не се сети какво да отговори.

След малко Катрин пое дълбоко въздух и се взря в дланите си, които бе скръстила в скута си.

— Срещаме се веднъж седмично, в девет часа вечерта в сряда. Влизам, като отварям Интернет, кликвам върху иконката на чатрума и написвам първо НПТС, а после: „женска взаимопомощ“. И съм вътре. Общувам с други жени, като пиша съобщения и им ги изпращам. Думите ни се появяват на екрана, където всички можем да ги виждаме.

— Предполагам, че НПТС означава нещо…

— Нарушение при посттравматичен стрес. Хубав клиничен термин за онова, от което страдат жените в този чатрум.

— За каква травма говорим?

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Изнасилване.

Думата като че ли увисна помежду им за малко, самите й звуци сякаш наелектризираха въздуха. Няколко брутални срички с ефекта на физически удар.

— И вие го посещавате заради Андрю Капра — едва чуто промълви Мур. — Заради онова, което ви причини.

Погледът й трепна, премести се встрани.

— Да — прошепна тя.

Отново сведе поглед към дланите си. Томас я наблюдаваше, а в гърдите му се надигаше все по-голям гняв заради онова, което се бе случило с нея. Заради онова, което бе изтръгнал от душата й Капра. Запита се каква ли е била преди нападението. Дали е била по-топла, по-приятелски настроена? Или винаги си е била така изолирана от човешки контакт, като обгърнато от лед цвете?

Д-р Кордел изпъна гърба си и продължи:

— Ето къде се запознах с Елена Ортис. Не знаех истинското й име, разбира се. Виждах само нейния никнейм, ПОУЗИ5.

— Колко жени има в този чатрум?

— Всяка седмица е различно. Някои се отказват. Повяват се нови имена. В дадена нощ може да се съберем от три до около дванайсет жени.

— Как научихте за него?

— От една брошура за жертви на изнасилване. Раздават ги в женските клиники и болници из града.

— Значи всички тези жени във вашия чатрум са от областта на Бостън?

— Да.

— А ПОУЗИ5 сред редовните му посетителки ли беше?

— Появяваше се от време на време през последните два месеца. Не говореше много, но виждах името й на екрана и знаех, че е там.

— Говореше ли за своето изнасилване?

— Не. Само слушаше. Пишехме й по едно „здравей“. И тя отговаряше на поздравите ни. Но не говореше за себе си. Сякаш се страхуваше да го направи. Или просто се срамуваше прекалено, за да каже нещо.

— Значи не знаете дали е била изнасилена.

— Знам, че е била.

— Как?

— Защото Елена Ортис е получила първа помощ в това спешно отделение.

Мур я изгледа.

— Намерили сте картона й?

Катрин кимна.

— Мина ми през ума, че може да се е нуждаела от медицинска помощ след нападението. Това е най-близката до апартамента й болница. Направих справка в болничния компютър. Там фигурира името на всеки пациент, прегледан в тази спешна зала. Името й беше там. — Младата жена се изправи. — Ще ви покажа.

Той я последва. Излязоха от стаята за дежурния лекар и се върнаха в залата. Беше петък вечер, докарваха пострадалите до вратата. Петъчният гуляйджия, с непохватни от многото алкохол движения, притиснал торбичка с лед до насиненото си лице. Нетърпеливият тийнейджър, загубил надбягването си с жълтата светлина на светофара. Типичната за петък вечер армия от окървавени и натъртени хора, появяващи се от нощния мрак, залитайки. Спешното отделение на медицински център „Пилгрим“ беше едно от най-натоварените в Бостън и Мур имаше чувството, че се намира в сърцевината на хаоса, докато опитваше да избегне сблъсъка със сестри и носилки на колела и стъпваше по прясно пролята кръв.

Катрин го заведе в помещението с документацията на спешната зала, пространство с размерите на килер, чиито полици по стените бяха отрупани с дебели папки.

— Ето къде временно съхраняват формулярите — обясни д-р Кордел. Издърпа папката с етикет „7 май-14 май“. — За всеки пациент, попаднал в Спешното отделение, се попълва специален формуляр. Обикновено е дълъг една страница и съдържа бележките на лекуващия лекар и инструкциите за лечението.

— Не се ли изготвя картон за всеки пациент?

— Става дума за еднократно посещение на Спешното отделение, следователно не се изготвя болничен картон. Единствената документация е въпросният формуляр. После тези формуляри се отнасят в помещението за медицинската документация на болницата, където се сканират и съхраняват на дискове. — Отвори папката за периода „7 май-14 май“. — Ето го.

Той застана зад нея, надзъртайки над рамото й. Уханието на косата й моментално го разсея и се наложи насила да се фокусира върху страницата. Визитата беше записана на 9 май в един през нощта. Името, адресът и останалата информация за пациента бяха написани отгоре, останалото беше попълнено на ръка. „Медицинска стенография“ — помисли си детективът, докато опитваше да разшифрова думите, но успя да разчете само първия абзац, написан от сестрата:

„Двайсет и две годишна латиноамериканка, сексуално насилена преди два часа. Няма алергии, не взема лекарства. Кръвно налягане 105/70, пулс 100, температура 37°С.“

Останалата част от страницата не можеше да се разчете.

— Ще трябва да ми преведете — каза Мур.

Катрин го погледна над рамото си и внезапно лицата им се доближиха толкова, че дъхът му секна.

— Не можете ли да го прочетете? — учуди се тя.

— Мога да разчитам следи от гуми и кървави петна. Това не мога да го разчета.

— Това е почеркът на Кен Кимбъл. Разпознах подписа му.

— А аз не успях да разбера дори дали е на английски.

— За друг лекар е напълно четимо. Просто трябва да знаеш кода.

— Учат ли ви на това в медицинското училище?

— Заедно с тайното ръкуване.

Беше някак странно да разменят шеги при една толкова зловеща ситуация, дори още по-странно, че излизаха от устните на д-р Кордел. Това му даде възможност за първи път да надзърне към жената под черупката. Жената, която е била преди Андрю Капра да я дамгоса с клеймото си.

— Първият абзац е физическият преглед — обясни тя. — Той използва медицинска стенография. ГУОНГ означава глава, уши, очи, нос и гърло. Имала е синина на лявата буза. Белите дробове са били чисти, сърцето — без шум или прескачане.

— Което означава?

— Нормално.

— Лекарят не може ли да напише просто: „Сърцето е нормално“?

— Защо ченгетата пишат „превозно средство“, вместо просто „кола“?

Той кимна.

— Разбрах какво имаш предвид.

— Коремът е плосък, мек и без ненормално разположени органи. С други думи…

— Нормален.

— Започваш да схващаш. После описва… тазовия преглед. Където нещата не са нормални. — Тя направи пауза. Когато заговори отново, гласът й звучеше по-тихо, лишен от всякакъв хумор. Катрин пое дъх, сякаш събирайки смелост, за да продължи. — Във входа на влагалището има кръв. Драскотини и синини и на двете бедра. Вагинално разкъсване в позицията на стрелката за четири часа, което показва, че актът не е станал доброволно. Д-р Кимбъл казва, че е спрял прегледа дотук.

Мур се съсредоточи върху последния абзац. Него беше в състояние да прочете. Той не съдържаше медицинска стенография.

„Пациентката започна да се вълнува. Отказа да вземем обичайните при изнасилване проби за лабораторни изследвания. Отказа да съдейства за каквато и да било по-нататъшна интервенция. След вземането на проби за изследване за СПИН и венерически болести, тя се облече и си тръгна, преди да успеем да извикаме представители на властта.“

— И така за изнасилването не е било съобщено — рече Томас. — Не са взели влагалищен секрет. Следователно не е имало как да се установи ДНК на извършителя.

Катрин мълчеше. Стоеше със сведена глава, стиснала папката.

— Д-р Кордел? — обади се детективът и я докосна по рамото.

Тя подскочи, сякаш я беше изгорил, и той бързо отдръпна ръката си. Лекарката вдигна поглед и той видя гняв в очите й. От цялото й същество в този момент се излъчваше ожесточение.

— Изнасилена през май, заклана през юли — заяви тя. — Чудесен свят за жените, нали?

— Говорихме с всички членове на семейството й. Никой не спомена нищо за изнасилване.

— Значи не им е казала.

„Колко жени пазят мълчание по същия начин? — запита се Мур. — Колко пазят толкова мъчителни тайни, че не могат да ги споделят с хората, които обичат?“ И сега, като погледна своята събеседница, той се сети, че тя също бе търсила утеха сред непознати.

Тя извади формуляра от папката, за да му го даде да го копира. Щом го пое, погледът му попадна върху името на лекаря и тогава му дойде друга мисъл.

— Какво можеш да ми кажеш за д-р Кимбъл? — попита той. — Този, който е прегледал Елена Ортис?

— Великолепен лекар.

— Обикновено нощна смяна ли работи?

— Да.

— Знаеш ли дали е бил дежурен в четвъртък вечерта?

Тя не осъзна веднага значението на този въпрос. Но когато го направи, то видимо я разтърси.

— Нали не мислиш наистина…

— Това е рутинен въпрос. Оглеждаме предходните контакти на всички жертви.

Но въпросът не беше рутинен и тя го знаеше.

— Андрю Капра беше лекар — промълви тя. — Не мислиш, че друг лекар…

— Подобна възможност ни мина през ума.

Катрин се обърна. Пое неуверено въздух.

— В Савана, когато убиваха другите жени, просто реших, че не познавам убиеца. Мислех, че ако някога го срещна, ще го позная. Ще го почувствам. Андрю Капра ми доказа колко съм се лъгала.

— Баналността на злото.

— Точно това научих. Че злото може да бъде толкова обикновено. Че един мъж, когото виждам всеки ден, поздравявам всеки ден, може да се подсмихва зад гърба ми. — И додаде тихо: — И да мисли за различните начини, по които би могъл да ме убие.

 

 

Свечеряваше се, когато Мур тръгна обратно към колата си, но акумулираната през деня горещина продължаваше да се излъчва от уличната настилка. Предстоеше още една мъчителна нощ. Жените в града щяха да спят с прозорци, отворени за почти неусетния нощен бриз. Както и за злото.

Той спря и се обърна към болницата. Видя яркочервените светещи букви „Спешно отделение“. Символ на надеждата и изцелението.

Това ли е ловната ти територия? Мястото, където жените отиват да бъдат лекувани?

От мрака се появи линейка с премигващи светлини. Томас си помисли за хората, които минават през Спешното отделение само за един ден. Лекари, сестри, санитари, фелдшери.

И ченгета. Изобщо не му се искаше да обмисля тази възможност, но нямаше как да не я вземе предвид. Професията по опазването на обществения ред беше странно примамлива за желаещите да преследват човешки същества. Оръжието и баджът са главозамайващи символи за доминиране. А какъв по-голям контрол би могъл да упражнява човек от властта — да мъчи и да убива? За такъв ловец светът е огромна равнина, гъмжаща от плячка.

И от него се иска само да избира.

 

 

Навсякъде имаше бебета. Ризоли стоеше в кухня, която миришеше на нещо като вкиснато мляко и талк, докато чакаше Ана Гарсия да избърше разлетия на пода ябълков сок. Някакъв наскоро проходил малчуган се бе вкопчил в крака й. Друг беше отворил вратичката на едно от кухненските шкафчета, измъкваше капаците на тенджерите и ги удряше едни в други като чинели. Едно бебе седеше във високо столче и се усмихваше през маската си от спаначено пюре. Друго бебе пълзеше по пода, очевидно тръгнало да търси „съкровища“ и да пъха в ненаситната си устица всичко опасно, което му се мерне пред погледа. Ризоли не си падаше по бебета и фактът, че сега бе заобиколена от тях, я изнервяше. Чувстваше се като Индиана Джоунс в змийското гнездо.

— Не всичките са мои — побърза да обясни Ана, като се приведе над мивката, мъкнейки след себе си малчугана, който не желаеше да се пусне от крака й. Тя изцеди мръсната гъба и си изплакна ръцете. — Само това е мое. — И посочи детето на крака си. — Онова с капаците и другото, на високото столче, са на сестра ми Лупе. А онова, дето пълзи, е на братовчед ми. Реших, че докато гледам вкъщи моето, мога да се грижа за още няколко.

„Да, какво ще промени един удар повече или по-малко по главата?“ — помисли си Ризоли. Странното обаче беше, че Ана не изглеждаше ни най-малко нещастна. Всъщност тя като че ли почти не забелязваше допълнителната тежест, закрепена за крака й, или дрънченето на капаците по пода. В ситуацията, в която Джейн би получила нервна криза, Ана имаше спокойния вид на жена, която се намира точно там, където би искала да бъде. Ризоли се запита дали Елена Ортис един ден щеше да изглежда точно така, ако беше останала жива. Мама в кухнята, щастливо бършеща сок и лиги по пода. Ана приличаше много на снимките на по-малката си сестра, само дето беше малко по-пухкава. А когато се обърна към Джейн и кухненското осветление заблестя директно върху челото й, кръвта на Ризоли замръзна във вените й, защото я обзе чувството, че гледа същото лице, което бе наблюдавала върху масата за аутопсия.

— В компанията на тези мъници правенето и на най-дребното нещо ми отнема цяла вечност — обясни Ана. Вдигна малчугана, увиснал на крака й, и го подпря майсторски на единия си хълбок. — Така, да видим сега. Дошли сте за верижката. Чакай да взема кутията за бижута. — Излезе от кухнята и за момент Ризоли бе обзета от паника, останала сама с три бебета. Една лепкава ръчичка се приземи на глезена й и тя погледна натам, допълзялото до нея детенце вече дъвчеше ръба на панталона й. Разтърси крака, за да го накара да я пусне, и побърза да се отдалечи на безопасно разстояние от неуморната му устичка.

— Ето я — рече Ана, като се върна с кутията, която постави на кухненската маса. — Не искахме да я оставяме в апартамента й, не и докато онези непознати хора влизат и излизат от него и го чистят. Затова братята ми решиха аз да взема кутията, докато семейството реши какво да прави с бижутата. — Повдигна капачето и отвътре зазвуча мелодийка. „Някъде, любов моя“.

Музиката като че ли зашемети Ана. Тя застина неподвижно и очите й се напълниха със сълзи.

— Мисис Гарсия?

Ана преглътна с усилие.

— Съжалявам. Съпругът ми трябва да е навил пружината. Не очаквах да чуя…

Мелодията звучеше все по-бавно и най-сетне замлъкна. Ана се взираше безмълвно надолу към бижутата, свела скръбно глава. С неохота отвори едно от покритите с кадифе подразделения и измъкна верижката.

Ризоли усети как пулсът й се учести, когато я пое от Ана. Точно такава си я спомняше, когато я бе видяла около врата на Елена в моргата — миниатюрно катинарче и ключе, висящи на тънка златна верижка. Обърна катинарчето и видя на гърба му печата за 18 карата.

— Откъде е взела тази верижка сестра ви?

— Не знам.

— Знаете ли от колко време я има?

— Трябва да е нова. Никога не съм я виждала преди деня…

— Кой ден?

Ана преглътна отново. И додаде тихо:

— Деня, в който я взех от моргата. С другите й бижута.

— Тя носеше също така обици и пръстен. Тях виждали ли сте ги преди?

— Да. Тях ги има отдавна.

— Но не и верижката.

— Защо непрекъснато питате за нея? Какво общо има тя с… — Ана направи пауза, в очите й се появи ужас. — О, боже. Мислите, че той й я е сложил?

Усетило, че нещо не е наред, бебето във високото столче нададе вик. Ана остави сина си на пода и побърза натам, за да вдигне плачещото дете. Притисна го към гърдите си и се обърна с гръб към верижката, сякаш за да го предпази от гледката на злия талисман.

— Моля ви, вземете я — прошепна тя. — Не я искам в дома си.

Ризоли пусна верижката в затваряща се найлонова торбичка.

— Ще ви дам разписка.

— Не, просто я отнесете оттук! Не ме интересува дали ще я задържите.

Джейн написа въпреки всичко разписка и я остави на кухненската маса до бебешката чинийка със спаначено пюре.

— Трябва да ви задам още един въпрос — рече тя.

Ана продължаваше да крачи напред-назад из кухнята, подрусвайки възбудено бебето.

— Моля ви, прегледайте съдържанието на кутията с бижута на сестра си — добави тя. — Кажете ми, ако нещо липсва.

— Помолихте ме да направя същото миналата седмица. Всичко си е на мястото.

— Не е лесно да се забележи липсата на нещо. Вместо това обикновено се фокусираме върху онова, на което мястото му не е там. Нужно ми е да прегледате отново съдържанието на тази кутия. Моля ви.

Ана преглътна мъчително. Неохотно седна с бебето в скута си и се вгледа в кутията за бижута. Вадеше нещата едно по едно и ги слагаше на масата. Тъжен малък асортимент дрънкулки от универсалните магазини. Имитация на диаманти, кристални мъниста и фалшиви перли. Елена явно си бе падала по ярките и крещящи украшения.

Ана остави на масата последното украшение, пръстен с тюркоаз. После постоя известно време, бавно смръщвайки лице.

— Гривната — промълви тя.

— Каква гривна?

— Тук би трябвало да има гривна с малки амулетчета. Коне. В гимназията я носеше непрекъснато. Елена беше луда по конете… — Ана вдигна очи и погледна неразбиращо своята посетителка. — Но тя не струваше нищо! Защо би я взел?

Ризоли погледна към найлоновото пликче, където бе прибрала верижката… верижка, която вече бе убедена, че е принадлежала на Даяна Стърлинг. И помисли: „Знам точно къде ще намерим гривната на Елена — на китката на следващата жертва“.

* * *

Ризоли стоеше пред входа на Мур и размахваше триумфиращо найлоновата торбичка с верижката.

— Принадлежала е на Даяна Стърлинг. Току-що говорих с родителите й. Не бяха осъзнали липсата й, докато не им се обадих.

Томас взе торбичката, но не я отвори. Просто я държеше и се взираше в навитата златна верижка на дъното й.

— Това е физическата връзка между двата случая — добави Джейн. — Той взема спомен от едната жертва. И го оставя при другата.

— Не мога да повярвам, че сме пропуснали този детайл.

— Хей, не сме го пропуснали.

— Искаш да кажеш, че ти не си го пропуснала.

Той я изгледа така, че я накара да се почувства пет метра по-висока. Мур не беше от хората, които ще ти забият нож в гърба или ще събират лаври, които се полагат на друг. Всъщност тя не си спомняше да го е чувала някога да повиши глас, нито от гняв, нито от възбуда. Но когато я погледна по този начин, повдигнал одобрително вежди, изкривил устни в полуусмивка, той я удостои с цялата награда, от която се бе нуждала някога.

Изчервена от гордост, младата жена вдигна торбичката с храната, която бе взела по път от един ресторант.

— Искаш ли да вечеряш? Отбих се в китайския ресторант отсреща на улицата.

— Не трябваше да го правиш.

— Напротив, трябваше. Дължа ти извинение.

— За какво?

— За днес следобед. За онази глупост с тампона. Ти просто застана на моя страна, опитвайки да бъдеш добър. Аз не постъпих правилно.

Настана неловко мълчание. Двамата стояха един срещу друг, несигурни какво да кажат, двама души, които не се познават добре и опитват да преодолеят трънливото начало на своите взаимоотношения.

После Мур се усмихна и обикновено сериозното му лице се преобрази, пред нея се появи като че ли по-млад човек.

— Умирам от глад — призна той. — Давай храната.

Младата жена се засмя и влезе в къщата. Идваше за първи път тук и се спря да се огледа, забелязвайки всички следи от женска намеса в подредбата. Кретонените пердета, акварелите с цветя по стената. Различаваше се от очакванията й. По дяволите, обстановката беше по-женствена, отколкото в собствения й апартамент.

— Да отидем в кухнята — предложи Томас. — Документацията ми е там.

Поведе я през дневната и тя видя между прозорците спинет.

— Ау! Свириш ли? — възкликна тя.

— Не, той е на Мери. На мен слон ми е стъпил на ушите.

„Той е на Мери.“ Сегашно време. Тогава осъзна, че атмосферата в тази къща беше толкова женствена именно защото всичко, свързано с Мери, беше все още в сегашно време. Непроменена, тази къща чакаше господарката си да се завърне. На пианото бе сложена снимка на съпругата на Мур, загоряла от слънцето жена със смеещи се очи и разрошена от вятъра коса. Мери, чиито кретонени пердета все още висяха в къщата, в която нямаше никога да се върне.

В кухнята Ризоли остави плика с храната на масата до купчината папки. Нейният домакин порови из папките и откри тази, която му трябваше.

— Докладът от Спешното отделение за Елена Ортис — обяви той, като й я подаде.

— Кордел ли го изрови?

Той се усмихна иронично.

— Очевидно съм заобиколен от жени, които са по-компетентни от мен.

Джейн отвори папката и видя ксерокопие на неразгадаем лекарски почерк.

— Имаш ли превода на този ужас?

— Горе-долу е същото, което ти казах по телефона. Не съобщено изнасилване. Не е взет секрет за проби, няма ДНК. Дори семейството на Елена не знае за случилото се.

Ризоли затвори папката и я постави върху другите му книжа.

— Божичко, Мур. Тази бъркотия ми напомня много за собствената ми маса за хранене. Няма място за ядене.

— Това обсеби и твоя живот, нали? — каза Томас, като разчисти настрани папките, за да направи място за вечерята.

— Какъв живот? В моя живот няма нищо друго, освен този случай. Сън. Ядене. Работа. И ако имам късмет, един час спане със старото ми приятелче Дейв Летърман.

— Няма ли гаджета?

— Гаджета ли? — Младата жена изпръхтя и започна да вади картонените кутии с храната, да поставя салфетки и пръчици за ядене на масата. — Да, бе. Да трябва да се съревновавам и с тях. — Едва след като думите излязоха от устата й, осъзна какво самосъжаление имаше в тях… съвсем не това, което бе имала предвид. И побърза да добави: — Не се оплаквам. Ако се налага да работя през уикенда, по-добре да няма кой да ми хленчи заради това. Имам непоносимост към хленчещите хора.

— Не се изненадвам, тъй като ти си пълна противоположност на хленчещите. Както ми даде да го разбера днес.

— Да, да. Мисля, че ти се извиних за това.

Мур извади две бири от хладилника, после седна срещу своята гостенка. Никога не го беше виждала така, с навити ръкави на ризата и толкова спокоен. Така определено й харесваше. Това вече не беше суровият свети Томас, а мъж, с когото можеше да се държи непринудено, мъж, с когото можеше да се посмее. Мъж, който можеше да впечатли всяко момиче само ако си направеше труда и дадеше воля на чара си.

— Знаеш, че не е задължително да бъдеш винаги по-корава от всички останали — рече той.

— Задължително е.

— Защо?

— Защото не мислят, че съм корава.

— Кой не мисли?

— Ами такива като Кроу. Лейтенант Маркет.

Мур сви рамене.

— Винаги ще има и такива.

— Как се случва пък винаги да работя с тях? — Младата жена отвори бирата си и отпи от нея. — Ето защо ти си първият, на когото казвам за верижката. Ти няма да предадеш доверието ми и да си присвоиш заслугата.

— Тъжно е, когато се стигне до това кой има заслуга за едно или друго.

Джейн взе клечиците за хранене и започна да рови с тях в кутията с пиле кунг пао. Беше изгарящо люто точно както го обичаше. Ризоли беше корава дори когато ставаше дума за люти чушлета.

— В първия наистина голям случай, по който работих в „Пороци и наркотици“ — заразказва тя, — бях единствената жена в екип от петима мъже. Когато го решихме, дадохме пресконференция. Телевизионни камери колкото щеш. И знаеш ли какво? Споменаха имената на всички от екипа, освен моето. Шибаните имена на всички останали. — Отпи отново от бирата си. — Правя каквото зависи от мен това да не се повтори повече. Вие, мъжете, можете да съсредоточавате цялото си внимание върху случая и доказателствата. А аз трябва да пилея доста енергия само за да бъда чута.

— Аз те чувам чудесно, Ризоли.

— Приятно изключение.

— А какво ще кажеш за Фрост? Имаш ли проблеми с него?

— Фрост е готин. Съпругата му добре го е тренирала.

И двамата се засмяха. Всеки, който беше дочувал телефонните разговори на Фрост със съпругата му, изпълнени с „да, скъпа, не, скъпа“, беше наясно кой е шефът в дома на Фрост.

— И точно поради това той няма да стигне далеч — додаде тя. — Няма огън в него. Семеен човек.

— Няма нищо лошо в това да бъдеш семеен човек. Иска ми се аз самият да бях по-добър семеен човек.

Джейн вдигна поглед от кутията с говеждо по монголски и видя, че Мур не гледаше нея, а верижката. Порази я болката в гласа му и тя не знаеше какво да отговори. Реши, че е най-добре да не казва нищо.

Изпита облекчение, когато Томас върна разговора към разследването. В техния свят убийството винаги беше безопасна тема.

— Тук нещо не е наред — рече той. — Не виждам никакъв смисъл в тази история с бижутата.

— Той взема сувенири. Доста разпространено явление.

— Но какъв е смисълът да вземаш сувенир, след като ще го даваш?

— Някои извършители вземат бижутата на своите жертви и ги подаряват на съпругата или приятелката си. Изпитват тайно задоволство, като ги гледат около врата на своята приятелка, и от факта, че единствено те знаят откъде всъщност идват.

— Но нашето момче прави нещо различно. То оставя сувенира на следващото местопрестъпление. Не му е нужно да продължава да го вижда. Няма нужда от многократно повтарящото се удоволствие от напомнянето за убийството. Не виждам какво печели в емоционално отношение от това.

— Символ на собственичество? Като куче, което маркира територията си. Само че тук използва някакво бижу, за да маркира следващата си жертва.

— Не. Не е това.

Мур взе найлоновата торбичка и я претегли на дланта си, сякаш опитвайки да отгатне целта на извършеното.

— Важното е, че сега вече имаме представа от модела на действие — отвърна Ризоли. — Ще знаем точно какво да очакваме на следващата сцена на престъплението.

Той я погледна.

— Ти току-що отговори на въпроса.

— Какво?

— Той не бележи жертвата. Бележи мястото на престъплението.

Ризоли направи пауза. Изведнъж проумя разликата.

— Божичко. Като маркира сцената…

— Това не е сувенир. И не е белег за собственост.

Мур остави верижката, заплетен филигран от злато, докосвал плътта на две мъртви жени. По тялото на Джейн премина тръпка.

— Това е визитка — промълви едва чуто тя.

Томас кимна.

— Хирургът разговаря с нас.

 

 

Място на силни ветрове и опасни течения.

Ето как авторката на „Митология“ Едит Хамилтън описва гръцкото пристанище Авлида. Тук лежат останките на древния храм на Артемида, богинята на лова. Именно в Авлида се събират хилядите черни гръцки кораби, за да нападнат Троя. Задухва обаче северен вятър и платноходите не могат да отплават. Ден след ден вятърът не спира и гръцката армия, под командването на цар Агамемнон, започва да губи търпение и да се гневи. Гадателка разкрива причината за неблагоприятните ветрове — богинята Артемида била разгневена, защото Агамемнон убил едно от любимите й същества, един див заек. И няма да позволи на гърците да потеглят, ако Агамемнон не направи ужасно жертвоприношение, дъщеря си Ифигения.

И така той изпраща да повикат Ифигения с обяснението, че е уредил сватбата й с Ахил. Затова тя няма представа, че отива всъщност към собствената си смърт.

Тези бурни северни ветрове не духаха в деня, когато ние с теб се разхождахме по плажа край Авлида. Беше тихо и спокойно, водата приличаше на зелено стъкло, пясъкът беше горещ като бяла пепел под краката ни. О, как завиждахме на гръцките момчета, които тичаха босоноги по изпепеления от слънцето бряг! Макар пясъкът да пареше на бялата ни кожа — личеше си, че сме туристи, дискомфортът не ни плашеше, защото искахме да бъдем като тези момчета и стъпалата ни да станат като подплатени с дебела ощавена кожа. Мазоли се образуват само от болка и трудности.

Вечерта, когато захладня, отидохме в храма на Артемида.

Вървяхме сред удължените сенки и стигнахме до олтара, където е била принесена в жертва Ифигения. Въпреки молбите й, въпреки виковете й „Татко, пощади ме!“ воините занесли момичето до олтара. Разположили я върху камъка, с оголена за острието бяла шия. Древният драматург Еврипид пише, че войниците на Агамемнон и цялата армия гледали в земята, тъй като не искали да видят как се пролива кръвта на девицата. Не искали да станат свидетели на ужаса.

О, аз обаче щях да гледам! Ти също. И то пламенно.

Представих си смълчаните войски, събрани в мрака. Чух в съзнанието си боя на барабаните, но не оживения ритъм на сватбена церемония, а мрачния марш към смъртта. Видях процесията, която лъкатуши из горичката. Момичето, бяло като лебед, заобиколено от войни и жреци. Барабаненето престава.

Понасят я крещяща към олтара.

В моите видения самият Агамемнон вдига ножа, защо иначе ще наричат това „жертвоприношение“, ако някой друг пролее кръвта? Виждам как се приближава до олтара, където лежи дъщеря му, с изложена за погледите нежна плът. Тя се моли за живота си, но безрезултатно.

Жрецът я хваща за косите и опъва главата й назад, оголвайки шията й. Под бялата кожа артерията пулсира, бележейки мястото за острието. Агамемнон застава до дъщеря си, свежда поглед към лицето, което обича. Във вените на момичето тече неговата кръв. Като прерязва гърлото му, той всъщност прерязва собствената си плът.

Царят вдига ножа. Войниците мълчат, подобни на статуи сред свещената горичка. Пулсът в гърлото на момичето тупка неравномерно.

Артемида иска жертвоприношение и Агамемнон ще го направи.

Той притиска острието до гърлото на дъщеря си и прави дълбок разрез.

Руква червен фонтан и горещ дъжд оплисква лицето му.

Ифигения е все още жива, завърта ужасено очи назад, докато кръвта струи от вените й. Човешкото тяло съдържа пет литра кръв и е нужно време, докато това количество изтече само през една прекъсната артерия. Докато сърцето продължава да бие, кръвта блика навън. Главният мозък функционира поне няколко секунди, може би дори минута или повече. Крайниците се мятат.

Докато сърцето й прави последните си удари, Ифигения вижда как небето потъмнява и усеща топлината на собствената си кръв, шуртяща върху лицето й.

Древните разказват, че северният вятър престанал да духа почти веднага. Артемида била удовлетворена. Най-после гръцките кораби потеглили и армиите се сражавали, а Троя била покорена. В контекста на това несравнимо по мащаби кръвопролитие, жертвоприношението на една млада девица не означава нищо.

Но когато се сетя за Троянската война, не ми идва наум дървеният кон, дрънченето на мечовете или хилядите черни кораби с опънати от вятъра платна. Не, пред мен се появява тялото на едно момиче с изтекла кръв и застаналият до него баща, стиснал окървавения нож.

Благородният Агамемнон, с пълни със сълзи очи.