Бевърли Бартън
Любов и омраза (27)

27.

Сега беше моментът да задвижи следващия етап от плана си и да се впусне в действие. Но само след внимателно обмисляне и преценка. Оказа се сравнително лесно да се сдобие с оръжие, носещо отпечатъците на Рийд. Планът включваше кражбата на инструмент, който би могъл да се използва като смъртоносно оръжие, от една от кутиите в сервиза, но този път късметът изневери на Рийд. Той беше оставил кутията с обяда си в сервиза, а вътре имаше неща, които се оказаха далеч по-подходящи за целта. Вилица, лъжица и нож — остър нож, идеален за белене на ябълки, разрязване на сандвичи и прерязване на човешки гърла. Каква небрежност от негова страна! Да остави едно толкова подходящо оръжие без надзор! Този мъж вече бе осъждан веднъж за убийство с нож. Съдебните заседатели сигурно щяха да намерят за много интересен факта, че и за новото убийство е прибягнал до същото оръжие.

Целият град бе изпаднал в шок след убийството на онзи идиот Рой Моузес. Хората бяха разстроени и потресени. Че дори и членовете на семействата Карлисъл и Портър. Не можеше да повярва, че Уеб и Ела не само че присъстваха на погребението на Рой, ами Уеб дори плати всички разноски. Уеб, разбира се, от край време се славеше с щедростта си. Това беше едно от най-ценните му и благородни качества.

Тази нощ щеше да приведе плана в действие. Жалко, че се налагаше да избере точно тази жертва, но нямаше друг избор. Така трябваше. Само веднъж да обвинят Рийд Конуей в още едно убийство и никой няма дори да си помисли да преразглежда случая на Блалък. А щом Рийд отново се озове в затвора — този път до края на живота си нещата щяха да се върнат към нормалния си ритъм. Щеше да последва един доста дълъг период на траур, разбира се, но с времето всичко щеше да се оправи. И никой никога нямаше да научи истината. Щяха да знаят само двама човека. Но и двамата щяха да я отнесат в гроба.

 

 

— Няма да замина, ако имаш нужда от мен тук. — Ела потупа треперещата ръка на леля си. — Зная, че чичо Хенри е ужасно разстроен от признанието ти пред Франк, че си се отбила в „Сервиза на Конуей“, за да потърси Брайли Джо.

— Онази нощ бях прекалено пияна, за да разсъждавам нормално — призна Сибил. — Но дори и да бях напълно трезва, пак щях да кажа на Франк истината. Мили боже, та той всъщност ме разпитваше като заподозряна в убийството на Рой.

— Не мисля, че Франк някога те е смятал за виновна.

— Може и да не е. — Сибил стисна ръката на Ела. — Не се тревожи за мен. За нещастие, чичо ти и аз сме преживявали подобна криза и преди. И оцеляхме.

— Нали знаеш, че татко каза на Франк за връзката ти с Джуниър Блалък?

Сибил погали бузата на Ела.

— Да, зная. Разбрах също, че е признал и някои от собствените си грехове.

Ела кимна.

— Той ми каза, че не си го съдила прекалено сурово. — Сибил се наведе напред и целуна бузата на Ела. — Ти имаш толкова щедро и великодушно сърце. И проявяваш невероятно разбиране. Но колко още можеш да простиш, мило мое момиче? Готова ли си да ни простиш всичко? На мен и на Уеб?

— Обичам те, лельо Сибил! Почти толкова, колкото обичам татко. Разбира се, че бих ти простила всичко.

— Не забравяй това си обещание. — Сибил, която бе приседнала на самия край на леглото на Ела, се изправи. После потупа с ръка затворения куфар на Ела. — Двамата с Рийд имате нужда от един спокоен уикенд след кошмарната седмица, която всички ние преживяхме. Няколко дни и нощи в хижата край реката ще ви се отразят добре.

— Никак не ми се тръгва предвид пълната бъркотия, която оставяме тук. — Ела се изправи, вдигна малкия куфар и го остави на пода. — Франк е зает с разследване убийството на Рой и няма да има време да се занимава със стария случай на Блалък. А майка никога няма да приеме Рийд, ако той не успее да докаже, че не е убиец.

Сибил се разсмя подигравателно.

— Не се заблуждавай. Керълин никога няма да приеме Рой като подходящ за тебе мъж. Майка му не само че е икономка, но и е родила дете от Уеб. В мига, в който Керълин узнае за Реджина, тя ще презре цялото семейство Конуей.

— Това дали майка ще приеме Рийд или не, не е чак толкова важно в случая — заяви Ела. — Рийд заслужава да бъде реабилитиран. Той не е убил Джуниър.

— Ти го обичаш много, нали?

Ела въздъхна.

— Това е повече от очевидно, нали?

— Да. За тези от нас, които те познават и те обичат от цялото си сърце.

— Не разбирам защо се случи. Нито пък как можа да стане толкова бързо. В началото се опитвах да убедя сама себе си, че връзката ни е изцяло на сексуална основа, но… дадох си сметка, че през целия си живот не съм изпитвала нещо подобно. Сутрин се събуждам с мисълта за него. Вечер заспивам, потънала в копнеж по него. Колкото и време да прекарвам заедно с него, то все не ми е достатъчно.

— Зная. — Сибил погледна край Ела и прикова поглед в стената. В очите й се появи някакво отнесено изражение. — И аз веднъж обичах по този начин.

— Наистина ли?

— Ъхъ…

— Кого? — попита Ела.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Пробвай.

— Джеф Хенри Карлисъл. Старият и мил глупак. — Очите на Сибил се напълниха със сълзи. — Той обаче беше влюбен в Керълин. И когато разбра, че не може да я има, реши да се задоволи с мен. Аз трябваше да заема мястото на сестра си. На времето вярвах, че мога да го накарам да ме обича. Но се оказа, че съм се лъгала жестоко.

— Лельо Сибил…

Ела понечи да я прегърне, но Сибил я хвана за раменете.

— Не ме съжалявай. Аз сама си постлах леглото и лежа на него, макар и неудобно, години наред. Ти обаче не бива да се задоволяваш с нещо по-малко от искрената любов и страстта на мъжа, когото обичаш. Сигурно всички хора в този град смятат, че Рийд не е подходящ за тебе, но ако двамата се обичате и той те прави щастлива, не позволявай на никого да застане между вас.

Ела прегърна Сибил.

— Ще се върна в неделя вечерта. Ще остана при теб и чичо Джеф Хенри още известно време. Ако майка не промени мнението си скоро, вероятно ще се наложи да си наема квартира някъде.

— Знаеш, че винаги си добре дошла у дома и можеш да останеш колкото си пожелаеш.

Ела пусна леля си, обърна се и вдигна куфара си.

— Ако Рийд случайно позвъни, кажи му… ами, кажи му да побърза.

— Защо не пътувате до хижата заедно? — попита Сибил.

— Този петък той трябва да затвори сервиза. Обеща, че най-късно до девет ще пристигне в хижата — обясни Ела. — Брайли Джо вече имаше собствени планове, които не можеше, или просто не пожела, да промени. Вчера замина, за да прекара уикенда в Туника. Рийд ми каза, че братовчед му обича да залага в казината, надявайки се да стане богат. Аз обаче смятам, че той просто имаше нужда да се махне от този град. Беше потресен от смъртта на Рой и все още не може да се съвземе.

— Предполагам, че е взел и някоя жена със себе си. — Сибил се усмихна. — Не си мисли, че ме е грижа. С Брайли Джо ме свързваше единствено сексът, а това е нещо, което мога да получа поне от още дузина мъже.

— Лельо Сибил?

— Не питай. Би трябвало да изживееш живота ми, за да започнеш да разбираш защо правя нещата, които правя.

Ела кимна, отвори вратата на спалнята и излезе в коридора. През следващите четиридесет и осем часа тя и Рийд щяха да бъдат съвсем сами в семейната хижа край реката. Там щяха, макар и за кратко, да избягат от действителността и да се изгубят в обятията си.

 

 

От два часа Рийд не сваляше очи от часовника. Искаше му се времето да лети по-бързо. Само още един час и той щеше да затвори сервиза, да се качи в стария пикап на Брайли Джо и да поеме към реката. Само веднъж през целия си живот бе изпитвал такова радостно нетърпение — в деня, в който трябваше да бъде освободен от затвора. Възбуждаше се само при мисълта за предстоящите четиридесет и осем часа, които щеше да прекара с Ела. Бе посрещнал с изненада предложението й да прекарат уикенда в семейната хижа край реката. Но пък, от друга страна, Ела беше пълна с изненади. Коя от коя по-приятни. Тя изобщо не се притесняваше, когато се движеше с него из града и като че ли изобщо не се смущаваше от вторачените погледи на съгражданите им. Така и не можеше да си обясни какво толкова беше направил, че да заслужи жена като Елинор Портър. Но всеки ден благодареше на бога за нея.

Ето това е, рече си той. Истината е, че не заслужаваш Ела и го знаеш. А тя наистина заслужава някой мъж, далеч по-добър от тебе.

Клиентът, който току-що бе заредил резервоара на колата си, влезе в сервиза и подаде на Рийд двадесетдоларова банкнота.

— Благодаря — каза му Рийд.

Мъжът се усмихна, кимна с глава и излезе през вратата. В този момент иззвъня телефонът. Рийд вдигна слушалката.

— „Сервизът на Конуей“.

— Рийд?

— Да.

— О, толкова се радвам, че успях да те хвана, преди да тръгнеш за хижата. Обажда се Сибил Карлисъл — представи се жената. — Ела ме помоли да ти звънна и да ти кажа, че ще се забави и ще може да пристигне в хижата чак към единадесет часа. Ужасно съжалява, но нещо възникнало в последния момент. Ставало дума за някакво съдебно дело. Тя ще ти обясни всичко, когато се видите тази вечер.

— Добре. Благодаря. Каза ли дали иска да отида в хижата преди нея и да я изчакам там? — попита Рийд.

— Не, защото ключът е у нея, нали така? Ти нямаш ключ и затова ми каза да ти предам, че ще се срещнете там в единадесет часа.

— Добре. Благодаря, госпожо Карлисъл.

Рийд отново погледна часовника. Нямаше нужда да брои минутите, оставащи до края на работното време. Брайли Джо му беше казал да затвори в осем вместо в девет, но ето че необходимостта за това беше отпаднала. Няма нищо, какво толкова! Няколко часа повече не бяха от такова значение. Важното е, че двамата с Ела пак щяха да прекарат целия уикенд заедно. Съвсем сами.

 

 

Ела спря ягуара на посипаната с чакъл алея зад хижата. Заключи колата, отвори багажника и взе двете торби с продукти. Беше купила пържоли, които смяташе да изпече на следващия ден, картофи, червено и бяло вино и кутийка чай от Тенеси. А също и сладолед, който трябваше веднага да се прибере в хладилника. По пътя насам беше спряла до една крайпътна сергия и беше купила пресни ягоди, праскови и един пъпеш.

Луната вече беше изгряла и обливаше хижата и реката със сребърните си лъчи. Няколкото звезди разпръснати по черното небе весело й намигаха. Ела въздъхна щастливо. Не си спомняше друг път през живота си да е очаквала нещо с такова нетърпение. Само още три неща трябваше да се направят, за да стане животът й почти съвършен: Рийд да бъде реабилитиран за убийството на Джуниър Блалък; майка й да приеме Рийд като член от семейството; Рийд да й каже, че я обича.

Ела стигна до входната врата, остави двете торби на верандата и пъхна ключа в ключалката. Смяташе да отвори прозорците и да включи вентилатора веднага щом влезе вътре, за да поохлади хижата преди пристигането на Рийд. Отвори вратата, присегна ръка и започна да опипва стената, докато накрая намери ключа за осветлението. Запали лампата, взе торбите с продуктите и влезе в хижата. Докато вървеше към кухнята, разположена в задния край на просторното помещение, което се използваше като трапезария и всекидневна, Ела погледна часовника си. Девет часа. Беше се забавила повече отколкото възнамеряваше в магазина, а на сергията край пътя беше изгубила още петнадесет минути. Планът й предвиждаше да дойде поне половин час преди Рийд, но бе закъсняла и той сигурно щеше да пристигне всеки момент. В края на краищата, пътят от града до тук отнемаше по-малко от половин час.

Остави пликовете на кухненския плот, прибра нетрайните храни в хладилника, а другите продукти разпредели по шкафовете. Малкият й куфар все още беше в колата, но тя искаше да отвори прозорците и да включи вентилаторите, преди да отиде да го вземе. А може би трябваше да смени и чаршафите на леглото. Не че сегашните бяха мръсни, но не бяха използвани поне от два месеца насам.

Ела се зае да отвори прозорците на четирите стаи и да включи вентилаторите, монтирани на таваните. Тъкмо влизаше отново във всекидневната, когато чу стъпки по верандата. Стори й се странно, че не бе чула бръмченето на колата му. Онзи стар пикап обикновено вдигаше оглушителен шум. Тя се спусна към открехнатата врата.

— Рийд?

Внезапно нечия сянка падна на прага. Не е на Рийд, осъзна Ела. Новопристигналият не беше толкова висок. Ела рязко спря и ахна от изненада, когато гостът пристъпи в стаята.

— Какво правиш тук?

Жената се усмихна. Половината й лице остана в сянка.

— Случило ли се е нещо? — попита Ела. — Нещо лошо ли се е случило?

Тя отрицателно поклати глава.

— С Рийд?

Жената отново поклати глава.

— С татко?

— Нищо лошо не се е случило с Уеб или пък с Рийд — отвърна тя. — Всъщност, не се е случило нищо лошо. Все още. Но скоро и това ще стане.

— Не разбирам.

Усмивката на жената стана по-широка.

Стомахът на Ела се сви. Това не беше възможно. Нима имаше халюцинации? Да не би да й се привиждаха разни несъществуващи неща? Защото жената застанала само на няколко метра от нея, не беше тази, за която я взе в първия момент.

 

 

Рийд се разхождаше между щандовете на магазина за алкохол на Четвърта улица. Щеше му се да разбираше повече от вина. Искаше да избере някое хубаво вино. И напълно подходящо за предстоящия уикенд с Ела. Предполагаше, че би могъл да попита касиерката, но се съмняваше дали и тя знае достатъчно за вината, които продава. Тъй като беше едва девет и петнадесет, той разполагаше с предостатъчно време да избере вино, да се върне в стаята си над сервиза и да вземе един душ, преди да тръгне за хижата. Ела му беше казала, че пътят до там отнема тридесет минути. Което означаваше, че трябва да тръгне към десет и половина. По дяволите, трябваше да убие почти още два часа. Може би нямаше да е зле да намине за малко към майка си.

Рийд тъкмо протягаше ръка към една бутилка калифорнийско мерло, когато зърна Сибил Карлисъл в другия край на магазина. Той взе бутилката и се запъти към нея. Може би лелята на Ела ще може да му каже дали е избрал подходящото вино.

— Добър вечер, госпожо Карлисъл — поздрави Рийд, когато се приближи достатъчно.

— Рийд?

По изражението й разбра, че е изненадана да го види.

— Да, мадам.

— Не смяташ ли, че си закъснял вече? — попита го Сибил. — Мислех, че трябваше да се срещнете с Ела в хижата някъде около девет.

— Какво? Не разбирам. Вие ми се обадихте и ми казахте, че…

Тя го изгледа странно, очевидно объркана от думите му.

— Не ми ли позвънихте по-рано тази вечер?

— Не — отвърна тя. — Какво те кара да мислиш, че съм ти се обаждала?

Значи Сибил Карлисъл не му се бе обаждала. Кой тогава му бе позвънил от нейно име и защо? Адреналинът бясно запрепуска из тялото на Рийд. Жесток страх скова душата му.

— Какво става? — попита Сибил.

Рийд я сграбчи за раменете.

— Ела е в опасност. Обади се на Франк Нелсън и му кажи да тръгва към хижата. Кажи му да побърза. Може да се окаже, че въпросът е на живот и смърт.