Бевърли Бартън
Любов и омраза (13)

13.

— Наистина ми си иска да си вземеш няколко дни отпуск и да дойдеш с нас — заяви Уеб докато мажеше препечената си филийка с мармалад от портокали. — За пръв няма да дойдеш с нас на плажа. Без теб няма да е същото.

— Знаеш, че Ела не може просто ей така да реши и да тръгне — възрази Керълин. — Не и сега, когато е съдия. Вече й предложихме да отложим малко ежегодното ни лятно пътуване, но тя не пожела.

— Не ми харесва идеята да я оставим съвсем сама в Спринг Крийк. Не и сега, когато Рийд Конуей е на свобода. Никой не е в състояние да предвиди какво би могъл да направи този тип. Мисля, че трябва просто да променим плановете си, да отложим пътуването и да си останем у дома.

Ела остави чашата си на масата. Закуска като днешната не беше честа практика в тяхното семейство. Майка й много рядко се появяваше за закуска. Обикновено Виола й я сервираше в леглото. Тази сутрин обаче беше по-специална — днес беше първият ден от ежегодната им ваканция в Гълф Шоурс. Семейството й притежаваше къща на самия бряг.

— А пък аз си мислех, че вие двамата ще посрещнете с огромно удоволствие възможността да останете за малко съвсем сами. Бихте могли да превърнете този отпуск в една много романтична ваканция.

— Знаеш ли, тя има право. — Керълин потърси ръката на Уеб. — От цяла вечност двамата с теб не сме оставали някъде съвсем сами.

Той хвана ръката на Керълин в своята, но погледна към Ела.

— Съмнявам се, че ще имаме много време за себе си, като зная, че семейство Хол и семейство Донъл ще са там по същото време. Нали знаеш, че Кит Хол и Пати Донъл умират да си говорят с майка ти и да обсебват цялото й свободно време.

— А доколкото познавам Джим Донъл и Трей Хол, те непременно ще те замъкнат на риболов още на втория ден от престоя ни там. — Керълин изгледа многозначително Ела. — Пати Донъл ще води с нея двете си внучета. Двете малки момиченца на Джим младши. Ако насърчиш Дан поне мъничко, може би и аз един ден ще си имам внуче.

— Майко, моля те, не искам да говорим за Дан. Не отново. Още вчера ви казах, че двамата с Дан се съгласихме, че трябва да сложим край на връзката си. Днес за последно ще обядваме заедно.

— Наистина не мога да те разбера, Елинор. Изискани млади мъже като Дан не застават на вратата ти всеки ден. — Керълин отхапа от препечената филийка. — Може да мине цяла вечност преди някой друг, който не е и наполовина толкова подходящ, колкото Дан, да прояви интерес към теб.

— Керълин, прекаляваш — обади се Уеб. — Ела е прекрасна партия. И се осмелявам да твърдя, че никога няма да се появи мъжът, който да е достатъчно добър за нея, но ако не обича Дан, тогава…

— Би могла да се научи да го обича. — Керълин прикова гневен поглед върху съпруга си.

— Струва ми се, че би искала за нея нещо по-добро от това. Сигурен съм дори.

Ела тихичко изсвири с уста. Родителите й извърнаха глави и я изгледаха.

— Ей, аз седя точно тук, редом с вас. Не разговаряйте за мен, все едно че ме няма.

— Извинявай, скъпа.

— Ще престанете ли да се тревожите за мен? Аз съм добре. Вече съм голямо момиче, което може да се грижи за себе си и само да взема решения. И така, искам моите родители да заминат за къщата си на брега и да прекарат една приятна и разтоварваща седмица заедно. Една много романтична седмица.

Преди Уеб или Керълин да успеят да й отговорят, в стаята влезе Беси, понесла голяма бяла кутия за цветя. Тя леко се изкашля.

— Намерих тази кутия, оставена на задното стълбище — съобщи Беси. — Върху картичката е написано името на госпожица Ела.

— Боже, боже, цветя в петък сутрин. Някой очевидно се опитва да оправи нещата. — Керълин с любопитство разглеждаше кутията.

— Не мога да разбера защо служителят на цветарския магазин не е звъннал на входната врата, за да достави цветята както си му е редът — зачуди се Уеб.

— Какво да правя с цветята? — попита Беси.

— Ами дай ги госпожица Ела, какво друго? — Керълин въздъхна и изразително завъртя очи, раздразнена от недосетливостта на икономката.

Беси работеше за семейство Портър от четири години. Започна, след като леля й, Мейси Кларк, реши да се пенсионира на седемдесет годишна възраст, но все още не бе придобила нужните за работата й послушание и смирение.

— Мейси си знаеше мястото — често повтаряше Керълин. — Но Беси е още твърде млада и зелена. Позволява си да се държи така, все едно ни е равна. — Освен това Керълин така и не можеше да преглътне нежеланието на Беси да живее в дома им — така, както леля й го правеше на времето.

— Да, мадам. — Беси стовари кутията пред Ела, точно до чинията й с пържени яйца и бекон.

В мига, в който икономката изчезна в кухнята, Керълин избухна:

— Уеб, налага се да намерим друга икономка на мястото на тази жена. Беси е абсолютно неподходяща.

— Стига, обсъждали сме това и преди — възрази Уеб. — Беси си върши работата добре. Поддържа в къщата безупречен ред и чистота и ръководи домакинството като добре смазан механизъм. Освен това е добра готвачка. Почти толкова добра колкото беше Мейси. Само защото не ти се кланя и подчинява достатъчно, не означава, че трябва непременно да я уволним.

— Тя изобщо не се кланя и подчинява — ядосано възкликна Керълин.

Ела развърза панделката, с която беше превързана бялата кутия, остави я на масата и вдигна капака.

— Колко са красиви! — Червени рози. Не бяха любимите й цветя, но въпреки това бяха красиви.

— Странно. На кутията не е изписано логото на цветарския магазин — отбеляза Ела. — Всеки от трите цветарски магазини в града доставя букетите в кутии с различни етикети, върху които е упоменато името на магазина.

— Погледни картичката — посъветва я Керълин. — Логото на магазина може да е изписано върху нея. Сигурна съм, че Дан обикновено прибягва до услугите на „Дъ флауър бокс“.

Да, помисли си Ела. Естествено, че Дан ще използва точно „Дъ флауър бокс“. Това беше магазинът, в който пазаруваха всички хора от техния социален кръг. Искаше й се Дан да не й бе изпращал тези цветя. Ако си е мислил, че розите ще размекнат сърцето й и ще я накарат да даде на връзката им още една възможност, значи сериозно се е заблудил. Нищо нямаше да излезе от това и той напразно бе похарчил парите си.

Ами ако не са от Дан?

Сърцето на Ела започна да бие по-силно в гърдите й. Взе картичката и забеляза, че ръката й трепери. Рийд не би й изпратил цветя у дома, нали? Не й изглеждаше да е от романтичните мъже. Но ако цветята все пак бяха от Рийд, какви обяснения щеше да даде на родителите си? Едва ли би могла да им каже: „Вчера почти се любихме с Рийд в парка“. През изминалата нощ бе спала много малко. Всъщност, истината беше, че се боеше да заспи, за да не сънува Рийд.

Мили боже, какво й стана вчера, че позволи нещата между тях двамата да стигнат толкова далеч? Какво си мислеше, че прави? Не, проблемът беше в това, че май изобщо не мислеше. Беше се отдала изцяло на чувствата си. Рийд събуди в душата й емоции, неизпитвани никога преди. Разпали толкова силен копнеж в душата й, че тя бе готова да му се отдаде веднага, насред градината на Сара Роджърс. Щеше да позволи на Рийд да я люби по начина, по който братовчед му бе обладал леля й Сибил. Но това не беше нищо повече от едно животинско съвкупление. То не беше любов. Беше просто едно бързо чукане, целящо единствено да ги освободи от сексуалното напрежение.

— Няма ли да прочетеш картичката? — попита Керълин.

— А? О, да, разбира се. — Върху малкия бял плик, в който бе пъхната картичката, бе написано името на Ела. Но не и името на магазина. Ела извади картичката от плика и започна да чете на глас.

„Червени рози за най-сексапилната жена в града. Изпратени като изненада, за да те държат в напрежение. Този път няма да те нараня. Но за следващия бъди подготвена.“

— Що за съобщение е това, по дяволите? — Уеб рязко бутна стола си назад, изправи се и заобиколи масата. Сграбчи картичката и я издърпа от ръката на Ела.

— Проклетото нещо е напечатано.

— Не разбирам — обади се Керълин. — Защо Дан би…

— По дяволите, жено, не се дръж като глупачка — изрева Уеб. — Тези цветя не са изпратени от Дан Гилмор.

Ела погали с ръка красивите цветя. Дузина прекрасни дългостеблени рози. Внезапно нещо се размърда изпод цветята и се заизвива между стъблата им. Ела ахна. Какво, за бога…

— Татко, с-струва ми се, че в кутията има още нещо. — Сърцето й биеше като обезумяло и ударите му отекваха с болезнена сила в главата й.

Уеб грабна кутията, отдалечи я от дъщеря си и изсипа съдържанието й на пода на трапезарията. Розите се разпиляха по лакирания паркет. Една зелена змия припълзя до краката на Уеб.

Керълин изпищя. Ела скочи от стола си.

— Дявол да го вземе! — Уеб погледна отвратителното влечуго, след това се наведе и го хвана с ръка.

— Уеб, внимавай! — извика Керълин.

— Това е една напълно безопасна градинска змия — обясни той и излезе от стаята, понесъл със себе си гърчещата се в ръката му твар.

— Това е дело на Рийд Конуей — заяви Керълин. — Бях повече от сигурна, че няма да се задоволи само с писмата и анонимните телефонни обаждания.

Ела рязко се обърна и се вгледа в майка си.

— Как си научила за писмата и… Татко и аз предпочетохме да не те безпокоим. Кой ти каза?

Керълин сведе поглед към скута си, отказвайки да погледне дъщеря си в очите.

— Виола е разбрала някак си и веднага ти е казала, нали? Макар да знаеше, че не желаем да те тревожим.

Керълин умолително протегна напред едната си ръка.

— Не бива да се сърдиш на Виола. Знаеш, че разчитам на нея да ме държи в течение на всичко. През всичките тези години тя се превърна в най-лоялната ми довереница. И прекрасно разбира, че имам право да зная, че дъщеря ми е била заплашвана.

— Всъщност никой не ме е заплашвал. Тормоз, да. Но не и заплахи.

— А тази змия какво е според теб? — Керълин погледна към затворената врата, която свързваше кухнята и трапезарията. — Няма начин двамата с Уеб да заминем за Гълф и да те оставим тук сама.

— Не, майко, няма да си останете у дома. Всяка година с нетърпение очаквате това пътуване. Няма да ви позволя да промените плановете си заради някаква глупава градинска змия.

— Този път беше градинска змия — отбеляза Керълин. — Но какво ще бъде следващия път? Той сам казва, че този път няма да те нарани, но трябва да си подготвена за следващия.

— Може някой ненормалник просто да е решил да се пошегува с мен — предположи Ела. — Този инцидент може би няма нищо общо с писмата и телефонните обаждания.

Уеб с трясък връхлетя в стаята.

— Мисля, че се бяхме разбрали да не казваш на майка си за…

— Нищо не ми е казвала — обясни Керълин. — Аз вече знаех.

— Виола — изпъшка Уеб.

— Не можем да заминем при това положение, Уеб.

— Съгласен съм.

— Не! — Ела с раздразнение разпери ръце. — Писмата, телефонните обаждания и една безопасна градинска змия не могат да ми причинят нищо. Отказвам да позволя на човека, който ме тормози, да ме изплаши до толкова, че да не смея да си покажа носа навън.

— Човекът, който те тормози? — повтори Керълин. — Да не би да искаш да кажеш, че според теб може да не е Рийд Конуей?

— Не зная кой е, но все още не разполагаме с доказателства, че е Рийд. — Ела не се осмели да каже нищо повече. Не можеше да си позволи да го защитава, защото знаеше, че ще раздразни родителите си. Да ги раздразниш? Я бъди по-голяма реалистка, Ела! По-скоро ще ги разгневиш.

— Струва ми се, че с днешната глупост той отиде твърде далеч — изръмжа Уеб. — Франк Нелсън със сигурност ще успее да разбере от кой цветарски магазин са били изпратени тези — Уеб погледна към разпилените по пода цветя — рози. А в магазина не може да не са отбелязали името на човека, който ги е купил.

— Освен ако не ги е откраднал — подхвърли Керълин.

— Какво? — в един глас попитаха Уеб и Ела.

— Рийд Конуей уби човек. Надявам се, не смятате, че не би могъл да открадне няколко рози, нали?

— Отивам да се обадя на Франк.

Ела хвана ръката на баща си.

— Цветята вероятно са били купени от „Фуд експрес“ или от някой друг супермаркет. Ако случаят наистина е такъв, няма начин купувачът да бъде идентифициран. Така че, давай, обади се Франк, но след това го остави сам да се занимава с този проблем. Настоявам двамата с майка да се качите в колата и да потеглите за Гълф както бяхте планирали. А на мен няма да ми стане нищо, ако остана сама за една седмица. Леля Сибил и чичо Джеф Хенри живеят съвсем наблизо, а ако наистина се почувствам самотна, ще отида да прекарам няколко нощи в дома на Хедър.

Керълин се намръщи.

— О, скъпа… Предполагам, че имаш право. Само че направо ме побиват тръпки като си помисля какво би могло да се случи в наше отсъствие.

— Нищо няма да се случи. А ако все пак възникне нещо извънредно, обещавам незабавно да се обадя на Франк. — Ела знаеше какво означава за майка й тази една седмица, която прекарваха в семейната вила на брега. През изминалите години тази ваканция се бе превърнала в ежегоден ритуал.

— А може би трябва да посетя Рийд Конуей, преди да заминем — подхвърли Уеб.

— Не, татко, не го прави. Ще се ядосаш, ще изгубиш контрол и само един господ знае какво ще се случи след това. Двамата с Рийд току-виж сте се сбили. Не искаш да заминеш във ваканция с насинено око, нали?

— Някой трябва сериозно да предупреди това момче. — Уеб стисна ръце в юмруци.

— Ако наистина смяташ, че Рийд трябва да бъде предупреден отново, остави Франк да го направи. В края на краищата, това му е работата. — Ела потупа ръката на баща си. — Освен това, колко пъти смяташ, че можем да предупреждаваме Рийд, без да разполагаме с никакви доказателства, че именно той стои зад този тормоз?

— Ще намерим доказателства — заяви Уеб. — И когато това стане, Рийд ще се върне право в затвора.

— Точно там, където му е мястото — допълни Керълин.

Дали наистина Рийд беше човекът, който не спираше да я тормози? — запита се Ела. Не вярваше, че е той. Ами ако грешеше? Ами ако той пишеше писмата, мълчеше по телефона и й изпращаше змии в кутии с рози? Ами ако бе твърдо решен да осъществи замисленото от него отмъщение?

Не биваше да го вижда повече. Не биваше да остава насаме с него. Той може и да я вълнуваше по начин, по който никой друг мъж не й въздействаше, но освен това излъчваше някаква странна, едва доловима заплаха. Рийд беше опасен човек, в това нямаше и капка съмнение. И всяка жена с малко здрав разум в главата си би трябвало да се постарае да стои далеч от него.

 

 

Сибил се огледа в огледалото в банята и изпъшка. Въпреки пластичната операция на лицето, която си бе направила преди три години, малко след като навърши четиридесет и пет, възрастта все повече започваше да й личи. Всеки ден забелязваше по някоя нова бръчка по шията или покрай очите. Прокара пръсти през разрошената си коса. Ако не се боядисваше всеки месец, черната й коса щеше да е цялата изпъстрена със сиви кичури.

Напълни една чаша с вода и изплакна устата си. Огромното количество уиски, погълнато предишната вечер, бе оставило горчив вкус в устата й. Добре поне, че зъбите й бяха в добро състояние. Прокара ръка надолу по голото си тяло и погали пищните си гърди. Не бяха така твърди и стегнати както на младини, но не бяха и прекалено увиснали. Бедрата й бяха стегнати, а краката — стройни и елегантни. Пъхна ръка между бедрата си и погали с пръсти нежните гънки на венериния си хълм. Макар че от миналата година беше в менопауза, до този момент не се бе сблъсквала с някакви сериозни проблеми. Месечният й цикъл беше нередовен, но все още не се бе стигнало до горещите вълни. А и не се чувстваше по-суха от обикновено. И слава богу! Пъхна пръсти дълбоко в тялото си и погали с палец клитора си. Зърната на гърдите й щръкнаха. Пръстите й почувстваха влагата, избила по най-интимните гънки на тялото й.

Силно чукане на вратата на спалнята й сложи край на чувствените й изживявания. По дяволите, това сигурно беше Джуди. Свежа и бодра. Доброто настроение на Джуди беше истинска загадка за Сибил. Никога нямаше да разбере как тази жена намираше сили да се усмихва. Беше бедна като църковна мишка. Вече двадесет и повече години работеше като икономка в дома им и блъскаше без почивка по пет дни в седмицата. Синът й беше бивш затворник и от него можеха да се очакват единствено неприятности. Беше се женила два пъти. За да овдовее и двата пъти. Вторият й съпруг беше истински негодник, който напълно заслужаваше да бъде убит. Сега, като се връщаше назад във времето, Сибил трябваше да си признае, че авантюрата й с Джуниър беше най-голямата грешка в живота й. Дори и смъртта беше малко наказание за Джуниър Блалък и себеподобните му. Той заслужаваше убиецът му да го измъчва седмици наред преди най-накрая милостиво да му пререже гърлото. Тя, разбира се не би могла да стори това. Да го убие, да. Но не и да го измъчва безмилостно.

— Джуди, просто остави подноса отвън. Ще го взема по-късно — провикна се Сибил.

— Не е Джуди — долетя отвън гласът на Джеф Хенри.

Сибил замръзна на мястото си. Съпругът й вече рядко си правеше труда да влиза в спалнята й. Ако я посещаваше по-често, тя едва ли би си търсила любовници навън. А ако Джеф Хенри я обичаше истински, тя веднага щеше да се откаже от алкохола и мъжете. Само че той щеше да я заобича толкова, колкото Уеб би обикнал отново Керълин.

На излизане от банята Сибил откачи една прозрачна черна роба от закачалката на вратата, надяна я на гърба си, но не завърза колана. Отвори вратата на спалнята, за да пусне съпруга си вътре, смело разголила гърдите си пред очите му. Той стоеше на прага и държеше в ръце подноса със закуската й. Обходи с поглед цялото й тяло — от главата до петите. Изражението на лицето му изобщо не се промени. Не показваше никакви признаци на отвращение или пък на възбуда. Тя обаче все пак зърна някакво пламъче в очите му. Въпреки че отчаяно демонстрираше противното, съпругът й очевидно не беше чак толкова безразличен към прелестите й.

— Трябва да поговорим — заяви Джеф Хенри, мина край нея и влезе в личните й покои.

Кога за последен път бе идвал в спалнята й? Хмм… Преди почти цяла година. Беше успяла да го примами в леглото си на годишнината от сватбата им. След като го наля с шампанско, за да му помогне да се отпусне малко, тя го доведе в стаята си и го прелъсти. А той й отвърна с нежна страст. Джеф Хенри винаги се бе представял като много внимателен и загрижен любовник.

— И каква би могла да е темата, която искаш да обсъдим? — небрежно попита тя, затвори вратата на спалнята и се обърна с лице към него.

Той остави подноса на бюрото пред прозореца, който гледаше към задния им двор.

— От много време насам проявявам изключително търпение и разбиране. Примирявам се с пиянските ти изстъпления и се правя, че не зная нищо за любовните ти похождения.

— О, колко благородно от страна на моя съпруг, рогоносеца! — Забеляза, че лицето му е покрито с гъста червенина и това й се стори твърде странно. Лицето му се изчервяваше само когато му беше горещо, когато беше изключително ядосан или пък сексуално възбуден. — Мили боже, нещо в боксерките май се разшава!

— Няма обаче да ти позволя да позориш публично себе си, мен и цялото ни семейство. — Големите му пълни ръце се свиха в юмруци. — Двамата с теб бяхме сключили мълчаливо споразумение — или поне аз смятах така, че няма да допуснеш разгулното ти поведение да стане публично достояние.

— За какво говориш, по дяволите? — Сибил прекоси стаята, вдигна сребърния капак на подноса и разгледа палачинките, полети обилно с масло и кленов сироп.

Джеф Хенри рязко изби капака от ръката й. Той падна и с трясък се удари в пода.

— Ти си просто една долна уличница!

— И това представлява някаква новина за теб?

Очите на Джеф Хенри блеснаха от неподправена ярост.

— Видях ви вчера. В парка. Теб и онзи бял боклук, Брайли Джо Конуей.

Сибил зяпна от изненада, разтърсена до дъното на душата си. Беше я видял? С Брайли Джо? Не, не, не! Бяха избрали едно толкова уединено местенце, скрито зад храсталаците и дебелите стволове на дърветата. Беше толкова сигурна, че никой няма да ги забележи.

— Съжалявам.

— Сигурен съм, че съжаляваш, никаквице долна! Но знаеш ли кое е най-лошото? Не бях сам, когато случайно се натъкнах на теб и любовника ти. Ела беше с мен. Чуваш ли? Детето, което за теб е по-важно от всеки друг човек на този свят, беше заедно с мен и те видя да се чукаш с онази отрепка. Беше те подпрял на едно дърво и те яхаше като побеснял.

— Ела ме е видяла?

— Видя те и също като мен бе отвратена до дъното на душата си. Какво ще си помисли за теб сега, когато знае, че си готова да си разтвориш краката за всеки мъж?

Остра болка прониза сърцето на Сибил, заля я вълна на самосъжаление и дълбоко отвращение. Единствено мнението на Ела все още имаше някакво значение за нея. Обичаше любимото си момиченце от първия миг, в който я зърна, от мига, в който я прегърна и я притисна към себе си.

— Ти, разбира се, си побързал да й кажеш каква долна курва е леля й, нали? — Сибил гневно изгледа съпруга си. — С удоволствие си й разказал за многобройните ми любовници. Каза ли й, че съм изчукала дори Джуниър Блалък? — Видя истината в очите му. — Мили боже, направил си го, нали? Копеле такова!

Разкъсвана от ярост и безсилие тя замахна и го зашлеви през лицето.

Джеф Хенри я сграбчи за китката, изви ръката й болезнено назад и я придърпа към себе си. Ноздрите му нервно потръпваха. Очите му блестяха. Червенината по лицето му беше станала още по-тъмна и наситена. За пръв път от много време — от нощта, в която беше убит Джуниър — Сибил се уплаши от съпруга си.

Той я замъкна до леглото и я метна върху намачканата атлазена покривка. Тя го наблюдаваше с тревога, шокирана от грубите му действия. Джеф Хенри разкопча ципа на безупречно изгладения си панталон в цвят каки. Сибил невярващо поклати глава. Съпругът й пъхна ръка в боксерките си. Тя се опита да стане от леглото. Той я блъсна обратно и едва не й изкара въздуха. Сибил се вгледа в лицето му, в безжалостните му, студени очи и се зачуди кой е този мъж. Това не беше Джеф Хенри Карлисъл, добре възпитания джентълмен от американския юг. Нейният съпруг. Той напъха коляно между краката й и раздалечи бедрата й.

— Какво си мислиш, че правиш? — грубо попита Сибил.

— Смятам да изчукам съпругата си — информира я делово.

Преди да успее да му отговори нещо смислено, той я сграбчи за бедрата, повдигна я едва-едва и с все сила проникна дълбоко в тялото й. Сибил простена от неочакваното удоволствие. Джеф Хенри продължи да я чука безмилостно. Приличаше на обезумял ездач, твърдо решен да сломи духа и да пречупи животното, което обяздва. Вдигна едната си ръка към гърдите й и започна да я мачка жестоко. След това сведе устни към нейните и ги засмука с неистова страст.

Сибил обви крака около кръста му и се повдигна, за да го поеме целия, да почувства всеки мощен тласък дълбоко в утробата си. Помилва задника му, а след това пъхна ръка между тях и погали скротума му. Съвкупяваха се със страстна, безумна отдаденост. Джеф Хенри се отнасяше с нея като с проститутка, която би си взел за една нощ.

Той пръв достигна оргазъм. Изля се целия в нея, извика високо и зарови лице в косата й. Горещата му сперма опари утробата й и Сибил цялата се разлюля от вълните на мощен, несекващ оргазъм.

Без да промълви нито дума, Джеф Хенри се отдръпна от нея. Хвана единия край на атлазения чаршаф и се избърса с него. След това се изправи, прибра пениса си, пооправи дрехите си и се запъти към вратата.

— Обзалагам се, че това беше единствения път, когато не си мислеше за сестра ми докато ме чукаше — извика след него Сибил.

Той поспря за миг, но не си направи труда да се обърне или пък да й отговори. Отвори вратата, излезе в коридора и внимателно я затвори след себе си.

Сибил остана да лежи неподвижно. Тялото й все още потреперваше от изживяния оргазъм. През всичките години на съвместния им живот за втори път виждаше Джеф Хенри толкова разстроен и гневен. Спомняше си, че и първия път я бе обладал със същия бяс, с който я бе изчукал тази сутрин. И, господ да й е на помощ, но тя му бе отвърнала с огромно удоволствие. Както тогава, така и сега. Тази сутрин съпругът й беше толкова ядосан, че би могъл да убие някого. Също както и тогава. В деня, в който я бе заловил да се чука с Джуниър Блалък. По-малко от седем часа преди Джуниър да бъде открит с прерязано гърло.