Бевърли Бартън
Любов и омраза (4)

4.

Ела свали съдийската си роба, прибра я в гардероба и, изпълнена с щастие и вътрешно удовлетворение, се стовари върху въртящия се стол зад бюрото си. Какъв ден само! Винаги се вълнуваше, когато й се налагаше да гледа случай, пропит от противоречиви емоции и страсти. Опитваше се да не се влияе от личните си пристрастия, но ясно си даваше сметка, че макар и съдия, тя е обикновено човешко същество, което невинаги успява да се абстрахира напълно от личното си мнение по даден случай. Дали Клайд Килпатрик бе извършил самоубийство или смъртта му бе предизвикана от трагичен инцидент? Застрахователите твърдяха, че става дума за самоубийство. Семейството настояваше, че е злополука. Съдейки по представените днес доказателства, Ела бе достигнала до някакво временно заключение. Но дали и съдебните заседатели щяха да достигнат до същите изводи? Макар да не й харесваше факта, че двете деца на Клайд няма да получат и цент от застраховката му, изложените факти убедително сочеха, че човекът сам бе посегнал на живота си. Беше оставил бележка, в която прощава на невярната си съпруга, но също така изтъква, че не желае да живее повече без нея. Най-убедителното доказателство обаче бе представено от експерта по балистика, който демонстрира траекторията на куршума и категорично заяви, че според него е малко вероятно, даже невъзможно, да се твърди, че смъртта е следствие от злополука.

Ела изрита сивите си обувки с високи, шестсантиметрови токове и вдигна краката си върху бюрото. С петата на единия си крак неволно закачи някакъв бял плик, който падна от бюрото и се приземи на пода. Ела изпъшка, наведе се и го взе. Върху лицевата му страна на машина бе изписано нейното име. И нищо повече. Елинор Портър. Странно. Не си спомняше да е виждала този плик върху бюрото си по-рано през деня. Около дванадесет и тридесет бе обядвала на бюрото си — салата, която си бе поръчала от „Оукууд бар енд грил“, заведение, разположено от другата страна на улицата, точно срещу съдебната палата.

Ела завъртя плика в ръката си и забеляза, че още не е отворен. Несъмнено е бил донесен на ръка. Но от кого? Кели вече си бе тръгнала и нямаше как да я попита. Ще трябва да изчака с въпросите до утре сутринта. Взе ножа за отваряне на писма от позлатения комплект с монограм, който чичо й Джеф Хенри й подари след избирането й за съдия през миналата година. Отвори плика и извади отвътре един-единствен лист. Разгъна го и започна да чете.

„Ела, сладка Ела, всяка нощ те сънувам и се будя сутрин, облян в студена пот. Възбуден и разкъсван от копнеж по теб. Желая те. Отчаяно. Ти си създадена, за да бъдеш моя. И аз вече имам големи планове за нас двамата. Прекрасни планове. Дълги, страстни нощи. Ще бъдем само ние двамата. Голи. Ще се любим без задръжки. Като диви животни. Ти не можеш дори да си представиш нещата, които бих искал да направя с тялото ти. И онези, които бих искал ти да ми сториш. Когато настъпи моментът, ще дойда при теб. Няма да позволя на никого да застане помежду ни и да ни раздели. Никога вече. Ще те накарам да се обърнеш срещу ужасното си семейство. Избирайки мен, ти ще разбиеш сърцето на баща си. А това ще бъде само началото на моето отмъщение.“

Ела преглътна мъчително. Мили боже! Кой би й изпратил подобно нещо?

Писмото беше напечатано. Всъщност, изглеждаше така, сякаш е било написано на компютър и разпечатено на лазерен принтер. Имаше няколко такива тук, в съдебната палата и един в градската библиотека. Имаше и няколко бюра, които извършваха копирни и машинописни услуги и също разполагаха с подобна техника. Ако по плика и обикновената бяла хартия нямаше никакви отпечатъци, то тогава едва ли съществуваше начин да бъде проследен подателят на писмото.

Това да не би да беше някаква шега? Дан Гилмор със сигурност не би могъл да сътвори подобно страстно любовно послание. Да не би да има някакъв таен обожател, за съществуването на когото дори не подозира? Или някой ненормалник незабелязан от нея следеше всяко нейно действие? Студени тръпки пробягаха по гръбнака й. Беше чувала за жени, преследвани от бившите си съпрузи, и за известни личности, тормозени от побъркани почитатели. Но тя нямаше бивш съпруг. И със сигурност не беше известна. Въпреки това съзнаваше, че е популярна личност не само в малкия им град, но и в целия окръг Брайънт.

Ела Портър, ти не си от типа жени, по които повечето мъже биха си изгубили акъла, и го знаеш. Никой не би… О, мили боже, не! Преди много години Рийд Конуей й бе изпратил две писма, които много приличаха на това. След това баща й се бе погрижил за проблема и писмата секнаха. Предишния ден обаче Рийд Конуей бе освободен от затвора. Възможно ли бе пак той да е авторът на това недодялано любовно писмо? Да, разбира се, че е възможно. Ако той наистина продължава да вини баща й за наложената му присъда, то съвсем логично е да се опита да го нарани чрез нея. Беше го правил преди. Защо да не опита пак?

Баща й щеше да побеснее. Щеше да се изправи срещу Рийд и да го обвини в тормоз над дъщеря му. Макар че тя самата не можеше да е напълно сигурна, че писмото е написано от Рийд, баща й нямаше да се усъмни нито за миг. Щеше да обвини Рийд, без да разполага с никакви убедителни доказателства. Ще се намеси и полицията, а след това историята може да стигне и до медиите. Майка й ще бъде ужасно разстроена, ако по някакъв начин научи за това. Ела прекрасно си спомняше ужасната обстановка в дома им, след като първите две писма на Рийд пристигнаха от затвора. И за нищо на света не искаше да преживее отново подобен кошмар.

Писмото не може да те нарани, напомни си тя. То е само поредица от думи. И ако Рийд наистина беше негов автор, той го бе написал с една-едничка цел — да вбеси Уеб Портър. И ако тя не покаже писмото на никого, значи Рийд просто няма да успее да постигне целта си. Беше почти сигурна, че веднага щом си даде сметка, че не е обърнала никакво внимание на глупавите му писания, той ще се откаже от всякакви по-нататъшни намерения за кореспонденция.

Ела извади един ключ от джоба си и отключи най-долното чекмедже на бюрото. Извади от там сивата си кожена чанта и напъха писмото обратно в плика. След това прибра плика в чантата си и я затвори. Най-доброто решение в случая беше да забрави напълно за него и да се надява, че това ще е краят на тези писания. Не възнамеряваше обаче да унищожава писмото. Не още.

Не искаше да въвлича в това нито баща си, нито местните власти. Не и преди да е преценила, че това е абсолютно належащо. Беше зряла жена. Съдия. И със сигурност можеше да се справи с положението без ничия помощ. Ще намери Рийд Конуей, ще го обвини директно и ще го предупреди да я остави на мира. Надяваше се той да я послуша. Ако наистина знаеше кое е добро за него.

 

 

Джеф Хенри Карлисъл отпиваше чай от изящната порцеланова чаша с марката на „Мос Роуз Хавиланд“. Сребърният чаен сервиз, в който Джуди Конуей бе сервирала чая му върху богато резбованото махагоново бюро в кабинета му се предаваше в семейството от шест поколения насам. Самото бюро пък, пренесено по река Тенеси от Вирджиния до Алабама още преди гражданската война между северните и южните щати, е било получено като сватбен подарък от една от видните му прабаби. Всички стаи в дома му бяха прекрасни, но той най-много харесваше и обичаше кабинета си. Той беше негово лично владение, убежище, претъпкано с любимите му съкровища. Част от тях бе наследил от предшествениците си, а други бе придобил лично от разпродажби и търгове в антикварни магазини. Имаше и няколко предмета, които бе закупил по време на пътуванията си из Европа. За жалост съпругата му не даваше и пет пари за съкровищата, които бяха толкова ценни за него.

— Купчина стари боклуци — бе възкликнала веднъж тя при вида на безценните антики, които украсяваха дванадесетте стаи на техния дом. Всъщност всички стаи, с изключение на една. Спалнята на съпругата му. Гадеше му се всеки път, когато влезеше в личните й покои и зърнеше крещящите мебели в стил Арт деко от двадесетте години на века, с които бе обзаведена стаята.

Съпругата му може и да приличаше по външен вид на по-голямата си сестра, но приликата свършваше до тук. Керълин беше истинска дама. Изискана и благородна. Точно каквато беше на времето и майката на Джеф Хенри. Истинските джентълмени никога не си позволяваха да ругаят в нейно присъствие, защото знаеха, че това ще я шокира и обиди. Керълин приличаше на нежно и крехко цвете, което трябваше да бъде обичано и защитавано от грубата реалност на заобикалящия ги свят. О, милата и скъпа Керълин! Когато бяха млади я обичаше до полуда, но за нея си остана само един добър приятел. Тогава тя искаше само един мъж. Уеб Портър. А Керълин обикновено получаваше онова, което желаеше. Та кой би могъл да откаже каквото и да било на жена като нея?

Допускаше, че дори и сега продължава да я обича по свой си начин. Но това беше чиста и непорочна любов, в която нямаше физическо привличане и страст. Любовта му към нея беше благородно чувство — като онова, което древните рицари са изпитвали към своите дами. Керълин беше неразривна част от сърцето му. И това му бе достатъчно. Съзнаваше, че тя е напълно отдадена на Уеб и никога не би го напуснала.

Джеф Хенри въздъхна и си взе една бисквитка от овесено брашно, приготвена лично от Джуди. Даваше се сметка, че не бива да яде толкова сладко, но още преди половин час бе доловил аромата на прясно изпечени бисквити, който се носеше от кухнята. През последните няколко години бе пуснал малко шкембе, но няколкото излишни килограми не се отразяваха чак толкова фатално на външния вид на един мъж. Някои хора може би го смятаха за суетен, но това не отговаряше на истината. Той просто държеше на добрия външен вид и се гордееше с него. Сибил обаче непрекъснато повтаряше, че този негов престорен фалш и придирчивост направо я влудяват.

Е, ако трябваше да бъде напълно откровен, всичко, което казваше и правеше Сибил, също го влудяваше. Не че винаги е било така. Не. Не и в началото. Непосредствено след сватбата им тя правеше всичко, за да му угоди. По онова време той дори беше убеден, че тя наистина го обича и държи на него.

— Направих всичко по силите си, за да заприличам на Керълин — каза му тя. — Зная, че тя е жената, която би искал за съпруга. Опитах се, по дяволите. Положих дяволски много усилия, но се оказа, че това не е достатъчно. Аз не съм Керълин и ти никога няма да ми позволиш да го забравя.

Решението му да се ожени за Сибил се оказа сериозна грешка, но той се опитваше да се справи с положението по най-добрия възможен начин. Правеше се, че не забелязва недискретното й поведение. Тя наистина се опитваше да държи в тайна многобройните си любовни връзки и той й беше благодарен поне за това. Членовете на клана Карлисъл не вярваха в развода. Нито един от неговите предци не си бе позволил да се разведе със съпругата си и той нямаше никакво намерение да сложи край на тази традиция. Би се замислил над подобна възможност само в случай че Керълин беше свободна. Бедничката Керълин! Омъжена за човек, който не я заслужава и се подиграва с техния брак. Тя обаче живееше в пълна заблуда и това я правеше щастлива. А Джеф Хенри бе готов на всичко — абсолютно всичко — за да е сигурен, че никой никога няма да разруши нейното щастие.

— Господин Карлисъл? — Женски глас прекъсна мислите му и го изтръгна от унеса, в който беше изпаднал.

Погледна през отворената врата и видя Джуди Конуей да стои в коридора. Беше много привлекателна жена. В случай че човек харесва сексапилни и земни жени.

— Да, какво има?

— Смятам вече да си ходя — информира го тя. — Вечерята е приготвена. Печеното и зеленчуците са във фурната, а салатата — в хладилника. Ще имате ли нужда от още нещо преди да си тръгна?

— Госпожа Карлисъл прибра ли се вече?

— Не, сър, не е.

— Хмм…

— Аз ще тръгвам…

— Да. Разбира се. — Махна с ръка, давайки й да разбере, че е свободна. — Сигурен съм, че изгаряш от нетърпение да се прибереш у дома и да прекараш известно време със сина си.

— Да, сър.

— Надявам се, разбираш добре защо не пожелах да препоръчам на никой от приятелите си да наеме Рийд на работа. Давам си сметка, че остана разочарована, когато ти отказах, но не бих могъл с чиста съвест…

— Разбирам. — Напрежението, долавящо се в гласа й, подсказваше, че дори и наистина да разбира, тя никога нямаше да му го прости. — Рийд започна работа при братовчед си Брайли Джо.

— В сервиза?

— Да. Това е почтена работа. Но не е това, на което се надявах. В края на краищата Рийд има диплома от колеж. Само че това се оказа единствената работа, която успя да се намери. Никой не пожела да му помогне. Само семейството.

Джуди отказваше да срещне погледа на Джеф Хенри. Нежеланието й да го погледне в очите го притесняваше. Харесваше Джуди и изпитваше известно уважение към нея. Според него тя винаги бе имала високо мнение за него и той ценеше това. Уверен беше, че един мъж трябва да бъде харесван и уважаван от хората, които работеха за него. Така мислеше на времето и баща му. А също и неговият баща. Вече поколения наред мъжете от семейство Карлисъл бяха считани за милосърдни и щедри работодатели.

— Когато след време Рийд докаже себе си, аз бих могъл да бъда убеден да ревизирам мнението си и тогава може би ще му помогна да си намери по-подходяща работа. Ако той успее да се държи настрани от проблемите в продължение, да кажем, на една година, двамата с теб ще поговорим отново и ще обсъдим как бих могъл да му помогна.

Джуди се усмихна, но усмивката й изглеждаше насилена и неискрена, като че ли беше положила специални усилия да реагира по очаквания от него положителен начин.

— Благодаря, господин Карлисъл. Сигурна съм, че Рийд ще стои далеч от проблемите. Той прекрасно съзнава колко висок е залогът.

— Желая му успех. Ти знаеш, че аз лично винаги съм смятал, че вместо да го пращат в затвора, властите всъщност трябваше да го възнаградят за убийството на Джуниър Блалък.

— Рийд не е убил Джуниър. Той е невинен.

— Да. Да, разбира се. Сигурен съм, че като негова майка предпочиташ да вярваш точно в това.

Джуди сви ръка в юмрук и го допря до гърдите си.

— Аз го зная. Дълбоко в сърцето си зная, че Рийд не е убиец.

Джеф Хенри лекичко се прокашля.

— Желая ти приятна вечер. Ще се видим утре сутринта.

— Да, сър. — Тя се обърна и се отдалечи надолу по коридора.

Джуди наистина ли вярваше, че синът й не е убил нейния втори съпруг? Ако е така, то тогава Рийд продължаваше да твърди, че е невинен. Господи милостиви! Джеф Хенри се надяваше, че това няма да доведе до някакви нови неприятности. Трябваше да престанат да се ровят в миналото. Защото ако това се случеше отново, никой не можеше да предвиди колко хора щяха да бъдат жестоко наранени.

 

 

Без съмнение тя вече бе намерила писмото, което бе оставено върху бюрото й докато секретарката бе излязла от кабинета, за да свърши някаква работа. Как ли бе реагирала Ела, след като беше прочела писмото? Дали е била шокирана? Дали се бе досетила веднага кой е подателят? И дали точно в този момент не бе отишла, за да го покаже на баща си?

Самодоволна усмивка заигра по влажните устни. Ела беше толкова предсказуемо същество. Щеше да се втурне с плач при Уеб и да го помоли да й помогне. Някакъв отвратителен човек ми е изпратил това вулгарно писмо. Направи нещо по въпроса, за да му попречиш да ме притеснява повече. Веднага.

Разбира се, само едно писмо нямаше да е достатъчно. Ще трябва да има и други. А също и няколко непроследими телефонни обаждания. Без разговори. Само мълчание и задъхано дишане в слушалката. Напрежението ще нараства бавно. Стъпка по стъпка. Докато Уеб най-после разбере, че животът на дъщеря му е заложен на карта. Щеше да е много забавно да наблюдава как сенаторът се гърчи от страх.

За Уеб Портър нищо не беше толкова важно колкото скъпоценната му дъщеря. Обичаше я повече от всичко и всеки на този свят. Повече отколкото някога бе обичал съпругата си. Много повече отколкото бе обичал коя да е от любовниците си. Тормозът върху единственото дете на Уеб Портър беше най-лесния начин за привличане на вниманието му. На първо време това щеше да е достатъчно. Тормоз и нищо повече. Но по-нататък…

 

 

Ела мина с колата си покрай „Сервиза на Конуей“, разположен на ъгъла на „Уест фифт стрийт“ и „Лафайет“. Не й беше точно на път, но не й се и наложи да обикаля кой знае колко много. Намали скоростта и, скрила очи зад слънчевите си очила, огледа обстановката. На бензиностанцията имаше две коли, които зареждаха гориво. Едното крило на голямата входна врата на сервиза беше отворено и през него се виждаше омазнения и претъпкан с части салон на ремонтния цех. През стъклената фасада на сградата зърна за миг Брайли Джо. Разговаряше с някакъв човек, вероятно клиент. Братовчедът на Рийд носеше дългата си до раменете тъмнокестенява коса опъната назад и вързана на конска опашка. И днес както винаги беше облечен с неизменните дънки, върху които бе навлякъл бяла тениска с пъстра щампа на гърба.

Рийд не се виждаше наоколо. Нямаше смисъл да спира. Ще й се наложи да почака и да мине от тук някой друг ден. И тогава, само миг преди да натисне газта и да се отдалечи, Ела зърна висок, мускулест мъж да излиза от една кола, която току-що бе излязла на заден ход от сервиза. Веднага осъзна, че това е Рийд Конуей. Изглеждаше по-възрастен и още по-едър. Светлата му пепеляво руса на времето коса сега беше потъмняла и изглеждаше почти светлокафява. Сърцето на Ела ускори ритъма си. Стомахът й се сви болезнено.

Ето го. Спри и поговори с него. Покажи му писмото и поискай от него да те остави на мира.

Продължи да кара по улицата. Ръцете й трепереха, нервите й бяха опънати до скъсване. Ягуарът набра скорост и Ела продължи нагоре по „Уест фифт стрийт“, минавайки покрай редицата от къщи в тази част на града. Много от тях бяха полусъборени, а други в момента се ремонтираха и обновяваха. Всеки, който се смяташе за някой в този град, живееше в източната му част, но новобогаташите от така наречената средна класа се бяха заели да реставрират къщите в западните квартали и някои от тях вече успешно конкурираха величествените стари домове, в които от поколения наред живееше аристокрацията на града.

Страхливка! Пак бягаш. Нямаш куража да се изправиш пред Рийд и да му кажеш какво мислиш за него… как възприемаш неговото заплашително любовно писмо. Любовно писмо? Не, това беше просто едно отвратително вулгарно послание. Но в него се долавя и стаена заплаха, нали така? Също както и в онези две писма, които й бе написал преди години.

Ела отби от „Уест фифт стрийт“, зави зад ъгъла и пое обратно към сервиза. Този път нямаше да изприпка направо при баща си. Не можеше да допусне майка й да разбере за писмото, защото знаеше колко много ще се разстрои. Тя, Ела Портър, ще трябва да се справи с този малък проблем сама. Още сега!

Събрала цялата си смелост, Ела отби и предпазливо навлезе с ягуара в паркинга пред сервиза. Загаси двигателя, взе ключовете, стисна ги здраво в ръката си и пое дълбоко дъх. Когато излезе от колата и стъпи на паважа, тя изведнъж установи, че краката й не са твърде стабилни, а ударите на сърцето й отекват оглушително в главата й. Рязко отвори дамската си чанта, погледна белия плик, след което пусна ключовете на колата върху портфейла си и затвори чантата.

Можеш да го направиш. И ще го направиш. В края на краищата, какво би могъл да ти стори посред бял ден с толкова много свидетели наоколо?

Поизправи рамене, вирна брадичка, направи няколко колебливи крачки и изведнъж замръзна на мястото си. Рийд Конуей се изправи неочаквано и, докато бършеше мръсните си ръце с някакъв мазен оранжев парцал, погледна право към нея. Никога не бе успяла да забрави тези негови студени като лед сини очи. Беше го срещала само няколко пъти в дома на леля си и чичо си, но всеки път бе отбелязвала начина, по който той я наблюдаваше. Никога не й се усмихна, нито пък я заговори. Просто стоеше там и я зяпаше с тези свои невероятно сини очи.

Той обаче не може да види очите ти, напомни си тя. Не и през стъклата на слънчевите очила. Не може да надникне в очите ти и да разбере какво мислиш. Не може да види страха… отвращението… или любопитството. Винаги бе проявявала необяснимо любопитство по отношение на Рийд. Неведнъж си бе задавала въпроса как ли би се почувствала, ако можеше от собствен опит да разбере кое точно негово качество така силно привлича момичетата и сплашва останалите момчета.

Без да си дава сметка какво точно прави, Ела го огледа от главата до петите. Висок беше над метър и деветдесет. Имаше широки рамене. Големи ръце. Здрави и силни бицепси, които изпъкваха под синьо-бялата тениска с отпрани ръкави. Изглеждаше изненадващо загорял. Ела предположи, че докато е излежавал присъдата си, вероятно е работил през повечето време на открито. Гъстата му тъмноруса коса се къдреше около ушите и врата му и отчаяно се нуждаеше от подстригване. Дългите му и тънки бакенбарди се съединяваха с тъмната четина, набола по лицето му. По всичко личеше, че Рийд бе пропуснал да се избръсне сутринта. Дългите му крака бяха обути в избелели от прането, тесни и прилепнали дънки. Ела преглътна мъчително.

Рийд Конуей беше най-сексапилният мъж, когото бе виждала през живота си. Никой не можеше да се сравнява с него. От цялото му същество струеше някаква сурова и първична чувственост.

Той продължи да се взира в нея. Гледаше я така, сякаш се опитваше да прецени достойнствата й. Ела не бе свикнала да бъде изучавана от мъже, които сякаш инвентаризираха физическите й прелести. Повечето мъже сред познатите й я ценяха заради нейната интелигентност, заради добротата и отзивчивостта й, а също и заради социалното й положение. Не беше кой знае каква красавица — факт, който дълбоко разочароваше майка й. Керълин обаче често бе уверявала дъщеря си, че женската красота много често се оказва проклятие, а не благословия. Защо тогава Рийд я гледаше така, сякаш наистина я намираше за привлекателна? Дали знаеше коя е? Може би вече я бе разпознал и сега просто си играеше с нея?

„Достатъчно!“, каза си тя. Не дойде до тук, за да се поддадеш на неоспоримия чар на Рийд. Нито пък си тук, за да му дадеш възможност да те зяпа по този начин. Тръгна уверено към него и докато прекосяваше разделящото ги пространство, не спираше да си повтаря коя е и какво прави тук. Покажи му писмото и го предупреди, че няма смисъл да ти изпраща повече писма, защото нямаш никакво намерение да показваш на баща си проклетите му писания.

 

 

Рийд наблюдаваше жената, която се приближаваше към него. Определено притежаваше класа. Беше добре облечена в строг сив костюм на ситно райе и бледосива блуза. Дори кожените й обувки и преметнатата през рамо дамска чанта бяха в същия нюанс на сивото. Освен това караше ягуар. Богата класна кучка. Така би я охарактеризирал Брайли Джо. Лъскава черна коса, прибрана в хлабав кок в основата на главата й. Бледомургава кожа. Гладка и мека. Дори и в слънчев ден като днешния тя като че ли изобщо не изпитваше горещина. Какво ли правеше тук жена като нея? Отмести очи от нея и погледна колата й. В първия момент реши, че може да е спукала гума, но случаят очевидно не беше такъв. Може би имаше някакъв проблем с двигателя?

Когато спря непосредствено пред него, Рийд я дари с широка усмивка, която сякаш казваше: Искам да те съблека гола и да те изчукам на мига.

Тя не отвърна на усмивката му. Добре де. Значи не проявява интерес. Какво толкова?

— Какво мога да направя за вас? — попита я той.

— Вие сте Рийд Конуей, нали?

Тя го познаваше? Да не би да беше някоя жена от миналото му? Стара приятелка? Докато учеше в гимназията беше успял да изчука няколко от младите дебютантки на Спринг Крийк. Но не и тази. Сигурен бе, че никога не е бъркал под полата й. Иначе щеше да я запомни.

— Кой се интересува? — Огледа я отгоре до долу, като задържа поглед на областта между гърдите и коленете й. Един такъв оглед винаги беше от полза, в случай че човек иска да отдели жените от младите момичета и готините мацки от не дотам привлекателните. Освен това в случая му харесваше да я гледа. Имаше хубави цици — големи, но не прекалено. Тънка талия. Широки бедра. Подобни фигури днес не бяха особено на мода, но всеки мъж си падаше по тях.

Тя свали слънчевите очила и ги стисна здраво в лявата си ръка. Ръка без пръстени. Къси нокти с безупречно оформен маникюр, лакиран с безцветен лак. Жената наистина притежаваше вкус. И не беше омъжена. Нито пък сгодена.

Огледа по-внимателно лицето й, но пак не можа да я познае. Дали я познаваше? Беше хубава. Не красива като майка му или сестра му, но от нея струеше някакво почти екзотично излъчване. Пълни устни, покрити с безцветен гланц. Квадратно лице, добре оформен нос и чифт огромни, изумително красиви тъмни очи — толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни.

Леко разтворила устни, тя също се взираше изпитателно в него. И изведнъж той си спомни тези очи. Беше се променила доста през годините. Беше отслабнала и пораснала с няколко сантиметра. Освен това притежаваше самоувереност, каквато липсваше на младото момиче, което бе виждал да го наблюдава със същите тези забележителни черни очи.

— Ела Портър! Господи, колко си се променила! — Той се ухили, когато забеляза шока, с който бе посрещнато възклицанието му. Цялата й кръв сякаш изведнъж се отцеди от лицето й.

— Вие също сте се променил, господин Конуей.

— Защо са тези официалности, Ела? Казвай ми Рийд.

— Господин Конуей, дойдох тук поради определена причина, но тя не се изразява в желанието ми да се опознаем и да започнем да си говорим на малко име.

— В такъв случай приемам, че не си тук, за да ме поздравиш с добре дошъл от името на семейство Портър. — Почувства, че напрежението й нараства, но просто не можеше да се сдържи. Не беше виновен, че тя толкова лесно се ядосваше.

— Днес получих едно доста обезпокоително писмо.

Рязко отвори дамската чанта, която продължаваше да виси на рамото й. И тогава той забеляза, че ръцете й треперят. Ела се страхуваше. Страхуваше се от него. Кучи син! Тя извади някакъв бял плик от чантата си и го насочи към него като оръжие, което да го държи на разстояние от нея.

— Лоши новини? — нехайно подхвърли той.

— Лоши, но за вас — отвърна тя и размаха плика пред лицето му. — Нямам никакво намерение да изтичам при баща си с това. Чувате ли ме, господин Конуей? Няма да успеете да разстроите баща ми като ми пишете тези вулгарни, заплашителни писма, защото той просто няма да ги види. Нито това, нито следващите, ако има такива. Губите си времето като се опитвате да нараните баща ми чрез мен.

— Значи днес си получила някакво вулгарно и заплашително писмо и мигновено си предположила, че е изпратено от мен?

— Отричате ли, че вие сте го писали? — Тя отново размаха плика под носа му.

Той я сграбчи за китката. Тя ахна от изумление. Страхът в очите й му достави неочаквано удоволствие, макар да беше примесено с болка.

— Престани да размахваш този шибан плик пред лицето ми. — Тя изви ръката си, опитвайки се да се освободи, но той я държеше здраво. Ела го изгледа яростно и страхът в очите й премина в силен гняв. Точно така! Гневът й му допадаше много повече от страха. — Не отричам каквото и да било. Нито пък признавам нещо.

— Не съм и очаквала, че ще си признаете — заяви тя, отклони очи от лицето му и погледна към китката си. — А сега бихте ли ме пуснали, ако обичате?

— Всяко нещо с времето си, госпожице Ела. — Дръпна я за ръката и буквално я повлече към задната врата на сервиза. — Най-напред обаче двамата с теб трябва хубавичко да си поговорим на четири очи.