Бевърли Бартън
Любов и омраза (12)

12.

— Здравей, госпожице Ела — поздрави я Рой Моузес и й поднесе два яркочервени балона. — Купих ги специално за теб.

— О, Рой, колко мило от твоя страна. — Тя прие подаръка. Напълнените с хелий балони се рееха високо над главата й. С периферното си зрение зърна чичо си, който изпънал рамене, вирнал брадичка и гордо изправил глава, вървеше през моравата към родителите й.

— Забавляваш ли се, госпожице Ела? — попита Рой.

— Да, разбира се. Ами ти?

Наистина ли се забавляваше? Едва ли. Току-що бе станала свидетел на неописуемото унижение, на което бе подложен чичо й Джеф Хенри. Рийд Конуей също бе станал свидетел на срама му. Дали сега щеше да разгласи из целия град, че братовчед му прави секс със Сибил Карлисъл? Може би не трябваше да бяга от Рийд. Може би трябваше да се изправи пред него и да го предупреди да си държи устата затворена. Но пък думите й едва ли щяха да повлияят по някакъв начин на човек като него.

— Аз се забавлявам страхотно — довери й Рой. — Хапнах си хотдог, а също и захарен памук. Освен това си накупих всякакви други вкуснотии. Но когато видях балоните се сетих за теб. Спомням си, че веднъж ми каза колко много обичаш балоните.

— И кога беше това?

— Когато баща ти ти изпрати всичките онези балони за рождения ти ден. Тогава много се развълнува. И ми каза, че обичаш балоните. Толкова много, колкото и цветята.

— О, Рой, не мога да повярвам, че си спомняш това.

— Искаш ли да ти купя един портокалов сок? Много е вкусен в горещ ден като днешния.

— Благодаря ти, но се боя, че точно в този момент нямам време за сокове. Баща ми се приготвя да изнесе речта си. — Тя посочи към подиума, където баща й буташе количката на майка й по специалната рампа към трибуната. — От мен се очаква да съм там, заедно с него и майка ми.

— Тогава ще ти купя един сок по-късно. Съгласна ли си?

Рой я гледаше с такава надежда, че тя просто не намери сили да му откаже. Обърна се и го потупа по рамото.

— Съгласна съм.

Затича се, за да се присъедини към родителите си, но се поспря за миг до чичо си, който стоеше непосредствено пред подиума. Без да се замисли нито за миг, Ела се приближи и го целуна по бузата.

— Обичам те, чичо Джеф Хенри — каза му тя.

Той преглътна мъчително.

— И аз те обичам, мило мое момиче.

Ела имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от болка. Използвал бе галеното обръщение, с което леля й Сибил винаги се обръщаше към нея. Какви ли мисли минават през главата му точно в този момент? Какво изпитва? Може би му се иска да удуши леля й с голи ръце. Да убие мъжа, с когото тя му изневеряваше?

Знаеш ли, навремето спеше дори и с Джуниър Блалък? Не, Ела не знаеше. Не можеше да повярва, че леля й Сибил е имала връзка с Джуниър Блалък. Но ето че чичо й Джеф Хенри знаеше. Възможно ли бе той да е посегнал на живота на Джуниър? Способен ли е на толкова силна ревност? Може би не, но той беше от хората, които са готови на всичко, за да не позволят някой грозен скандал да опетни доброто име на семейството им.

Ами леля й Сибил? Способна ли беше да отнеме хладнокръвно човешки живот? Възможно ли беше да е убила бившия си любовник?

Престани с тези идиотски мисли! Рийд Конуей уби втория си баща. Беше обвинен и осъден за това престъпление. Да, но ти се съмняваш във вината му, нали?

Гласът, който се носеше от високоговорителите, достигна до нея.

— А със сенатор Портър днес са очарователната му съпруга, Керълин, и дъщеря му, съдия Елинор Портър.

Съобщението накара Ела да побърза. Тя се изкачи на подиума, като прескачаше по две стъпала наведнъж, и застана до баща си. Той я прегърна през кръста, вдигна другата си ръка и помаха на аплодиращата го тълпа.

 

 

Веднага щом политиците произнесоха речите си, съставът се върна на подиума и хората започнаха да танцуват по двойки върху импровизирания дансинг, разположен отстрани на трибуната. Реджина стоеше близо до дансинга, потропваше с крак в такт с музиката и наблюдаваше танцуващите. Солистът на групата изпълняваше някаква своя интерпретация на известна на всички присъстващи песен. Погледът на Реджина следваше Марк Лиймън и Хедър Маршал, които се поклащаха в такта на музиката. Почти не познаваше Хедър, но вече я мразеше. Мразеше я, защото в този момент се намираше в прегръдките на Марк.

— Искаш ли да танцуваш, малка сестричке? — Рийд застана до нея и я прегърна през раменете.

Тя го погледна и се усмихна.

— Разбира се, но трябва да те предупредя, че не съм кой знае каква танцьорка. Докато бях ученичка не посетих нито един от организираните от гимназията балове.

Рийд я заведе до дансинга, взе я в прегръдките си и рече:

— Просто ме следвай. И аз самият малко съм поизгубил форма, макар че новата ми приятелка ми даде няколко допълнителни урока напоследък.

— А аз познавам ли я тази приятелка? — попита Реджина.

— Не. Ти не общуваш с жени като нея.

— А, разбирам…

— И сега, след като те информирах за любовния си живот, защо не споделиш нещичко за твоя?

— Не си ми казал абсолютно нищо за любовния си живот. Пък и аз не съм сигурна, че искам да чуя подробностите. — Реджина се засмя и се отпусна в силните и сигурни ръце на брат си. — Що се отнася до моя любовен живот, той просто не съществува.

— Трябвало е да ходиш на всички онези училищни забави. И да караш момчетата да се редят на опашка пред вратата ти. Ако го беше сторила, сега вече щеше да си омъжена за някой добър и почтен човек. А ти си допуснала случилото се с Джуниър да те изолира от истинския живот. И си допуснала грешка. Джуниър ще продължи да има власт над теб — много по-голяма от властта му през онази нощ, ако не престанеш да се криеш от света.

Ако някой друг се бе осмелил да й говори по този начин за Джуниър и за случилото се през онази нощ, Реджина сигурно щеше да избяга от него. Но Рийд по-добре от всеки друг знаеше какво точно беше станало тогава. Защото истината бе, че Джуниър почти бе успял да я изнасили. Вярно, че не бе успял да я обезчести, но бе я омърсил достатъчно с мръсните си ръце и гадната си уста. Откраднал бе невинността й. Накарал я бе да се страхува от мъжете. От всички мъже. С изключение на Рийд, който й се бе притекъл на помощ и я беше спасил. И Марк, в когото така неблагоразумно бе допуснала да се влюби.

— Това, което стана с мен, не е по мое желание — промълви Реджина. — Както прекрасно знаеш, години наред посещавах психотерапевт. Но така и не можах да преодолея срама, че всички мъже в този град знаят за Джуниър и си вадят заключения за мен от онова, което са чули на процеса за случилото се през онази нощ.

— Марк знае цялата истина, но изобщо не си вади такива заключения.

— Марк е различен.

— Ти го харесваш, нали? — попита я Рийд, а на лицето му се появи изпълнена с разбиране усмивка. — Харесваш го много.

Реджина се усмихна срамежливо, срамувайки се да признае дори и пред по-големия си брат колко много харесва Марк Лиймън.

— Да, така е. Той обаче не се интересува от мен.

— И защо мислиш така?

— Ами днес не дойде на празника с мен. И не танцува с мен в момента, нали?

— Това може лесно да се поправи.

Преди Реджина да си даде сметка какво точно става, Рийд плавно заобиколи няколко други танцуващи двойки и поведе сестра си право към Марк и Хедър. В момента, в който двете двойки се озоваха една до друга, Рийд пусна Реджина, потупа Марк по рамото и му предложи да разменят партньорките си. Реджина едва не припадна от срам.

— Разбира се — доволно възкликна Хедър и без да се поколебае нито за миг се озова право в разтворените ръце на Рийд.

Марк и Реджина, застанали един срещу друг по средата на дансинга, продължиха да се гледат срамежливо, да пристъпят от крак на крак и да се усмихват несигурно.

— Искаш ли да танцуваме? — най-накрая попита Марк.

Реджина само кимна в знак на съгласие и колебливо пристъпи напред. Марк предпазливо обви ръка около кръста й и двамата започнаха да танцуват.

— Днес изглеждаш много красива — каза й Марк. — Тази жълта рокля много ти прилича.

— Благодаря ти. Роклята е нова. Днес я обличам за пръв път.

Купих тази рокля специално за теб. За да те впечатля. Да те накарам да ме видиш като жена, а не само като твоя помощничка в кантората.

Без да бърза и да я притеснява, Марк бавно я привлече толкова близо до себе си, че телата им почти се докоснаха. Реджина се вгледа в очите му и за миг й се стори, че съзира в погледа му искрена любов. Във всеки случай беше нещо повече от обикновено приятелство. Дали си въобразяваше, или Марк наистина хранеше някакви чувства към нея? Чувства, които да се доближават до любовта, която тя изпитваше към него.

— Предполагам, че познаваш Хедър Маршал от години — подхвърли Реджина.

— Хедър? Да, за бога. Двамата израснахме заедно. — Марк привлече Реджина още по-близо до себе си и нежно я притисна към гърдите си. — Хедър и аз сме само приятелчета. И винаги ще си останем такива.

— Наистина ли? — Реджина изведнъж се задъха. Заля я вълна на щастие. Идеше й чак да подскочи от радост.

— Всъщност, точно в този момент в живота ми няма някоя специална жена — призна й Марк. — Но много бих искал това да се промени.

— Наистина ли? — Реджина се осмели да го погледне право в очите.

— Ами ти, Реджина, търсиш ли специалния мъж, с когото да споделиш живота си?

— Да, търся го.

— Е, може и двамата да намерим човека, когото търсим. Скоро при това.

— Да, може — съгласи се Реджина. Главата й сякаш изведнъж олекна, зави й се свят. Чувството, надигнало се в душата й, беше ново, вълнуващо и неизпитвано никога преди. Част от нея искаше да сграбчи Марк и да му каже: Ето ме, тук съм. Вземи ме! Твоя съм! Но разумната и прагматична Реджина си наложи да бъде по-предпазлива и умерена. Почакай. Не избързвай. Помисли добре. Едно е да обичаш Марк. Но да се любиш с него е нещо съвършено различно.

 

 

Хедър обви ръце около врата на Рийд и притисна тяло към неговото.

— Е, кажи ми, лошо момче, какво точно целеше с тази малка маневра — да натикаш сестра си в ръцете на Марк или да грабнеш мен в своите?

Рийд се изсмя. Хедър никак не си поплюваше. Винаги беше харесвал жени като нея, които говореха направо, без да се церемонят много-много.

— А ти как смяташ?

— Струва ми се, че в момента си много по-загрижен за интересите на малката си сестра, отколкото за твоите собствени.

— Започвам да вярвам, че си не само секси, ами и умна.

Хедър се разсмя.

— Е, кажи ми какво е да се завърнеш у дома след толкова много години?

— Страхотно.

— Да, предполагам, че е така. Никога не съм си мислила, че някога ще се върна отново в това затънтено градче, но след женитбата ми, която беше по-страшна и от смъртна присъда, единственото, за което мечтаех, бе да си върна свободата и да се прибера у дома.

— Значи лош брак, а?

— От най-лошите. Съпругът ми ме мамеше с други жени и ме пребиваше от бой.

— Сигурно ти е било много трудно.

— Така е, но изобщо не може да се сравнява с преживяното от теб — рече Хедър. — Чувала съм, че затворническият живот е доста труден. Особено пък за красавци като тебе.

Рийд се захили самодоволно.

— Първите няколко години беше най-страшно. Но аз съм голямо момче и не ми беше нужно много време, за да се науча как да се грижа за себе си.

— Ела ми каза, че продължаваш да твърдиш, че си невинен и че си твърдо решен да откриеш истинския убиец на Джуниър Блалък.

Рийд я погледна право в очите.

— Кажи ми сега защо мамиш по този начин доверието на Ела и споделяш с мен неща, които ти е съобщила поверително? И то най-вече неща, касаещи мен самия? — Рийд отново се засмя. — Ти знаеш за писмата и телефонните обаждания, нали?

— Започвам да вярвам, че си не само секси, ами и умен, а? — Хедър взе инициативата в свои ръце и поведе Рийд към другия край на дансинга. — Ела е най-добрата ми приятелка. Двете нямаме тайни една от друга.

— Щом си толкова добра приятелка с Ела, кажи ми тогава какво мисли съдия Портър за мен?

— Кой е казал, че мисли за теб?

— А не мисли ли?

Хедър погледна над рамото на Рийд, след което наклони глава и му даде знак, че той също трябва да погледна нататък. Рийд плавно завъртя дамата си и двамата смениха местата си. До тях танцуваха мъж и жена, които почти не се докосваха. Жената се движеше сковано и сякаш изобщо не искаше да се намира в ръцете на кавалера си. Преди да успее да отклони поглед, Ела Портър го улови да се взира в нея. Очите й се разшириха от изненада. После забеляза дамата, с която Рийд танцуваше, изражението й се втвърди и тя отмести поглед встрани.

— Ела е изключително почтен човек и много добра жена — отбеляза Хедър.

— И защо смяташ за необходимо да изреждаш пред мен прекрасните й качества?

— Защото искам да ти отправя сериозно предупреждение, Рийд Конуей. Ако я нараниш, ако по някакъв начин разбиеш сърцето й или й причиниш дори и моментна болка, аз ще те намеря и ще изтръгна сърцето ти с голи ръце.

Рийд кимна и звучно цъкна с език.

— Ти си вторият човек, който ми отправя подобна закана.

— От думите ти съдя, че сенаторът вече те е предупредил.

— Онова, което не разбирам, е защо смяташ, че бих могъл да разбия сърцето на Ела.

— Защото си мъж. А тя е жена. Такива неща се случват постоянно.

— Да, мадам, наистина се случват.

Рийд завъртя Хедър по дансинга. Двамата плавно се завъртяха край другата двойка, като Рийд не сваляше поглед от лицето на Ела, опитвайки се да долови някаква реакция от нейна страна. Вече бе започнал да си мисли, че тя никога повече няма да се обърне към тях, когато Ела най-неочаквано вдигна очи и погледна право в него. Господ да му е на помощ, но той отчаяно искаше тази жена. И, освен ако не се заблуждаваше жестоко, тя също го желаеше.

 

 

— Ако толкова искаш сватба, то аз съм готов да се оженим — заяви Дан. — Ще изберем пръстен, ще определим датата и ще позволим на Керълин да организира сватбата на десетилетието.

— Защо така изведнъж ти се прииска да се жениш? — Ела го изгледа така, сякаш смяташе, че си е загубил ума. — Бях останала с впечатлението, че за момента искаш единствено да спиш с мен и да отложиш евентуалната сватба за необозримото бъдеще.

Дан огледа внимателно другите двойки върху дансинга и Ела осъзна, че той иска да се увери, че никой не подслушва разговора им. Ако я обичаше, изобщо нямаше да му пука, че някой страничен човек би могъл да научи за намеренията му, нали така?

— Керълин ми подхвърли, че за дама като теб сватбата е единствената логична стъпка — отвърна Дан. — И след като помислих малко по въпроса, открих, че трябва да се съглася с нея. — Притегли Ела по-близо до себе си и прошепна: — Майка ти ми обясни, че ти си все още… ъ-ъ… девствена и поради тази причина отбягваш…

— Майка ми ти е казала, че не съм правила секс никога през живота си? — Ела се опитваше да се овладее и да говори тихо и спокойно.

— Какво лошо има в това? — учуди се Дан. — Не си ли…

— Това има ли някакво значение за теб?

— Ами, в началото на връзката ни аз предположих, че на тази възраст все трябва да си била с някой мъж. Трябва да призная обаче, че мисълта да бъда първият мъж в живота ти ми допада все повече и повече.

Ела спря да се движи и застана неподвижно по средата на дансинга пред погледите на множеството танцуващи двойки. И пред погледа на един по-специален човек. Рийд Конуей изглеждаше силно заинтригуван от поведението й.

— Хайде веднъж завинаги да си изясним нещо — сърдито прошепна Ела. — Ти няма да бъдеш нито първият, нито двадесет и първият мъж в живота ми. Няма да се любя с теб. Нито сега, нито когато и да било. И няма да се омъжа за теб.

— Ела, моля те… Не прави сцени. Хората започнаха да ни зяпат.

— Нека си зяпат! — Гласът й прозвуча малко по-високо.

Дан я сграбчи за китката и я дръпна към себе си, но тя мигновено освободи ръката си.

— Не зная какво ти става напоследък. Мислех си…

— Мислеше си, че с радост ще се омъжа за теб, макар да знам със сигурност, че не ме обичаш. А и аз не те обичам. Е, предлагам ти да помислиш отново.

Ела сърдито изхвърча от дансинга, оставяйки бедничкия Дан да се черви сам под присмехулните погледи на съгражданите си. Майка й наистина ли го бе накарала да повярва, че тя е само една нещастна стара мома, която никога през живота си не бе докосвала мъж и която не би могла да се надява, че някога ще може да се омъжи за човек, който да я обича истински? Нима майка й сериозно вярваше, че Ела ще посрещне с облекчение и благодарност предложението на Дан да се омъжи за него?

Само след няколко минути Ела се озова заобиколена отвсякъде от множеството хора, които се разхождаха из парка. Някъде в далечината чу Дан да вика името й. Трябваше да се измъкне от тази тълпа, да се махне далеч от всички. И най-вече от Дан Гилмор. Единствената й цел беше да се отдалечи от празнично настроените хора около нея. Вървеше напред, без да се оглежда и без да мисли къде точно отива. В момента искаше само да намери някое тихо и уединено местенце, където да събере мислите си и да овладее силния гняв, който бушуваше в гърдите й. Токовете на белите й сандали глухо потропваха по паважа докато Ела, заслепена от болка и ярост, бързо пресече пътя и се озова от другата страна на парка.

 

 

— Какво чакаш още? — попита го Хедър.

— Значи смяташ, че трябва да я последвам? — На Рийд не му трябваше нищо повече. Само една думичка на подкрепа от страна на най-добрата й приятелка и той щеше да хукне след Ела.

— Предполагам, че ще има нужда от голямо и силно рамо, на което да поплаче. Защо да не е твоето?

Рийд се взря изпитателно в Хедър.

— Аз съм бивш затворник. Лошо момче, родено в неподходящ квартал. Защо вярваш, че можеш да ми повериш най-добрата си приятелка?

— Да съм споменавала нещо за доверие? — Хедър се усмихна и го побутна едва-едва. — Джуниър Блалък заслужаваше да бъде убит, така че, ако си го сторил ти, значи се направил голяма услуга на света. А пък аз случайно смятам, че в момента Ела има нужда точно от едно лошо момче. С твърде много джентълмени й се налагаше да се оправя напоследък. И все по настояване на майка си.

— Ти си голяма работа, Хедър Маршал…

— Да, зная.

Рийд я целуна по бузата, обърна се и започна бързо да си пробива път сред тълпата. Опитваше се да следва Ела, но все не успяваше да я догони. На няколко пъти я изгуби от погледа си, но когато я видя да пресича пътя, веднага разбра накъде се е запътила. Отиваше към цветната градина. А от там към гористата част на парка, където по-рано през деня случайно бе попаднала на леля си и Брайли Джо, които се съвкупяваха като диви животни.

Ела не намали крачка докато не прекоси моста. Едва тогава спря да тича и се поспря за миг, за да си поеме дъх. Стоеше с гръб към него, навела глава и леко привела рамене. Рийд скоро си даде сметка, че тя изобщо не предполага, че той я е последвал. Районът край езерото беше напълно безлюден. Жива душа не се виждаше наоколо. Рийд долови някакво съобщение по високоговорителите, но едва успя да различи думите от разстоянието, на което се намираше. Игривата кънтри музика бе заглъхнала и вместо нея прозвучаха меланхоличните и сърцераздирателни акорди на блус, изпълняван от местен певец. Хармониката, басът и китарата жалостиво припяваха, а изпълнителят късаше сърцата на присъстващите с думите на „Ще ти липсвам“.

Рийд се промъкна зад гърба й. Нещо му подсказваше, че ако разкрие присъствието си прекалено рано, тя ще се уплаши и ще избяга. Когато се озова само на няколко метра от нея, Ела долови шума от крачките му и рязко се обърна. Очите й се разшириха от изумление, от устата й се изтръгна сподавено възклицание.

— Добре ли си? — попита я Рийд. — Забелязах, че се скара с приятеля си. После избяга от дансинга и затова…

— Махай се! Остави ме на мира. — Големите й кафяви очи бяха изпълнени с уплаха. Приличаше на хванато в капан животно, което се страхува за живота си.

— Точно в този момент не би искала да останеш съвсем сама, нали? Не ти ли се иска някой да ти предложи малко нежност и подкрепа?

— Не зная какво си мислиш, че се е случило между Дан и мен. Не разбирам и защо смяташ, че бих могла да искам нещо от теб. Но държа да ти заявя, че си изпаднал в дълбока заблуда и напразно си ме последвал чак до тук.

Рийд направи няколко колебливи крачки към нея. Тя веднага отстъпи назад. Той се усмихна. Изведнъж страхът изчезна от очите й, заменен от дръзка провокативност. Тя като че ли го предизвикваше да тръгне след нея. Е, той винаги се бе славил като човек, който не може да устои на нито едно предизвикателство. Пристъпи напред, тя веднага отстъпи назад. Рийд се запита дали Ела си даваше сметка, че ако продължи да отстъпва все така, съвсем скоро щеше да се окаже опряла гръб в дебелия ствол на едно дърво. Той продължи да настъпва. Тя пък не спря да отстъпва.

— По дяволите, защо не ме оставиш на мира?! — кресна Ела, но гласът й прозвуча почти умолително.

— Истината е, че ти не искаш наистина да се махна и да те оставя сама, нали?

В следващия миг Ела се озова притисната до дървото. Дишането й се учести. Тя се огледа наоколо, опитвайки се да открие някакъв път за бягство. Нямаше. Рийд подпря ръце от двете страни на главата й и се надвеси над нея. Гърдите му докоснаха нейните. Погледът му се преплете с нейния.

— Леля ти има склонност към опасните преживявания. Обича да се движи по ръба на бръснача. Ами ти, госпожице Ела? Не искаш ли малко вълнения и страстни емоции?

— Не… Не. — Тя видимо се разтрепери.

— Струва ми се, че си любопитна — продължи той. — Би искала да разбереш какво е усещането да си с едно от лошите момчета на града. Как ще се почувстваш, ако той притисне гърба ти към дървото, запретне полата ти нагоре и…

— Замълчи! Замълчи! — Ела покри ушите си с ръце.

Рийд пристъпи още по-близо. Ела беше достатъчно висока и не му се налагаше да се привежда, за да целуне устните й и да притисне силната си ерекция към меката издатина на венериния й хълм. А ерекцията му наистина си я биваше. Беше твърд като скала, а все още дори не я беше докоснал.

— Искам да съм твоето лошо момче. — Топлият му дъх се смеси с нейния. — Искам да пъхна ръце под красивата червена пола, с която си облечена и да положа длани върху задника ти. Искам да те целувам докато останеш без дъх. Искам да докосвам гърдите ти с устни. Искам да те слушам как повтаряш името ми и ме умоляваш да те обладая. Тук. И сега.

Ела преглътна мъчително.

— Мразя те!

— Наистина ли? Мразиш ме, защото те карам да се чувстваш по определен начин, нали? Защото те подтиквам да изживееш сексуалните си фантазии. И не ми казвай, че не си си фантазирала как двамата с теб се любим. Виждам копнежа, стаен в очите ти, всеки път щом ме погледнеш.

Тя затвори очи и свали ръце от ушите си.

— Ако притежаваш поне капка почтеност, ще си тръгнеш от тук и ще ме оставиш на мира.

— Да, но точно в това е проблемът, госпожице Ела. — Рийд докосна шията й с устни и тя тихичко изстена. — Не е срамно да си признаеш, че ме желаеш. Няма нищо лошо в това, че понякога си мислиш за мен и си представяш как бихме се чувствали заедно. Господ ми е свидетел, че и аз често си представям това. Напоследък май просто не мога да те прогоня от съзнанието си.

Ела отвори очи. Той се вгледа в тях. Желаеше я така, както не бе желал нищо друго през целия си живот. Нямаше право да я докосва дори, но тялото му, кой знае защо, му подсказваше, че тази жена му принадлежи, че е орисана да бъде само негова. Ако сега я целунеше, ако само си позволеше да я докосне, да я погали, щеше ли да успее да спре след това? Нямаше честен отговор на този въпрос.

Устните му се спуснаха към нейните, търсещи и настойчиви, но все пак подчинени на самоограничението, което Рийд с невероятни усилия на волята успя някак си да си наложи. Ела се опита да извърне лице, за да сложи край на целувката. Той обаче не отдели устни от нейните. Тя продължи да се бори. Извиваше се ту наляво, ту надясно. След това изведнъж го блъсна в гърдите и го принуди да се отдръпне. В един безкрайно дълъг миг останаха абсолютно неподвижни, с блеснали от ярост очи, задъхани и възбудени до крайност.

Рийд я целуна отново. По-внимателно. С цялата нежност, на която беше способен. Този път тя изобщо не се съпротивлява. Не се опита да се бори с него, не извърна лице от неговото. Той завладя устата й с топлите милувки на устните си, с влажните, настойчиви ласки на езика си. Когато Ела въздъхна от удоволствие, той се възползва от момента и пъхна език дълбоко в устата й. Тя мигновено отвърна на смелата му атака и продължи да го целува с неподправена страст и плам.

И двамата се отдадоха напълно на мига. Бяха превъзбудени. Без задръжки. Освободени и разкрепостени. Разкъсвани от неутолим копнеж. Той я поглъщаше с устни; тя му отвръщаше със същата жадна ненаситност. А когато това вече не им беше достатъчно, когато обхваналата ги страст се извиси до нови висоти, Ела вдигна ръце и ги обви около врата му.

Той притисна възбудения си пенис към бедрата й, давайки й да разбере, че я желае по най-простичкия и първичен начин, по който един мъж би могъл да пожелае една жена. Тя се отърка о него. Движенията на тялото й бяха чувствени и съблазнителни. Рийд вдигна лявата си ръка, сграбчи я за врата и яростно впи усти в нейните. Макар да не вярваше, че в този момент Ела би избягала от него, той просто искаше да е сигурен, че е негова. Поне засега. Изпитваше почти физическа болка от копнежа по нея, от желанието да я покори и да се изгуби в извивките на сладкото й тяло. Сложи дясната си ръка върху бедрото й и я погали през фината памучна материя на полата й. Тялото й беше заоблено и примамливо. Тяло на истинска жена. Най-голямото изкушение за всеки мъж. Плъзна ръка надолу по бедрото й. Пръстите му набраха полата й и я вдигнаха така, че да може да пъхне ръка отдолу и да погали гладката й плът.

Отдели устни от нейните и се вгледа в зачервеното й лице. Тя тихичко проплака. Рийд отърка буза в нейната и докосна с устни мекото й ухо.

— Ти наистина обичаш опасностите, нали, миличка?

Ела потрепери, пламнала от възбуда и желание. Изпитваше непреодолима потребност да го притежава. И да му се отдаде напълно. И сигурно и тя, също като него, изпитваше почти физическа болка от страстта, бушуваща в гърдите й.

Рийд целуна шията й — кратки, забързани целувчици — а след това сведе устни надолу към гърдите й. Устата му потърси и намери твърдите като камъчета зърна на гърдите й, които стърчаха през сутиена и през тънката материя на червената й блуза без ръкави. Когато пое зърното между устните си и го засмука през блузата, тя отметна глава назад и изстена.

— Кажи ми, че ме желаеш — рече й той.

— Желая те — задъхано промълви Ела.

— Кажи името ми — настоя Рийд.

— Рийд. — Ела се притискаше към него и отчаяно търсеше устните му. — Желая те, Рийд…

Той побърза да пъхне пръсти под гащичките й. Тъкмо достигна до мекия триъгълник между бедрата й, когато някакъв шум привлече вниманието му. Почувства, че тялото на Ела се напрегна. Чу се смях. Детски смях. По дяволите, точно сега ли! Смехът обаче стана по-силен. Вече се чуваха и отделни гласове.

— О, миличка, май някой идва насам. — Отдръпна ръка, оправи полата й и, извикал на помощ цялата си воля, отдели тяло от нейното.

Ела дълбоко си пое дъх. Клепачите й нервно потрепваха, гърдите й се повдигаха и спускаха в темпото на накъсаното й дишане. Все още беше възбудена не по-малко от него. И продължаваше да копнее за удовлетворение.

Само след няколко минути от другата страна на моста се появиха две жени, които водеха със себе си цяла тумба деца. Ела избърса устни с опакото на ръката си и се опита да се отмести от Рийд. Той обаче я сграбчи за китката и я задържа до себе си.

— Кога ще мога да те видя отново? Тази вечер? — Дори в собствените му уши гласът му прозвуча така все едно й се молеше. По дяволите, какво от това? Беше готов дори да падне на колене пред нея, но да я притежава.

— Не — отвърна Ела. Местеше поглед насам-натам и се опитваше да разбере дали са били забелязани.

— А кога?

— Не зная. — Тя се освободи от ръката му.

— Не би искала нещата да свършат по този начин. Зная, че не искаш. Рано или късно двамата с теб ще довършим започнатото днес.

— Не. — Тя тъжно поклати глава. — Не можем.

Ела забързано се отдалечи и остави Рийд сред дърветата в градината на Сара Роджърс. Сам и дяволски възбуден.