Барбара Картланд
Храмът на любовта (4)

Трета глава

След закуска херцогът прегледа документите, които му бе дал лорд Карсън.

Някои бе получил предишната вечер, а адютантът му донесе другите тази сутрин.

Сред документите намери писмо и след като го отвори, разбра, че Джордж Карсън му е писал някъде към полунощ.

Херцогът си помисли, че това е много типично за приятеля му — да обмисля всички подробности, дори когато е в леглото с толкова красива и привлекателна жена като съпругата си.

Писмото гласеше:

„Съветвам Ви да казвате на всеки, който се интересува от вас, че сте турист, който пише статия за списанието «Нешънъл джиографик». Дори холандците ще приемат това обяснение с необходимото уважение и няма да любопитстват защо носите фотоапарат. Приятно пътуване и на добър час.

Джордж“

След като поразмисли, херцогът реши, че това е много добра идея.

Вече бе направил няколко чудесни снимки на Тадж Махал с фотоапарата си — един от последните модели, появили се в Лондон.

Надяваше се да направи снимки в Индонезия, с които да достави удоволствие на Джордж, който може би по-късно щеше сам да посети островите!

Херцогът отдавна искаше да види Ява. Тъй като проявяваше интерес към източните езици, след първото си посещение в Индия той бе научил малко явански и можеше да се разбере с хората.

Ако яванците говореха бавно, херцогът можеше да схване какво казват.

Осъзнаваше, че едва ли ще срещне много хора, които знаят английски, а несъмнено яванците не обичаха да говорят холандски, освен ако не им се налагаше.

Омразата им към чуждоземните управници беше обяснима, особено като се има предвид, а херцогът добре знаеше това, че Холандците се отнасят много грубо към местното население.

Изчислено бе, че във войните с племената бяха убити хиляди хора.

В съзнанието му изплува споменът за войната в Централна Ява — един необикновено кървав конфликт, продължил цели пет години.

Холандците бяха загубили само петнадесет хиляди войници, а жертвите от яванска страна бяха около двеста хиляди.

Болестите отнеха живота на много хора и от двете враждуващи страни, а върху яванците се стовари и бичът на глада.

— Наистина са понесли много страдания — промълви сам на себе си херцогът.

Той изпитваше дълбока симпатия към един народ, борил се така храбро за свободата си.

Разбираше силния гняв, който лорд Карсън изпитва при мисълта, че яванските съкровища се разпиляват безцелно или просто се крадат.

Херцогът си даваше сметка, че делото, с което се е заел лорд Карсън в Индия, е нещо, което ще остане дълго след смъртта му.

Следобедът, през който херцогът реши да прегледа бележките на лорд Карсън, беше много горещ. Обмисляше какво да предприеме веднага след като слезе на сушата. Нямаше да му бъде трудно да стигне до Джакарта и в същото време му се искаше да бъде малко по-уверен в това как точно ще стигне дотам.

Два дни по-късно яхтата „Морския ястреб“ влезе с пухтене в един от малките заливи, които лорд Карсън бе оградил с червено мастило на картата.

Капитанът бе избрал първия залив, след като се увери, че водата е достатъчно дълбока, за да може яхтата да се придвижи съвсем близо до брега.

Оттук, както и самата карта показваше, разстоянието до Джакарта бе най-кратко.

Херцогът и Досън бяха откарани с лодка до брега. Те взеха със себе си минимално количество багаж, който щеше да им бъде необходим по време на евентуалния им триседмичен престой.

Херцогът се надяваше, че дотогава той ще е проучил всичко, от което лорд Карсън се интересува.

Ако пък се наложеше да посети други части на острова, той щеше най-напред да се върне на яхтата.

Даде инструкции на капитана да се придвижи по-навътре в морето, за да не бъде забелязана яхтата, но едновременно с това да наблюдава сушата непрекъснато.

Когато пожелаеше да се качи на „Морския ястреб“, херцогът щеше да даде сигнал.

По нареждане на господаря си Досън се отказа от обичайната си униформа.

Като слуга на високопоставен европеец щеше да изглежда подозрителен с нея и можеха лесно да го разпознаят.

И ето че Досън облече почти, същите дрехи като господаря си — лек костюм, подходящ за тропиците, и риза, която почти по нищо не се различаваше от тези, които всеки обикновен човек от Изтока носеше.

На главите си сложиха широкополи шапки. Традиционните тропически шлемове бяха оставени на яхтата.

Слязоха на брега и се изкачиха до ниските скали по криволичещата каменна пътека.

Последните звезди все още блещукала по небето и въпреки че от изток се прокрадваше слаба светлина, още не се беше развиделило.

Около тях всичко тънеше в мрак. Херцогът тръгна бодро, следван от Досън, който носеше куфарите. На сушата — съвсем близо до брега, те забелязаха неизменните оризови ниви.

Херцогът знаеше, че след края на войната от 1830 година холандците бяха въвели в Ява така наречената „Система на селскостопанските култури“.

Тя изискваше от всеки селянин да отглежда определени култури, с които правителството да търгува. Местните жители използваха две пети или по-голяма част от земята си, за да произвеждат принудително тази реколта.

Производството бе много нараснало, но фермерите негодуваха, а селяните ненавиждаха този насилствен труд.

Те се молеха да се появи някой вълшебен принц, който да ги избави от мизерията, в която живееха.

В момента се обработваше много по-голяма част от земята от когато и да било преди.

С пукването на зората херцогът видя как местните жители с огромните си шапки се отправят на работа в нивите си. Привидно покорни, те таяха бунт в сърцата си. Херцогът и Досън не привлякоха вниманието на селяните, когато минаха покрай тях и стигнаха до един неравен път.

Херцогът с облекчение забеляза, че пред погледа му се показват покривите на местните къщи, а като повървяха още малко, видяха, че селото е доста голямо.

Когато стигнаха там, жителите най-напред ги поглеждаха с любопитство, а след това извръщаха глави.

Херцогът се досещаше, че ги мислят за холандци и не искат да привличат вниманието им.

Продължиха пътя си, докато стигнаха до място, което по всичко приличаше на открит пазар, и там за свое успокоение херцогът забеляза онова, което търсеше.

Рикшите бяха скупчени в един ъгъл, а собствениците им, клекнали пред тях, очакваха случайни клиенти.

На херцога не му бе нужно много време, за да обясни, че искат да стигнат до Джакарта.

Той разбра, че притежателите на рикши в това село са склонни да го закарат само до съседното.

Там щеше да наеме други, с които да се придвижи с още няколко мили.

След като най-накрая го разбраха какво иска, се започна оживен пазарлък.

Въпреки че херцогът беше готов да плати колкото му поискат, той бе прекарал доста време в Ориента и знаеше, че половината от удоволствието на сделката се състои в умението да се пазари.

И двете страни биха се почувствали разочаровани, ако постигнеха бързо споразумение.

Херцогът, както можеше да се очаква, предложи цена, много по-ниска от тази, която бе готов да плати, а собственикът на рикшата назова цифра, която надминаваше и най-безумните му мечти.

Когато най-после се споразумяха, херцогът седна в една рикша, а Досън се настани в друга.

Потеглиха сред викове и пожелания за добър път и се отправиха на дълго пътешествие според местните представи.

По техни предположения първия ден бяха изминали една четвърт от разстоянието до Джакарта. Прекараха нощта в една колиба, препоръчана им от собствениците на рикши.

Нямаше удобства, но беше чиста и стопаните, макар и поуплашени от белите хора, се постараха да бъдат гостоприемни според възможностите си.

Колибата беше направена от бамбук и покрита със слама и тръстика, които растяха навсякъде наоколо. Бе построена много набързо.

Под кокосовите и банановите дървета на двора се разхождаха пилета, патици, кучета и прасета, сред които играеха деца.

Селото бе заобиколено от безкрайни ниви, които раждаха ориза — основно ястие на яванците.

Храната бе точно такава, каквато херцогът бе очаквал.

Черупките на кокосовите орехи се използваха като големи лъжици и купички, а плодът се настъргваше и от него се получаваше гъсто мляко с каймак, което бе основната съставка на много месни и зеленчукови ястия.

Херцогът беше ожаднял и рядката водниста течност му се стори много освежителна.

Имаше също и риба, която селяните ловяха в реките с помощта на големи мрежи.

Тъй като двамата с Досън бяха чужденци, им сервираха отделно.

Децата ги гледаха крадешком, защото трябваше да чакат гостите да се нахранят. Едва тогава те можеха да седнат на масата.

Леглата им бяха леко издигнати над земята. Дадоха им възглавници и специални подложки, които се поставяха под тях, а през нощта опънаха мрежи.

Херцогът беше уморен и спа докато се зазори, когато отново се отправиха на път.

Когато след три дни стигнаха Джакарта, оризът наистина му беше омръзнал, защото му го сервираха по време на всяко ядене.

Прясната и сушената риба и жилавото пиле, което му поднесоха веднъж, не разнообразиха особено менюто.

Когато пристигнаха в Джакарта, му се струваше, че е пътувал с години. След безкрайната зеленина на оризовите ниви, която бе дълго време пред очите му, херцогът с чувство на облекчение се загледа в покривите, островърхите кулички и кубетата.

Лорд Карсън го бе осведомил, че градът е културният център на Ява.

Както херцогът бе прочел в пътеводител от 1775 година, това бе град, разположен в сърцевината на древен район известен под името Матарам.

Тук през VIII век е била основана Първата яванска империя.

От VIII до началото на X век тя последователно била управлявана от индийски крале — будистите от Боробудур.

Херцогът не можеше да не изпитва вълнение, докато се придвижваше по изпълнените с народ улици.

Когато най-после пристигна в Кратон — кралския дворец, построен преди два века и разположен в самото сърце на града, херцогът почувства, че е постигнал нещо много важно.

Както беше очаквал, дворецът, според източните обичаи, не се състоеше от една-единствена сграда, а от цяла група павилиони, чиито позлатени колони и подпори им придаваха голяма изящност.

Имаше зали за церемонии, великолепна тронна зала, джамия и огромни увеселителни градини.

Естествено херцогът не можа да види всичко, поведоха го сред лабиринти от дворове, докато най-после стигна до личните апартаменти на султана.

Мина покрай предната част на тронната зала — открит павилион, чийто покрив с уникална украса се спускаше подобно на театрален купол, подпрян в средата от четири масивни колони.

Сред класическия явански декор се забелязваше странна смесица от кристални полилеи и мебели в стил рококо.

Херцогът даде да се разбере съвсем ясно, че иска да се измие и преоблече, преди да се срещне със султана.

Беше въведен в типично източна стая, една от стените, на която бе облицована с красив тапет от седемнадесети век.

В стаята имаше китайска картина, която, както херцогът не пропусна да забележи, всеки един ценител на изкуството би искал да притежава в колекцията си.

След като се преоблече, той уведоми прислужника, който чакаше пред вратата му, че е готов да се срещне със султана.

Отново го поведоха през дълги, тесни коридори, докато най-после сред шпалир от слуги, които му се покланяха, той се озова пред самия султан.

Султан Хаменгку Бууоно бе наследил трона през 1877 на тридесет и осем годишна възраст и сега, минал вече петдесетте, той бе обичан от народа си.

Султанът бе мъж с привлекателна външност. Той поздрави госта си много възторжено, а херцогът от своя страна изрази удоволствието си, че се намира в двореца.

След като приключиха с поздравленията, останалите присъстващи — а те като че ли бяха цяла армия — се оттеглиха.

Владетелят и херцогът останаха сами.

Султанът се насочи към два стола, които се намираха в самия център на стаята.

За момент херцогът бе много изненадан.

След това си даде сметка, че султанът прави това от предпазливост — ако разговаряха на нисък глас, никой не би могъл да ги подслушва.

Херцогът реши, че на лорд Карсън това ще му се стори много забавно и очите му заблестяха от удоволствие, когато султанът му посочи с ръка единия стол.

Той се поклони както подобаваше, за да покаже колко цени жеста на султана, и се настани срещу него.

Двамата бяха много близо един до друг, така че не само никой не можеше да ги подслушва, но бе невъзможно да се отгатне какво говорят по движението на устните им.

Лорд Карсън беше казал на херцога, че най-подходящото обръщение към султана е Синухум, което означава Височество.

— Нося на Синухум Бехи поздрави от Негова Светлост — произнесе херцогът на явански. — Той много съжалява, че не може сам да се озове на вашата молба за помощ.

— Негова Светлост ми обясни това в писмото си, което получих преди два дни — отвърна султанът.

За голямо учудване на херцога той произнесе тези думи на френски и преди да продължи обясни на своя събеседник:

— В двореца почти никой не говори дори развален френски, а както разбрах, сир, вие владеете свободно този език. Ако разговаряме на френски, ще бъдем в пълна безопасност.

— Това е много важно — прошепна херцогът.

Султанът се усмихна едва забележимо и продължи:

— Разбирам, сир, че сте учуден от моите познания по френски, но когато бях съвсем млад, имах много красива наложница. Беше дъщеря на френски моряк, който харесал майка й, когато корабът му бил в пристанището на Джакарта. От нея научих френски.

Султанът произнасяше думите толкова смешно, че херцогът искрено се развесели.

След това, като че ли отгатнал мислите му, владетелят каза:

— Много съм ви благодарен, че сте тук, но надявам се разбирате колко важно е холандците да не узнаят, че сте мой гост.

— Негова Светлост ми обясни това, когато разбра какво се е случило със съкровищата на Боробудур.

— Това е нещо, което засегна дълбоко моя народ — отвърна султанът. — По-скоро бихме дали живота си, отколкото да позволим то да се повтори.

— Много добре ви разбирам — възкликна херцогът. — Може би сега Синухум смята, че е попаднал на друг Боробудур. Изглежда просто невероятно.

— Ако това, което чух, е истина, трябва да приемем, че храмът, или както го наричаме — Канди, е построен около девети век.

— Ако е така, звучи наистина невероятно! Ваше Височество виждал ли го е с очите си?

Султанът поклати глава:

— Уви, не, невъзможно е. Ако проявя и най-малкия интерес, това би насърчило, холандците да го ограбят или пък да го оставят в ръцете на крадците, които постоянно издирват реликви, за да ги продават и да печелят от тях.

— Несъмнено холандците имат някаква представа за стойността на тези великолепни, древни паметници! — каза херцогът ядосано.

Преди да отговори, султанът направи красноречив жест с ръка.

— Нашите завоеватели се интересуват само от парите, които получават от реколтата. Народът се труди от сутрин до вечер почти за нищо.

— Това е просто нетърпимо! — възкликна херцогът.

— И ние мислим така — съгласи се султанът, — но ако хората не работят, те просто ще умрат от глад. Те търпят това само защото вярват, че един ден, в този свят или на другия, съдбата им ще бъде по-добра.

Думите на султана звучаха затрогващо.

Херцогът ясно съзнаваше, че за яванците религията е много по-важна, отколкото трупането на материални блага. Тя бе неизчерпаем източник на надежда.

Будистите вярваха, че в отвъдния живот те ще отнесат със себе си духовните ценности.

Доктрината на мюсюлманите учеше, че те трябва да приемат света на Аллах, и това ги караше да се примиряват с всичко, което земният живот им поднасяше.

Султанът се опитваше да обясни какво го бе накарало да помоли вицекраля на Индия за помощ.

— Беше ми съобщено от доверено лице, което много добре осъзнава необходимостта да пази пълна тайна — каза простичко той, — че на няколко мили оттук — в Плаозан — е открит един Канди.

— И вие смятате, че това е уникална находка? — попита херцогът.

Преди да продължи, султанът понижи още повече гласа си:

— Научих, че Плаозан е построен от една будистка принцеса Шайлендра и съпруга й крал Ракаи Пикатан, индийският владетел на Матарам.

Херцогът го слушаше много учуден, защото знаеше, че е нещо много необичайно един храм да бъде построен за две различни религии. До него бяха достигнали слухове, че такива храмове съществуват в някои области на Ява.

— Ако това е истина — каза той, — храмът ще предизвика голямо вълнение сред археолозите.

Султанът инстинктивно се обърна да погледне назад.

— Такова нещо трябва да се избегне на всяка цена — промълви той.

— Но защо?

— Защото след оскверняването на Боробудур старейшините от цялата страна започнаха да протестират срещу безразличието на холандците по отношение на нашите паметници и съкровища и да настояват да се предприемат мерки за тяхното опазване.

— Мислите ли, че холандците ще се вслушат в молбите ви?

Султанът направи жест, който не можеше да се обясни с думи.

— Можем само да се надяваме и да се молим това да стане — отвърна той. — От друга страна, докато те официално не поемат някаква отговорност, би било рисковано да научат за съществуването на Плаозан.

— Разбирам ви много добре — каза херцогът, — а сега Ваше кралско височество трябва да ми каже какво точно очаква от мен.

— Тъй като не мога да се доверя на никого от моите сънародници, защото се страхувам, че ще се разприказват — яванците са много приказливи — каза султанът, — бих искал вие да се уверите, че това, което съм чул, отговаря на истината и да се погрижите нищо повече да не изчезне, докато сте тук.

— Говорите, като че ли нещо вече е откраднато — каза херцогът рязко.

— Това беше главната причина, поради която бях уведомен за храма — обясни султанът. — Някой, в случая не мисля, че става въпрос за холандците, вече е успял да отмъкне нещо много ценно от Канди и, разбира се, би могъл да опита пак.

Херцогът със задоволство си помисли, че според думите на султана в храма се намираха още много ценни предмети.

Не само че го обзе любопитство, но изпита неясен копнеж да отиде и да види това, което султанът му бе описал.

— Най-важното е — продължи султанът — посещението ви да изглежда съвсем случайно. Все едно, че разглеждате Джакарта не защото се интересувате от храмове, а защото сте чужденец, за когото нашият народ представлява интерес.

— Лорд Карсън ме посъветва — каза херцогът, — ако някой прояви любопитство относно моето посещение, да му се казва, че пиша статия за Ява, предназначена за списание „Нешънъл джиографик“. Надявам се сте чували, че това е едно много популярно издание в Англия и във Франция.

— Да, да, разбира се! — отвърна султанът. — Това е чудесна идея. Предполагам, че носите със себе си фотоапарат?

— Да, имам — увери го херцогът.

— Фотоапаратите са голяма рядкост в Джакарта и несъмнено ще предизвикате сензация, ако снимате хората по улиците, децата, които играят, и особено мене самия и то в двореца.

— Ще направя каквото искате — обеща херцогът. — И тъй като вие самият не можете да посетите Плаозан, бъдете сигурен, че всички мои снимки ще ви бъдат предавани тайно.

По израза в очите на султана херцогът разбра какво удоволствие му доставя мисълта за всичко това.

Самият херцог бе много запален фотограф и беше направил чудесни снимки в Индия.

Притежаваше един от първите панорамни фотоапарати „Кодак“, появили се на пазара преди една година. С него можеше да обхване ъгъл от 142 градуса.

Снимките му наистина бяха съвършени и той почти не познаваше неуспеха.

Султанът, който се беше замислил дълбоко, каза след кратка пауза:

— Дойде ми нещо наум. Нещо, което би ми доставило голямо удоволствие и радост.

— Ако мога да направя… — започна херцогът.

Султанът се наведе към него и прошепна на ухото му:

— Бих искал да снимате наложниците ми в плувния басейн.

За миг херцогът така се смая, че не можа да отговори.

Известно му бе, че наложниците се криеха от очите на мъжете и можеха да се показват само пред господаря си.

Той се усмихна, като си помисли, че всяко правило си има изключение. Можеше да разбере султана, който искаше да има спомен от своите фаворитки.

— За мен би било чест да снимам всичко или всеки, когото Ваше Височество пожелае — каза херцогът.

Несъмнено султанът бе възхитен.

— Имам осемнадесет наложници — заяви гордо той — и всички те са много красиви.

* * *

По-късно, когато вечерята беше приключила, те отново се оттеглиха насаме, за да разговарят спокойно; без да се страхуват, че някой може да ги подслуша.

— Ако ви е удобно, предлагам да тръгнете за Плаозан рано утре сутринта веднага след зазоряване — каза султанът.

— Точно това бих искал да направя — заяви херцогът.

— Един човек, на когото мога да се доверя, ще ви придружи. Посветен е в тайната, защото именно той първи ми разказа за храма.

— И той ще язди заедно с мен, така ли? — попита херцогът.

— Той ще ви заведе там и можете да му се доверите за всичко, което ви казва.

Херцогът си помисли, че това би го улеснило много. Цялата тази тайнственост, която, забулваше всичко, много го бе отегчила през последните няколко дни.

— Моят довереник се казва Хаджи. Фамилното му име е много дълго и за човек, който не е яванец, е трудно за произнасяне — каза султанът.

— Хаджи е напълно достатъчно — усмихна се херцогът.

— В такъв случай той ще ви чака утре сутринта в пет и половина — добави султанът. Изричайки тези думи, той се надигна и херцогът разбра, че разговорът им е приключил. Поклони му се и каза на явански:

— Нека Аллах да бъде с вас!

После отиде в стаята си, където го чакаше Досън.

— Как вървят нещата, Досън? — попита херцогът тихо. — Внимавай какво говориш, въпреки че навярно малко хора тук знаят английски.

— Можеше и да е по-зле, господарю! — отвърна Досън лаконично. — Храната не е лоша, ако човек знае какво да си поиска. Много добре би ми дошла сега една чаша бира например.

— Не, тук няма бира — предупреди го херцогът. — Тук живеят мюсюлмани.

— Зная — отвърна Досън. — Когато ми се удаде случай, ще прескоча до града да видя дали няма да намеря нещичко там.

Херцогът познаваше много добре Досън и не се съмняваше, че ще успее да намери това, което търси.

Нареди му да го събуди рано на другата сутрин и си легна.

Дюшекът беше по-удобен от всички, на които бе спал по време на пътешествието, и херцогът почти веднага потъна в дълбок сън.

* * *

Когато го събудиха, беше още тъмно и той се облече на светлината на свещите.

Едва след като излезе на двора, херцогът видя, че небето бе започнало да избледнява.

Знаеше, че на изток зората настъпва много бързо и че слънчевата светлина много скоро щеше да стане ослепителна.

Хаджи вече го чакаше. Той беше дребен съсухрен човечец, вероятно на възрастта на султана. Много внимателно претегляше думите си, докато излязоха от двореца и минаха през портите на високия бял зид, който ограждаше дворцовите постройки, увеселителните градини и Водния замък, извисяващ се сред голямо изкуствено езеро, което явно му служеше като укрепление.

Но в момента херцогът изобщо не се интересуваше от двореца, защото гореше от нетърпение да стигне по-бързо в Плаозан.

Предната вечер думите на султана така го бяха заинтригували, че сега това място го привличаше като магнит. Чувстваше, че нещо го тегли натам така, както никога преди това. Тялото му откликваше на необяснима сила, в съзнанието му ставаше нещо, което самият той не можеше да разбере.

Опитваше се да си внуши, че може би всичко е само плод на въображението му, и след като изминаха известно разстояние, той каза на Хаджи:

— Научих, че вие сте съобщили на султана за съществуването на храма.

— Точно така, господарю. Аз донесох новините в двореца.

— Сигурен ли сте, че не грешите в преценката си за важността на храма?

Хаджи се усмихна.

— Скоро ще се уверите сам — отвърна той.

Херцогът не зададе повече въпроси и те продължиха да яздят мълчаливо. Движеха се толкова бързо, че им беше невъзможно да разговарят.

Слънцето вече изгряваше. Малките селца по пътя им гъмжаха от работници, които отиваха към оризовите ниви, и от малки деца, които хранеха пилета.

Кучетата ги лаеха и тичаха след тях.

Бяха яздили около час, когато Хаджи се отклони от пътя и тръгна по една тясна пътека.

Вървяха по неравна, необработена земя. По пътя им имаше много дървета, а в далечината се забелязваше горичка.

На херцога му направиха впечатление две неща. Първо, една местна колиба, която имаше много по-солиден вид от тези, покрай които бяха минали до този момент.

Второто нещо бе това, че когато стигнаха до дърветата и започнаха да се придвижват бавно сред тях, отпред им се появи нещо като голяма могила, покрита с пълзящи растения.

Могилата беше почти незабележима сред заобикалящите я дървета и човек лесно можеше да я подмине.

Хаджи спря коня си.

— Трябва да се видя с един човек в колибата — каза той, — затова предлагам, господарю, да отидете и да разгледате Канди.

Докато говореше, той скочи на земята. Херцогът направи същото и Хаджи хвана юздата на коня му.

— Ще се погрижа за него — каза той.

Херцогът реши, че Хаджи постъпва много тактично, и тръгна към могилата.

Веднага след като стигна до мястото, където се надяваше, че се намира храмът, той свали широкополата си шапка и я хвърли на земята.

Тъй като вече бе започнало да става много горещо, свали и лекото си сако и го сложи на тревата.

Развърза вратовръзката си и разкопча яката на ризата си. Почувства, че така му е по-хладно и дрехите не го притесняват.

Тръгна бавно напред и установи, че въпреки описанията, които му бяха дали, храмът е доста по-голям от очакванията му.

Даде си сметка също, че отначало той му се беше сторил кръгъл, а сега, след като го разгледа по-внимателно, беше сигурен, че има квадратна форма.

Сред високо избуялата трева имаше камъни, които според херцога несъмнено бяха паднали от покрива, а също така и от пасажите, които заобикаляха храма.

Той погледна нагоре, но бе невъзможно да се види каквото и да било, защото най-различни пълзящи растения покриваха цялата постройка.

Беше висока, много широка и ако се разчистеше добре, бе сигурен, че пред погледа му ще се разкрие един съвършен квадрат.

Напразно търси вход и започна да се изкачва направо по нападалите камъни, докато стигна до мястото, което според него бе първият пасаж.

Опита се да намери опора за краката си. Беше убеден, че ако се разчисти, пасажът ще се окаже доста широк.

Ако този храм приличаше на други, за които бе чувал или бе виждал, то по цялото продължение на пасажа би трябвало да има изваяни релефи. Трябваше да започват от предната част, да заобикалят храма и да завършват от другата страна.

Като стъпваше внимателно, защото тухлите по края на пасажа се бяха изпочупили, той започна да обикаля около храма.

Пълзящите растения му помагаха, защото можеше да се хваща за тях.

След като зави зад ъгъла, за свое голямо учудване забеляза, че не е сам.

На пасажа пред храма бе застанала жена. Тя беше облечена в саронг и за миг херцогът си помисли, че е някое местно момиче.

Усетила присъствието му, жената се обърна.

Той с изненада забеляза, че кожата й е бяла, а косата й, която се спускаше на къдрици край овалното й лице, бе светлоруса.

Погледна я и видя колко е хубава. Всъщност това бе най-красивата жена, която някога бе виждал.

През ума му като светкавица мина мисълта, че това е сън или видение.

Може би това беше духът на принцесата Шайлендра, която бдеше над храма.

Жената се вгледа в него с широко отворени очи. Не по-малко учудена, тя попита на английски:

— Наистина ли ви виждам?…