Бевърли Бартън
Любов и омраза (11)

11.

Уеб би предпочел да е навсякъде другаде, но не и в парка на Спринг Крийк за ежегодното празненство по случай Четвърти юли. С всяка изминала година той с все по-голям ужас очакваше тези появи сред обществото заедно с малкото си щастливо семейство. Губернаторът обаче присъстваше на празника, а така също и конгресмен Конърс, кметът на Спринг Крийк и всички представители на местната законодателна власт. Което означаваше, че семейство Портър също трябваше да заеме полагащото му се място. Керълин не се появяваше често по политически форуми заедно с него, но хората разбираха, че нейният недъг не й позволява да изпълнява ролята на всеотдайната и подкрепяща го във всяко начинание съпруга. През годините обаче Ела постепенно бе заела мястото на майка си. Тя често стоеше до баща си и бе винаги готова да махне с ръка, да се усмихне или дори да произнесе някоя импровизирана реч.

Керълин като че ли не срещаше никакви затруднения и с лекота играеше ролята на любяща съпруга при всеки повод, който налагаше това. Може би в създадения от самата нея измислен свят, в който живееше, тя възприемаше съжителството им като съвършения брачен съюз, който от години демонстрираха пред обществото и дъщеря им. Истината обаче бе, че той бе престанал да обича Керълин още преди инцидента преди повече от тридесет години и подозираше, че по някое време през последното десетилетие тя не само че също бе престанала да го обича, но бе започнала и да го мрази. Не би могъл да я вини, естествено. Тя имаше пълното право да го ненавижда. Но какво можеше да стори той, за бога? Беше впримчен в брачен съюз с жена, която не обичаше. Принуден бе да продължи да поддържа един брак, който бе престанал да съществува реално преди много години. Той също заслужаваше малко щастие, нали? И полагаше съзнателни усилия да запази любовните си връзки в тайна. Не искаше да нарани Керълин. Нито пък да разочарова Ела. Дъщеря му го боготвореше и той не желаеше това да се промени. Не знаеше какво би правил, ако тя някога случайно разбереше, че нейният идол не е нищо повече от един колос с глинени крака.

Уеб залепи на лицето си фалшивата усмивка на обигран политик и тръгна по зелената морава, бутайки пред себе си инвалидния стол на Керълин. Запъти се направо към определената за семейството им маса за пикник, над която се издигаше чисто нова тента, дарена от двете семейства Портър и Карлисъл. Махаше с ръка, кимаше любезно и разговаряше с всички хора, които срещаха по пътя си. Четирима мъже го спряха, за да стиснат ръката му, да разменят по няколко думи с него. Двамата от тях бяха само избиратели, но в момент като този гласът на всеки избирател имаше значение. Третият беше богат поддръжник и Уеб за нищо на света не би си позволил да го пренебрегне. А четвъртият беше дългогодишен познат и Уеб изпита истинско удоволствие от срещата им.

В средата на парка се издигаше подиум, върху който в момента някакъв оркестър изпълняваше оглушителна кънтри мелодия. На една поляна от другата страна на пътя, който вървеше покрай северната част на парка, се провеждаше изложба на средновековни оръжия, докато от южната му страна представители на „Чероки нейшън“ изпълняваха племенни танци. Продавачите на храна бяха разположили сергиите си покрай поляната и напомняха на някогашните заселници, които подреждали каруците си в кръг около лагера, за да са готови да отбият всяка евентуална атака. В редицата от будки, подредени пред и зад трибуната, бяха изложени произведения на изкуството и местните занаяти. Под голямата пъстра тента, издигната в близост до езерцето, местни художници излагаха свои картини и скулптури.

Джеф Хенри, пременен с бяла ленена риза и бял памучен панталон, закопчан с чифт тиранти с цвят на горчица, засия от удоволствие в мига, в който зърна Керълин. Бедният глупак, помисли си Уеб. Да прекара целия си живот, въздишайки по жена, която никога не го бе обичала и нямаше изгледи някога да промени чувствата си. Всъщност Уеб изобщо не беше сигурен, че Керълин изобщо е способна да обича, когото и да било. Освен себе си, естествено. Предполагаше обаче, че съпругата му все пак обичаше Ела, макар че неведнъж бе улавял неподправената ревност, с която Керълин наблюдаваше дъщеря им всеки път, когато той й обръщаше прекалено голямо внимание. Керълин изпитваше неприязън към всички хора, които Уеб обичаше. А той обичаше Ела повече от всичко на този свят. В края на краищата, тя беше най-добрата част от него самия.

— Ела, скъпо момиче, толкова се радвам, че най-накрая дойдохте. — Сибил прегърна племенницата си през раменете. — Ние сме тук от тридесет минути и вече съм отегчена до смърт. Хайде да отидем да се поразходим и да се опитаме да се позабавляваме. Можем да позяпаме полуоблечените красавци, които стоят над буре с вода и чакат някой да ги изкъпе, или пък да се натъпчем с домашно приготвени сладкиши.

— Ела, ако приемеш поканата на леля си Сибил, моля те да следиш внимателно времето — предупреди я Керълин. — Не забравяй, че точно в два часа трябва да се качим с баща ти на подиума. И ако Дан не се появи до обяд, моля те да му се обадиш и да му напомниш, че е поканен да се присъедини към нас.

— Да, майко. — Без дори да се обърне назад, Ела хукна заедно със Сибил. Като се заливаха от смях, двете бързо се изгубиха сред гъстата тълпа, изпълнила парка.

Уеб ги изпрати с поглед. Независимо от недостатъците на Сибил — а сам господ му е свидетел, че те не бяха един или два — Уеб всеки ден благодареше на Всевишния за това, че Сибил винаги бе играла важна роля в живота на дъщеря му. Между тях двете имаше много прилики, но те бяха толкова неуловими, че едва ли някой друг, освен него би обърнал внимание. Може би само Джеф Хенри. Докато Сибил беше дребничка, също като Керълин, Ела беше висока и с едър кокал. Но и двете имаха искрящи тъмни коси, смели и красиви усмивки и гладка като кадифе, леко мургава кожа. Освен това смехът им — искрен и непресторен — звучеше еднакво и ги отличаваше от Керълин, която рядко се смееше, а усмивката й обикновено беше толкова фалшива, че приличаше на пародия.

— Уеб, направо умирам от жажда — обади се Керълин. — Ще бъдеш ли така добър да ми донесеш малко лимонада? Боя се, че ще загина, ако трябва да издържа чак до обяд.

— Разбира се. — Уеб я потупа по рамото и погледна към Джеф Хенри. — Ти искаш ли лимонада?

— Да, много ти благодаря. И не се притеснявай за Керълин. Аз ще я забавлявам в твое отсъствие. — Джеф Хенри се настани на самия край на бетонната пейка и обърна стола на Керълин към себе си.

— Никога не се безпокоя за съпругата си, когато е с теб — увери го Уеб и побърза да се отдалечи.

Опашките пред различните сергии, в които продаваха храна и напитки, му се сториха прекалено големи. Макар че можеше да се възползва от общественото си положение и да влезе отзад, пререждайки всички останали, Уеб знаеше, че една такава постъпка ще сложи петно върху образа му на човек от народа. Образ, на който държеше. Особено пък в родния си град.

Внезапно Уеб забеляза Джуди Конуей и дъщеря й Реджина, застанали на съседната опашка. Джуди беше от жените, които карат мъжете да се обръщат след тях. И то не защото полагаше някакви специални усилия или демонстративно привличаше вниманието им към себе си. Не, тя просто бе родена красавица — с огромни сини очи и гъста грива от блестяща руса коса. Дъщеря й беше нейно копие. С тази само разлика, че чертите на лицето й бяха по-едри и по-ясно изразени. През последните години отношенията му с Джуди бяха изпълнени с много напрежение и неприязън. Особено пък след процеса, по време на който той обвини Рийд в убийство. Обикновено му беше доста трудно да погледне Джуди право в очите. Никога нямаше да забрави онази нощ, през която тя дойде при него, за да го помоли да помогне на сина й, предлагайки му в замяна всичко, което би си пожелал. Господ му е свидетел, че беше готов да се възползва от предложението й, но не го стори, защото уважаваше Джуди прекалено силно. И тогава, и сега. Макар че не вярваше, че тя някога ще му прости непоколебимата увереност, че Рийд бе отнел живота на втория си баща.

Сигурно беше забелязала, че Уеб я наблюдава изпитателно, защото изведнъж се обърна и го погледна. Очите им се срещнаха за част от секундата, но тя побърза да се извърне настрани. От всички жени, които бе познавал през годините — а те не бяха никак малко, никоя друга не го бе привличала и очаровала по начина, по който го привличаше Джуди. На времето дори беше влюбен в нея. Но това беше много отдавна. Ако Керълин не беше осакатяла при онзи проклет инцидент, ако той бе намерил сили да се разведе веднага щом си даде сметка, че Керълин не е жената, за която я смяташе, тогава животът му, а и този на Джуди, щяха да протекат по съвършено различен начин. Днес Джуди щеше да е негова съпруга, а не икономка на снаха му. Рийд щеше да бъде негов доведен син, а не непримирим враг. А Реджина щеше да му бъде дъщеря.

Но тогава Ела нямаше да бъде част от живота му. Беше ли готов да замени сегашния си живот с онзи другия, въображаемия, ако това беше възможно? Едната си дъщеря с другата? Господи, допуснал бе прекалено много грешки! И цял един живот не би му стигнал, за да ги поправи.

— Радвам се да видя, че ти и дъщеря ти се забавлявате на тържеството по случай Четвърти юли. — Уеб се обърна направо към Джуди, сигурен, че тя няма да посмее да не му отговори пред всичките тези хора около тях.

Джуди ги изгледа с блеснали от гняв очи.

— Този Ден на независимостта е много специален за нашето семейство. Синът ми вече си е у дома. Там, където му е мястото.

— Радвам се за теб. — Уеб насочи вниманието си към Реджина, която просто стоеше и го зяпаше, очевидно изненадана от факта, че сенатор Уеб Портър разговаря толкова приятелски с майка й. — Реджина, не съм те виждал отдавна, а ти през това време си пораснала и си се превърнала в красива млада жена.

— Благодаря ви — нервно отвърна Реджина.

— Чух, че работиш като юридически помощник на Марк Лиймън. — Уеб бавно се придвижваше напред заедно с цялата опашка.

Реджина кимна.

— Марк смята, че трябва да продължа образованието си и да стана адвокат.

— Така ли? Мисля, че това е великолепна идея. И скоро ли ще се върнеш в училище?

— Не, боя се, че първо трябва да спестя парите, които ще са ми нужни, за да платя обучението си. — Реджина пристъпваше след майка си, която бавно се приближаваше към прозорчето на сергията.

— А, да, парите. — Уеб погледна към Джуди и двамата си размениха кратък, но многозначителен поглед. — Може би ще успееш да спечелиш някаква стипендия. Защо не ми позволиш да проуча различните възможности вместо теб?

Реджина се измъкна от опашката и колебливо пристъпи към Уеб.

— О, сенатор Портър, това би било чудесно! Но смятате ли, че е възможно?

Джуди сложи ръка върху рамото на дъщеря си и я дръпна обратно на мястото й.

— Дъщеря ми не приема подаяния, но тя е умно момиче и ако наистина съществува възможност да кандидатства за някаква стипендия, то ние ще сме ви много задължени, ако помогнете по някакъв начин.

— Ще проведа няколко телефонни разговора и ще видя какво мога да направя по въпроса. — Уеб изведнъж установи, че е дошъл неговият ред. Хвърли един последен поглед към майката и нейната дъщеря — две красиви жени, които можеха да са негови, след което се усмихна широко на жената зад гишето и поръча две големи лимонади и една двойно по-голяма бира.

 

 

Рийд пресрещна майка си и сестрата си и взе подноса с напитките от ръцете на Джуди. Беше я видял да си бъбри на опашката с Уеб Портър и трябваше да впрегне цялата си воля, за да остане на мястото си, макар да му се искаше да се втурне към тях и да принуди сенатора да остави майка му и сестра му на мира. На времето между Джуди и Уеб Портър май имаше някакво привличане, но тогава той беше още съвсем малко момче, а сега направо му се гадеше при мисълта, че този мъж някога се е докосвал до майка му. Още по-неприятен му беше фактът, че сенаторът си позволява да разговаря и със сестра му. Но тази нямаше да я бъде! Проклет да е, ако позволи на кучия син да души и да се умилква около малката му сестричка.

Реджина имаше нужда от съпруг, от мъж, който да я обича, да се омъжи за нея и да я научи, че сексът е прекрасно изживяване, а не нечистоплътно и жестоко нападение върху беззащитна жертва. Не знаеше със сигурност дали Реджина все още е девствена, но беше деветдесет и девет процента сигурен, че това е точно така. Майка му беше споделила с него, че сестра му никога не се е срещала с мъж и макар че годините на терапия й бяха помогнали неимоверно много, Реджина така и не бе успяла да завърже нормална връзка с мъж. Може би той бе сгрешил като така категорично се бе противопоставил на възможността Реджина и Марк да свържат съдбите си. Нямаше право да съди така строго Марк, който всъщност беше много добър човек, нито пък трябваше да обременява сестра си със своите комплекси за малоценност. Кой би могъл да знае какво им готви съдбата? Може пък да не беше чак толкова невъзможно мъж и жена, принадлежащи към две съвършено различни социални прослойки, да са родени един за друг и да прекарат живота си заедно.

— Мамо, трябва да поговорим — заяви Рийд.

— Аз ще занеса сандвичите на нашата маса, където ни очаква Брайли Джо и ще сервирам масата — обади се Реджина. — Но не ни карайте да ви чакаме прекалено дълго.

В мига, в който Реджина се отдалечи достатъчно, Рийд се обърна към Джуди и я попита направо:

— Какво има между теб и Уеб Портър?

— Нищо — отвърна Джуди. — Той ме заговори и аз му отговорих.

— Видях го да разговаря с Реджина. По дяволите, мамо, дъртият мръсник флиртуваше с нея. Или ще го предупредиш да не я доближава, или аз ще го направя вместо теб.

Джуди изпъшка високо.

— Не ставай смешен! Уеб изобщо не е флиртувал със сестра ти. Просто се опитваше да се държи приятелски. Нищо повече.

— Да не би да ми казваш, че не си забелязала как я зяпаше?

— Гледаше я по начина, по който гледа и Ела.

— Гледаше я така, сякаш не можеше да й се насити. Сякаш я вижда за пръв път през живота си.

Джуди хвана ръката на Рийд.

— Уеб Портър никога не би наранил Реджина. Можеш да ми вярваш.

— Така както трябваше да ти повярвам, когато ми обеща, че Джуниър Блалък ще бъде добър втори баща за мен и Реджина?

— О, Рийд! — Джуди прехапа долната си устна.

— По дяволите, мамо, съжалявам… — Рийд прегърна майка си през раменете, като продължаваше да държи подноса с напитките в едната си ръка. — Не исках да кажа това. Само че… просто не мога да понеса мисълта, че Уеб се опитва да завърти главата на Реджина.

— Уеб не се интересува от сестра ти по този начин — увери го Джуди. — Не й споменавай, че съм ти казала, но… Уеб обеща да се погрижи тя да получи стипендия за университета. Освен това той ходатайства пред Марк преди тя да започне да работи за него. И подозирам, че макар Сибил да подписваше чековете, с които плащахме на психотерапевта, то точно Уеб беше човекът, който всъщност осигуряваше средствата.

— И защо му е на Уеб да прави всичко това за твоята дъщеря? За сестра ми?

— Може би защото се чувства отчасти виновен за това, че ти трябваше да прекараш толкова много години в затвора. Може би това е неговият начин да помогне на семейството ни. Независимо от всичко, случило се между вас двамата, аз зная, че Уеб е добър човек.

— Не, не е, мамо, и ти го знаеш. Този човек не прави нищо, ако не е лично заинтересован и не очаква някаква облага за самия себе си.

Джуди тъжно поклати глава. Рийд забеляза сълзите, блеснали в очите на майка му, и веднага смени темата. Напоследък като че ли винаги успяваше да каже най-неподходящото нещо и да я нарани. А това бе последното нещо, което би искал да направи.

Рийд поведе майка си към масата за пикник, където Реджина и Брайли Джо вече бяха застлали покривката на червени и бели карета, а върху нея бяха подредили салфетки и пластмасови чинии и прибори. Той остави подноса с изстудените напитки на масата, след което изпитателно се вгледа в сестра си. Реджина изцяло приличаше на майка им. Ако бе наследила някои черти от човека, който бе неин баща, то Рийд просто не можеше да ги забележи. Отново се вгледа в лицето на сестра си, опитвайки се да открие някаква прилика с Уеб Портър и не успя. Но беше ли наистина възможно той да е бащата на Реджина? Ако е така, то това обясняваше интереса му към Реджина. Освен ако развратният дъртак нямаше нещо друго на ум по отношение на младата жена.

През дългите години, през които се бе борил, за да оцелее в затвора, Рийд неведнъж бе разигравал всевъзможни сценарии в мислите си. Опитваше се да разбере кой всъщност бе прерязал гърлото на Джуниър Блалък. И защо? Ако Уеб Портър е имал връзка с майка му, то тогава той може би се е възползвал от възможността да елиминира Джуниър. Ако пък Уеб наистина беше баща на Реджина, той със сигурност би посегнал на живота на мъжа, опитал се да изнасили дъщеря му. Господ му е свидетел, че самият той беше толкова обезумял от гняв в онзи момент, че спокойно можеше да убие мръсника. Ако майка му не го бе издърпала настрани от пияното копеле, той вероятно щеше да го убие от бой. Но независимо от всички улики, представени на процеса, той не се бе върнал по-късно през нощта, за да пререже гърлото на Джуниър. Някой друг го бе сторил — някой, който очевидно е мразил Джуниър достатъчно, за да го убие най-хладнокръвно. Някой, който не би се поколебал да припише извършеното от него престъпление на едно невинно осемнадесетгодишно момче.

 

 

Марк Лиймън огледа поляната, изпълнена с дошлите на празника граждани, които, разпънали одеяла на тревата пред подиума, похапваха барбекю и слушаха кънтри баладите, изпълнявани от местни певци и състави. Запита се къде ли се намира Реджина. Беше му споменала, че майка й се надява Рийд да ги придружи на ежегодния празник по случай Четвърти юли и затова Марк беше сигурен, че Реджина е някъде сред огромната тълпа. Беше му хрумнало, че би могъл да я покани да дойде на тържеството с него, но така и не успя да събере достатъчно смелост, за да го направи. Популярността му сред жените не беше особено голяма. В училище го смятаха за книжен плъх и особняк. Но след като завърши юридическия факултет и пое практиката на баща си, имиджът му сред неговите съграждани значително се подобри. Макар че продължаваше да си е все така нисък и набит, с неопределени на цвят кафеникава коса и очи и с нищо незапомнящо се лице, той вече се обличаше като преуспяващ мъж, караше скъпа кола и си даваше сметка, че повечето жени обичат мъжете, които имат повечко пари.

Много от присъстващите на празника мъже сигурно му завиждаха, защото редом с него пристъпяше Хедър Маршал. Сексапилната червенокоса лъвица, която се обличаше така, че да накара всички мъже да си изгубят ума по нея. Бяха излизали няколко пъти откакто тя се бе завърнала в Спринг Крийк, но и двамата не проявяваха интерес към по-сериозна и дългосрочна връзка с трайно обвързване.

— Виждам я — заяви Хедър.

— Кого виждаш?

— Твоята малка помощница, Реджина Конуей. — Хедър се ухили широко. — Намира се вляво от теб, чак до езерото. Седнала е на една маса със семейството си.

— Благодаря ти, че ми я показа. Радвам се, че е дошла на празника и се забавлява заедно със семейството си. — Погледът на Марк се фокусира върху масата на Реджина. Тя тъкмо се смееше на нещо, което разказваше братовчед й, Брайли Джо. Марк въздъхна. Обичаше да слуша смеха на Реджина. За жалост тя рядко се смееше. Беше изключително мълчалива и сериозна млада жена. Но невероятно мила. И красива.

— През цялото време се оглеждаше за нея, нали? — Хедър изразително повдигна едната си вежда. Физиономията й сякаш казваше: И да не си посмял да ме излъжеш!

— Хайде сега, защо ми е да се оглеждам за друга жена, щом съм тук с теб?

— Не се опитвай да продаваш на стар краставичар краставици, приятелче. — Хедър се огледа наоколо. Очевидно и тя самата търсеше някого.

— Добре, наистина търсех Реджина. Социалният й живот е сведен почти до нула и се радвам, че този път е решила да излезе и да се поразведри. Тя работи прекалено много, а не се забавлява достатъчно. Всъщност, мисля, че изобщо не се забавлява. — Марк вдигна ръка и я обви около голите рамене на Хедър. — Е, а ти за кого се оглеждаш?

— Аз ли? — Погледът й се спря върху масата на семейство Портър. — За Ела, естествено.

Марк проследи погледа на Хедър. После се изсмя.

— Да, естествено.

— Какво? Да не би да не ми вярваш?

— Вярвам ти, че се оглеждаше за Ела, но само защото искаше да провериш дали Дан Гилмор е заедно с нея. Не разбирам защо не разкриеш пред Ела чувствата, които изпитваш към Дан. В края на краищата, вие двете сте първи приятелки, нали така?

— Ела не е проблем. Тя изобщо не обича Дан.

— Откъде знаеш?

— Тя самата ми го каза. Изпитах такова облекчение, че чак се почувствах виновна. И знаеш ли какво й казах за Дан? Че е скучен и тъп като галош.

Марк изсумтя.

— Е, ама той си е точно такъв, нали така?

— Да, такъв е — призна Хедър. — Но аз съм влюбена в него още от дете, а той се оказа единственото момче в целия град, което така и не ме забеляза. А когато се ожени за префърцунената Гриър Суейн, си помислих, че съм го изгубила завинаги.

— Само че сега той отново е свободен.

— Да, отново е свободен и все така продължава да не се интересува от мен. — Хедър обви ръка около кръста на Марк. — Хайде. Да отидем да поздравим семейство Конуей.

— Не съм сигурен, че е редно да им се натрапваме.

— Виж, ако наистина се интересуваш от това момиче, тогава трябва да се потрудиш, за да я спечелиш. И да й покажеш, че те привлича. Как иначе да разбере за чувствата ти?

— Не съм сигурен как ще реагира, ако разбере, че искам да излизам с нея — отвърна Марк. — Сигурен съм, че и ти си чула за проблемите й в миналото.

— Зная, че онова долно копеле, вторият й баща, се опитал да я изнасили още когато била малко момиченце. Но това е известно на половината жители на щата Алабама.

— Реджина не излиза с мъже.

— Какво? Шегуваш се! Искаш да кажеш, че никога не е излизала на среща с мъж? — възкликна Хедър. — И на колко години е вече? Сигурно наближава тридесет?

— През ноември ще стане на двадесет и шест.

— О-ох! Щом е толкова затворена, ще трябва сериозно да се потрудиш, за да изкопчиш дори и една целувчица от нея. Сигурен ли си, че държиш на нея достатъчно, за да се захванеш с това?

— Ако мога да се надявам, че някой ден Реджина би могла да ме обикне, да, готов съм да направя всичко, което е необходимо. Но…

— Никакво но! — Хедър притисна ръка около кръста на Марк. — Сега ела с леля Хедър и само изпълнявай каквото ти каже. Целта ни е да разберем дали госпожица Конуей проявява интерес към шефа си.

— И как точно смяташ да постигнеш тази цел?

— Ти само стой и гледай.

 

 

— Къде изчезна Сибил? — попита Керълин.

— Струва ми се, че отиде до тоалетната — прошепна Ела в ухото на майка си. — Знаеш какви дълги опашки има там.

— Вероятно се е скрила някъде, за да се напие — заяви Керълин. — Никога няма да разбера как Джеф Хенри понася всички изпитания, които тя му поднася. Непрекъснато й повтаряме, че трябва да потърси помощ и да се откаже от алкохола, но тя не ни обръща никакво внимание. — Керълин се присегна и потупа ръката на Ела. — Скъпа, ще ми се да поговориш с нея. Тя толкова много те обича, че току-виж се вслушала в съветите ти.

— Майко, разговаряла съм с нея много пъти. Знаеш го. Докато леля Сибил сама не потърси помощ, никой от нас не би могъл да й повлияе. Не ни остава нищо друго, освен да се опитваме да я подкрепим всеки път, когато изпадне в криза.

— Започвам да си мисля, че й правим лоша услуга, като прикриваме кашите, които постоянно забърква, но пък, от друга страна, това е единственият начин да й попречим да опозори цялото ни семейство. — Керълин нервно усукваше салфетката, която държеше в ръката си. — Кариерата на баща ти ще пострада сериозно, ако медиите научат, че собствената му снаха е пияница.

— Мисля, че това е само въпрос на време — отвърна Ела. — Освен това не смятам, че този факт би навредил на кариерата на татко. Проблемите, свързани с пристрастяването към алкохол и наркотици, като че ли са на мода напоследък. А така също лъжите и изневерите.

— Елинор Портър, кога стана такъв циник?

— Откакто помъдрях и започнах да виждам света в истинската му светлина, а не такъв, какъвто бих искала да бъде.

— О, това силно ме натъжава. Моето малко момиченце постепенно е загубило розовите си очила.

Ела се наведе и прегърна майка си. Както винаги, дребничкото тяло на Керълин изведнъж се скова, но тя вдигна ръка и сдържано потупа Ела по гърба. Майка й нито веднъж не бе прегръщала Ела с всеотдайността и нежността, характерни за повечето майки. Нито веднъж не я бе обсипвала с ласки, нито пък я бе задушавала със силната си любов. Тя, естествено, никога не демонстрираше чувствата си и към останалите близки членове на семейството им. Дори и към Уеб. Баща й обаче беше различен. Весел, словоохотлив, открит и експанзивен, той напълно компенсираше строгата сдържаност на майка й. А леля й Сибил, чувствителна, невъздържана и свръхемоционална, при всеки удобен случай я взимаше в прегръдките си и я притискаше с все сила към себе си. Когато Ела беше малко момиченце, Сибил често обсипваше лицето й с целувки. Дори и чичо й Джеф Хенри обичаше да я прегръща, а от време на време я целуваше нежно по бузата или по челото.

Точно в този момент се появи чичо й, пременен с впечатляващата униформа на генерал от конфедеративната армия. Изглеждаше толкова автентичен, че човек би си помислил, че по някакъв начин се бе върнал в началото на 1860 година, а след това бе прескочил обратно в тяхното време, за да им демонстрира изисканата елегантност, характерна за аристократите от техния щат. Ела за пореден път си помисли, че Джеф Хенри е имал нещастието да се роди в неподходящ за него век. Беше закъснял с цели сто години, че и повече.

— Възпроизвеждането на бойните сцени е насрочено за три и половина — информира ги Джеф Хенри. — Топовете и конете ще се появят откъм западната част на парка. — Извади бяла ленена кърпа от джоба си и попи потта, избила по лицето му. — С този костюм ми е ужасно горещо, но трябваше да го облека още сега, защото не ми се ще да пропусна нито дума от речта на Уеб.

— Изглеждаш ужасно елегантен — увери го Ела.

— Благодаря ти, мила моя.

— Джеф Хенри винаги изглежда елегантен — обади се Керълин. — Той е истински джентълмен, а истинските джентълмени се гордеят с външния си вид. Баща ми винаги изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от витрината на някой магазин.

— Ще ми се да познавах дядо Уокър.

— Господин Джон беше стопроцентов джентълмен — заяви Джеф Хенри. — Винаги съм изпитвал неподправено уважение към него. Когато бях малко момче, той ме взе под крилото си. Предполагам, че е изпитвал съжаление към мен. Загубих собствения си баща, когато бях едва петгодишен и макар че майка правеше всичко по силите си, господин Джон, който беше един от деловите партньори на баща ми, веднага разбра, че имам нужда от силно мъжко присъствие в живота си.

Ела слушаше с усмивка спомените на чичо си за отдавна отминалите години. Безброй пъти бе слушала точно тази история, но въпреки това, от уважение към него, попиваше внимателно всяка негова дума. Пък и разказите за дядо й Уокър като че ли доставяха огромно удоволствие не само на него, но и на майка й.

Джеф Хенри продължи да забавлява Керълин с многобройните си спомени от детските им години. Малко след това до тях се приближи Уеб. Той вървеше сред тълпата и се смееше щастливо. Баща й беше в стихията си, когато трябваше да направи добро впечатление на избирателите си.

— Керълин, още не си видяла произведенията на местните творци — каза й Уеб. — Защо не отидем да ги разгледаме в специалната шатра? Бих искал да купя нещо, за да демонстрирам подкрепата си към тях. А ти имаш толкова добър вкус и набито око, че съм сигурен, че ще избереш най-красивия предмет. Нещо, което да мога да сложа в кабинета си в Спринг Крийк.

Керълин засия от удоволствие. Очевидно бе възхитена от вниманието на съпруга си. Радостта, изписала се на лицето й, остана там само за част от секундата, заменена веднага след това от любезното самообладание, така типично за Керълин.

— Каква прекрасна идея! С удоволствие ще избера нещо за кабинета ти. — Тя погледна към Ела и Джеф Хенри. — Искате ли да дойдете с нас?

— В тези шатри е прекалено горещо — отвърна Джеф Хенри. — Ще отида да разгледам произведенията на изкуството, след като сваля тази униформа и се преоблека в нещо по-леко.

— Вие вървете — обади се и Ела. — А пък аз ще се опитам да поразхладя чичо Джеф Хенри.

— Така ли? И как точно смяташ да го направиш? — попита Джеф Хенри. — Като ме топнеш в езерото?

Ела хвана чичо си под ръка.

— Помислих си, че една приятна и дълга разходка под сенките на големите дървета в парка може да ти помогне да се поохладиш.

— Добре, но да не забравите, че трябва да се върнете навреме за речта на Уеб — напомни им Керълин преди съпругът й да я отведе към шатрата, в която се помещаваше изложбата.

Джеф Хенри тръгна напред, помагайки на Ела да си пробие път сред тълпата от хора, облечени предимно с къси панталонки, потници и ефирни роклички.

— Някои хора наистина не обръщат никакво внимание на външния си вид — отбеляза Джеф Хенри. — Разбира се, онази част от нашето общество, която може да бъде поставена в категорията бял боклук, е пословична с липсата си на какъвто и да било вкус. Онова, което ме притеснява обаче, е фактът, че и голяма част от децата на някои наши приятели са облечени направо скандално.

— Тийнейджърите искат да изглеждат като останалите си връстници — възрази Ела. — Да си различен от другите, когато си едва на шестнадесет, е наказание, по-страшно и от смъртта.

— Хмм… Предполагам, че имаш право.

Униформата на Джеф Хенри от Гражданската война, царствената осанка и дълбоко вроденият му снобизъм го отличаваха и изолираха от повечето хора, дошли в парка, за да се позабавляват.

Той обаче нямаше нищо против. Всъщност — Ела беше сигурна в това — той се гордееше с факта, че е различен. Нямаше никакво съмнение, че чичо й се смяташе за по-добър от почти всички свои съграждани. Повечето хора го презираха заради надменността и обидното пренебрежение, което непрекъснато демонстрираше, но Ела изпитваше истинска симпатия към неговите странности, които му придаваха определена уникална неповторимост. В края на краищата той нараняваше най-много себе си с тези свои отживели представи за класови различия и аристократизъм.

Източната част от парка още преди години бе превърната в градина, която носеше името на Сара Роджърс. Дамските клубове в няколко от градчетата в окръг Брайънт бяха превърнали тази градина в свой любим проект. Наскоро завършената каменна пътека криволичеше между пъстрите цветни лехи и продължаваше нататък, към залесената част от парка, в която огромните дървета, някои от които бяха на повече от сто години, се извисяваха високо в небето.

— Ела, ти си направо брилянтна! Идеята ти да се разходим из парка е просто великолепна — възкликна Джеф Хенри. — Тук е много по-хладно и далеч не толкова пренаселено.

Освен тях само още десетина човека са разхождаха край прекрасните цветни алеи на градината. Повечето хора бяха погълнати от веселието на моравата и не изпитваха потребност от покой и тишина. Високите разлистени дървета спираха ярките лъчи на топлото следобедно слънце. Под сенките им и в гъстите шубраци имаше безброй уединени кътчета, които предлагаха спокойствие и усамотение на тези, които искаха да се махнат надалеч от врявата на празника.

Ела насочи поглед наляво и зърна мъж и жена, които, полускрити зад дърветата, се прегръщаха пламенно. Целуваха се. Дори и от това разстояние беше ясно, че са съвсем млади. На не повече от двадесет години. И беше очевидно, че като че ли не можеха да се откъснат един от друг.

— Отвратително зрелище — възкликна Джеф Хенри. — Има си време и място за всичко, а интимното общуване е нещо, което се върши зад добре затворени и заключени врати.

— Те са млади и влюбени — възрази Ела. — Не си ли спомняш как си се чувствал на тяхната възраст?

Джеф Хенри изсумтя.

— Разбира се, че си спомням. На тяхната възраст аз бях лудо влюбен в майка ти. Но никога не бих… никога не бихме си позволили да се държим като тези двамата ей там. Уважавах майка ти твърде много, за да си позволя да я опипвам по този начин. Особено пък на обществено място.

— Защо не ги оставим на спокойствие? — предложи му Ела. — Мостът над езерото е недалеч от тук, а на другия бряг има пейки, на които бихме могли да поседнем.

— Само да не закъснеем много. Керълин ще бъде ужасно разстроена, ако пропуснем речта на Уеб.

Керълин. Винаги Керълин. Бедничкият чичо Джеф Хенри… Само че човека, когото Ела искрено съжаляваше, беше леля й Сибил. Какво ли е да си омъжена за човек, който дори не си прави труда да крие чувствата, които изпитва към сестра ти?

Мостът се появи пред очите им — дървена арковидна конструкция, свързала двата бряга на тясното езеро, което започваше в парка, продължаваше в гората и стигаше чак до близкия поток. Докато вървяха към моста, Ела забеляза хора в близкия гъсталак, зърна за миг бялата плът, проблеснала сред листата. Още една влюбена двойка, помисли си Ела. Може би щеше да успее да разсее чичо си, така че да му попречи да ги забележи. Но когато стъпиха върху моста, до тях достигнаха стенанията и пъшканията на двамата влюбени. По дяволите! Ама какво правеха тези двамата? Секс? Ако се съдеше по звуците, които издаваха, случаят беше точно такъв.

Трябваше да отклони вниманието на чичо си Джеф Хенри, преди да ги е забелязал.

— Защо не се върнем обратно към…

— Мили боже! — Бузите на Джеф Хенри се покриха с гъста червенина. — Ама тези хора нямат ли срам! Тия двамата са…

Преди Ела да успее да му попречи, чичо й се спусна по моста. Кавалерийската му сабя, реликва от гражданската война, шумно се удряше в бедрото му. Ела хукна след Джеф Хенри. Нямаше представа какво да очаква от него. В този момент не беше сигурна дали се притеснява повече за двамата влюбени, които все още не знаеха, че ги наблюдават, или за чичо си, който, възмутен до дъното на душата си, беше готов да ги разобличи.

Изведнъж Джеф Хенри се закова на мястото си и остана там, неспособен дори да помръдне. Всичката руменина се отцеди от лицето му. Ела застана до него и понечи да заговори, но преди да е успяла да каже каквото и да е, си даде сметка, че чичо й е като хипнотизиран от гледката, разкрила се пред очите му. Мъжът в храсталака бе подпрял жената на едно дърво и бе повдигнал полата й дотолкова, че да разголи дългите й бедра. Пъхнал и двете си ръце под полата, той я държеше за задника и я яхаше в бърз и страстен ритъм. Ела зяпна от изумление.

Жената извика, разтърсена от вълните на мощен оргазъм. Ела си наложи да отклони поглед встрани. Погледна към чичо си и забеляза влагата, избила в очите му. Без да каже нито дума, той се обърна и тръгна обратно по моста.

Ела остана на мястото си, неспособна да осъзнае случилото се. Погледна отново към двамата любовници точно в момента, в който мъжът достигна до оргазъм. Как можа да се случи това, запита се Ела.

Мъжът беше Брайли Джо Конуей. А жената беше Сибил Карлисъл.

В мига, в който Ела понечи да се обърне и да се спусне след чичо си, за да се опита да го успокои и утеши, тя забеляза една самотна фигура, която вървеше по пътеката към нея. Сърцето й пропусна един удар, когато разпозна мъжа, приближаващ се към нея. Той очевидно, също като нея и чичо й, бе забелязал двамата любовници, отдали се на разгулната си страст. Защо от всички хора на света трябваше да попадне точно на Рийд Конуей? И то точно в момент като този?

Вдигна очи и срещна погледа на Рийд. На лицето му бе застинало неразгадаемо изражение. Не се усмихваше, но не беше и смръщен. Студените му сини очи просто се взираха в нея. Без съчувствие. Без разбиране. Не съдеше никого. И никого не укоряваше.

Ела се обърна и побягна така, сякаш хиляди дяволи я преследваха по петите. Останала без дъх, разстроена и паникьосана, тя догони чичо си, който седеше прегърбен на една пейка близо до самия вход на градината „Сара Роджърс“. Тя седна до него. Той не я погледна.

— Никога повече не желая да говорим за това. — Гласът му леко потрепери.

— Чичо Джеф Хенри… — Ела хвана ръката му и я стисна.

— От години зная за изневерите на Сибил. Онова, което не мога да проумея, е защо винаги избира да се съвкупява с най-големите отрепки в този град — безмозъчни мъже със силни и груби тела, които я обладават като животни. Знаеш ли, на времето спеше дори с Джуниър Блалък. — Джеф Хенри извърна глава, наведе се и повърна върху избуялата трева.

Ела напъха юмрук в устата си, за да възпре силния вик, породен от непоносимата болка, която сякаш разкъсваше душата й.