Тес Геритсън
Хирургът (28)

27

Ризоли седеше в болничното си легло и се взираше в телевизионния екран. Дланите й бяха увити толкова дебело с бинт, че приличаха на боксови ръкавици. Голяма част от косата й беше обръсната там, където бяха зашили разцепената кожа отстрани на главата й. Опитвайки да манипулира някак си дистанционното на телевизора, тя не забеляза веднага застаналия на прага Мур. Тогава той почука. Когато се обърна и погледна към него, той за миг успя да забележи колко е уязвима. Тогава обичайната й защитна маска се върна на мястото си и тя се превърна в някогашната Ризоли, чийто внимателен поглед го проследи, докато Томас прекоси стаята и седна на стола край леглото й.

Телевизорът засвири досадния лайтмотив на някаква сапунена опера.

— Може ли да изключиш тази глупост? — избъбри безпомощно тя и посочи към дистанционното с увитата си ръка. — Не мога да натисна нито един бутон. Сигурно очакват да използвам носа си за тази цел.

Той взе дистанционното и изключи телевизора.

— Благодаря — изпуфтя тя.

И трепна, тъй като я сряза болката от трите й счупени ребра.

След изключването на телевизора помежду им се възцари дълго мълчание. През отворената врата чуха името на някакъв лекар, когото извикаха, и подрънкването на количката, с която разнасяха храната по коридора.

— Добре ли се грижат за теб тук? — попита Мур.

— Всичко е наред за една провинциална болница. Вероятно дори по-добро, отколкото ако се намира в някой голям град.

Докато Катрин и Хойт бяха транспортирани с хеликоптер в медицински център „Пилгрим“ в Бостън заради по-сериозните си наранявания, Ризоли беше закарана с линейка в тази малка регионална болница. Въпреки отдалечеността й от Бостън, почти всички детективи от отдел „Убийства“ в бостънската полиция бяха направили поклонение дотук, за да посетят Ризоли.

И всеки бе донесъл цветя. Букетът от рози на Томас почти се загуби сред пълните с цветя вази, разположени по масите за подноси, нощното шкафче и дори по пода.

— Оу! — възкликна той. — Както виждам си се сдобила с доста обожатели.

— Да. Можеш ли да повярваш? Дори Кроу изпрати цветя. Ей онези кремове. Мисля, че опитва да ми каже нещо. Не ти ли приличат на цветя за погребение? Виждаш ли онези орхидеи? Донесе ги Фрост. По дяволите, аз би трябвало да му изпратя цветя, защото ми спаси кожата.

Именно Фрост се беше обадил в щатската полиция за подкрепа. Когато Ризоли не беше отговорила на изпратените му по пейджъра сигнали, той се беше свързал с Дийн Хобс във „Фууд март“, за да разбере къде е отишла, и беше научил, че е тръгнала към Стърдий фарм, за да говори с някаква чернокоса жена.

Ризоли продължи инвентаризацията на букетите.

— Огромната ваза с тропическите неща вътре е от семейството на Елена Ортис. Карамфилите са от стиснатия Маркет. А съпругата на Слийпър донесе онзи хибискус.

Мур поклати изумено глава.

— Помниш всичко това?

— Да. Ами, никой никога не ми изпраща цветя иначе. Затова съм запомнила така добре този момент.

Той долови отново миг на уязвимост иззад маската й. Видя и още нещо, което не беше забелязвал до този момент — блясък в тъмните й очи. Тя беше насинена, бинтована и с грозна плешивина на главата. Но веднъж щом пренебрегнеше недостатъците на лицето й, четвъртитата челюст, тясното чело, човек можеше да види, че Джейн Ризоли има красиви очи.

— Току-що говорих с Фрост. Отишъл е в „Пилгрим“ — рече Томас. — Казва, че Уорън Хойт ще се оправи.

Тя не отговори.

— Тази сутрин са му махнали тръбичката за дишане. Все още има някаква тръбичка в гърдите, заради недостатъчността на единия си бял дроб. Но диша самостоятелно.

— Буден ли е?

— Да.

— И говори?

— Не с нас. С адвоката си.

— Боже, ако имах възможността да довърша този кучи син…

— Нямаше да го направиш.

— Мислиш ли?

— Мисля, че си прекалено добро ченге, за да допуснеш отново същата грешка?

Тя го погледна право в очите.

— Човек никога не знае.

Така е. Човек никога не знае, преди звярът да го погледне в лицето.

— Просто сметнах, че би трябвало да го знаеш — додаде Томас и стана да си върви.

— Хей, Мур.

— Да?

— Не каза нищо за Кордел.

Всъщност той умишлено беше избягнал тази тема. Катрин беше главният повод за конфликта между него и Ризоли, незаздравялата рана, осакатила взаимоотношенията им.

— Чувам, че бързо се подобрявала — продължи Джейн.

— Възстановява се чудесно след операцията.

— Ами той… Хойт…

— Не. Не е успял да изреже нищо. Пристигнала си точно преди да го направи.

Младата жена се отпусна назад с видимо облекчение.

— Сега отивам в „Пилгрим“ да я видя — обяви той.

— А какво следва после?

— После се връщаш при нас на работа, за да започнеш да отговаряш на проклетия си телефон.

— Не, имах предвид какво става между теб и Кордел?

Мур направи пауза и отмести поглед към прозореца, където слънчевата светлина озаряваше вазата с кремове, сякаш възпламенявайки венчелистчетата им.

— Не знам.

— Маркет все още ли ти създава проблеми по този повод?

— Предупреди ме да не се забърквам с нея. И е прав. Не трябваше да го правя. Но не можах да се сдържа. Това ме кара да се питам дали…

— В крайна сметка все пак не си свети Томас, а?

Мур се засмя тъжно и кимна.

— Няма нищо по-скучно от съвършенството, Мур.

Той въздъхна.

— Налага се да направя избор, който никак не е лесен.

— Важният избор никога не е лесен.

Томас размишлява няколко секунди над казаното.

— Може би изобщо не става дума за моя избор — рече най-накрая той, — а за нейния.

Вече беше тръгнал да излиза, когато Ризоли извика след него:

— Би ли предал на Кордел нещо от мен?

— Какво да й кажа?

— Следващия път да се цели по-високо.

* * *

„Не знам какво ще стане нататък.“

Караше на изток към Бостън с отворен прозорец и въздухът му се струваше много по-хладен в сравнение с последните седмици. Беше резултат от нахлулия през нощта фронт от Канада и през това свежо утро градът миришеше на чисто. Мислеше за Мери, скъпата си Мери, и за всичко, което щеше да свързва завинаги с нея. Двайсет години брак с всичките неизброими спомени. Прошепнатите думи късно нощем, шегите помежду им, свързващата ги история. Да, точно така — история. Бракът се изгражда от такива дребни неща като прегорени вечери и среднощно плуване, но именно тези дреболии свързват в едно два живота. Бяха преживели почти цялата си младост заедно и заедно бяха достигнали зрелостта. Миналото не принадлежеше на никоя друга жена, освен на Мери.

Празнотата беше в бъдещето му.

„Не знам какво ще стане нататък. Знам обаче какво би ме направило щастлив. И мисля, че и аз бих могъл да я направя щастлива. Може ли да молим за по-голяма благословия от тази в този момент на живота си?“

С всяка следваща миля се освобождаваше от още един пласт несигурност. Когато най-накрая излезе от колата си пред болницата „Пилгрим“, Мур вървеше със сигурната крачка на човек, който знае, че е направил правилния избор.

* * *

Взе асансьора до петия етаж, регистрира се в стаята на сестрите и тръгна по дългия коридор към стая 523. Почука леко и влезе.

До леглото на Катрин седеше Питър Фалко.

Тази стая, като стаята на Ризоли, ухаеше на цветя. Утринната светлина нахлуваше през прозореца и къпеше леглото и жената в него в златисто сияние. Тя спеше. Над главата й бе надвиснало окаченото на системата шише и физиологичният разтвор блестеше като капчици течен диамант, които се стичаха по тръбичката във вената й.

Мур застана срещу Фалко и двамата мъже дълго време не проговориха.

Лекарят се наведе, за да целуне Катрин по челото. После се изправи и срещна погледа на Томас.

— Грижи се за нея.

— Ще се грижа.

— А аз ще следя това — отвърна Фалко и излезе от стаята.

Мур зае мястото му на стола до леглото на Катрин и се пресегна към ръката й. Поднесе я благоговейно към устните си. А след това повтори тихо:

— Ще се грижа.

Томас Мур беше от хората, които спазват обещанията си, щеше да изпълни и това.