Барбара Картланд
Храмът на любовта (2)

Първа глава

1900

На път от гарата към дома на губернатора херцог Ингълбъри не забелязваше познатите и претъпкани улици на Калкута.

По тях течеше безкраен човешки поток. Сред целия хаос от хора и волски каруци тук бяха и неизменните амбулантни търговци на оризови сладкиши, банани и едрозърнест индийски пипер.

Всъщност мислите на херцога бяха много далеч оттук, при великолепната сграда на Тадж Махал.

Лорд Карсън от Кедълстън бе пристигнал в Индия през 1898 година.

Голямата любов към архитектурата скоро му помогна да си даде сметка, че архитектурното наследство на тази страна е обречено на почти пълна разруха поради безразличието на индийците.

Именно затова той си постави още една цел към и без това огромните си задължения.

Искаше да осъществи план за реставрация, която да се осъществи лично под негово наблюдение.

Бе не само загрижен за индуските и ислямските паметници, но проявяваше голям интерес и към британско-индийските сгради, построени по време на господството на кралете Джордж II и Джордж III.

Съвсем естествено бе лорд Карсън да гледа на губернаторската резиденция в Калкута като на точно копие на фамилното си имение в Дарбишър. Така разсъждаваше херцогът, който си бе мислил за това да преди.

Всъщност именно граф Морнингтън беше решил през 1798, че съществуващата губернаторска резиденция, която с нищо не превъзхождала домовете на видните граждани на Калкута, била недостойна за положението, което той заемал. Наредил да я съборят.

Дворецът, който издигнал на същото място, трябвало да се превърне в символ на мощта на британската власт.

Сградата била завършена за четири години и въпреки че сумата от 63 281 лири изглеждала твърде голяма, това несъмнено била най-хубавата губернаторска резиденция на света.

И наистина блясъкът на фасадата в йонийски стил много подхождаше на възхитителната простота на просторните стаи.

Беше приспособен проект от Кедълстън Хол в Дарбишър и така се появи централната част, където бяха разположени апартаментите за официалните лица и която бе свързана с четири крила посредством извити коридори.

Вицекралят много ценеше резиденцията. Херцогът също я хареса.

Когато получи покана от лорд Карсън, той не се поколеба и веднага замина за Индия.

Вицекралят му обясни, че се нуждае от помощ относно подобренията, които се канеше да направи в губернаторската резиденция.

Той също така искаше да се посъветва с херцога за прекрасните уникални храмове в Индия, които се рушаха, защото никой не проявяваше здрав разум да оцени стойността им.

Херцогът бе заинтригуван, но всъщност имаше и друга причина, поради която искаше да напусне Англия точно в този момент.

През есенния ловен сезон отношенията му с лейди Шарлот Денингтън се бяха задълбочили.

Херцогът си даваше ясна сметка, че в момента бе несъмнено най-добрата партия за брак в Англия. Неочаквано бе наследил титлата херцог след смъртта на двама по-преки наследници. Когато бе само офицер от Конната стража, жените не го преследваха така настойчиво. Въпреки че бе много привлекателен и от много добро семейство, той не беше ощастливен със земни блага. Достигна двайсет и седмата си година, без все още да се е оженил.

Всъщност херцогът се забавляваше с изисканите и много красиви жени, с които бе заобиколен Уелският принц.

Когато неочаквано стана четвъртият херцог на Ингълбъри, всичко се промени.

За него бе съвсем ясно защо сега амбициозните майки проявяваха все по-голям интерес към личността му.

Пътят му бе осеян с подходящи за брак млади момичета, които майките разпиляваха пред него като листенца от роза с надеждата, че една от тях би могла да стане неговата херцогиня.

Той обаче бе решил да не се жени, докато не сложи в ред цялото си богатство и докато не срещне жената, която ще бъде достойна да носи името му.

Бъри бяха доста стар род, водещ началото си далеч в историята през много поколения. Херцогът би могъл да потвърди, че недостойните сред тях се брояха на пръсти, но и те несъмнено никога не се бяха замесвали в скандали, нито пък бяха направили нещо, което да опетни или посрами фамилното име.

В момента за брак не можеше и дума да става.

Вместо да мисли за това, той се беше заел да превърне замъка Ингъл в едно от най-удобните и бляскави имения в Англия. Нямаше никакво желание да съжителства в него с някого, докато, както той самият казваше, не стане значително по-възрастен.

На тридесет и три години херцогът мислеше, че все още е млад.

В това нямаше нищо странно, тъй като той бе много интелигентен и болшинството от приятелите му бяха по-възрастни, от него.

Всички те много държаха на приятелството си с него.

Джордж Карсън, който стана вицекрал на тридесет и девет години, винаги бе изпитвал дълбока привързаност към херцога. Скоро след пристигането си в Индия той реши да го покани.

Херцогът трябваше да се погрижи за толкова неща в Англия, че не би приел така бързо и с такова удоволствие поканата на лорд Карсън, ако не беше лейди Шарлот.

Той бе осъзнал много ясно още предната година, че където и да отиде, тя неизменно го следва.

Всички бяха единодушни, че е една от най-големите красавици — на двадесет и седем години тя бе в разцвета на своя чар. Ако някоя дама от висшето общество даваше бал или голяма вечеря, името на лейди Шарлот неизменно бе в списъка на поканените. Тя несъмнено очароваше почти всеки мъж, който се запознаеше с нея.

Лейди Шарлот беше дъщеря на херцога на Кембрия. На седемнадесет години беше избягала с Филип Денингтън, който беше много красив мъж, омайващ с чара си. Той сигурно бе изглеждал като млад бог в очите на едно седемнадесетгодишно момиче.

Филип Денингтън не заемаше високо обществено положение и херцогът на Кембрия беше много разгневен, но тъй като не можеше да направи нищо, трябваше да приеме зет си на драго сърце.

Херцогът никак не се разтревожи, когато Филип Денингтън загина. Беше паднал от коня си, докато яздеше безразсъдно по време на надбягване с препятствия.

Тогава Шарлот бе двадесет и четири годишна и колкото и странно да изглеждаше, от брака им не се бяха родили деца.

Когато годината на траура й изтече, херцогът и съпругата му твърдо решиха, че дъщеря им няма да направи втора грешка.

Херцогът отвори дома Кембрия на Парк Лейн. Още с първите приеми, които дадоха там, Шарлот бе призната за красавица, предопределена да завладее висшето общество в Лондон с щурм.

Ако съпругът й бе изглеждал като бог, сега тя несъмнено приличаше на богиня. Беше висока, руса, със съвършена, почти чувствена фигура, каквато бе на мода в момента. Имаше розово-бяла кожа, така пословично английска, а очите й бяха светлосини като незабравки. Освен това годините, прекарани с Денингтън, който бе доста по-възрастен от нея, я бяха направили остроумна и забавна. Тя така умееше да флиртува с всеки мъж, който се приближеше до нея, че просто го омагьосваше.

Херцогът не би бил истински мъж, ако не признаеше, че лейди Шарлот е много привлекателна. Той скоро узна, че светското общество, в което и двамата се движеха, бе решило, че са идеална двойка.

Когато обядваше в Марлборо Хауз, а това се случваше често, лейди Шарлот винаги седеше до него. Когато посещаваше някоя от знатните дами, с които Лондон бе пълен, тя бе винаги там, като че ли това бе нейно право.

Той си даваше сметка, че хората говорят, за тях. Много от нещата, които се приказваха в клуба и в салоните, които посещаваше, бяха двусмислени и в тях се прокрадваше намекът, че много се бави с решението си.

Когато пожелаеше, херцогът можеше да бъде хладнокръвен, сдържан и властен също като лорд Карсън, когото често наричаха Уарисрат от осемнадесети век, роден в друго време.

Херцогът също приличаше на такъв човек, имаше много изискано държание, което подхождаше, на любовта му към великолепните къщи и архитектурните шедьоври.

Когато поискаше, той можеше да вдъхва у хората страхопочитание. Той порицаваше всяко безочие с повдигане на вежди или само с един поглед на стоманеносивите си очи. Когато приятелите му проявяваха голямо любопитство по повод годежа му с лейди Шарлот, те имаха чувството, че пред тях стои айсберг. Истината бе, че херцогът всъщност си задаваше въпроса дали някога ще намери по-подходяща херцогиня на Ингълбъри. Лейди Шарлот би носила с достойнство семейните скъпоценности, които бяха не по-малко великолепни от бижутата на принцеса Александра.

Когато прие поканата на маркиз Морнингтън за лов на фазани през последната седмица на октомври, той ни най-малко не бе учуден, че лейди Шарлот е също сред гостите. Херцогът си даде сметка, че тя изглежда наистина пленителна, независимо от строгия си костюм от туид, който бе облякла, за да придружава ловците. Тя беше до него по време на първата гонка. В присъствието на слугата, който зареждаше пушката му, лейди Шарлот развеселяваше херцога и флиртуваше с него с такъв финес, че той не можеше да не се възхити на изискаността й. Тя несъмнено би била прекрасна домакиня в Ингълбъри Хаус на Парк Лейн, а той беше сигурен, че би се справила чудесно и в имението му в провинцията.

Все още не я беше поканил в замъка Ингъл по простата причина, че нещата биха изглеждали твърде явни в очите на „ястребите“, които ги наблюдаваха. Всички биха очаквали именно там, в оранжерията или в огромната картинна галерия, той да „изстреля въпроса“, както грубо се изразяваха.

Галерията бе едно от първите помещения в къщата, чиято подредба бе променил.

След като херцогът повали два едри фазана с точните си изстрели, лейди Шарлот ахна от изненада и възхищение и в този момент тя бе очарователна.

„Какво чакам още?“ — питаше се мислено херцогът късно същата вечер.

Тя бе слязла за вечеря облечена в рокля от син шифон, който се отразяваше в цвета на очите й. Херцогът ясно осъзна, че всички присъстващи жени изпитват ревност към нея, така както всички мъже му завиждат. Присъстващите се стараеха да покажат по-осезателно отпреди, че е само въпрос на време двамата да се оженят. Това го караше да изпитва раздразнение. Херцогът не каза нищо, когато Маркиза Морнингтън — близо седемдесетгодишна вдовица, игриво потупа ръката му с ветрилото си, когато той й пожела лека нощ.

— Твърде муден сте, младежо — каза му тя с писклив глас. — Спомнете си баснята за костенурката и заека и внимавайте да не би костенурката да ви се изплъзне под носа, когато най-малко очаквате! — Тя се разсмя на собствената си шега, показвайки пожълтелите си зъби.

Херцогът усети как настръхва. Повече от всичко ненавиждаше да обсъждат личните му работи на обществено място. Забеляза, че някои от гостите, които бяха чули думите на вдовицата, се подсмихваха прикрито.

Мълчаливо позволи на прислужника си да му помогне да се съблече. Едва когато остана сам, си каза, че хорското любопитство и постоянната намеса в личния му живот са му дошли до гуша. Щеше да се ожени, за когото иска и когато поиска и за нищо на света нямаше да се остави да го подтикват към брак разни стари жени или който и да било друг, който има безочието да се опитва да му се бърка.

И точно тогава за негово учудване вратата на спалнята му се отвори и лейди Шарлот влезе. Той остана изненадан, въпреки мисълта, която му мина през ума, че тя е вдовица и вероятно си има любовник. Но дори и това да беше така, никой не му го бе споменавал. Когато се срещнеха, тя като че ли винаги му посвещаваше цялото си внимание и той никога не се бе замислял, че има друг, с когото тя бе в по-интимни отношения. Внезапно му хрумна мисълта, че дори не я бе целунал и тя сигурно се чувстваше засегната от безразличието му. Във всеки случай, вместо да предложи той да отиде при нея, тя бе дошла при него, положение, в което той се чувстваше много объркан и несигурен какво да предприеме. Но ето, че за него не бе необходимо да взима решение. Лейди Шарлот бе намислила какво да прави и когато се пъхна в леглото до него, изобщо не стана въпрос той да решава дали иска или не иска това да се случи.

* * *

Много по-късно лейди Шарлот промърмори, опряла глава на рамото му:

— Обичам ви, Виктор, и не бих могла да си представя друг по-прекрасен и вълнуващ мъж!

Херцогът бе чувал тези думи и от други жени и затова не беше особено учуден от начина, по който лейди Шарлот реагира на любовните му ласки. Всичко бе изпълнено с много страст и беше невероятно пламенно.

Това също не го учудваше.

В същото време той малко цинично си даваше сметка, че жените с розово-бяла кожа, които приличаха на истински англичанки, в леглото винаги бяха страстни като тигрици.

— Направихте ме много щастлив, Шарлот — промълви нежно той.

Тя повдигна глава от рамото му и го погледна, изричайки гальовно:

— Това е желанието ми. Вие знаете, Виктор, че ви обичам!

Той не й отговори. По-лесно му беше да целуне устните й, които бяха много близо до неговите, отколкото да каже нещо.

Едва когато тя си отиде, той осъзна, че сега вече е много сериозно въвлечен, нещо, което се бе старал да избегне. Лейди Шарлот бе показала много ясно какво иска.

Именно защото всичко изглеждаше толкова очевидно, цялото му същество се разбунтува срещу натиска да го накарат да вземе решение, преди да е готов да го стори сам.

Може и да бе муден, може и да се държеше уклончиво, може би костенурката наистина щеше да му се изплъзне, както се бе изразила старата вдовица. Но той ясно съзнаваше, че бракът е нещо, което трае цял живот. Херцогът нямаше никакво желание да се озове в положението на толкова много мъже, негови съвременници.

Всички, които бяха част от кръга на Марлборо Хаус, ясно съзнаваха, че съпрузите, които рано вечер се събираха в клубовете Уайтс и Буудлс, добродушно разчистваха пътя на любовниците на съпругите си, които заемаха мястото си в домовете им.

Херцогът би желал да се надява, че жена му ще му бъде вярна, колкото и това да изглеждаше неразумно в очите на светското общество.

Не можеше да си представи нещо по-унизително от това да си дава сметка, че друг мъж се радва на обичта на жена му и че друг мъж се наслаждава на ласките, които принадлежат именно на него.

Фактът, че Шарлот бе дошла в стаята му, и начинът, по който тялото й се бе сляло с неговото, го караше да изпитва чувството, че несъмнено това не й се случваше за първи път. Тя бе вдовица и той не я осъждаше за поведението й, но ако му станеше съпруга, би било съвсем различно.

И тогава той осъзна решително и безвъзвратно, че няма да се ожени за лейди Шарлот и нищо и никой не би могъл да го принуди да промени решението си.

Докато бяха на гости у маркиза тя го посещаваше всяка нощ и вечерта преди заминаването за Лондон го бе запитала с копнеж:

— Кога ще се видим отново?

Съвсем ясно бе какъв отговор очаква тя от него. Докато го целуваше по бузата и притискаше тялото си до неговото, херцогът като че ли почувства, че го хипнотизират, за да изрече думите, които се искаха от него.

Ето защо, когато видя писмото на лорд Карсън, което го очакваше при завръщането му в Лондон, херцогът изпита облекчение.

Той веднага взе решение да замине, телеграфира на вицекраля, че приема поканата му и за учудване на цялото семейство потегли след три дни.

Не се сбогува и не уведоми дори най-близките си приятели къде отива. Само каза на секретаря си колкото е възможно по-дълго да отлага отговора на всякакви въпроси относно местонахождението му.

Не трябваше и дума да става за това някой да го придружи по време на пътешествието му. Това би било възможно ако пътуваше по суша, за да стигне до пътническия параход, на компанията „П&О“, в който бе запазил каюта от Марсилия или може би Неапол.

— Искам да избягам — каза си херцогът, свивайки устни.

Всеки ден пристигаха бележки, ухаещи на парфюма на лейди Шарлот, дойде покана за лов от херцога на Кембрия. Херцогинята също го покани на вечеря в края на седмицата.

Херцогът си мислеше със задоволство, че по времето, за което му бяха отправени поканите, той щеше да се намира в открито море.

С прекрасните си организаторски умения той успя да се измъкне без никакви затруднения.

Багажът бе подреден и готов и прислужникът му очакваше заминаването с не по-малко нетърпение от него самия.

Едва когато корабът мина през Суецкия канал и навлезе в Червено море, херцогът се почувства наистина свободен.

Мислеше си, че лейди Шарлот ще го чака да се завърне, но той щеше да се справи с този проблем, когато му дойде времето. Междувременно той знаеше от това, което Джордж Карсън му бе писал в писмото си, че Индия ще му хареса повече от всеки друг път. Бе прекарал няколко месеца в тази страна, придружавайки главнокомандващия на полка в качеството си на адютант по времето, когато маркиз Дюфрен изпълняваше длъжността вицекрал. Не бе имал възможността да разгледа добре страната, защото бе прекарал много скучни часове по време на тържествени приеми, градински увеселения, дълги вечери и балове.

Беше прав, като подозираше, че сега Джордж Карсън ще му предложи да прекара времето си по съвсем различен начин.

Веднага щом пристигна, беше запознат с подобренията в губернаторския дом. Те включваха електрическо осветление, зидани вани вместо старите боядисани в зелено дървени корита, електрически асансьори и вентилатори. Херцогът одобри идеята на вицекраля да запази старите ръчни люлеещи се платнени ветрила в мраморната зала и в парадните апартаменти, тъй като бе предпочел тяхното ритмично поклащане пред това, което наричаше грозен анахронизъм на въртящи се перки.

— Истинско великолепие, Джордж! — възкликна херцогът. — Точно така съм си го представял.

— А сега ела да видиш какво още съм направил — каза вицекралят.

Той извади снимки, които привлякоха вниманието на херцога и силно го развълнуваха. Чувстваше се така, като че ли беше видял някоя много красива жена. Тадж Махал в Агра, перла с неизразима красота, чийто блясък сега бе помръкнал от липсата на грижи и от безпощадните природни стихии. Сега всичко това бе замърсено, порутено и трябваше незабавно да бъде възстановено. Същото можеше да се каже и за Бисерната джамия в укреплението в Лахор — Акхарийския град Фачпур Сикри, изоставено, след като войната в Египет бе завършила с поражение.

На снимките бяха показани и дворецът в Мандалей, и развалините на Буапур, и дузини храмове, джамии и дворци, чиято красота нямаше равна на себе си никъде другаде по света. Всички тези паметници щяха да бъдат загубени за бъдещите поколения поради глупостта на индийците и безразличието на англичаните.

— Ще ми помогнеш ли? — попита вицекралят непринудено.

— Разбира се — отвърна херцогът.

Той веднага се отправи към Агра и онова, което видя там, така го очарова, че остана много по-дълго отколкото лорд Карсън бе предполагал. Но преди неохотно да се завърне в Калкута, херцогът ускори хода на реставрацията, започната от Карсън. На връщане спря, за да разгледа един храм, потънал в растителност, под която бе скрита изящна резба. Успя да запечати всеки един детайл от тази красота върху многобройните снимки, които направи с един от новите си фотоапарати, донесени от Англия.

Каретата премина през великолепната порта на губернаторския дом и ездачите, съпровождащи екипажа, скочиха от конете, преди да са стигнали входа. Херцогът беше нетърпелив като ученик и бързаше да разкаже всичко на лорд Карсън, защото знаеше колко ще го заинтригува.

Един от адютантите на вицекраля чакаше да го посрещне и когато слезе от каретата, той му каза:

— Добър ден, Хенкок. Всичко наред ли е?

— Да, Ваша Светлост. Негово превъзходителство очаква с нетърпение вашето завръщане. Той се надява да ви види веднага щом може да се освободи от една среща, която вече както подозирам се оказа извънредно отегчителна.

Херцогът се засмя.

— Трябва да ми дадеш време да се изкъпя.

— Предполагам, че във влака е било много горещо — каза капитан Хенкок.

— Почти непоносимо! — съгласи се херцогът. — И все пак бях много благодарен, че пътувам при такива удобства.

Наскоро боядисаният в бяло влак на вицекраля беше предоставен на негово разположение. Това несъмнено му бе дало възможност да пътува много по-удобно, отколкото ако бе принуден да използва обикновен транспорт. Влаковете вдъхваха респект у индийците, защото ги смятаха за „вълшебни чудовища“.

Но те винаги бяха претъпкани и се движеха със закъснение, въпреки усилията, които англичаните полагаха, за да предотвратят това.

Херцогът се отправи към североизточното крило, където знаеше, че ще бъде настанен. Въпреки великолепието и красотата на двореца на лорд Морнингтън удобствата не бяха такива, каквито се очакваше. Макар и обширна, къщата не разполагаше с достатъчно спални. Когато се организираха големи празненства, се налагаше да настаняват гостите в шатри, разпънати на моравата пред двореца. Въпреки това стаите на херцога, същите, в които бе настанен, преди да замине, бяха много удобни и тъй като електрическите вентилатори работеха, в тях не се усещаше силната горещина.

— Надявам се, че ще намерите всичко, от което се нуждаете, Ваша Светлост — каза капитан Хенкок почтително.

— Разбира се — отвърна херцогът. — Кой друг е отседнал тук?

Капитан Хенкок изреди на един дъх имената на доста хора и на херцога му се стори, че болшинството от тях звучат еднакво. После поемайки си дъх, капитанът добави:

— Вчера пристигна една голяма красавица, която надявам се Ваша Светлост добре познава.

Последва кратка тишина, преди херцогът да попита:

— И коя е тази особа?

— Лейди Шарлот Денингтън. Тя изяви желание да ни посети и Негово превъзходителство, разбира се, я прие с голямо удоволствие, тъй като познава баща й, херцога на Кембрия.

— Да, разбира се! — промълви херцогът машинално.

Когато освободи адютанта, той отиде намръщен до прозореца и се загледа в градината. Питаше се как Шарлот бе посмяла да го последва толкова явно. Но в края на краищата не можеше да направи нищо и почти нямаше какво да каже. Ясно съзнаваше, че като тигрица, дебнеща в джунглата, тя чака да се нахвърли върху него.

— Няма да се оженя! Наистина няма! — повтаряше си той сърдито.

Чудеше се как би могъл да избегне капана, който тя му беше поставила. Даваше си ясна сметка, че светското общество бързо ще узнае къде е тя и че двамата са заедно. Разбираше, че с ловките си маневри иска да го принуди като джентълмен да не допусне да се опетни репутацията й и да сложи на ръката й венчалния пръстен. Шарлот наистина бе много хитра. Херцогът се почувства като подгонен звяр, който усеща, че е притиснат отвсякъде и няма възможност да се измъкне.

— Какво да направя? — питаше се той. — Какво, по дяволите, да предприема?

Чудеше се дали да не каже на вицекраля, че е крайно наложително веднага да се върне при Тадж Махал, за да наблюдава работата по реставрацията. Друга възможност бе да тръгне на обиколка из Индия, за да разгледа всичките паметници, чиито снимки лорд Карсън му бе показал. Но беше сигурен, че ако изяви подобно желание, лейди Шарлот много енергично ще настоява да го придружи. Ако тя помолеше вицекраля или още по-лошо, ако поискаше разрешение от нежната му съпруга Мери, която винаги мислеше само най-хубави неща за хората, би му било невъзможно да откаже да я вземе със себе си.

Херцогът се изкъпа и се преоблече. Беше почти готов, когато един прислужник, облечен в униформа в яркочервено и златно, каквато носеха служителите на вицекраля, дойде да му каже, че лорд Карсън го очаква. Херцогът взе записките си.

След това измина прекалено дългото разстояние между спалните помещения и личната всекидневна на вицекраля, която се намираше в югозападното крило. Когато влезе в стаята, той с облекчение видя, че лорд Карсън е сам и седи зад бюро, отрупано с книжа. Лордът стана и на лицето му се появи израз на задоволство, който му придаваше много младежки вид.

— Вие се върнахте, Виктор! — възкликна той. — Толкова се радвам да ви видя!

— Имам да ви разказвам много неща — каза херцогът.

— Очаквам да чуя всичко — възкликна лорд Карсън. — Аз също искам да ви кажа нещо, което несъмнено ще ви изненада.

Херцогът очакваше с голямо нетърпение да покаже снимките и да прочете бележките си, затова не обърна особено внимание на думите на лорд Карсън.

Едва час по-късно, когато той разказа с подробности какво бе видял, вицекралят се облегна на стола си и заговори:

— Не можете да си представите колко ми помогнахте Виктор, и аз не бих могъл достатъчно да ви се отблагодаря за всичко, което направихте за мен. Но Бог ми е свидетел, че остава още толкова много.

— Поне започнахме — отвърна херцогът. — Съгласен съм с вас, че е нужен един човешки живот или дори няколко, за да се спаси всичко, което се намира в страната.

Докато изричаше тези думи, той си мислеше, че точно сега е моментът да подхвърли на лорд Карсън, че трябва да тръгне на друга експедиция и то сам.

Но преди херцогът да заговори, лордът каза:

— Получих писмо, което ще ви учуди така, както учуди и мен. Имам чувството, че нещо трябва да се направи. Освен това съм сигурен. Че вие сте единственият човек, който би могъл да ми помогне.

Херцогът слушаше, като се питаше какво ли би могъл да му каже вицекралят. Не можеше да се освободи от мисълта, че Шарлот очаква появяването му. Той си мислеше, че тя навярно бе твърдо решена да съобщи на семейство Карсън какви точно са отношенията й с херцога. Щеше да го направи така ловко и с такава изтънченост, че те дори не биха се досетили каква актриса е. В същото време щеше да покаже много ясно, че тя е бъдещата херцогиня на Ингълбъри.

„Какво бих могъл да направя?“ — отчаяно се питаше наум той.

Съвсем по детски изпитваше желание да притежава вълшебно килимче, на което да отлети далеч от резиденцията на губернатора и да се озове в друга част на света, където тя не би могла да го настигне.

Вицекралят намери писмото, което търсеше, и докато го разгъваше каза:

— Накарах да го преведат на английски, защото си помислих, че и на двамата ще ни бъде по-лесно да го разберем. Но мисля, че вие всъщност говорите явански.

— Явански? — попита херцогът недоверчиво.

Вицекралят кимна.

— Писмото е от султана на Джакарта. Пише ми поверително, защото както се изразява самият той много цветисто, научил за намеренията ми да възстановя съкровищата на Индия и на колене ме моли да му помогна.

— По какъв начин? — попита херцогът.

— Сигурно сте чували за великолепния храм Боробудур.

Херцогът се замисли за момент, преди да отговори.

— Храмът се намира в централната част на остров Ява и ако не греша, бе открит от Стамфорд Рефълз, когато изпълняваше длъжността заместник-губернатор на Ява по време на кратък период от британското управление през Наполеоновите войни.

— Точно така! — възкликна вицекралят. — Знаех си, че ако не друг, вие ще си спомните, че през 1814 Рефълз нареди храмът да бъде разчистен.

— И какво стана след това? — попита херцогът.

— Възстановителните работи трябваше да продължат, но холандците дойдоха на власт — отвърна вицекралят.

— Султанът писа ли ви за това? Не мисля, че бихте могли да направите нещо, а и холандците едва ли ще приемат радушно намесата ви.

— Султанът ясно осъзнава това, но ми съобщава, че е научил за друг храм с голямо историческо значение, който се намира близо до Джакарта.

Вицекралят замълча за момент, а след това продължи:

— Според султана този храм все още не е разчистен и холандците не знаят за него.

Херцогът повдигна вежди, но не каза нищо, защото вицекралят продължи:

— Султанът казва, че храмът е уникален и затова иска, всъщност ме моли настоятелно самият аз да отида там, което, разбира се, е невъзможно. В такъв случай би трябвало да изпратя някой, който да попречи храмът да бъде осквернен.

— Кой би могъл да го оскверни? — попита херцогът.

— Най-вероятно крадци, ако храмът бъде разчистен и отворен за изследователите.

Херцогът въздъхна.

Често бе слушал подобни разкази в Гърция и Египет и навсякъде по света, където имаше ценни исторически предмети, които биха могли да се продадат на колекционерите.

— Искам да прочетете писмото на султана — каза вицекралят. — Имам чувството, че си струва да посетите Джакарта.

Херцогът го загледа с учудване, преди да попита:

— Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно — отвърна лорд Карсън. — И тъй като познавам великолепието на Боробудур, което явно има стойност само за англичаните, чувствам, че би ми било невъзможно да пренебрегна молбата на султана.

Той спря, преди да добави:

— Човек никога не знае, дали тук не се крие друг Боробудур, който би могъл да бъде спасен за поколенията не само от разруха, но и от холандците, които не изпитват никаква почит към източните религии и естествено към съкровищата на Ява.

Лорд Карсън говореше разпалено, защото бе ревностен привърженик на историческите реликви и искаше, да ги предпази от човешкото нехайство и разрухата.

Докато го слушаше, херцогът осъзна, че това за него всъщност бе пътят на спасението.