Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (6)

6

Ездачът лежеше полузаровен в пясъка, а по дюната се виждаха ясни следи от лазерно оръжие. Както Кайл веднага забеляза, не бяха следи от оръжие на Морон. Енергийният заряд трябва да е бил два пъти по-голям от този на малките пистолети, с които бяха въоръжени съществата от прислугата. А този, който го бе използвал, си разбираше от занаята: само един изстрел не попаднал в целта. Другите два бяха унищожили на място целта си.

Погледът на Кайл се плъзна още веднъж по трите полегати пясъчни могили, под които някой се беше опитал да скрие останките на ездачите — във всеки случай не особено умело. Даже и без помощта на своите свръхостри сетива той вероятно пак би открил трите трупа: над пустинята кръжаха множество тъмни, пернати сенки, лешоядни създания от местната фауна, които вече бяха надушили мършата и отново я бяха изровили от пясъка. А вонята от разлагащите се гигантски твари можеше да се усети от цяла миля разстояние. Този, който беше помагал на Черити, не се беше постарал особено да прикрие следите от своята помощ. Това би могло да има две обяснения: или е бил обладан от безпочвено лекомислие, или се е чувствал абсолютно сигурен. Кайл реши поне на първо време да действа така, сякаш приема второто предположение. Никога досега не беше подценявал противник.

Той бавно се върна при машината си и се качи на седалката. Но не бързаше да потегли. За момент се поколеба какво да прави. Досега беше предполагал, че целта на Черити Леърд е градът на север — малко селище на местни жители на име Денвър, Колорадо, — но сега вече не беше сигурен. На мястото на капитан Леърд той би премислил най-малко два пъти. Ако продължи по поетия курс, би се натъкнал на патрул. Това, че беше убила тримата ездачи, не означаваше нищо, защото, от една страна, съществуваше възможността преди смъртта си те да са изпратили вик за помощ, а от друга, тяхното отсъствие щеше да се забележи, а Леърд сигурно знаеше правилото на стоте.

Погледът му се спря върху размазания силует на запад. Шаитаан. За момент той прецени възможността Леърд да се е насочила нататък, но почти незабавно отново отхвърли тази мисъл. Дори и той не се осмеляваше да проникне в Шаитаан.

Кайл протегна ръка към стартовия бутон на мотоциклета — и отново я отдръпна.

Вече не беше сам.

Ритъмът на хищните птици в небето се промени, когато те забелязаха нов обект под себе си. Кайл не знаеше колко бяха те, но знаеше, че го наблюдават.

След по-малко от секунда той повторно протегна ръка и този път наистина запали мотора. Потегли бързо, но не прекалено и не пое точно в посоката, където предполагаше, че се намират наблюдателите. Вътрешно той се подготви за борба: тялото му произведе подобно на адреналин вещество, което направи рефлексите му повече от десет пъти по-бързи от тези на нормален човек, а кожата му се промени. Изглеждаше съвсем същата, както преди, но сега беше жилава и устойчива като щавена кожа, така че би издържала и на малокалибрен изстрел, стига да не беше от непосредствена близост.

Кайл насочи Харлито нагоре по дюната. До слуха му достигна звук: скърцането на пясък под тежестта на едно или няколко тежки тела. Но за да не се издаде, той не реагира на шума, както и на сянката, която за части от секундата прелетя през полезрението му. Той подуши горещ метал и човешка пот и дълго преди да достигне гребена на дюната знаеше, че от другата страна на пясъчния хълм го очакват най-малко трима, а вероятно и повече хора.

Изненадата от нападението щеше да бъде пълна, ако Кайл беше нормален човек. Един човек в зелено-кафяв маскировъчен костюм на петна се хвърли към него, когато той насочи Харлито по гребена на дюната, а движението беше бързо и за самия Кайл.

Той инстинктивно се наведе и вдигна високо лявата си ръка. Мъжът се блъсна в него, опита се да се вкопчи, но беше отхвърлен назад, когато юмрукът на Кайл улучи слепоочието му. Той безпомощно се строполи в пясъка.

Но сблъсъкът беше извадил от равновесие и Кайл. Харлито се разклати, изпод колелата се разхвърчаха фонтани от пясък, моторът изрева, когато Кайл припряно превключи на по-ниска скорост и подаде газ, за да удържи падащата машина.

Щеше да му бъде по-лесно да я овладее само със силата на тялото си, но по такъв начин би се издал напълно. Кайл вече съжаляваше, че изобщо се бе отбранявал срещу първия нападател, но мъжът се беше появил толкова неочаквано, че той нямаше друг избор. Вместо да обърне мотоциклета и просто да избяга, той остави машината напълно да излезе от равновесие и да падне настрани. Едва в последния момент се хвърли от седалката и кръстоса ръце пред лицето си. Мотоциклетът се плъзна още малко надолу по склона, а Кайл се стовари върху една скала, която стърчеше от пясъка.

Изминаха секунди, през които Кайл лежеше напълно неподвижно. Чу викове, а през пясъчната вихрушка успя да различи три-четири тъмни фигури, които се приближаваха. Той се напрегна.

Когато започна да се изправя със съвършено изиграно усилие, мъжете бяха достигнали до него. Една ръка грубо сграбчи рамото му и го изправи, друга хвана ръката му и я изви на гърба. Кайл се сви. От устните му се отрони вик от болка и той отново замлъкна, когато в ребрата му се заби дулото на пушка.

— Добре, приятелче — каза един от мъжете. — Не мърдай или ще ти бъде за последен път.

Кайл замръзна на мястото си. Лицето му се изкриви от престорена болка, докато той бързо, но много внимателно огледа мъжете, които го бяха хванали. Двама от тях бяха приблизително на неговата възраст, но изглеждаха учудващо зле дори за обитателите на тази планета. По кожата на ръцете и лицата им Кайл откри следите на поне половин дузина болести. Освен това бяха много нервни.

Третият беше малко по-възрастен, тъмнокос, брадат и много мускулест. Естествено, не беше никакъв противник за мъж като Кайл, но без съмнение най-опасният от тримата и това се дължеше не само на по-доброто му физическо състояние. В очите му се четеше будна, недоверчива интелигентност.

Освен тези трима имаше ощедвама други мъже — онзи, който беше изскочил срещу него и още един мъж с маскировъчно облекло, който в момента се грижеше за падналия.

— Кой си ти? — попита брадатият. — И какво търсиш тук?

Кайл изплю кръв и пясък от устата си, преди да отговори. Трябваше да бъде предпазлив. Все пак току-що беше паднал лошо.

— На кой въпрос да отговоря най-напред? — с усилие попита той.

Брадатият му зашлеви плесница.

Ударът не беше много силен, но въпреки това Кайл изстена от престорена болка и отметна глава назад, за да избегне следващ удар.

— Кайл — каза той. — Името ми е Кайл. Аз… пътувам за Денвър.

— Какво ще правиш там? — недоверчиво попита брадатият.

— Търся някого — отвърна Кайл. И предизвикателно добави. — По дяволите, какво те засяга това? И, изобщо, кои сте вие?

Естествено, не получи отговор. Вместо това брадатият се обърна и подвикна към мъжа на билото на хълма:

— Какво става? Как е Пит?

Човекът в маскировъчен костюм вдигна глава и Кайл забеляза изражението на невероятен ужас по лицето му.

— Мъртъв е — отговори той.

Кайл изруга на ум. Беше усетил, че удря силно, а освен това мъжът беше изскочил под много неудобен ъгъл. Собственото му движение беше увеличило силата на удара на Кайл. Но такава грешка просто не трябваше да се случва!

— Мъртъв ли? — невярващо попита брадатият.

— Вратът му е счупен. Изглежда е паднал лошо.

— Не съм искал… — бързо каза Кайл. — Наистина, аз… много се изплаших и…

Удар с юмрук изкара въздуха си дробовете му. Кайл се закашля, падна на колене и се преви от болка, когато върху него се стовари втори, още по-силен удар.

— Стига! — осгро каза брадатият. — Оставете го на мира!

— Тази свиня уби Пит!

— Възможно е. Но може би наистина беше само нещастен случай. — Брадатият клекна до Кайл и надигна брадата му с дулото на пушката си. — Така ли беше, или? — коварно попита той.

Кайл кимна с мъка.

— Аз… не подозирах, че сте тук — запелтечи той. — Наистина, много съжалявам. Аз… не исках.

— Добре, добре. Вярвам ти. Стани — отвърна брадатият с такъв тон, от който на Кайл му стана ясно, че той може би говори истината, но това едва ли щеше с нещо да промени съдбата му. — И така — попита той, след като Кайл се изправи. — Ти търсиш някого. Кого?

Преди да отговори, Кайл дълго и замислено оглежда маскировъчните дрехи и оръжията на четиримата мъже.

— Може би вас.

— Нас ли? — Очите на брадатия се смалиха. — И кои трябва да сме ние?

— Нали вие сте бунтовниците, при които искаше да отиде Леърд? — отвърна Кайл.

— Бунтовници?

— По дяволите, нямам време за вашите глупости! — кипна той. — Трябва да предупредя капитан Леърд. Ако тя е при вас, тогава ме заведете при нея — ако пък не е, то бъдете така любезни и ме пуснете да продължа.

— За какви бунтовници говориш? — попита брадатият. — И кой е този капитан Леърд?

— Пречукай го, Арсън — каза един от мъжете, които държаха Кайл. — Не му вярвам.

— При вас ли е Черити Леърд или не? — още веднъж попита той. — Моля ви, тя е в опасност. А и вие също, ако тя наистина е при вас.

— В опасност ли? — попита Арсън. — Каква опасност?

Кайл въздъхна и сякаш се примири.

— Даниел е изпратил наемен убиец по петите й — каза той. — Един вид свръхчовек. Следвах го известно време, докато изгубих следата. Но той не е много далеч. Следите му се изгубиха в селото.

— В кое село?

— Нямам представа как се казва — отвърна Кайл. — Хората, които са живели там, вече не можеха да ми кажат. Той беше избил всички.

Арсън пребледня, а Кайл му остави достатъчно време, за да може истински да проумее чутото, преди да добави:

— Сега какво? Знаете ли къде е капитан Леърд или не?

— Не му вярвам — каза мъжът, който се бе погрижил за мъртвия си другар. — Трябва да го пречукаме.

— Аз също — замислено каза Арсън. — Но ако говори истината… — Той се поколеба, за момент се взря в празнотата пред себе си и най-накрая взе решение. — Ще го вземем със себе си — каза той. — Погребете Пит, заровете и мотоциклета му. — Той посочи Харлито на Кайл. — Това нещо се вижда като сигнален огън от цяла миля разстояние.

— Ей! — запротестира Кайл. — Това е…

— Не се страхувай — студено го прекъсна Арсън. — Ако казваш истината, ще се върнем и ще го вземем. Сам ще ти помогна да го почистиш. А ако си излъгал — добави той с почти приятелска усмивка, — обещавам ти да те погреба точно до него.

 

 

— Трябваше да ми кажете — каза Черити.

— Защо? — Докато отговаряше, Скудър не се осмеляваше да я погледне. — Какво би могло да се промени?

— Всичко — бързо отвърна Черити. — Аз…

— Глупости — прекъсна я Гърк. — Само щеше да се разгневиш още повече. И нямаше да промени абсолютно нищо в твоите планове. И освен това — добави той, като кимна към Скудър, — той не искаше да ти причинява болка.

— Да не ми причинява болка? — Черити почти крещеше. — Ти ми разказваш, че тези чудовища не само са ни откраднали нашия свят и са върнали човешката цивилизация в каменната епоха, че тази планета се владее от чудовища и под страх от смъртно наказание е забранено да притежаваш даже и часовник и ти искаш да не ми причиняваш болка? Ти… — Тя замълча по средата на изречението, когато проумя, че говори глупости.

Разбира се, Гърк имаше право — Скудър отдавна се бе превърнал в нещо повече от неин съюзник. Въпреки постоянните им спорове Черити изпитваше дълбока симпатия към високия хопи-индианец, а подозираше, че и той изпитва нещо подобно към нея. Изобщо, ако Скудър умишлено премълчаваше нещо пред нея, то със сигурност не го правеше от коварство, а защото действително искаше да я предпази. Но от това не я болеше по-малко. И почти обезумяваше от гняв. Евтаназия… След всичко, което беше преживяла досега, този нов ужас едва ли би трябвало да я изненадва. Тя трябваше почти насила да накара мислите си отново да се насочат към по-важни неща.

Тя рязко се завъртя и се обърна към Анджелика.

— Ти ще ни кажеш как да влезем в този Шаитаан — каза тя.

— Аз ли? — отвърна Анджелика. Тя се усмихваше. — Всъщност, не ми се вярва. Аз…

— Мога да те оставя за четвърт час насаме с Кент или Скудър — студено я прекъсна Черити. — Може би това малко ще промени мнението ти.

Изведнъж усмивката на Анджелика престана да изглежда така убедително. Погледът й гореше.

— Няма да го направиш — каза тя. — А откъде можете да бъдете сигурни, че няма да ви вкарам в клопка?

— Това е най-малкият проблем — каза Черити. Тя кимна към Гърк. — Той ще остане при теб. Ако не се върнем — или ако на наше място тук се появи някой от твоите приятели — насекомите, — то за Гърк ще бъде удоволствие да те убие.

Заплахата не направи особено впечатление на Анджелика.

— Аз съм жрица на Шаит — високомерно отговори тя. — Тялото и душата ми са посветени на боговете на Космоса. Мислиш ли, че се боя от смъртта, глупачке? — Тя отправи към Черити поглед, изпълнен с презрение, после рязко и много по-студено погледна сестра си и предвзето въздъхна. — Но ще ви направя друго предложение — продължи тя. — Ще изчезнете сега, всички, незабавно. Ще изчакам един час, преди да бия тревога. Нямам право, но въпреки това ще го направя.

— Колко великодушно — иронично отбеляза Черити. — С какво сме заслужили тази милост?

— Рискувам живота си, ако не съобщя за вас незабавно — сериозно отвърна Анджелика. — Но ще го направя, защото Лидия е моя сестра. Знам, че тя ме мрази, но това не променя нищо.

— Сега вече стига — каза Кент. — Защо просто не ме оставите за две минути с тази жрица? След това ще знаем как да влезем в Шаитаан.

— Успокой се, Кент — каза Черити. Тя мислеше напрегнато. Надменността на Анджелика не беше ни най-малко престорена. Тя не се правеше на абсолютно сигурна — тя действително не се страхуваше. Черити разбираше, че при нея няма да постигнат нищо със заплахи. Анджелика беше фанатичка. Тя вярваше в това, което говореше — а как да изплашиш човек, който е убеден, че след смъртта си ще се пресели в един по-добър свят?

Само за да спечели малко време, тя пристъпи до прозореца и погледна към улицата. Градът беше спокоен и тих, както и преди, но сега, когато Черити знаеше каква е причината за тази тишина, гледката вече не й се струваше спокойна. Тъкмо обратното. Тишината там долу беше тишината на смъртта.

Тя отново се обърна, облегна се на стената до прозореца, кръстоса ръце на гърдите си и погледна Анджелика.

— По-рано наричаха тази ситуация пат — каза тя.

— И днес се нарича така — небрежно отвърна Анджелика. — Обаче ти се заблуждаваш — в момента може би вие имате преимущество, но това няма да ви спаси от загубата. — Тя почти тъжно поклати глава, в продължение на секунда изгледа настойчиво Черити и започна неспокойно да крачи напред-назад из стаята. Пръстите й несъзнателно се свиваха и отпускаха. — Не знам коя си — каза тя. — Но не ми се вярва, че си една от тази купчина хлапаци, които наричат себе си бунтовници. — Тя пренебрежително погледна към Кент. — Би трябвало да се откажеш.

— Така ли? — каза Черити.

Анджелика енергично кимна.

— Нямаш никакви шансове. Никой не може да се противопостави на Морон.

— Може би никой досега не се е опитвал? — попита Черити.

— Морон не е просто един свят — сериозно отвърна Анджелика. — Това са стотици, може би хиляди светове. Дори да предположим, че вие победите, те ще дойдат отново. Това, което е направила Лидия, е същото, което правите и вие: убий един ездач и те ще убият сто от нас. Освободи една планета и те ще дойдат и ще я разрушат. — Тя настойчиво погледна Черити и продължи да крачи из стаята. Ръцете й се вдигнаха в почти заклинателен жест. — Наистина ли вярваш, че вие сте първите, които се опитват да прогонят Морон? — каза тя. — Вече е правено, в десетки светове. Никой от тях днес не съществува. Морон унищожава всичко, което не може да притежава.

— Ти знаеш прекалено много за една обикновена жрица — каза Черити.

Анджелика се засмя надменно.

— Аз бях посветена — каза тя. — Бях в някои от тези светове, за които разказвах. Вие смятате Морон за жесток, но това не е вярно. Тази планета би загинала, както и много други преди нея, ако господарите не бяха дошли.

— Разбирам — иронично каза Черити. — Те само искат да ни закрилят, нали? Затова и превърнаха деветдесет процента от Земята заедно с нейното население в радиоактивен прах. Колко безкрайно великодушно от страна на твоите приятели.

— Болезнено е да изрежеш тумора — студено отговори Анджелика. — Но понякога спасява живота. — Тя се засмя съвсем тихо и отново размаха ръце. — Не вярвах да ме разбереш. Но си струваше да опитам.

Движението й беше толкова бързо, че Черити почти не го видя. В момента, когато Анджелика профуча край нея, тя разбра, че всичките й приказки бяха имали за цел само да я забаламосат и да отклонят вниманието й от истинските намерения на Анджелика. Но вече беше прекалено късно.

Анджелика изненадващо скочи край Скудър; протегнатата й ръка изплющя върху плоската метална кутия на шкафа до вратата. И Черити видя как върху него затрептя зелена светлина.

Кент, Скудър и Черити извикаха почти едновременно и се опитаха да се хвърлят върху жрицата на Шаит.

Гърк яростно изсъска и посегна към роклята на Анджелика, но не успя да я хване и несръчно се просна по очи.

А Лидия извади изпод якето си малкия автоматичен пистолет, който Кент й беше дал и стреля в гърба на сестра си.

В малката стая гърмежът отекна почти оглушително. Анджелика се завъртя и се блъсна в стената, за секунда се взря в сестра си и с широко отворени, невярващи очи много бавно падна на колене. Беше мъртва още преди да докосне пода.

С един скок Черити се озова до Лидия и грабна оръжието от ръцете й.

— Да не си полудяла? — изсъска тя.

Лидия я погледна, но погледът й сякаш минаваше през нея. На устните й се появи странна усмивка. Черити потрепера.

— Защо го направи? — попита тя. — Тя беше твоя сестра, Лидия!

— Тя ме избра — прошепна Лидия. — Тя избра децата ми. Трябваше да я убия.

— Да, и по този начин вероятно погуби всички ни — гневно каза Кент. Той коленичи до Анджелика, обърна я по гръб и с върха на пръстите си потърси пулс на шията й. — Мъртва е — напълно излишно каза той. Когато погледна Лидия, очите му пламтяха от гняв. — Защо ми трябваше да ти давам оръжие?

— Може би за момент ще спрете да се карате — намеси се Гърк, — и ще погледнете нататък. — Костеливият му пръст сочеше кутията, която Анджелика беше докоснала. Зелената светлина на предната й страна все така примигваше, но сега ритъмът беше станал по-бърз.

Черити даде на Скудър автоматичния пистолет, който беше взела от Лидия, пристъпи към шкафа и се наведе над миниатюрния апарат. Конструкцията му й беше напълно непозната. Малко приличаше на старомоден телефон, защото имаше шайба с някакви неразбираеми символи. Обаче имаше не слушалка, а няколко бутона, един от които сега светеше.

— Можеш ли да го изключиш? — попита Скудър.

— Даже не знам какво е това — безпомощно каза Черити. За момент обмисли дали просто да не счупи апарата, но почти веднага се отказа.

— Тогава да изчезваме — каза Скудър. — И то веднага.

— Не е необходимо.

Черити изненадано вдигна поглед, когато Лидия с бързи крачки застана до нея, но не възрази, когато младата жена протегна ръка към кутийката, а даже се отдръпна на крачка встрани, за да й направи място.

Пръстите на Лидия заиграха бързо и сръчно над клавишите, като натискаха някои от тях в сложен ритъм. Зелената светлина угасна.

— Алармата ще се включи чак след две минути — каза тя. — Изключих я.

— Откъде знаеш как се прави? — попита Кент недоверчиво.

— Веднъж по невнимание натиснах копчето — отвърна Лидия. — Сестра ми ми показа как се изключва.

Черити шумно си отдъхна.

— Благодаря — каза тя. — Разминахме се на косъм.

— Благодаря ли? — Кент се изсмя сърдито. — Тогава използвай случая да й благодариш и за това, че застреля Анджелика. По този начин тя ни спести доста работа. Сега поне не ни се налага да си бием главите как да стигнем до храма.

— Престани, Кент — уморено каза Черити. — Няма да спечелим абсолютно нищо, ако сега започнем взаимно да се упрекваме.

— Чудесно — изръмжа Кент. — В такъв случай можем вече да тръгваме и да се преструваме, че не е станало абсолютно нищо.

— Аз мога да ви заведа в храма — каза Лидия.

Кент рязко вдигна очи, а Черити също я погледна невярващо и същевременно изненадано.

— Как?

— Познавам пътя — каза Лидия. Гласът й беше много тих, а погледът й беше вперен неотклонно в лицето на мъртвата й сестра. — Знам и церемониала.

Черити и Скудър си размениха смутени погледи.

— Ти… искаш да кажеш, че знаеш как да стигнем до това… Нещо? — поиска да се увери тя.

Лидия кимна.

— Опасно е. Но може.

— Без сестра ти? — попита Кент. Лицето му почервеня от гняв, когато Лидия отвърна на въпроса му с повторно кимване. И изведнъж той изкрещя. — Защо тогава, по дяволите, изобщо сме тук?

Лидия посочи към Анджелика.

— Заради нея. Тя трябваше да умре.

— Ти си ни довела тук, за да ти помогнем да убиеш сестра си? — изрева Кент. — И всичко това сме…

— Не — прекъсна го Лидия. — Не само. Така или иначе щях да я убия. Тя трябваше да умре. Обаче се нуждаем от някои неща. Дрехи и някои… предмети.

Кент ядосано сви юмруци.

— Не вярвам на нито една нейна дума — възбудено извика той. — Тя напълно е откачила.

— Може би — каза Гърк. — Но може и да не е. — Неговото и без това набръчкано лице се сбръчка още повече, когато вдигна поглед към Черити. — Не знам много за жриците на Шаит — но те разполагат с много голяма власт. Никой не задава въпроси, когато те поискат нещо. Никой не ги спира. Дори и ездачите. Когато изберат някое дете, тогава просто го вземат и го отвеждат в храма.

— Как? — недоверчиво попита Скудър.

— Пристига глайтер и ги прекарва през зоната на смъртта — отговори Лидия вместо Гърк. Гласът й беше все така беззвучен и на лицето й пак беше изписана онази ужасяваща усмивка, от която Черити усещаше да я полазват ледени тръпки. Лидия бавно се наведе над Анджелика, протегна ръце и свали от врата й тънката сребърна верижка с украшението. — Едно натискане на камъка е достатъчно, за да ги доведе — каза тя.

Черити посегна към лъжливия накит и се поколеба дали да го докосне. Погледът й се плъзна по лицето на Лидия. Тя добре разбираше недоверието на Кент след случилото се току-що, а и самата тя се чувстваше все по-притеснена — и същевременно усещаше, че Лидия говори истината.

— Откъде знаеш всичко това? — попита тя.

— От Ан — отвърна Лидия. — Беше отдавна, но тя ми… показа всичко. Даже веднъж бях с нея в Шаитаан.

— Ти? — невярващо попита Гърк. — Никой не влиза в Шаитаан, преди да бъде посветен от жреците.

— Знам — прошепна Лидия. — Аз самата трябваше да стана жрица като нея. Но забременях, преди да бъда посветена. От този ден тя ме намрази.

— Защо? — попита Скудър.

— Защото я наказах — отговори Лидия. — Тя ми показа неща, които нямаше право да ми показва. Тя… искаше да ми помогне, за да ми бъде малко по-лесно, отколкото на нея. Когато забременях, тя беше понижена в йерархията. Щяха да я убият, ако не се бяха намерили приятели, които да я подкрепят. Но мечтата й да бъде посветена за върховна жрица беше разбита.

— И тя ти отмъсти, като ти взе децата — каза Черити.

Лидия кимна. В очите й блестяха сълзи, но лицето й оставаше като вкаменено.

— Да. Тя искаше да ме убие, тогава. Но после… измисли по-добро отмъщение.

Черити мълчеше. Все още не приемаше убийството на Анджелика, но сега поне разбираше защо Лидия го беше направила. На нейно място може би не би постъпила другояче.

Тя отново посегна, взе верижката от ръцете на Лидия и внимателно я окачи на врата си. Допирът до метала беше странен — той не беше нито топъл, нито студен, а сякаш изобщо нямаше температура.

И не произхождаше от този свят.

Черити се почувства зле веднага след като скъпоценният камък докосна кожата й. Беше както някога в междузвездния кораб, както винаги, когато докосваше нещо, което идваше от Морон — от това съприкосновение нещо в нея сякаш се извиваше като при допир до нажежено желязо.

— Това никога няма да стане! — заяви Кент. — Изчезването на Анджелика ще се забележи. И ще открият, че не сме тези, за които се представяме.

— Никой нищо няма да забележи — възрази Лидия. — Има стотици жрици на Шаит. Те идват от къде ли не, за да доведат избраниците. А понякога предприемат дълги пътувания, за да търсят деца. Понякога Анджелика отсъстваше по цели седмици.

— Ами хората, които бяха тук преди малко? — изсъска Кент.

— Стига вече — намеси се Черити. — По-късно ще говорим за това. Сега трябва най-напред да изчезнем от тук. — Тя се обърна към Лидия. — Трябва да скрием трупа. Знаеш ли място, където няма да я намерят толкова бързо?

Лидия посочи с глава нагоре.

— Всичко над петия етаж е разрушено. Никой не ходи там.

— Добре — каза Черити. — Тогава ще я скрием там и да се надяваме, че си права и наистина никой няма да я потърси. След това ще вземем дрехите на сестра ти и всичко останало, което ще ни трябва, а после ще се върнем в скривалището на Кент.

— Аз мога веднага да ви заведа в Шаитаан — каза Лидия. — Трябва ни само верижката и няколко церемониални мантии.

— Не — каза Черити. — Рискът е прекалено голям. Освен това ни трябват и някои неща от скривалището. — Тя плесна с длан малкия автоматичен пистолет на колана си. — Не се чувствам особено сигурна, въоръжена само с тази играчка. А и не можем просто да зарежем Барт и Нет.

Кент кипна.

— Такъв шанс никога няма да се повтори!

— Може и така да е — спокойно отвърна Черити. — Но можем да се възползваме от него и утре.

Но тя изглежда, точно в това се заблуждаваше. Дори и в този момент те нямаха никакъв шанс.