Барбара Картланд
Храмът на любовта (8)

Седма глава

Когато на другата сутрин Хаджи го събуди рано, на херцога за миг му беше трудно да си припомни, че днес е денят на сватбата му.

Предната вечер бе разговарял със султана, който просто не намираше думи, за да изрази благодарността си, че крадецът на Буда е мъртъв.

Беше напълно сигурен, че съучастниците му няма да се върнат на това място никога вече.

— Може би сега, след като цялата страна е развълнувана за съкровищата на Боробудур — каза великият владетел, — холандците ще обърнат по-голямо внимание на нашите молби откритите вече храмове да не бъдат ограбвани.

— Мисля, че с помощта на вицекраля светът отвъд Ява също ще припомни на холандците каква отговорност носят — добави херцогът.

Когато се раздели със султана, той си даваше сметка, че услугата, която бе направил на страната му, няма никога да бъде забравена.

За султана бе истинско удоволствие да даде конете и каретата, от които се нуждаеше херцогът, за да отведе Сарида до морския бряг.

Херцогът бе заспал с мисълта за бъдещата си съпруга, като непрекъснато си повтаряше, че е най-щастливият човек на света.

Беше достатъчно разумен, за да си даде сметка, че ще трябва да преодолее много трудности, особено когато се върне в Англия и се изправи пред членовете на семейството си.

Едновременно с това осъзнаваше много ясно, че ако загуби Сарида, ако не се ожени за нея, ще се чувства като ограбен.

— Обичам я! — сподели той със звездите, преди да си легне. — И зная, че тя също ме обича.

Досън бе стегнал багажа и го бе натоварил на каретата, която чакаше пред портите на двореца.

Нямаше с кого да се сбогува.

Не би било разумно адютантите да научат, че заминава толкова набързо. Нямаше желание да буди ничие любопитство.

На капрата седеше кочияшът яванец и Досън зае мястото си до него.

Херцогът се качи в каретата. Не беше очаквал такива удобства.

В каретата бяха впрегнати два чистокръвни, бликащи от енергия арабски коня и херцогът знаеше, че с тях ще пътува много по-бързо отколкото с рикшите.

Бе дал нареждания на Досън какво да прави.

Каретата спря на известно разстояние до колибата, всъщност почти срещу мястото, където бе хвърлил трупа на крадеца във водата.

През нощта се бе разразила силна буря и херцогът със задоволство забеляза, че нивото на водата се е покачило още повече.

Слезе от каретата и измина пеша краткото разстояние до колибата.

Забеляза, че последните звезди по небосвода вече бледнееха. Зазоряваше се.

Цареше онова странно затишие, което предвещава зората кара човека да си мисли, че в новия ден ще се разрази драма.

Херцогът знаеше, че идващият ден ще бъде необикновен за него.

Усети как го обзема вълнение при мисълта, че след малко ще бъде със Сарида.

Тя го очакваше до входа на колибата.

Докато влизаше през отворената врата, осъзна, че за първи път я вижда облечена като европейка. Досега винаги бе носила саронг. Сега беше облечена в бяла, съвсем семпла рокля, прилепнала по тялото й. Изглеждаше досущ като изображението в храма.

На главата й имаше къс воал, закрепен с венец от бели цветя, които бе набрала в градината.

Изглеждаше толкова хубава, че за момент херцогът се спря и се загледа в нея.

Струваше му се, че не е истинска. Мислеше си, че това навярно бе един от духовете, чието присъствие и двамата усещаха край себе си.

Когато погледите им се срещнаха, херцогът разбра, че те са толкова близки един до друг, до такава степен единият е част от другия, че никакви ритуали не биха могли да ги сближат повече.

Сарида промълви едва доловимо:

— Т-ти дойде!

— Да те направя своя съпруга, любима моя — отвърна херцогът.

Той се приближи до нея. Тя протегна ръце към него, а херцогът ги взе в своите и ги поднесе към устните си.

— Обичам те! — каза й той. — По-късно ще бъда в състояние да ти кажа колко много те обичам!

Тя му се усмихна нежно, преди да каже:

— Божият служител чака.

Херцогът я хвана за ръката и двамата излязоха от колибата, минаха през градината и се отправиха към гората.

Когато стигнаха до дърветата, първите слънчеви лъчи заблестяха на хоризонта.

Златистите отблясъци трептяха по клоните и херцогът си помисли, че това е символ на тяхното щастие.

Когато стигнаха до храма, той видя, че пълзящите растения пред входа са дръпнати встрани.

Изкачиха се по камъните, които навярно са били стълби и този път не беше необходимо да пълзят на колене, за да влязат.

За миг се спряха отвън, след това влязоха в храма. Вътре херцогът видя, че тронът на Буда е покрит със свещи.

От двете страни на Боудисатва също имаше много свещи.

Цялото помещение бе ярко осветено и изпълнено с аромата на тамян.

Херцогът забеляза, че божият служител е коленичил пред малка масичка, която му служеше като олтар.

Беше облечен в тъмнозелен саронг. На главата му имаше бяла шапчица.

Пред него на масичката бяха поставени меден звънец, купичка със светена вода и цветя.

Херцогът знаеше, че двамата със Сарида трябва да коленичат, опрени на петите си, върху килимчетата, които тя бе донесла от колибата.

Когато се настаниха, Хаджи, който бе застанал встрани, подаде на херцога дар от плодове, поставени върху палмов лист.

Херцогът разбра, че трябва да го поднесе на божия служител.

Дарът бе осветен от него, той докосна звънеца, мълчаливо се помоли, отчупи парче от листото и го поръси с капки светена вода.

След това седна със затворени очи и започна да прави ритмични движения с ръка над плодовете по посока на булката и младоженеца.

И точно тогава, докато Сарида се молеше на боговете да й помогнат да направи херцога щастлив, той усети, че стаята е изпълнена с духове, които ги наблюдават и благославят.

Херцогът усещаше присъствието им толкова осезателно, сякаш ги виждаше. Като че ли целият храм оживя от присъствието им.

Накрая божият служител се изправи, взе съда със светена вода и напръска с нея главите на Сарида и на херцога.

После подаде на Сарида квадратно парче от палмовия лист, а на херцога — индонезийска кама, чиято дръжка бе инкрустирана със скъпоценни камъни.

Херцогът прободе листа с камата, защото в този жест имаше нещо свято.

Накрая божият служител подаде на младоженците яйца, които бяха символ на плодовитостта.

Като се приближаваше ту към единия, ту към другия, той звънеше с медения звънец и издигаше ръце към боговете, призовавайки ги за тяхната благословия.

Сарида погледна херцога и в израза на очите й той прочете, че тя отправя молитви да му роди синове — силни, красиви и закрилници на по-слабите, какъвто бе той самият.

Когато разбра, че той се досеща за какво се моли, страните й порозовяха и тя свенливо сведе очи надолу.

Херцогът осъзна, че тя е много чиста и непорочна духом и тялом — той винаги бе искал да има такава съпруга.

Знаеше също така, че е много праведна.

Даде обет, че ще я пази от всякакви грубости, злини и опасности и няма да позволи нищо да накърни или опетни духовната връзка между тях.

Докато тези мисли изпълваха съзнанието му, той усети как любовта се надига като пламък у него.

Това, което изпитваше, сякаш се смесваше със светлината на свещите, с духовете, които ги заобикаляха и със сиянието на небесата.

Това бе възторг, който не можеше да се опише с думи.

Херцогът си даваше сметка, че всичко това е дар от боговете и че той е техният избраник.

Знаеше, че Сарида изпитва същите чувства. Лицето й бе преобразено от унеса, който бликаше от душата й, озарена от божествено сияние.

Накрая двамата се изправиха на крака, а божият служител, последван от Хаджи, напусна храма.

Херцогът погледна Сарида и й каза с много нежност:

— Сега си моя съпруга!

— Моля се никога да не те разочаровам — прошепна тя.

За миг се гледаха безмълвно.

След това херцогът поведе Сарида навън и те последваха божия служител и Хаджи, които отиваха към колибата.

Когато пристигнаха, херцогът видя нещо, което не бе забелязал при пристигането си — багажът на Сарида бе нареден в края на градината.

До него бяха подредени няколко неща.

Херцогът различи огледалото с резба от тоалетната й масичка, два вързопа, навити на рула, които несъмнено бяха японските гравюри.

Досети се, че Сарида е подарила тези свои вещи на Хаджи.

Тръгнаха покрай цветята и стигнаха до мястото, където близо до колибата на малка височинка бе поставено друго килимче.

Сарида седна на него и се опря на петите си, така както бе направила в храма. Херцогът я последва.

Сега божият служител бе застанал пред колибата и се молеше, издигайки ръце към небето.

След това от сламения покрив се издигнаха пламъци. Херцогът си даде сметка, че Хаджи много внимателно бе подготвил всичко необходимо за ритуала.

В миг цялата колиба бе обгърната от пламъци.

Чуваше се само прашенето на огъня и гласът на божия служител, който се молеше за душата на покойника.

И ето, че слънцето ги обви с топлината и златния си блясък, които сякаш се смесиха с лумналите пламъци и замъглиха всичко наоколо.

Херцогът знаеше, че Сарида вярва, че душата на баща й се е пренесла в друг свят, свят от божествена светлина.

Когато пламъците бяха най-високи и цялата колиба заприлича на горящ факел, Хаджи се приближи до херцога и докосна рамото му.

Той се изправи на крака и двамата се дръпнаха настрани.

Сарида, която се молеше със затворени очи, не ги забеляза. Хаджи му каза тихо:

— Време е вече да тръгваме. Всичко е уредено.

Херцогът извади една голяма сума пари от джоба си. Беше я приготвил като дар за божия служител. Хаджи я взе и каза:

— Каретата ще ви откара до моя дом в провинцията, където мисля, че би било най-добре да прекарате нощта.

Херцогът го погледна с изненада, но не каза нищо и Хаджи продължи:

— Зная, че трябва да дадете сигнал на яхтата си да дойде в залива, но най-добре би било да се качите на нея рано сутринта, когато няма да има много хора.

Херцогът сам разбираше, че това е разумно предложение. Хаджи продължи:

— Ще ви бъде удобно у дома. Надявам се да се почувствате много щастливи там.

— Не зная как бих могъл да ви се отблагодаря… — започна херцогът.

С жест на ръката Хаджи прекъсна думите му.

— Народът на Ява ви е много задължен, господарю. Не бихме могли да изразим чувствата си с думи.

Херцогът го разбра и му отвърна:

— Аз също не бих могъл да изразя с думи колко съм ви благодарен, че уредихте брака ни, както и погребението на господин Мартин.

Хаджи изрази уважението си с поклон. Докато разговаряха, каретата бе докарана до колибата й сега ги очакваше пред градината.

Реши да не губи повече време, върна се при Сарида и й помогна да се изправи на крака.

— Време е да тръгваме, скъпа — каза тихо той. Осъзна, че тя така се бе вглъбила в мислите за баща си, че за миг не разбра какво й казва.

След това му се усмихна и херцогът се възхити, от смелостта и дълбоката й вяра, че баща й сега живее в един друг свят.

Досещаше се, че тя чувства присъствието му близо до себе си, въпреки че не може да го види.

Херцогът я прегърна и я поведе към каретата. Докато се качваха, Хаджи искрено им пожела:

— Нека боговете бъдат с вас!

Преди да успеят да му отговорят, той бе успял да затвори вратата и конете потеглиха.

Беше още много рано и по улиците на Джакарта имаше малко хора. По пътя си не срещнаха важни личности, които биха могли да проявят любопитство към тях.

Едва когато бяха далеч от града и тръгнаха през полето, херцогът спря каретата, качи се отпред на капрата и хвана юздите.

Сарида се настани до него, а Досън и кочияшът седнаха вътре.

Докато пътуваха, тя му каза с усмивка:

— Знаех си, че ти се искаше да направиш това!

— Конете не са толкова пъргави като тези, които имам у дома, но съм сигурен, че така ще се движим по-бързо, отколкото ако кара кочияшът — отвърна й херцогът.

Сарида започна да се смее.

— Това звучи като предизвикателство. Струва ми се, че ни чака доста дълъг път.

— Започваме медения си месец по необикновен начин — възкликна херцогът. — Но тъй като и бракосъчетанието ни беше необикновено, ще го запомним за цял живот.

— За мен всичко беше прекрасно — отвърна Сарида. — И боговете бяха с нас.

Херцогът бе доловил присъствието им толкова осезателно, че никога не би си задал въпроса дали всичко това е истина.

Пътуваха известно време мълчаливо.

После Сарида докосна ръката му, сякаш искаше да се увери, че той наистина е до нея, и попита малко нервно:

— Наистина ли успяхме да избягаме? Сигурен ли си, че полковник Ван Кеерк няма да ни преследва?

Херцогът знаеше, че тя много се страхува от това.

— До довечера той няма да разбере за бягството ни — отвърна той. — Едва когато каретата се върне без теб, той ще научи за изгорената колиба и че тебе те няма там.

Сарида леко потрепери и херцогът продължи:

— Когато разбере, че си заминала и разпита за теб наоколо, ще бъде твърде късно да ни догони.

Усети как Сарида се отпусна и каза:

— Утре призори напускаме Ява и холандците остават зад нас. Те са миналото — Англия и домът ни са нашето бъдеще.

Очите на Сарида отново засияха.

* * *

Пристигнаха в дома на Хаджи след пет часа.

Къщата бе построена високо над пътя и над пълните с вода оризища.

Отдалеч изглеждаше като дълга бяла лента, заобиколена от палмови дървета.

Когато се приближиха, херцогът забеляза, че това е солидна едноетажна постройка с керемиден покрив и дълга веранда.

Отначало си бе помислил, че каквато и да е тази къща, тя ще е за предпочитане пред колибите, в които бе отсядал по време на пътуването си до Джакарта.

В нея щяха да се скрият от слънчевите лъчи, които с напредването на деня бяха започнали да жарят безмилостно.

Къщата имаше големи прозорци, много от които бяха без стъкла, и дървени подове, покрити с явански килими. Тъй като бе построена високо на хълма, до нея достигаше лек ветрец, който разхлаждаше въздуха.

Веднага щом пристигнаха, херцогът забеляза, че Хаджи е изпратил човек предишната нощ, за да предупреди слугите за тяхното посещение.

Очакваха ги. За тях бяха приготвени плодови напитки и леки ястия от риба и национални явански блюда, които и двамата много харесаха.

Когато се нахраниха херцогът каза:

— Зная, че миналата нощ си спала много малко и сигурно си уморена. Тъй като всички разумни хора от Изтока си почиват по това време на деня, предлагам и ние да направим същото.

Сарида му се усмихна и тръгна към стаята, в която беше въведена, когато пристигна.

Херцогът отиде в друга стая. Там го чакаше Досън, който бе разопаковал багажа му и бе приготвил студена баня.

След като се изкъпа, той облече халат от фин ленен плат, който си бе взел от яхтата и влезе в стаята на Сарида.

Обстановката беше приятна. Щорите на прозорците бяха спуснати и в стаята бе тъмно.

Леглото представляваше дюшек, повдигнат на няколко сантиметра от земята. Лицевата дъска бе украсена с цветна резба.

Върху леглото бяха натрупани копринени възглавнички и сред тях подобно на принцеса от приказките се бе отпуснала Сарида и спеше дълбоко.

Русата й коса се спускаше на вълни по раменете й. Докато я съзерцаваше, херцогът си помисли, че косата й е по-дълга и по-хубава отколкото си я бе представял.

Стоеше и я гледаше, без да може да откъсне погледа си от нея. Беше толкова прелестна, че кръвта в слепоочията му започна да пулсира. Обзе го почти непреодолимо желание да я вземе в обятията си и да я разбуди с целувки.

И понеже я обичаше толкова много, си даде сметка, че не бива да бъде егоист и трябва да я остави да се наспи.

Тя бе имала две вълнуващи преживявания в един ден — сватбата, която, както той добре знаеше, я бе довела до духовен екстаз, и погребението на баща й.

Само по себе си то представляваше един величествен ритуал, но за Сарида бе много мъчително да загуби човека, когото бе обичала толкова много.

Без да вдига никакъв шум, херцогът се приближи до другия край на леглото и легна съвсем тихо. Зави се със същия чаршаф, с който Сарида бе покрита до кръста, като внимаваше да не я събуди. Усети как от нея се излъчва едва доловимо свежо ухание, подобно на аромата на градински цветя.

Разбра, че е бил прав, като си е мислел, че тялото й е изваяно като на гръцка богиня. Можеше да види нежните извивки на гърдите й, които се долавяха под тънката материя на нощницата й.

Той си мислеше, че никоя друга жена не би могла да бъде по-красива и по-съвършена от нея.

Но не само красотата й будеше любовта му.

Докато пътуваха към къщата Сарида му бе казала, че е подарила на Хаджи огледалото с резбата, което херцогът бе харесал толкова много, и двете японски гравюри.

Беше платила щедро на слугите и им бе оставила всичко, което се намираше в кухнята, а също така и много чаршафи и хавлиени кърпи — неща, които тя знаеше; че ще им свършат работа.

Бе направила всичко това предната нощ, преди да си легне и след това ги бе изпратила в дома им в близкото село.

Херцогът си даваше сметка, че едва ли някоя от жените, които познаваше, би обмислила така добре всичко.

Заспа неусетно с мисълта за Сарида и голямата си любов към нея.

Херцогът се събуди няколко часа по-късно.

Слънцето вече не печеше толкова силно. Под палмовите дървета се проточваха дълги сенки.

Лек ветрец раздвижваше клоните и във въздуха се долавяше соленият дъх на морето, което означаваше, че са близо до него.

Утре щяха да се качат на борда на „Морския ястреб“, далеч от всичко, което плашеше Сарида.

Той се обърна и се подпря на лакът, за да може да я гледа.

Тя още спеше, по устните й играеше лека усмивка — усмивката на щастието.

В мига, в който херцогът си помисли, че не може да се въздържа повече да не я целуне, тя отвори очи и каза нежно:

— Наистина ли те… виждам?

Това бяха думите, казани при първата им среща, и той отговори:

— Наистина ме виждаш, любима, и ти също си до мен.

Устните им се сляха. Отначало целувките му бяха нежни, след това станаха по-настойчиви.

— Обичам… те. Ти беше… в сънищата ми — каза Сарида.

— Сънищата се сбъднаха — отвърна херцогът. — Ти си моя, Сарида, моя съпруга и аз те обожавам!

Целувките му бяха дълги, настойчиви, изпълнени с все по-голяма страст.

Целуваше очите й, мъничкия й нос, нежната кожа на врата й, а устните й непрекъснато го зовяха.

За нея това бе странно усещане — нещо, което не бе изпитвала никога преди, и той почувства как тялото й потръпва до неговото.

Херцогът усети как у Сарида се появява лек пламък, за да посрещне огъня у него, който заплашваше да я погълне. Почувства топлината, която се излъчваше от тялото й. В същото време си даваше сметка, че тя е много млада, невинна и чиста и той трябва да бъде много внимателен и да обуздае страстта си, за да не я уплаши. Херцогът повдигна глава.

— Обичам те — каза й той. — Бог ми е свидетел колко много те обичам, но не бих сторил нищо, мое съкровище, което е против волята ти.

— Аз… искам… да ме обичаш — прошепна тя. — Аз съм… твоя… жена… Ние сме… едно цяло.

За миг херцогът се поколеба, след това тя промълви:

— Обичам те… обичам те с цялото си същество! Искам изцяло да ти принадлежа! Люби ме… моля те… люби ме…

В гласа й се прокраднаха нотки на екстаз и на херцога му се стори, че се издига и се възнася в един духовен свят, до който тя бе толкова близо.

Там, в този свят, нямаше нищо зло и грозно, което би могло да наруши красотата и опиянението.

„Ти си моя, само моя!“ — говореше сърцето му.

И когато Сарида наистина стана само негова, той почувства как се докосва до върха на божествения екстаз и двамата се сливат с боговете.

* * *

Много по-късно, когато слънцето потъваше в ореол от пламъци, Сарида целуна голото рамо на херцога и му каза:

— Чувал си… го и преди, но… знай, че аз… те обичам!

— Никога няма да се наситя на тези думи! Бих искал да ги чувам непрекъснато!

Притегли я по-близо до себе си и й каза:

— Не те нараних или изплаших, нали, любима?

— Как бих могла… да се изплаша от теб, след като… ти ме спаси и непрекъснато ме… закриляше?

— Ще го правя през целия си живот — закле се херцогът.

— През всичките ни… животи — поправи го Сарида нежно.

Докосна с устни косите й, преди да попита:

— Как можеш да бъдеш толкова съвършена във всичко и толкова различна от жените, които познавам?

— Наистина ли… съм… различна? — попита го тя.

— Много по-различна — отвърна херцогът. — И аз не само че обожавам красотата ти, но и благоговея пред чистотата ти. Ти, мое сърце, си олицетворение на добродетелта.

— Ще се старая винаги да бъда добра към теб — промълви Сарида.

След това зарови лице в рамото му й прошепна:

— И… към… децата ни.

Херцогът целуна косите й.

Дълбоко в душата си той винаги бе мечтал децата му да имат такава майка, но си мислеше, че не е възможно да намери жена като Сарида.

— Едно дете, родено с любов, непременно ще бъде добро, смело и много, много красиво.

Сарида обърна очи към него, погледът й грееше.

— Почувства ли се щастлива, когато ми се отдаде? — попита я херцогът.

— Не знаех, че човек може да бъде толкова щастлив тук, на земята — промълви тя.

— Аз изпитах същото — каза херцогът. — Ти си самото съвършенство.

— Как бих искала… Винаги да мислиш така… за мен — прошепна Сарида. — И моля те, продължавай… да ме обичаш!

— Разбира се, че ще те обичам. Любовта ни ще става по-силна и по-страстна ден след ден, година след година. Когато се обърнем назад, ще разберем, че това е било само началото. Имаме да откриваме още толкова много неща.

Сарида възкликна радостно и след това каза:

— Малко се… страхувам от завръщането в Англия. Напуснах я преди четири години, когато бях едва петнадесетгодишна.

Докато тя изричаше тези думи, херцогът си спомни, че още не й е казал кой всъщност е той.

На следващия ден, когато щяха да се качат на борда на яхтата, екипажът щеше да се обръща към него с „Ваша милост“.

Като подбираше внимателно думите, той каза:

— Може да ти се стори странно, скъпа моя, но ние се оженихме, а аз не успях да намеря време да ти кажа нищо за себе си.

Сарида го погледна изненадана. Почувства, че тя се безпокои, да не би да са извършили нещо нередно:

— Пристигнах на остров Ява по молба на лорд Карсън — обясни херцогът бързо. — Мислех, че би било неразумно да пътувам под истинското си име, защото холандците щяха да проявят интерес към мен.

— Тогава… името ти не е… Бъри? — попита Сарида.

— Бъри е фамилното ми име — отвърна той. — Но аз всъщност съм херцог Ингълбъри!

Беше сигурен, че Сарида ще остане смаяна, когато чуе тези думи.

За негова изненада обаче тя възкликна:

— О, как бих искала татко да чуе това! Той толкова обичаше баща ти!

— Обичал баща ми? — Изненадата на херцога наистина беше голяма.

— Бяха добри приятели и аз си спомням как преди много години, когато бях дете, татко ме водеше, в замъка Ингъл.

За миг херцогът занемя от учудване, а после промълви:

— Ти не си ми казвала къде точно живееш.

— Живея в Гейл Прайъри — отвърна тя. — Ако ти… си ме мамил, аз също… не съм ти… казала истината.

— Гейл Прайъри? — попита херцогът. — Но това означава, че ти си дъщеря на лорд Мартингейл!

— И той като теб не искаше да се вдига шум около личността му и не желаеше холандците и хората в другите страни, които посетихме, да знаят кой е в действителност. Затова пътуваше под името Мартин. Всъщност това е фамилното ни име.

Сарида се засмя и след това добави:

— Изобщо не се досетих, че имаш нещо общо със семейство Бъри от замъка Ингъл.

— Лорд Мартингейл! — прошепна херцогът.

Той много добре знаеше, че Гейл Прайъри, както и неговият замък бяха едни от най-красивите и прочути имения в Бъкингамшиър. Прадедите на лорд Мартингейл, подобно на неговите, водеха началото си далеч в историята. Дори имаха много по-старо потекло от неговото.

Сега вече знаеше коя е всъщност Сарида. Всичките му страхове за това как членовете на семейството му ще погледнат на брака му с нея се стопиха.

Беше сигурен, че ще я посрещнат с отворени обятия.

Не биха могли и да си представят по-подходяща херцогиня на Ингълбъри.

Той си даваше сметка, че би се оженил за нея, независимо от произхода й, дори и да знаеше, че е дъщеря на някой неизвестен писател.

Тя бе не само духовно и физически част от него. Тя беше съвсем земна и това правеше щастието им по-пълно отколкото беше преди.

Той обаче не искаше Сарида да узнае какви безпокойства бе изпитвал за това да не би роднините му да погледнат с пренебрежение на нея и да решат, че тя не е подходяща съпруга за херцога.

Беше твърдо решен да я закриля, колкото и трудно да се окажеше това, от насмешките и критиките на останалите жени.

При тези обстоятелства това нямаше да бъде необходимо.

Искаше да я направи щастлива на всяка цена и да съумее да запази духовната им връзка, която им бе позволила да се намерят, след като са били разделени цели векове.

Сарида дълго бе премисляла думите му, преди да прошепне:

— Знаех, че не е възможно да си бил толкова лош, когато си бил крал Ракаи Пикатан, че да се преродиш в обикновен, незначителен човек.

Херцогът се засмя:

— Аз не съм крал, скъпа моя.

— Сигурна съм, че един английски херцог не е по-малко значим от един индуски крал на Ява — каза Сарида усмихната, — а освен това той не е бил владетел на цялата страна.

— Искам да знача много за теб — каза херцогът. — И тъй като имам представа колко много фамилията Гейл държи на родословното си дърво, предполагам, че си на мнение, че превъзхождаш една принцеса Шайлендра!

Докато се шегуваше с нея, Сарида протегна ръка, за да притегли главата му по-близо до себе си.

— Това, което ще си повтарям непрекъснато, е, че съм достойна да бъда твоя съпруга… и че сме заедно… точно така, както сме изваяни един до друг на стената на храма. Искам и в Англия да бъдем винаги заедно.

— Можеш да бъдеш напълно сигурна в това — отвърна херцогът. — Скъпа моя, у дома ще направя много неща, за да стана още по-значим, и тъй като ще ги вършим заедно, ще ги поднеса като дар в нозете ти.

— Ти си прекрасен, толкова си… умен и… храбър — възкликна Сарида. — Сигурна съм, че би могъл да постигнеш всичко, ако се заемеш със сърце.

— Постигнах това, че имам теб — каза херцогът. — Направих така, че ти повече да не се тревожиш за храма. Мисля, че тъй като султанът е убеден в историческото му значение, то той ще бъде в безопасност, докато дойдат по-добри времена и всички храмове в Ява бъдат възстановени и заблестят с истинската си красота.

— Ще се моля затова — каза Сарида.

Тя говореше много сериозно. Херцогът усети допира на нежното й тяло, устните й очакваха неговите.

— Всичко това ще стане в бъдеще — каза той. — В момента ме интересува само настоящето и тъй като ти си толкова красива и така ефирна, аз се страхувам, че може да изчезнеш и изведнъж да остана сам.

— Как можеш да си помислиш такова нещо? — попита Сарида. — Та нали ако аз… изчезна, тебе също няма да те има, защото… ние двамата сме едно цяло. Може би вече сме изживели сто живота заедно, може би сме прекарали някои от тях разделени. Ние постигнахме нещо, към което всеки се стреми, но малко са избраниците, който се докосват до него.

— Искам да вярвам в думите ти — възкликна херцогът. — Но трябва да сме много внимателни, скъпа моя, да не допуснем в този свят или в следващия да бъдем отново разделени.

Като че ли уплашен от думите си херцогът изрече пламенно:

— Ти си моя — само моя! Не бих се поколебал да убия всеки, който се опита да те отнеме от мен!

Започна да я целува — не нежно и възвишено, а пламенно, страстно, настойчиво.

— Аз не съм бог! — прошепна той. — А просто мъж и като мъж те желая. Отдай ми се като жена — моята жена. Сега и завинаги!

— Аз съм твоя… само твоя — изрече на един дъх Сарида. — О, скъпи мой… люби ме!

Около тях бяха само светлината на слънцето, което потъваше в небето, и лекият ветрец, чийто полъх витаеше над тях като духа на Ява.

Те бяха едно цяло в любовта си, която идваше от вечността, преминаваше във вечността и беше безкрайна като вечността.