Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (16)

16

Беше различно от това, което си бе представяла. Напълно различно. Беше вярвала, че би трябвало да бъде извън времето, но не беше. И беше вярвала, че няма да усети нищо, но тя почувства нещо и това, което изпитваше, не можеше да се сравни с нищо друго, което беше преживявала досега.

Тя вече нямаше тяло, но въпреки това изпитваше хлад или нещо, което в първия момент взе за хлад, докато проумя, че това не е нищо друго освен реакция на душата й на безкрайната празнота, в която тя се носеше, една празнота, която се простираше от единия до другия край на вселената.

Времето течеше. Може би само мигове, може би вечности, защото тя се бе превърнала в част от космоса, чиито закони бяха по-разлмчни от тези на света, в който беше живяла досега. Чувстваше се свободна, безкрайно свободна и извисена, изпълнена от спокойствие, което беше част от самото сътворение. Сега знаеше какво бе искал да каже Даниел, когато разговаряше с нея за трансмитера. Естествено, не беше могъл да го изрази с думи, просто защото това, което Черити изпитваше сега, не можеше да се обхване с думи от човешкия език — от какъвто и да е език. Но изведнъж тя стигна до фундаменталното прозрение, че действително съществуваше нещо като безсмъртна душа.

Тя вече не съществуваше материално. В мига, в който влезе в трансмитера, атомите на нейното тяло бяха разградени, превърнати обратно в енергията, от която някога бяха изградени и която щеше да излезе от другата страна на транасмитерната връзка, това вече не беше тя, а едно съвършено копие, изкуствен идентичен образ, създаден по матрицата, която непонятната техника на този предавател на материя беше конструирала. В действителност трансмитерът не излъчваше материя — той я унищожаваше и я създаваше отново.

И въпреки всичко тя беше там. Тя мислеше и чувстваше, и това беше истинската тайна на трансмитера — онова, което той действително препращаше от едно място към друго, това беше душата на нещата, онова необяснимо Нещо, без което никакъв живот не беше възможен.

Тя направи неумела, спъната крачка, загуби опората в ръката на Скудър и безсилно падна на колене. Мрак и полъх на задушен, влажен въздух се спуснаха над нея и сякаш някъде много отдалеч тя чу вик и оглушителен шум, после тежко се строполи на земята и почти загуби съзнание.

Единствено болката я крепеше. Всяко вдишване й причиняваше болка. Счупеното ребро се забиваше като нож в тялото й и Черити прекара дълги минути, заета с това просто да лежи и да диша.

След като болките постепенно отшумяха, тя отвори очи.

Гледката беше почти разочароваща. Никаква непозната планета с пет червени слънца, саркастично помисли Черити, а само една мръсна камера. Тя лежеше по гръб в една ниска квадратна камера от ръждивочервено желязо, която беше достатъчно голяма точно да побере трансмитерния пръстен. От едната страна имаше изход, през който проникваше светлина със странно фалшив, неприятен цвят. Нет клечеше на няколко крачки от нея, свита на топка, с почти безумно пламтящ поглед и трепереща от страх, а второто нещо, което видя, беше размазаното лице на Гърк.

После Скудър се наведе над нея; по лицето му беше изписан само страх.

— Всичко ли е наред? — попита той.

— Не — сподавено каза Черити. — Но съм още жива, нали?

Тя сериозно погледна Гърк, който този път не й отвърна с усмивка или глупава забележка, а също така сериозно отвърна на погледа й.

— Всички сме все още живи — каза той. — Но не знам докога.

— Какво искаш да кажеш? — попита Скудър. — Ти…

— Остави го на мира, Скудър — прекъсна го Черити. Тя кимна към изхода от малката камера. — По-добре провери къде сме — и кой се разпорежда там навън.

Погледът на Скудър ясно показваше, че съвсем не е съгласен — но той не възрази, а се обърна рязко и се упъти към вратата.

Черити внимателно се наведе към Нет. Лицето на вастенландката напълно беше изгубило цвета си, а очите й безумно пламтяха. Черити протегна ръка към нея, но не довърши движението си.

— Какво й е? — попита тя, обръщайки се към Гърк.

— Нищо — отвърна джуджето. — Ще си почине. — Той посочи трансмитера. — Там, вътре, всеки преживява нещо различно. И не за всички е приятно. Но тя ще го преодолее. Просто я остави на мира за известно време.

— На спокойствие? — Черти погледна към трансмитера. — Боя се, че няма да се получи — каза тя. — Мегабоецът знае къде сме.

— Няма значение — заяви Гърк. — Няма да ни последва. Не и тук.

Скудър стигна до вратата и се спря, и макар че Черити дори не беше погледнала нататък, тя забеляза как той потрепера. Разтревожена, тя се изправи и отиде до него. Зелена, противна светлина я заслепи и я лъхна задуха.

— Велики боже! — прошепна Скудър. — Какво е това?

Кой преследва Черити и какви нови приключения очакват жената космически пилот ще научите в четвъртата книга от поредицата Черити в руините на Париж.