Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (11)

Глава 11
Настоящето

12 декември 1998 година

Контролното помещение приличаше на разбунен пчелен кошер. Лампите трепкаха с яростно пулсираща червена светлина, а сирените виеха ли, виеха. Огледа се за Бекър, но не успя да го открие никъде, което обаче не беше странно: в огромната компютърна зала цареше истински хаос.

Картата беше изчезнала от екрана на стената. Вместо нея мониторът показваше сега един от по-горните етажи — кой точно, Черити не можеше да разбере добре, тъй като изображението беше неясно поради наличието на прах, дим и хвърчащи на всички страни отломки. Видя бягащи хора, следвани от огромна сянка. Развълнуваните викове на екипа на централата се смесваха с остри писъци и с приглушения трясък на експлозии.

Най-сетне откри Бекър. Беше застанал в другия край на централата, на средата на стълбата, която водеше към кръглата галерия. Черити извика името му, замаха развълнувано с ръце и наистина успя да привлече вниманието му. Бекър се спря, отвърна на знаците й и зачака нетърпеливо тя да си пробие път през хаоса, който беше настъпил в централата.

— Какво се е случило? — попита тя разтревожено.

Бекър посочи с гневно движение на главата към екрана.

— Успяха да нахлуят — каза той. Черити забеляза едва сега, че целият беше плувнал в пот.

— През вратите?

Бекер поклати рязко глава.

— Не. Изглежда… като че ли излизат направо от земята.

„Но това е невъзможно“ — мислеше си объркано Черити. Над тях имаше половин миля бетон. Обърна се недоверчиво и загледа огромния видеоекран. И като че ли за потвърждение на ужасните думи на Бекър, точно в този момент картината се проясни. Прахът, който до този момент беше замъглявал камерата, започна леко да се уталожва и те за пръв път видяха противника, който беше превзел най-сигурното бункерно съоръжение в света.

Сега вече видя коя точно част на бункера показваше камерата. Не беше входната зала, а третият етаж — един огромен жилищен и складов комплекс, разположен на повече от триста метра надолу, в земята. Задната стена на огромното помещение, към която беше насочена камерата, се беше сринала. Дебелите колони от стоманобетон, които бяха поддържали тавана, се бяха пречупили като кибритени клечки, по стените и на пода също зееха пукнатини. А в средата на този хаос от развалини и виещ се прах…

Черити изохка от ужас.

Беше чудовище. Невероятно чудовище, в пълния смисъл на думата гигантски, над двадесет метра дълъг и над пет метра дебел червей, черно-кафяв, без явно различими крайници или сетивни органи. Тялото му се намираше в непрестанно потрепващо движение, сякаш всеки от безбройните му сегменти живееше сам за себе си. Една огромна уста се отваряше и затваряше и приличаше на устата на риба, попаднала на сухо. Черити различи пет редици здрави, тъпи зъби.

Тънък, кървавочервен лазерен лъч дебнеше чудовището. Улучи го, но не се забеляза никакво въздействие. Кафяво-черната маса като че ли направо засмукваше огромния заряд светлинна енергия в себе си — приличаше на гъба, която засмуква струя вода.

Картината се залюля. Дори през стоте метра масивна скала Черити почувства разклащането, когато се срути друга част от задната стена.

От хаоса се появи втори от тези огромни червеи и този път тя ясно видя кръглия тунел, през който той беше се проврял. Тунел, който водеше право в масивната скала на планината и леко се изкачваше нагоре…

— Господи! — заекна Бекър. — Те… разяждат скалата!

По изображението отново преминаха лъчи от лазер. Черити видя как черно-кафявата броня на чудовището започна да пламти с нежна, доста тъмна червенина, после се образуват мехури и се подуват. И изведнъж червеят се изправи, замята се в сляпа агония насам-натам и започна с бясна бързина да се заравя в земята! Лазерните лъчи го следваха като призрак от смъртоносна светлина, но после се случи това, от което се беше опасявала и Черити: тънките светлинни лъчове започнаха да гаснат един подир друг. Оръжията бяха изстреляни докрай. След по-малко от минута чудовищният червей беше вече изчезнал. Там, където се беше намирал, сега имаше кръгъл отвор с диаметър пет метра.

— Достатъчно — каза Бекър. И добави много по-високо към някакъв мъж, намиращ се долу в тълпата: — Роб, кажете на тези идиоти да престанат да стрелят! Отстъпление!

— Какво смятате да правите? — попита изплашено Черити.

Бекър сви упорито устни.

— А вие какво си мислите, капитан Леърд? — попита той. — Правя това, което би трябвало да направя още преди пет дни. Ще взривявам. Може би ще се откажат, когато решат, че тук, долу, всичко е разрушено.

— Но вие…

Бекър я прекъсна с грубо движение на ръката.

— Знаете какво да правите, капитане — каза той. — Вървете!

— Да вървя? — Черити направо изкрещя. — Вие трябва да сте луд. Бекър! Нужни са часове, за да се подготви корабът за излитане. „КОНКЪРЪР“…

— … е готов от една седмица — прекъсна я недоволно Бекър. — По дяволите, да не ме мислите за идиот, Леърд? Вземете екипа си и ни чакайте в шлюза. Това е заповед.

Черити само го погледна една-единствена секунда, после се обърна мълчаливо и напусна централата.