Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (9)

9

Нараняването на Нет се оказа по-леко, отколкото изглеждаше в първия момент. Имаше няколко охлузвания и натъртвания, а при падането от мотоциклета беше получила силно кървящо нараняване на тила, което обаче не беше особено опасно. Но когато Скудър и Черити пренесоха младата вастенландка в сянката на една скала и Черити я прегледа малко по-основно, тя откри нещо, което я изплаши много повече.

Платът на блузата над десния й хълбок беше овъглен, кожата под него беше тъмночервена и на мехури по продължението на една тънка като молив права линия, дълга почти десет сантиметра. Не толкова самият вид на раната изплаши Черити — без съмнение беше много болезнена, но не и опасна.

Беше това, което тя означаваше.

Тъмночервената диря по кожата на Нет беше следа от изгаряне от лазер.

— Какво е това? — попита Кент, макар също като Черити и Скудър да знаеше какво е причинило изгарянето на хълбока на Нет.

— Ясно е, че няма да разберем, докато се въртим наоколо — каза Гърк. — Искам да огледам раната.

Черити се поколеба, но Скудър, изглежда, имаше голямо доверие в способностите на джуджето — той стана и направи съответен жест към Черити и Кент също да направят място. Джуджето коленичи до вастенландката, наведе се над раната и със сухите си старчески ръце се зае да масажира шията и слепоочията й. И Нет действително след секунди със стон отвори очи.

— Виждате ли? — ухилено каза Гърк. — Така се прави!

Черити се отказа да отговаря. Вместо това свали манерката от колана си, клекна отново до Нет и внимателно повдигна главата й. Нет изстена от болка, но я погледна с благодарност и жадно отпи на едри глътки.

— По-добре ли е? — попита Черити.

Нет кимна. Очите й трескаво блестяха, а през тънкия плат на блузата Черити усети, че цялото й тяло трепери.

— Благодаря — прошепна тя.

— Какво се е случило? — нетърпеливо попита Кент. — Защо си напуснала базата? Какво става с Арсън и останалите?

— Те са мъртви — отвърна Нет.

— Мъртви? — Кент се изопна като свещ.

— Аз… поне така мисля — каза Нет. — Ако… някои са оцелели, то те не са много. Той беше… като обезумял.

— Той? — Кент възбудено се наведе напред. — За кого говориш? Какво се е случило? Ездачите ли…

— Никакви ездачи — прекъсна го Нет. Погледът й гореше, сякаш споменът за преживяното отново събуди у нея смъртен страх.

— Кой тогава, по дяволите? — процеди Кент през зъби. — Говори най-после!

Черити направи предупредителен жест.

— Моля ви, Кент! — И продължи, обръщайки се към Нет: — Какво се е случило? Просто разказвай поред!

Трябва да бягате! — каза Нет. Изведнъж в гласа й се появи нотка на паника. — Той може всеки момент да се появи тук! Бягайте!

— Спокойно — отвърна Черити. — Все едно какво се е случило, няколко минути сега не са от значение. — Въпреки тези думи тя леко се изправи и се обърна към Гърк. — Върви на хълма и си отваряй очите! За нейна изненада този път Гърк се отказа от вечните си забележки, а се обърна послушно и след като взе далекогледа от Скудър, пое нагоре.

— И така?

— Ние бяхме нападнати — започна Нет. — Беше един… мъж. Сам. Той уби Барт и Арсън, и всички, които бяха в централата. Аз останах да лежа и се преструвах на мъртва, затова той не ме забеляза, но чух шум от кораба…

— Един сам мъж, казваш? — В гласа на Скудър се четеше нескрито съмнение.

Нет кимна.

— Изглеждаше толкова безобиден — каза тя. — Аз… изпитах съчувствие към него, когато Арсън го доведе…

Тя започна да разказва за случилото се с тих, но уверен глас. Никой не я прекъсваше, но от време на време Черити хвърляше поглед към останалите. За нея не остана скрита засилващата се тревога, изписана на лицето на Скудър.

Изминаха повече от десет минути, преди Нет да свърши разказа си. Беше си починала, докато разказваше; сега вече седеше без чужда помощ между Черити и Скудър, а лицето й беше все още бледо, но по-скоро от уплаха, а не от слабост.

— И всичко това да е направено от сам човек? — още веднъж каза Черити, когато Нет свърши.

— Вярвам й — каза Скудър. Черити го погледна въпросително и шаркът продължи — Слушал съм за тези мегабойци. Те са един вид изкуствено създадени свръххора — безумно бързи и почти ненараними.

— Вярно е — каза Нет. — Аз… дори не видях как той се нахвърли върху Барт. Барт го улучи с лазерите, но не му причини нищо.

Никой не се обади. Лицето на Скудър изведнъж сякаш се вкамени, Черити също почувства гняв и мъка, като си помисли за широкоплещестия шарк със зелена коса. Не се бяха познавали достатъчно дълго с Барт, за да могат да станат истински приятели, но тя по някакъв начин бе харесвала добродушния великан, който толкова много обичаше да се прави на грубиян. А за Скудър той беше приятел, един от съвсем малкото, които беше имал.

— И къде е той сега? — попита тя.

— Предполагам, че ви търси — отвърна Нет. — Взе един от мотоциклетите и пое към града.

— Казваш, че това е станало преди един час? — попита Скудър.

Нет кимна.

— Приблизително. Не знам колко време съм пътувала.

— Това означава, че сега вече е в жилището на Анджелика — ядосано каза Скудър. — Ако не е бил задържан, със сигурност вече знае какво се е случило.

— Още една причина да не губим повече време — добави Кент. — Ако побързаме, ще успеем.

— Какво ще успеем? — попита Скудър.

— Да се върнем в базата — почти ядосано отвърна Кент.

— И защо? — попита Скудър.

— Защо? — Кент шумно пое дъх. — Приятелите ми са там! — разярено продължи той. — Може би съдбата на моите приятели не ви интересува, но аз трябва да се погрижа за хората си! Възможно е някои от тях да са все още живи и да се нуждаят от помощ. Освен това там можем да се отбраняваме по-добре, отколкото тук.

— Глупости! — сряза го Скудър. — Чу какво каза Нет. Ако ни открие, той ще убие и нас, както Барт и другарите ти. Ние…

— Кент има право, Скудър — прекъсна го Черити. — Трябва да се върнем.

— Това е самоубийство! — възпротиви се Скудър. — Според теб колко време ще му трябва, за да събере две и две и да разбере как сме постъпили? Най-късно след един час ще се върне в базата!

— Не казвам, че трябва да го чакаме там — отвърна Черити възможно най-спокойно. — Обаче ни трябват мотоциклети, провизии… цялата ни екипировка е в лагера на бунтовниците. Как мислиш — колко време можеш да бягаш от него пеша?

— Донесох лазера на Барт — каза Нет. — Закачен е на мотоциклета. Трябваше да донеса и другите оръжия, обаче се страхувах.

— Тогава ще чакаме тук и ще стреляме по него, когато се появи — каза Скудър.

— Барт го улучи, Скудър — спокойно каза Нет. — От това той дори не стана по-бавен.

— Сигурно се заблуждаваш — смутено каза Черити. — Барт имаше оръжие от бункера.

Тя с усилие се изправи и се отдалечи на няколко крачки от останалите. Изпитваше смесица от ужас, отчаяние и безпомощен гняв. В момента повече от всичко се нуждаеше от ясна мисъл. Положението им беше — меко казано — безнадеждно. Тя безпомощно се огледа. На три страни се простираше монотонната пустиня, само на изток се издигаше една грозна, огромна сянка, чийто силует започваше да се размазва в здрача. Шаитаан. Почти неволно пръстите й преминаха по верижката на Анджелика, която сега висеше на врата й. Тя…

— Някой идва! — извика Гърк отгоре.

Черити се обърна като ухапана от тарантула и побягна.

Въпреки това Скудър отново я изпревари. Когато Черити стигна до джуджето, той вече беше там и отново бе взел далекогледа.

— Кой е този? — попита Черити, останала без дъх.

Скудър не отговори веднага, а в продължение на няколко секунди напрегнато се взира, после подаде далекогледа не на Черити, а на Нет, която междувременно също както Кент и Лидия бе дошла при тях. Нет погледна и така уплашено потрепера, че отговорът стана почти излишен.

— Това е той! — каза тя. — Ето!

С треперещи ръце тя подаде далекогледа на Черити.

Леърд промени увеличението на електронния далекоглед и черната точка се превърна в един изподраскан „Харли Дейвидсън“, на който седеше висок, тъмнокос мъж. Черити не можеше да види лицето му, но това и не беше необходимо: мъжът носеше матово черна униформа, на гърдите на която пламтеше огненочервено „М“.

— Донеси ми лазера — помоли тя.

Чу как Нет стана и се отдалечи с бързи стъпки, но не свали бинокъла. Мегабоецът караше много бързо и толкова умело, че дори Скудър и неговите шарки биха пребледнели от завист. Но всъщност не изглеждаше опасен, помисли си Черити. Тъкмо напротив — видът му беше по-скоро жалък.

Обаче имаше още нещо — но тя го забеляза едва след няколко секунди.

— Той не е ранен — каза тя.

— Може да е бил само одраскан — предположи Скудър.

Черити поклати глава.

— Не. Нет сигурно се заблуждава. По костюма му няма дори драскотина. Вероятно Барт не го е улучил.

Нет се върна и й подаде лазерната пушка на Барт. Черити хвърли бегъл поглед на индикатора на заряда — батериите бяха заредени повече от седемдесет процента. — Настрои оръжието на минимален диаметър на лъча и максимална мощност и погледна през оптическия мерник.

След секунда отново откри мотоциклетиста. Беше се приближил застрашително бързо за краткото време, през което не го бе наблюдавала.

— Не бързай — тихо каза Скудър.

Черити кимна. Показалецът й се приближи до спусъка, но не го докосна. Ако даже само част от това, което им беше разказала Нет, беше вероятно, то тя имаше право на само един изстрел. Прицели се много внимателно, после свали оръжието, прокара ръце през очите си и отново се прицели.

От зеления кристал на дулото на лазера блесна тънък като нишка, ослепителен лъч и мъжът заедно с мотоциклета изчезна в оранжевочервено огнено кълбо, което изведнъж, сякаш от Нищото пламна над пустинята.

Заслепена, Черити затвори очи, преброи наум до пет и отново погледна през оптическия мерник.

Там, където преди мигове беше мотоциклетът, пясъкът кипеше. Нажежени до червено метални отломки бяха разпръснати наоколо, а малко по-нататък лежеше тъмна фигура, цялата в пламъци. Странно защо, но Черити не изпита никакво удовлетворение, че е убила противника си. Все едно какво беше направил — мъжът отсреща беше човек, а не някакво насекомоидно чудовище, дошло от звездите.

Тя мълчаливо стана, сложи предпазителя на лазера и се обърна.

— Мегабоец! — иронично каза Гърк. — Ха!