Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (11)

11

Стъпките на Кайл станаха по-плавни. На няколко пъти беше губил следите на капитан Леърд, но отново ги бе намирал, а сега усещаше, че вече е съвсем близо до нея.

Това, което ставаше с Кайл, едва ли би могло да има нещо общо с компютризираното мислене на един мегабоец. Той не мислеше истински. Бяха изминали часове от събуждането му и той беше изминал много мили, но това, което го караше да върви, бяха само инстинкти и онази единствена кристално ясна заповед, изписана сякаш с огнени букви в мозъка му, която обезсмисляше всичко останало:

Той трябваше да намери Леърд и да я отведе жива при Даниел.

След този почти унищожителен удар, Кайл постепенно възвръщаше контрола над собственото си тяло и той знаеше, че във всички случаи ще трябва да минат часове, докато отново възвърне силите си; но нещо не беше наред с паметта му.

Имаше толкова много неща, които не можеше да си спомни. Голяма част от живота, който беше водил, преди лазерният лъч да го улучи, беше просто изтрит. Затова пък имаше образи не на място: спомени от странно недействителен, причудлив вид, които можеха да идват само от някакъв кошмар, но въпреки това изглеждаха шокиращо реалистични. Спомени за места, на които никога не е бил. Лица на хора, които никога не е виждал. И болка — това беше най-натрапчивият спомен: за едно направо невъобразимо страдание, още по-страшно от това, което беше изживял през нощта. Но всички тези чувства и спомени го връхлитаха само за мигове. По-голямата част от нощта той беше прекарал в някакво странно състояние между съня и бодърстването.

Кайл се спря, леко промени фокусното разстояние на очите си, за да се предпази от ярката слънчева светлина и се взря на изток. На няколко мили разстояние се издигаше Шаитаан, а пред него се разстилаше монотонната пясъчна равнина на зоната на смъртта. Леърд се намираше някъде между него и границата на тази ооласт. Но той не знаеше къде. Докъдето стигаше погледът му, се виждаха само скали и кафяви, равномерно оформени пясъчни дюни. Смъртният покров на този свят. Всичко, което беше останало от тази някога процъфтяваща цивилизация.

Какви бяха тези мисли?

Кайл беше смутен. Усети, че мъглата от треска и смътни, почти животински инстинкти в главата му леко се разкъса, но на нейно място се пробуди не само неговото обичайно, логическо мислене, но и многообразие от объркани и плашещи чувства. Видът на тази изпепелена равнина го изпълни с гняв, без той дори да знае защо.

Той пропъди тази мисъл и се опита да се съсредоточи върху задачата си. Посоката, в която Леърд бе избягала, навеждаше на само един логичен извод, колкото и невероятен да изглеждаше той за Кайл. Даниел беше имал право. Леърд и останалите действително се опитваха да проникнат в Шаитаан, за да достигнат до трансмитерната връзка с Ню Йорк. Положението й, изглежда, наистина беше безнадеждно, щом тя предприемаше толкова отчаяна стъпка.

Преди да продължи, Кайл старателно провери оръжието си. Малката лазерна пушка като по чудо беше оцеляла при експлозията, но беше повредена: индикаторът на заряда показваше само осем процента от нормалната мощност, а под него мигаше почти незабележима червена лампичка — възможно беше при опит за стрелба оръжието да експлоадира в ръцете му.

Той прибра пушката и се приготви да продължи, когато видя нещо, което го накара да замръзне на мястото си: от една от кулите на Шаитаан излетя глайтер, който бързо се приближаваше към него.

Кайл побягна. Не можеше да бъде случайност. Сега вече знаеше как Леърд искаше да стигне до Шаитаан. Той не беше съвсем сигурен дали би могъл само да се възхищава на нейното хладнокръвие или да се ядосва на глупостта й. Наистина ли тя си въобразяваше, че една открадната роба и един плячкосан предавател са достатъчни, за да заблуди екипажа на глайтера? Това беше смешно — а при определени обстоятелства смъртоносно. Стражите на Шаитаан имаха съвсем еднозначни заповеди. Щяха да разкрият измамата и да убият Леърд и всичките й спътници, без да се поколебаят. А това не биваше да се случва. Задачата му беше при всички случаи да я отведе жива при Даниел.

Кайл бягаше с всички сили — но, естествено, недостатъчно бързо. Глайтерът наближи и започна да се спуска. Кайл се опита да прецени мястото, на което щеше да се приземи летящият диск; на повече от миля и половина от него, даже и при неговата бързина прекалено далеч, за да може да стигне навреме до Леърд. Той реши да се откаже поне отчасти от маскировката си и с това да поеме риска да бъде разкрит от Леърд или някой от спътниците й. Той светкавично смени посоката и хукна нагоре по една пясъчна дюна. Глайтерът се спусна косо към земята, после направи рязък завой и неочаквано се отправи към Кайл, когато екипажът забеляза мъжа на билото на хълма.

Кайл бързо се отдръпна в прикритието на дюната. За секунда беше зърнал Леърд — във всеки случай предполагаше, че един от трите силуета на края на зоната на смъртта беше неин. И с малко късмет той беше останал незабелязан от нея.

Той наведе поглед и се разгледа. Маскировъчният му костюм, също както и тялото му, се беше възстановил поне отчасти. Черният полусинтетичен, полужив плат все още висеше на парцали, а тук-там имаше големи, грозни, овъглени места, които никога нямаше да оздравеят — но огненочервеното „М“ на гърдите и гърба ясно се виждаха. Кайл можеше само да се надява, че импулсивният генератор в молекулярната структура на костюма все още функционира. Ако глайтерът дойде и бордният му компютър не улови уговорения сигнал, Кайл щеше да бъде изпепелен.

Глайтерът се приближи, направи рязък завой и като хищна птица от стомана и стъкло се спусна към Кайл. Кристалите на двата тежки бордни лазера блеснаха застрашително в червено и угаснаха.

Кайл въздъхна облекчено, когато за няколко секунди глайтерът зависна напълно неподвижно над него. Той успя да види движещите се зад прозорците сенки на съществата от прислугата. Или предавателят в костюма му все още работеше, или двете същества бяха видели червеното М върху дрехите му и сега не знаеха какво да правят.

Ръката на Кайл потърси един бутон върху овъглените останки от колана и го натисна. Миниатюрният приемник в дясното му ухо щракна. Предавателят все още работеше.

Но очакваната реакция закъсняваше. Може би екипажът на глайтера не приемаше обаждането му, или пък той вече не беше в състояние да приеме отговора му.

Кайл не загуби нито миг в търсене на обяснение. Вместо това той отново вдигна ръце и с езика на знаците обясни на екипажа, че всичко е наред. Глайтерът остана неподвижен още секунда, после отново рязко набра височина и се отдалечи.

Кайл се затича. Беше спечелил само няколко секунди. При вида на Леърд екипажът на глайтера щеше да реагира според заповедите — а повредата на предавателя пречеше на Кайл да издаде нови. Той се спусна между дюните и се изкатери на един хълм.

Когато глайтерът се приземи, той беше на по-малко от три четвърти миля от Леърд и останалите. Вече нямаше никакъв шанс да пристигне навреме, за да може поне да ги предупреди.

Но можеше да направи нещо друго.

При сблъсъка с насекомото и двамата излетяха от глайтера. Черити усети как краката й се отделят от земята, как безпомощно полита във въздуха, после небето и земята се запремятаха пред очите й и тя падна.

Беше истински късмет, че при падането не натроши всичките си кости — но боецът насекомо искаше да я обезвреди веднъж завинаги. Сухите му, покрити с рогово вещество ръце се сключиха с нечовешка сила около гърдите й и изкараха въздуха рт дробовете й. Искаше й се да изкрещи, но не можеше. Тя едва не загуби съзнание от пронизващата болка. Усети как едно от ребрата й поддаде и се счупи. Пред очите й се разстла червена пелена и изведнъж усети горчивия вкус на кръв в устата си. С ъгълчетата на очите си успя да забележи как Гърк и Лидия едновременно се нахвърлиха върху четириръкия и се опитаха да го откъснат от нея или поне да разхлабят хватката му. Но чудовището увеличи още повече убийствения натиск върху ребрата и гръбначния й стълб.

Смъртта, която тя очакваше, не настъпи. Изведнъж й се стори, че целият свят пламна в ослепително ярка, бяла светлина, когато лазерният лъч премина на сантиметри от лицето й и със смъртоносна прецизност проби черепа на четириръкия. Съществото умря, без да издаде звук. Задушаващата хватка на ръцете му се разхлаби и то изведнъж се превърна в една отпусната, мъртва тежест, която затискаше Черити.

Въпреки това Лидия и Гърк трябваше с общи усилия да я освободят от мъртвото насекомо.

Черити отчаяно се мъчеше да диша. Дробовете й горяха, сякаш вдишваше киселина, а непоносимата болка се стелеше на вълни по цялото й тяло. За момент тя изгуби съзнание.

Когато червената пелена пред очите й се разкъса, Скудър и Кент бяха коленичили до нея. Отнякъде се чу пронизително, яростно съскане и точно в мига, когато Черити отвори очи, Скудър вдигна лазерната пушка на Барт и стреля някъде във вътрешността на глайтера. Отекна експлозия. От отворената врата се появиха пламъци и черен дим.

— Бързо! — извика Лидия. — Това нещо има аварийна автоматика! Стартира веднага, щом го нападнат!

Скудър и Кент се спуснаха нататък, докато Черити напразно се опитваше да се изправи на крака. Около нея всичко се въртеше. Тя се опита да направи една крачка, падна на колене и с благодарност пое протегнатата ръка на Лидия. Устата й беше пълна с кръв, а болките в ребрата се усилваха. По-скоро носена от Нет, Лидия и Гърк, отколкото със собствените сили, тя стигна до входа на глайтера и със стон се свлече до стената.

Подът под краката й се затресе. Отекна приглушен, но все по-мощен тътен и в същия момент външната врата на шлюза започна да се затваря; не особено бързо, но неумолимо. След секунда започна да се затваря и вътрешната врата.

Нет и Лидия дръпнаха Черити навътре и този път действително се разминаха на косъм: плъзгащата врата изсвистя зад гърба й като стоманена гилотина и се затвори. Черити политна една крачка напред, пусна ръката на Нет и за малко не се спъна в тялото на третия мъртъв боец насекомо.

— Добре ли си? — попита Нет.

— Да — отвърна Черти и поклати глава. Почти не можеше да диша. Нещо, което тя усещаше като парче стъкло, се бе забило в дробовете й и превръщеше в мъчение всяко вдишване. Въпреки това тя не пое протегнатата ръка на Нет и със стиснати зъби се заклатушка навътре.

Помещението, в което се намираха, беше изненадващо малко в сравнение с размерите на глайтера. През двата триъгълни илюминатора на носа Черити видя, че противно на очакванията на Лидия глайтерът още не бе излетял — но глухият тъген под краката й ставаше все по-мощен. Оставаха им най-много още няколко секунди. И за миг й се стори, че вижда как…

Но това беше невъзможно. Черити дори не посмя да довърши докрай мисълта си.

— Гърк — Черити посочи непознатите контролни прибори и скали на полукръглия пулт пред двата прозореца, — погрижи се да вземеш под контрол това нещо! Бързо!

Думите й бяха излишни. Джуджето вече се бе освободило от сламената шапка и сега, ругаейки, се бореше с една панделка, в която се бе омотала дясната му ръка. Скудър мълчаливо скочи до него, извади ножа си и набързо сряза плата на две, докато през това време Гърк сядаше на пилотското кресло. Но остана в него около секунда; точно толкова, колкото беше необходимо на него и Скудър, за да съобразят, че креслото е конструирано според пропорциите на около двуметров МОРОНИ — ръцете на Гърк бяха прекалено къси, за да могат да достигнат уредите. Той с проклятие отново скочи, повдигна се на пръсти и започна да мърмори нещо под носа си на някакъв непознат, съскащ език, докато пръстите му играеха по бутоните.

— Как си?

Измина почти цяла секунда, преди Черити изобщо да проумее, че въпросът на Скудър е отправен към нея. Откъде само намираше сили в този момент да помисли и за това? Въпреки това тя се усмихна с благодарност и отвърна:

— Добре. Поне съм още жива. Изстрелът беше дяволски добър.

Тя докосна с длан бузата си, по която все още усещаше топлината от лазера. Ако се беше загледала в лъча, сега сигурно щеше да е сляпа.

Скудър я изгледа неразбиращо.

— Какъв изстрел?

— Този, с който ти… — Черити смутено замълча и погледна към гамалазера, преметнат на рамото му. И чак сега проумя, че лъчът, убил четириръкия, беше бял. Гамалазерите използваха кохерентна Зелена светлина. Въпреки това тя продължи — … с който застреля мравката.

— Не бях аз — отвърна Скудър. — Аз… аз мислех, че беше Лидия. Или джуджето.

— Така ли? — смутено попита Черити. — Ти не си стрелял по него?

— От сто метра? — попита Скудър. — Ти за какъв ме смяташ?

— Но ако… не си бил ти — промърмори Черити, — тогава кой?

Тя погледна въпросително към Кент, но младият бунтовник само поклати глава и вдигна автоматичния си пистолет. Скудър беше единственият сред тях, който имаше лазерно оръжие.

— Може би по-късно ще изясним този въпрос! — неочаквано каза Гърк. — Ако все още вълнува някого. — Той скочи от командния пулт и издаде звук, представляващ смесица от отчаяна въздишка и писък от ужас.

— Какво става? — изплашено попита Черити. — Можеш ли да управляваш това нещо или не?

— Никой… не може — мрачно каза Гърк.

— Какво искаш да кажеш? — Кент пристъпи до него и грубо го стисна за рамото. Джуджето изпищя от болка. Скудър се обърна, но Кент пусна Гърк, преди да се наложи хопи-индианецът да се намеси.

— Мисля, че можеш да се справиш с такъв глайтер! — кипна Кент.

— Наистина мога! — гневно отвърна джуджето. — Но не и с този! Никой не може! Той… няма управление!

— А какво е това тук? — Кент обвинително посочи индикаторите, екраните и неразбираемо надписаните скали на пулта.

— Това са наблюдателни прибори — каза Гърк. — Това нещо няма управление, повярвайте ми. Трябва… да се управлява от разстояние! — Изведнъж той се завъртя. — Да се махаме оттук!

И сякаш викът му беше ключовата дума, защото точно в този момент глайтерът излетя.

Ускорението беше невъобразимо. Дискът беше направо катапултиран във въздуха. Черити и останалите бяха повалени на пода, сякаш ударени от чук. През илюминаторите небето и земята се залюляха в луд танц, когато глайтерът бързо започна да се издига, като същевременно се накланяше наляво.

Черити изчака със затаен дъх, докато безумният натиск от ускорението постепенно започна да отслабва. Вече не се чувстваше като притисната от гигантски юмруци към пода. Счупеното ребро я болеше още повече и при всяко вдишване трябваше да сподавя вика си.

Въпреки това забрави за всичко, когато се изправи и погледна навън.

Сега през двата триъгълни прозореца се виждаше единствено Шаитаан.

Приближаваха се към него с бясна бързина.