Волфганг Холбайн
Кралицата на бунтовниците (13)

13

Този път събуждането трая по-дълго и беше още по-мъчително отпреди. Кайл едва си спомняше как беше стигнал дотук — беше бягал, скачал, беше се катерил, а после беше улучен от юмрука на един великан. Всичко, случило се след това, се бе стопило в хаоса на безсмислени картини и звуци: спомняше си за един свят, в който никога не е бил, планета, сгушена под отровнозелено небе, свят на бури и урагани, изпепелена почва и дива джунгла, където на всяка крачка дебнеше смъртта и само най-силният имаше шансове. После отново дълги, болнично чисти коридори, пълни с мигащи апарати и бръмчащи машини, едно безизразно лице от хром, ръце от стомана, които не галеха, а само стискаха, които той скоро намрази — толкова много, че накрая ги обикна. Един от трите хиляди. Правилото на Шаи. Преследването, от което не всички се завръщаха. Размазано слънце, от светлината на което очите боляха. Блестящи ножове, забити в плътта му. Отново лице от хром, друго, по-строго…

Картините започнаха да избледняват и той изведнъж усети невъобразима празнота; нещо му беше отнето, още преди да го получи.

Кайл се събуди и в мига, когато отвори очи, хаосът зад слепоочията му изчезна и отстъпи място на прецизното мислене, с което беше свикнал. Разбра, че това редуване на бодърстване и почти безсъзнание не беше случайност. Тялото му беше изтощено и осакатено извън рамките на мислимото, а енергийните запаси отдавна бяха под допустимото, за да може да функционира нормално.

Опита се да стане, но не успя. Мускулите му бяха схванати и го боляха. Леко наклонената метална повърхност, върху която лежеше, лепнеше от собствената му кръв. Лежеше на покрива на глайтера, държеше се на върховете на пръстите си, докато краката му бяха намерили опора на миниатюрните издатини на рамките на прозорците. Този път просто беше имал късмет. Силите му не бяха стигнали, за да се задържи на летящия като вихър глайтер — единствената причина да не падне беше безумното ускорение и попътният вятър, които направо го притискаха към металния кожух на глайтера. Кайл изстена, за секунда затвори очи и се опита да изолира болката и да я прогони от тялото си.

Не можа. Лежеше безпомощно и усещаше как постепенно губи опора. Отначало бавно, после все по-бързо се плъзна надолу, където изведнъж нямаше нищо освен четири метра празнота и под от ръждиво желязо, на който той падна с ужасна сила. Претърколи се със стон, сви се на топка и обви ръце около гърдите си като огромен зародиш, хленчещ и обзет от единственото желание да умре.

Но нямаше право.

Отново Нещо, което включваше и изключваше съзнанието му и го измъчваше с тези ужасни непреживени спомени, му забраняваше да се отказва, защото имаше още нещо, което трябваше да свърши.

Леърд.

Капитан Черити Леърд.

Трябваше да я намери.

Трябваше да я намери и да я отведе при Даниел.

Стенейки от болка Кайл изпълзя.

 

 

Беше очаквала, че ще я затворят в килия, а дори не я охраняваха. Ескорт от черни насекоми-бойци придружи Нет, Скудър и Черити до един от горните етажи на Шаитаан, където наистина, бяха разделени, но съществата дори не ги претърсиха за скрито оръжие, а само грубо я блъснаха през една врата и я оставиха сама.

Черити се огледа ядосано и същевременно изненадано. Помещението, в което се намираше, би било достойно и а президентски апартамент в Ню Йоркския „Хилтън“. Така например тя не си спомняше в президентския апартамент на някой луксозен хотел да са били очаквани Слънчогледите на Ван Гот. Тук ги имаше. И макар Черити да не разбираше много от живопис, беше напълно уверена, че това беше оригинал. И далеч не беше единствената картина, окачена на стените, покрити с копринени тапети.

— Харесва ли ви?

Черити се обърна подчертано бавно. Не беше чула шум от отваряне на вратата, но Стоун стоеше само на няколко крачки зад нея. Беше сам и очевидно невъоръжен.

— Знам какво си мислите, капитан Леърд — каза Даниел. — Не се опитвайте. Знам, че физически вие ме превъзхождате. И вероятно в този момент сте достатъчно разярена, за да ме убиете, дори ако това означава и собствената ви смърт. Но аз нося нещо подобно на вашето — той посочи разкъсаната тъмносиня униформа на Космическите сили, показала се под церемониалните одежди, които Черити бе свалила и плоската сребърна катарама, в която се намираше генераторът на енергийния щит. — Само че моят функционира много по-добре. Ще си причините болка дори само ако ме докоснете.

Той напразно чака отговор в продължение на няколко секунди, после сви рамене и посочи картината зад нея.

— Харесва ли ви моята малка колекция? — още веднъж попита той.

— Нищо не разбирам от изкуство — отвърна Черити. — Но въпреки това — моите поздравления. Поне като мародер вие сте ас, Стоун.

— Аз го разбирам другояче — невъзмутимо отвърна Даниел. — Ако не бях плячкосвал, както вие се изразявате, тези произведения на изкуството, то те вероятно вече щяха да бъдат унищожени. Може би някой щеше да ги изгори, за да си опече заек.

— О, разбирам — цинично каза Черити. — Моля, извинете, че така съм се заблудила във вас, лейтенант. Сигурно това е причината, поради която продадохте нашия свят на тези… чудовища?

Даниел въздъхна. За момент изглеждаше почти тъжен, после мълчаливо се обърна и се отправи към едно малко шкафче до вратата. Когато се върна, държеше в ръката си две чаши шампанско. Изведнъж Черити изпита желание да вземе чашата и да плисне съдържанието й в лицето му, но почти веднага разбра, че точно тази реакция очакваше Даниел. Тя се поколеба още миг, после взе чашата и внимателно опита съдържанието й.

— Не е отровно — иронично каза Даниел. — Да се отрови такова питие би било богохулство.

Черити го погледна. Беше смутена. От две седмици почти непрестанно бе мислила за Стоун и за всевъзможните начини да му извие врата. Вместо големия тиранин, какъвто го виждаха Скудър, Кент и всички останали, тя пак виждаше младия войник, мъж с детско лице, тесни, почти женски ръце и очи като на подплашена сърна.

И все пак той беше същият мъж, заповядал в нейно присъствие на Скудър да убие четиристотин души.

Стоун изглежда ясно усещаше какво става с нея, защото й остави достатъчио време да го разгледа съвсем спокойно.

— Доволна ли сте от това, което виждате? — попита той накрая.

— Не — каза Черити. — Малко съм… объркана.

— Объркана? — Даниел се засмя, сложи чашата си на масата, седна на края й и залюля крака. Сега вече съвсем приличаше на момче, нахлузило черен костюм, което си играе на възрастен, помисли си Черити. — Какво очаквахте? — попита той. — Чудовище?

— Не сте ли такъв?

Ако въпросът го бе засегнал, то той майсторски го прикри. Усмивката му стана още по-широка.

— Надявам се, че не ви изглеждам такъв, капитан Леърд… Черити. Може ли да ви наричам Черити?

— Мога ли да ви забраня?

— Едва ли — с усмивка призна Даниел. — Знаете ли, много се радвам, че така си противостоим.

— Така ли? — каза Черити. — А аз не.

— Говоря сериозно — продължи Даниел. — Не исках да бъдете ранена или убита.

— Колко великодушно — иронично отбеляза Черити. Тя се опита да се засмее, но непредпазливото движение й причини пробождаща болка в гърдите. В устата й отново се появи вкусът на кръв. Тя изкриви лице, леко се приведе и притисна мястото с ръце.

— Какво ви е? — уплашено попита Даниел. — Ранена ли сте?

— Не — излъга Черити.

— Тук имаме много добри лекари — каза Стоунл — Ще заповядам да ви прегледат, щом пристигнем в Ню Йорк.

— Вашата загриженост ме просълзява — сърдито каза Черити.

— Защо сте толкова сурова? — попита Даниел. Той вдигна ръка, когато тя се опита да отвърне и продължи — Донякъде вината е моя. Не трябваше да ви оставям сама в бункерната станция. Може би всичко щеше да бъде по-различно, ако ви бях събудил.

— Без съмнение — любезно отвърна Черити. — Щях да ви счупя врата, преди да успеете да кажете и „здрасти“ на тези чудовища.

Даниел въздъхна.

— Разбирам гнева ви — каза той — Сигурно ме презирате. На ваше място вероятно бих се чувствал по същия начин. Събуждате се, намирате света в развалини и гледате на мен като на предател, както казах аз ви разбирам. Но и вие се опитайте да ме разберете.

— Моля? — Черити го погледна неразбиращо.

— Дайте ми възможност, Черити — сериозно каза Даниел. — Също и на себе си. Повярвайте ми, когато слязох от резервоара, преди три години, се чувствах по същия начин. Бях… почти обезумял от гняв. Избих много от тях, докато накрая ме хванаха.

— Ах — каза Черити. — И после? Големият господар от Морон ви е поговорил и ви е убедил, че всъщност тези създания ни мислят само доброто?

— Той ме убеди, че нямаме никакъв шанс — отвърна Даниел. — Съпротива срещу враг, който е непобедим, е глупава, а гордост, която вече няма основания, понякога е смъртоносна. В нашия свят вече няма нищо, заради което да си заслужава да се воюва.

— Така, като ви гледам, почти бих могла да ви повярвам — каза Черити. Но думите не прозвучаха така саркастично, както й се искаше.

— Ние изгубихме, Черити — невъзмутимо продължи Даниел. — Мислите ли, че и мен не ме болеше, както и вас?

По дяволите, аз бях член на същата армия, както и вие! Аз бях също толкова горд с нашите оръжия и нашата сила, и нашите технически завоевания, и аз смятах, че сме също толкова непобедими! Но ние бяхме победени, и то веднъж завинаги! Не можем да се борим срещу Морон! Никой не може!

— Аз поне опитах.

— Да — отвърна Даниел, изведнъж почти разярен. — Убихте една или две дузини мравки и ликвидирахте неколцина от шпионите ми. И какво ви струваше тази победа? Колко души умряха, откакто Черити Леърд дойде от миналото и започна ла освобождава снета? Двеста? Триста? Хиляда? Мога да повикам един милион от тези бойци, ако пожелая! Ако не е достатъчно, сто милиона! Или хиляда!

— Престанете! — каза Черти.

Даниел се засмя.

— Защо — защото не ви харесва това, което казвам? На мен също не ми харесва — но това е истината. Ние сме победени. Никоя сила във вселената не би могла да спаси Земята. По дяволите, спомнете си само! Вие бяхте там! Участвахте в битките. А тогава бяхме шест милиарда! Имахме нашите армии, нашите флоти. Космически кораби Атомни бомби. Знаете толкова добре, колкото и аз колко ни послужи това. Те просто ни размазаха и пак биха го направили, ако бихме се опитали пак да се противопоставим. — Той отново взе чашата си, повъртя я в ръката си, като гледаше отраженията на светлината в шлифования кристал.

— Научих доста неща през последните три години, Черти — каза той. — Този свят е само една частичка от хиляди, може би дори милиони. Големите братя от звездите за съжаление не са мъдри старци, а чудовища. Те завладяха голяма част от тази галактика и ще завладеят и останалата. Нищо не може да ги спре. — Той отново въздъхна. — Не знам защо го правят.

Черити изненадано вдигна поглед.

— Наистина не зная — каза Даниел, когато забеляза невярващия й поглед.

— И никога не сте питали?

— Никога не срещнах някой, на когото да мога да задам този въпрос — отвърна Стоун. — И аз не знам какви са в действителност мороните. Мисля, че има двама или трима в космическия кораб на Северния полюс, но те никога не го напускат.

— Вие малко опростявате нещата, не намирате ли? — попита Черити.

— Може би — Стоун върна чашата обратно на масата и я погледна. — Но има още нещо, което трябва да знаете.

— Така ли?

— Вие и вашите приятели не сте първите, които се опитват ла се опълчат срещу господството на Морон — каза Даниел. — Постоянно се случва. Те не са неуязвими. Напротив — колкото повече работя за тях, толкова повече се убеждавам, че тяхната техника едва ли е по-напреднала от нашата от времето, преди те да дойлат. Единственото, което им осигурява превъзходството, е невероятният им брой. Ако убиете един, ще дойдат сто нови. Въпреки това те вече са били побеждавани.

— От кого? — попита Черити.

— От различни народи — отвърна Даниел. — Понякога местните жители на някоя планета успяват да ги отблъснат въпреки огромния им брой. Не често, но понякога. Това джудже, което е при вас…

— Гърк?

Даниел се усмихна.

— Така ли се нарича? Техниката им беше толкова напреднала, че да може да се справи с нашествениците. Избиваха бойците по-бързо, отколкото можеха да пристигат с трансмитера.

— И? — попита Черити.

Стоун замълча за известно време.

— Спомняте ли си за Про-Алфа-Девет? — попита той. — Онази супернова, която беше открита една година преди появата на звездния кораб?

Черити кимна.

— Беше слънцето на техния свят — каза Даниел. — И това е част от тактиката на Морон. Унищожават онова, което не могат да имат. Бяха отблъснати и когато разбраха, че не могат да покорят тази планета, взривиха слънцето й. Гърк вероятно е един от последните оцелели от този народ. А може би последният.

— Аз… не вярвам на нито една наша дума! — потресено каза Черити.

— Тогава попитайте него — отвърна Даниел. — Той ще ви каже, че е истина. Не можете да победите тези чудовища. Можете да се подчините и да живеете — или да се борите и да загинете.

— Тогава предпочитам да умра — каза Черити. Но думите й не звучаха много убедително, а Даниел дори не се опита да реагира.

Той стана.

— Исках да го знаете — каза той. — Преди да продължим да говорим. Може би ще ви предпази от грешка. — Гласът му стана много настойчив. — Знаете ли, Черити — вярвам, че бихте могли да направите от невъзможното възможно. Може би наистина бихте могли да ги победите. Но с това ще донесете смъртта на целия този свят.

— Той така или иначе умира — каза Черити. Тя гневно посочи един от големите прозорци. — Не може да сте толкова сляп, Стоун! Погледнете навън! Това вече не е земята! Те я променят. След сто или двеста години тук вече няма да има хора.

— Може би! — отвърна Даниел. — Но това са все пак сто или двеста години повече.

— Вие наистина го мислите, нали? — съкрушено попита Черити. — Искам да кажа, вие наистина мислите, че помагате на хората с това, което вършите!

— Знам това — спокойно отвърна Даниел. — Знам, че вече не мога да ги спася. Но може би ще им помогна да получат като подарък още няколко поколения. Тона все пак е по-добре от нищо.

— Вие сте напълно полудял — промърмори Черити.

— Помислете върху думите ми, Черити — помоли Стоун. — Ще ви дам време, колкото искате. А сега елате.

Той направи подканящ жест към вратата, но Черити не помръдна.

— Къде ще ме водите?

— В Ню Йорк — отвърна Даниел. — Тук едва ли е най-доброто място да говорим за тези неща.

— А останалите?

— Скудър и тази вастенландка? — Даниел се престори, че трябва да обмисли смисъла на нейния въпрос. — Обещавам, че ще се отнесат добре с тях. Ще ни придружат, ако желаете. При едно условие.

— И то е?

— Че наистина ще помислите върху думите ми, Черити. Не бързайте. Говорете със Скудър и Гърк, а после размислете дали наистина си заслужава заради спомена за една залязла цивилизация да се жертва един цял свят.