Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (15)

15

В известен смисъл вътрешността на Шаитаан приличаше на звездния кораб, приземил се на Северния полюс: зданието беше гигантско, но очевидно съвършено празно.

Залата, в която Даниел отведе Черити, беше достатъчно голяма, за да побере статуята на Свободата заедно с няколко средно големи небостъргача. В средата се издигаше почти петметрова кръгла платформа, до която водеха ръждиви стъпала, а край стените на огромнага зала на около половината височина минаваше галерия без перила — и това беше всичко. Повече от дузина тежковъоръжени мравки образуваха жив защитен вал около желязната платформа.

— Разочарована ли сте? — попита Даниел.

— Трябва ли?

Даниел сви рамене и даде знак на един от бойците-насекоми от свитата си. Отговори й, едва след като съществото се отдалечи.

— Може би. Не зная какво сте очаквали.

— Нищо — отвърна Черити. — Къде са Скудър и останалите?

— Ще ги доведат — отвърна Даниел с леко раздразнение. Изглеждаше наистина разочарован, че Черити толкова малко се бе впечатлила от чудовищните размери на стоманения храм. — Ктан вече ги води насам. Нали ви казах, че ще удържа думата си. — Известно време той напразно очаква някаква реакция от страна на Черити, после сви рамене и посочи кръглата конструкция в средата на залата. — Ще преживеете нещо уникално, Черити — каза той. Сега вече не си правеше труда да прикрива гордостта в гласа си. — Това там е пътят за Ню Йорк.

Погледът на Черити проследи ръката му и тя едва сега забеляза тънкия сребрист пръстен от метал, който висеше над цокъла. Беше един празен метален пръстен, с множество малки кръгли отвори, зад който се виждаше задната стена на залата, но въздухът вътре в него сякаш съвсем леко сияеше.

— Трансмитер?

Даниел кимна. Очите му светеха.

— Да. Всеки път е все по-пленително да го използваш, Правил съм го често, но винаги е така вълнуващо и тържествено, както първия път. Една единствена крачка и се озоваваш на хиляди мили. Или един милион светлинни години — както пожелаеш.

— Малка крачка за един човек, така ли? — иронично попита Черити. — Но голяма за човечеството.

— Щом така искате.

— Може би един ден ще си счупите врата от това — любезно каза Черити. — Тогава това наистина ще бъде велик ден за човечеството.

Даниел се засмя.

— Виждам, че ще изминем дълъг път, докато ви убедя.

— Без съмнение — обеща Черити. — По-дълъг, отколкото предполагате, Стоун.

Даниел се усмихна неестествено. Изглежда, искаше да каже нещо, което вероятно не би прозвучало особено приятелски, но после рязко се обърна и отиде до един от бойците-насекоми, които образуваха кордона около платформата. Черити го видя да разменя няколко думи с него. Когато се върна, между веждите му се беше появила дълбока бръчка.

— Неприятности? — с надежда попита тя.

— Не — отвърна Даниел. — Има малко забавяне. Трансмитерът е настроен на друг приемник. А пък е нужно доста дълго време, за да бъде препрограмиран.

Черити отново погледна към огромния трептящ пръстен, Гледката беше странна и същевременно някак абсурдна. Това, което виждаше пред себе си, беше може би едно от най-фантастичните открития, правени някога, продукт на техника, изпреварила земната може би с хилядолетия. Във всеки случай и Морон също. С малки изключения гова, което до сега беше видяла, можеше да бъде разработено и произведено на земята, включително и звездният кораб. Не, помисли си тя — нещо куцаше в цялата тази история за Морон и неговата трансгалактическа власт, която й беше разказал Даниел.

— В известен смисъл вината за това е ваша, знаете ли? — продължи Даниел. — Не бях предположил, че толкова лесно ще мога да ви победя.

— Съжалявам — каза Черити. — Ако знаех, щях, разбира се, да се съпротивлявам по-енергично. Повече няма да се повтаря.

— Със сигурност няма — ядосано каза Даниел. — Но може би така е по-добре — ще видите нещо, което сигурно ви интересува. Погледнете натам.

Ръката му сочеше някъде зад нея и когато Черити се обърна, видя, че в стената на залата се беше отворила огромна триъгълна врата. Отвън влизаше ярка слънчева светлина, така че в първия момент Черити можа да види само размазани тъмни силуети, които влизаха в залата в дълга редица. После нещо проблесна и тя чу звук, който я накара уплашено да потрепери: тихият плач на дете.

— Това са…

— Жрици на Шаит — каза Даниел, след като тя не продължи. — Идват, за да доведат избраните. И, моля ви, Черити, не вдигайте шум. Това е свещена церемония. Не им пречете.

— Свещена ли? — Черити го изгледа настойчиво. — Открадвате децата на хората и наричате това свещенодействие?

— За тях това е така — сериозно отвърна Даниел. — Повярвайте ми — на повечето от тези деца им предстои по-добър живот, отколкото биха могли да очакват някога на тази планета. А сега, моля ви, по-тихо.

Вратата започна бавно да се затваря. И тогава Черити различи петдесет жени, облечени в одежди в сребристо и златно, които приближаваха към платформата на трансмитера. Всяка от тях носеше по една метална пръчка със златист цвят, като тази, която беше взела от жилището на Анджелика — а в скута си носеше малък вързоп.

Шествието на жриците се движеше много бавно. Още не беше изминало и половината от пътя до платформата, когато вратата зад Черити и Даниел отново се отвори и вътре влезе малък отряд бойци-насекоми. Между тях вървяха Скудър, Нет и Абн Ел Гърк.

— Вашите приятели са тук — напълно излишно каза Даниел. — Виждате, че държа на думата си.

— Да, наистина може да ви се вярва — каза Черити.

Даниел замълча. Със сериозно изражение той отстъпи назад и даде знак на мороните да пуснат пленниците. С бързи стъпки Скудър и Нет пристъпиха към Черити, докато Гърк просто се спря и внимателно огледа Даниел с израз на такова отегчено презрение, на каквото Черити никога досега не бе допускала, че е способен.

Но явно имаше още много неща, които не знаеше за Гърк, помисли си тя. Досега джуджето й беше изглеждало като сърдит клоун. Но той беше много повече. Може би ключът към всичко тук.

Гърк сякаш усеги по някакъв начин погледа й, защото престана да се взира в Даниел и рязко се обърна към нея. И за миг тя съзря в очите му нещо, което я накара да потръпне; една безкрайна, прастара мъдрост, спокойствие и уравновесеност, които можеха да се открият само в очите на създание, пред пспледа на което са изминали хилядолетия. Но после, когато Гърк отмести погледа си, пред Черити отново стоеше едно ухилено джудже. Но тя знаеше, че не се заблуждава. Гърк беше много повече, отколкото показваше.

— Какво става тук? — гласът на Скудър нахлу в мислите й.

— Моля ви, не вдигайте шум — каза Даниел.

Скудър го удостои с леден поглед и Черити каза бързо с приглушен глас:

— Прави, каквото казва. Това е церемония на Шаит. Трябва да изчакаме да пренастроят трансмитера.

— Те ще… откарват децата? — попита Нет, като посочи към жриците, които приближаваха към платформата. — С това? Това да не би да е един от тези… предаватели, за които ти говореше?

Черити мълчаливо кимна.

— Значи това са искали да направят с детето на Лидия — каза Нет. — Почти мога да я разбера.

— А аз мога да я разбера — тихо каза Черити.

Нет я погледна със смесица от смущение и гняв, но не каза нищо повече. Черити също замълча и се концентрира изцяло върху това, което ставаше в залата.

Шествието на жриците вече беше спряло само на сто крачки от платформата. Само една от високите, облечени в златисти одежди жрици продължаваше напред — единствената, какго Черити едва сега забеляза, която не носеше дете в скута си. С бавни, отмерени крачки тя се приближи до платформата, спря пред стълбата и за момент остана неподвижна. После продължи, изкачи се нагоре по широките железни стъпала и приближи до грансмитера, Бавно, с премерени движения тя вдигна златната пръчка и я пъхна в един от безбройните отвори на сребърния пръстен. Отекна твърд метален шум.

Жрицата отстъпи назад и в същия момент въздухът във вътрешността на металния пръстен престана да свети. После сякаш от Нищото се появиха цветове, проблясваха мълнии и меки, подобни на облаци форми, които изчезваха така бързо, както и се появяваха — и изведнъж пръстенът вече не беше празен, а изпълнен с лепкав мрак, едно Нищо, което вече не беше Нищо.

Нет изненадано пое дъх, а Скудър леко потрепера.

Само Гърк не реагира по никакъв начин.

— Какво… какво е това? — прошепна Нет.

Черити не отговори, но Даниел каза тихо:

— Друг свят, детето ми. Един от неизброимите светове, които са пред вас, ако бъдете разумни.

И в същия миг част от стената, пред която стояха, експлодира.

Черити чу пронизително, невероятно високо пищене и изведнъж вратата, през която самата тя беше преминала преди минути, беше разкъсана от синкав пламък.

Ударната вълна я събори. Черити падна, инстинктивно вдигна ръце над главата си и се сви на кълбо, когато над нея заваляха нажежени отломки и огън.

Стената, пред която беше стояла, се скри зад завеса от пламъци и ослепително ярка жарава. И неочаквано през огнената стена с клатушкане се появи един боец-насекомо, пламнал като факел.

И тогава…

Черити никога не можа да забрави тази картина.

Беше един мъж, но същевременно и демон, едно крещящо, олюляващо се Нещо, което противно на всякаква логика продължаваше да живее и да се движи, като мяташе с ръце ослепителни, смъртоносни мълнии. Част от дрехите и косата му горяха, а там, където трябваше да има кожа, се виждаше само червена плът, по която горяха съскащи пламъци.

Един от бойците насекоми стреля по него. Черити видя съвсем точно каклъчът улучи и прободе лявото му рамо, но мъжът дори не помръдна, а е невъобразима бързина се завъртя и с един лазерен изстрел уби насекомото.

И тогава залата се превърна в пъкъл от бляскащи мълнии. Сред жриците на Шаит избухна паника. Даниел започна да крещи заповеди и половин дузина от неговите бойци вдигнаха едновременно оръжията и стреляха по нападателя. В същото време постовете около платформата на трансмитера напуснаха местата си и се втурнаха напред.

Черити с мъка се изправи на четири крака, изпълзя малко настрани и стана. От двете й страни проблясваха дулата на лазерните пушки. Един от тънките бели лъчи улучи пода на по-малко от една педя пред нея и нажежи желязото до червено, но тя не помръдна. Стоеше като парализирана и втренчено се взираше в ревящия мъж, преминал през огнената стена. Дрехите му не бяха напълно изгорели — по разкъсаното кожено яке ясно се виждаше силуетът на стилизираното огненочервено „М“.

Беше мегабоецът.

Тя беше сигурна, че го е улучила с гамапушката, оръжие, достатъчно мощно за да стопи танк. Тя видя как мотоциклетът експлоадира и това, коего беше останало от тялото му. Но той стоеше пред нея и беше жив!

Това е невъзможно, помисли си тя, абсолютно невъзможно и невъобразимо, защото този сам, смъртно ранен мъж стоеше срещу повече от дузина от бойците на Даниел, но той отблъскваше мороните от себе си, а не обратното! Десетки лазерни оръжия стреляха по него и го улучваха отново и отново, но той продължаваше да напада и непрекъснато отвръщаше на огъня и почти всеки негов изстрел улучваше.

Черити почти закъсня да разбере, че това невероятно същество се стреми право към нея.

Скудър я сграбчи и я отмести с такава сила, че тя изкрещя от болка. Инстинктивно се опита да се отскубне, но Скудър просто блъсна ръкага й настрани и я повлече със себе си, далеч от беснеещото, горящо чудовище. Те се втурнаха нанякъде, после Скудър неочаквано направи рязък завой и пое по посока на бягащите жрици.

— Не! — изрева Гърк. — Не натам! Последвайте ме!

Джуджето скочи встрани, за да избегне изстрела от лазерното оръжие на един боец-насекомо — и с широки крачки хукна направо към платформата на трансмитера!

Бягайки, Черити се оглеждаше, докато се приближаваха към стоманения кръг. Мегабоецът беше изостанал малко и макар все още като по чудо да успяваше да устои на пъкъла от енергия и горещина, с които го засипваха мравките, изглежда, му ставаше все по-трудно; движенията му вече не бяха плавни и бързи, както допреди мигове. Но това не означаваше, че бяха бавни. Вероятно щеше да ги настигне, ако в този момент върху него не се бяха нахвърлили три мравки.

Насекомите, изглежда, най-после бяха проумели, че техните оръжия не могат да направят нищо на противника им, защото изобщо не се опитаха да стрелят, а вкопчиха нокти в него.

Мегабоецът уби и тримата. С голи ръце.

Но колкото и бърз да беше — тази схватка костваше време и това бяха точно няколкото секунди, необходими на Черити и Скудър, за да достигнат до трансмитера.

Скудър спря и най-после пусна ръката й. Той се огледа безпомощно. Изглежда, едва сега разбираше какво е направил в действителност. Намираха се точно в центъра на огромна зала, а около тях нямаше абсолютно нищо, което би могло да им послужи каго прикритие. Със смесица от отчаяние и гняв той впери поглед надолу към Гърк.

— И сега, джудже? — запъхтяно попита той. — Да не би пак да си приготвил някое малко чудо?

— Стоиш пред него — отвърна Гърк. Той посочи към трансмитера. — Скачай!

— Вътре?! — Гласът на Нет беше писклив от ужас. — Не говориш сериозно!

Но Гърк говореше сериозно. И той не загуби нито секунда повече в обяснения, а изненадващо сграбчи ръката на Нет с неочаквана сила — и я повлече със себе си в трансмитера. За части от секундата телата им сякаш увиснаха в безтегловност в Нищото, после започнаха да избледняват, станаха прозрачни — и просто изчезнаха. Във вътрешността на трансмитера отново нямаше нищо друго освен лепкава празнота.

Скудър ужасено ококори очи.

— Какво… какво е това? — промърмори той. — Къде води това нещо?

Черити не отговори. Тя се завъртя и погледна към преследвача си. Мегабоецът беше стигнал до стълбите и се хвърли нагоре. Имаха само още една, може и две секунди.

Една от тези секунди тя проигра, за да подари на Скудър последна, измъчена усмивка и да потърси ръката му.

После един до друг те влязоха в трансмитера и престанаха да съществуват.

Даниел се изправи със стон. Болеше го. Главата му бучеше и сякаш го обля вълна от слабост. По лицето и ръцете му лепнеше кръв.

Дори и сега му беше трудно да повярва на това, което виждаше. Велики боже — а той съвсем сериозно се беше съмнявал в гова, коего му бяха разказвали за мегабойците!

Кайл беснееше. Беше убил повече от половината бойци още при първото нападение, но яростта му нямаше край. Неразбиращо Даниел гледаше как Кайл убиваше бойците един след друг, докато накрая и последният падна мъртъв и пътят към трансмитера беше свободен. Като се олюляваше, Кайл се запъти към петметровия сребърен пръстен, изведнъж спря и много бавно падна на колене.

Може би това беше шансът на Даниел. Даже силите на един мегабоец все някога се изчерпваха. С малко късмет и предпазливост може би щеше да успее да напусне залата, преди Кайл да го забележи и да го убие.

Сякаш прочел мислите му, в този момент Кайл вдигна глава и го погледна. Лицето му представляваше кървава маска, в която сякаш само очите бяха още живи.

— Обадете се… на бойците, Даниел — прошепна Кайл.

Даниел замръзна на мястото си. Прекалено много се страхуваше и беше твърде ужасен, за да може действително да разбере какво означаваха думите на Кайл — но усети, че вероятно всичко беше съвсем различно от това, което беше мислил до сега.

— Какво… какво казваш? — попита той.

— Костюмът… — прошепна Кайл. — Повреден. Те… не ме… познаха. Моля ви, аз… ще умра, ако те… се върнат.

Той не знае, почти истерично помисли Даниел. Нападението изобщо не е било срещу него! Кайл нямаше представа за заповедта, кояго той беше издал!

Кайл с мъка стана, стисна зъби, за да превъзмогне пронизващата болка в гърба и пое към платформата на трансмитера. Той се преви и се заклатушка насам-натам, но не падна. И нямаше и да падне, внезапно проумя Даниел. Изведнъж вече не беше сигурен дали изобщо беше възможно да бъде убит. Скоро, може би само след минути тялото на това небесно същество щеше да започне да се регенерира. И някога, не много по-късно щеше да започне да мисли.

Даниел побърза, наведе се за оръжието на един от мъртвите бойци и го скри под якето си. Страхуваше се, обаче нямаше избор.

На две крачки зад Кайл той се спря и погледна надолу към стенещия мегабоец. Ръката му докосна оръжието и се отдръпна. Пръстите му трепереха.

— Идентифицирайте ме, Даниел — изстена Кайл. — Моля ви! Капитан Леърд…

— Ти я остави да избяга — прекъсна го Даниел. Той отново посегна към лазера и този пъг пръстите му се сключиха около неудобната дръжка на оръжието. Имаше право на само един единствен изстрел.

— Ще я хвана — прошепна Кайл. — Трябва ми само… малко време, за да си почина.

— Нямаме никакво време. — Даниел посочи с ръка пръстена на трансмитера и докато Кайл проследи движението й, светкавично извади лазерното оръжие. — Защо не я последва? Беше само на няколко метра.

— Не мога да направя това — прошепна Кайл.

— Защо?

— Шаи — изстена Кайл. — Трансмитерът е построен на… Шаи. Жриците…

Даниел погледна първо трансмитера, после Кайл.

— Аз… нямам право да ходя там — изстена Кайл — това е единственото място, където… нямам право никога да се връщам. Никой мегабоец няма право.

— Заповядвам ти! — твърдо каза Даниел.

Но Кайл само леко поклати глава. Опита се да стане, но силите не му стигнаха.

— Забранено е — повтори той. — Съжалявам, но не мога… да се подчиня на заповедта Ви.

— Забранено? — коварно попита Даниел. — От кого?

— От господарите — отвърна Кайл.

— И какво ще стане, ако въпреки това го направиш? — попита Даниел и бързо добави — Ти видя колко опасна е капитан Леърд. Важно е да бъде заловена.

— Аз не мога — каза Кайл. — Никой мегабоец няма право да се върне в родното си място. Ще бъде елиминиран.

— Елиминиран? — Даниел прибра оръжието и протегна ръка, за да помогне на Кайл да се изправи. — Сигурен ли си?

Кайл кимна. Даниел хвана ръката му и с всичка сила го блъсна в лепкавия мрак във вътрешността на трансмитера.