Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (16)

Глава 16
Миналото

9 декември 1998 година

Бартън и малката му армия се бяха отправили в акция почти веднага след посещението му в затвора и с изключение на мъжа, който им беше донесъл яденето, той беше последният, който беше идвал при тях. Останалата част от деня беше преминала така, както от векове са преминавали дните в затворите: бавно и монотонно, и най-вече страшно скучно. По някое време въпреки всичко беше успяла да заспи.

Черити се събуди, когато силен гръм разтресе целия град. За половин секунда през малкия прозорец на килията нахлу яркочервено огнено сияние, после то изчезна.

Тя седна изненадано в леглото си, ослуша се за миг и прекара уморено ръка по очите си. В килията до нея се размърда и Майк. Той също изглеждаше уморен. По неговото лице също се четеше недоверчивият ужас, който изпитваше и Черити.

— Какво беше това? — попита той тревожно.

Черити само вдигна леко рамене, после стана и се приближи до прозореца. Трябваше да застане на пръсти, за да може да надникне навън, но не успя да види нищо ново, освен това, което беше виждала целия ден: малък, обкръжен от двуметрова тухлена стена вътрешен двор, из който бяха разпръснати купчини отпадъци и празни сандъци, и кутии от боя. Небето беше черно.

— Прозвуча като експлозия — каза тя колебливо. — Може би наистина…

— Какво? — попита Майк, тъй като тя не продължи мисълта си. Гласът му беше ироничен. — Не само прозвуча като експлозия, това си беше експлозия — продължи той. — Приятелят ни Бартън се завръща. И се боя, че не е сам.

Черити го погледна замислено, но се отказа да му отговори. Извърна се към прозореца и погледна навън. Ослушваше се напрегнато, но гърмът от експлозията не се повтори. Вместо това й се стори, че чува далечни викове и после забързани стъпки, които приближаваха сградата. Някой изкрещя.

Майк започна яростно да тресе решетките.

— Стража! — ревеше той. — Елате тук! По дяволите, стража!

Черити не го очакваше, но наистина се чу дрънченето на ключовете. Единият от двамата войници, които стояха на пост в коридора, влезе при тях. Беше блед и изглеждаше много разтревожен.

— Какво става вън? — попита развълнувано Майк. — Атакуват, нали? Идват насам. По дяволите, отключете вратата!

Мъжът направи половин крачка към решетката и отново спря. Някъде, много далеч, но по-близо от първия път, тресна втора експлозия.

— Пуснете ни навън! — повтори Майк. — За бога, човече, ще ни избият всичките, ако не избягаме!

— Глупости — възрази войникът. — Бартън ще се справи с тях.

— Чува се — отвърна раздразнено Майк. — По дяволите, да не сте глух? Нали чувате какво става навън!

— Не… не мога — отвърна нервно войникът. — Бартън ще нареди да ме разстрелят, ако ви пусна. — Той почти избяга от тях, тръшвайки вратата подире си.

— Браво! — похвали го иронично Черити. — Сега по-добре ли се чувстваш?

Майк я стрелна с гневен поглед.

— Такъв идиот! — избухна той. — Ще пукнем тук като кучета само защото оня безмозъчен кретен вън иска непременно да си поиграе на война!

Никога досега не беше виждала Майк така избухлив и разярен. Много се беше променил, без тя да може да каже точно в какво се състоеше тази промяна.

Без да каже нищо повече, тя отново застана до прозореца и погледна навън. Чуваше вече не отделни изстрели, а цели залпове. От време на време по небето пробягваше червен светлинен лъч.

— Трябва да се измъкнем оттук — повтори той задъхано. — По дяволите, нямам никакво желание да пукна в тази дупка!

Черити отстъпи крачка назад от прозореца, обърна се към него и понечи да го успокои с движение на ръката.

— С положителност няма да ни помогнеш, ако изпаднеш в паника — каза тя. — Ние…

Нещо не беше наред. С ъгълчето на очите си беше съзряла някакво движение около прозореца и се обърна. Изпищя пронизително.

Там, където допреди секунди се беше виждала правоъгълен отрязък от нощното небе, сега към нея се пулеше огромен, черен череп на насекомо, някаква чудовищна твар в хитинова обвивка с едно-единствено, преливащо във всички цветове на дъгата, око, което минаваше през цялото лице на насекомото, подобно на отвора за гледане на средновековните рицарски доспехи. Тънки, огъващи се антени бяха насочени право към нея.

Един безкраен, пълен с потресаващ ужас миг огромното око на чудовището наблюдаваше Черити, после кошмарното лице изчезна. Един невероятно силен удар разтърси сградата. Повторният вик на ужас на Черити потъна в трясъка на пропукващите се стени и в пронизителното, гневно свистене на чудовището.

Трусът я събори на земята. Още падайки, тя видя огромна, зигзагообразна пукнатина по цялата стена, стигаща до тавана, сви се инстинктивно и прикри с ръце главата си, когато върху й се посипаха парчета мазилка и прах.

Втори, не по-слаб удар разтърси сградата. Стената, в която беше вграден прозорецът, се срина сред огромен облак прах и изведнъж сред падащите тухли проблеснаха черно-кафява хитинова обвивка и ужасни лапи. Чудовището се придвижваше със спокойни движения право към Черити.

Чу вика на Майк, изпълзя отчаяно встрани от чудовището, което я нападаше, и се удари в решетката. Кракът на огромната мравка посегна да я удари и се размина само на сантиметър от нея.

Досами ухото й тресна изстрел и на нея й се стори, че тъпанчето й се пръска. Насекомото великан се изправи, нададе високо, сърдито изсвирване и замята главата си насам-натам. Плоското му, покрито с броня лице изведнъж се изпълни с кръв.

Чу се втори изстрел. Чудовището залитна, направи последна, мъчителна крачка и се свлече на земята.

Черити се изправи с мъка, а войникът, който я беше спасил, вече търсеше ключа от връзката, закачена на колана си, след което отключи вратата на килията й. Беше същият войник, с когото Майк беше разговарял преди няколко минути. Очите му бяха изцъклени от ужас.

— Бързо! — пъхтеше Майк. — Човече, побързай, за бога!

Войникът беше толкова притеснен, че едва успя да отключи вратата към килията на Черити. Погледът му непрекъснато се връщаше към мъртвото насекомо, сякаш се опасяваше да не го види да се изправя отново, готово за нападение. Мина почти цяла минута, преди да освободи Черити от нейния затвор.

Тя мълчаливо взе ключа от ръката му, бутна го грубо настрани и освободи и Майк.

— Оръжие! — простена Майк. — Нужно ни е оръжие. Има ли нещо такова тук?

Войникът кимна, завъртя се на пета и хукна така стремително през вратата, че Черити и Майк едва успяха да го догонят. Някъде, в непосредствена близост до тях, нещо експлодира. Цялата сграда потрепери.

Войникът разтвори един шкаф и хвърли към Майк автоматичен пистолет.

— Боеприпасите са ето тук — каза той. — А сега изчезвайте! — Обърна се, разтвори широко вратата и хукна с широки крачки към улицата.

Не можа да измине и две стъпки. Тъмна, проблясваща сянка се спусна право от небето и го погреба под себе си. Лъскавите лапи, остри като бръснач, задушиха вика му.

Майк вдигна пистолета си нагоре и натисна спусъка, но не успя да направи нищо. Ругаейки, премести лостчето на предпазителя, прицели се отново и пак натисна спусъка, но оръжието не функционираше. Чудовището бавно се изправи над убития войник и се извърна. Погледнаха ги малки безмилостни очи.

Черити с всичка сила затръшна вратата и постави резето.

— Долу! — изкрещя Майк.

Черити се подчини на секундата! Нещо се удари във вратата със силата на парен чук. Дървото се разлетя на хиляди трески, през него застъргаха и се запровираха големи като човешки пръсти, убийствени, хищни нокти.

Черити се претърколи, без да гледа, настрани, изправи се със скок отново на крака и пак отскочи, когато видя как Майк захвърля безполезното оръжие и грабва ново от вътрешността на шкафа.

Този път оръжието беше в изправност. Вратата потрепери за втори път като изпод удара на чук, когато той вдигна автомата и стреля.

Отвън долетя пронизителен, нечовешки вик, а после се чу и звукът от пукаща се рогова обвивка. Най-накрая чуха как о земята се удари някакво доста тежко тяло. Но Майк продължаваше да стреля, държеше пръста си върху спусъка, докато не изпразни окончателно пълнителя. Дори и след това продължи да стиска здраво оръжието в ръцете си.

Черити се приближи внимателно до него и го докосна по рамото. Майк подскочи като ударен. Но после я позна. Парализиращият ужас в очите му се превърна в чист страх.

— Наред ли е всичко? — попита недоверчиво Черити. Твърде добре разпознаваше признаците на началото на паниката, за да се самозалъгва. Внезапно разбра с непоколебима увереност, че Майк няма да успее. Не беше борбена натура. Беше се научил да управлява космически кораб и да стреля по ракети с помощта на лазерно оръжие, но не и да се защитава пред един оживял в реалността кошмар.

— Струва ми се… да — отвърна той мъчително. Опита се да се усмихне, но не успя.

— Тогава да изчезваме оттук! — Черити го побутна внимателно, но твърдо настрани, отвори докрай шкафа с оръжието и откри за свое облекчение втори автомат. Преметна бързо оръжието през рамо, взе толкова ленти с патрони, колкото можеше да носи, и направи знак на Майк да се въоръжи по същия начин. После се върна обратно в килията.

— Къде отиваш? — попита уплашено Майк.

— Навън — отвърна Черити. Тя посочи с глава към направената на решето от изстрелите предна врата. — Да не би да имаш желание да използваш този изход?

Майк не отвърна нищо, но тя и без това не мислеше да изчака отговора му. Сърцето й подскочи болезнено, когато тя пристъпи обратно към килията и съзря убитото насекомо чудовище, което беше блокирало пътя. Дупката, която то беше пробило в стената, беше достатъчно голяма, за да могат да се измъкнат навън, но щеше да се наложи да се катерят по огромния труп. Стомахът на Черити се сви на твърда, бодлива топка. Но тя успя. Не беше чак толкова лошо, колкото си го беше представяла.

Колинсвил приличаше на лудница. Градът беше в пламъци. Далечните оръдейни залпове се бяха превърнали в безкраен, нестихващ трясък и тътен, сред който само от време на време се чуваше приглушеният изстрел на танковите оръдия. Хора притичваха наоколо, безцелно и обзети от паника. Небето беше почервеняло от отблясъците на огромния пожар, който с бясна скорост поглъщаше града в огромната си паст. Някакъв войник залитна с вик край тях. В гърба му се беше впила дребна фигурка и ризата му беше цялата в кръв. Черити вдигна автомата си, но мъжът отмина твърде бързо. Вероятно тя и без това нямаше да може да го спаси.

Потръпвайки от ужас, се обърна назад и погледна към морето от пламъци, което бушуваше в северната част на Колинсвил; една стена от огън, която подмяташе пред себе си онова, което беше останало от двехилядната армия на Бартън — жалка купчина обзети от паника мъже, които се спускаха в лудешки бяг надолу по улицата. А зад тях…

Светлината беше прекалено ярка, за да може Черити да различи нещо, но това, което видя, накара дъха й да секне. Беше цяла армия от пълзящи, подскачащи, пърхащи с крила, бягащи и мятащи се, ужасяващи същества — картина на Бош, възкръснала за живот. Мъжете не преставаха да стрелят и непрекъснато улучваха по нещо, но ярката огнена стена непрестанно бълваше нови и нови страхотии.

— Насам! — Майк рязко посочи вдясно, не точно в обратна на огъня посока, а към тясна уличка от другата страна на главната улица. И двамата знаеха, че е равнозначно на самоубийство, ако се присъединят към бягащата човешка тълпа. Чисто и просто щяха да бъдат прегазени.

Тъкмо когато бяха прекосили половината улица, в другия край на селището се чу приглушен трясък и Черити усети ужасяващо горещо въздушно течение. Половин секунда след това противотанковият снаряд експлодира в оттатъшния край на улицата, сред напиращата армия от насекоми.

Но и сред хората на Бартън…

Черити ужасено отвърна поглед оттам, хукна слепешката нататък и се спря едва когато бяха стигнали спасителната уличка. Майк приклекна до нея. Вдигна автомата си и даде няколко изстрела към тъмнината пред тях.

Черити се извърна задъхана. Танкът се приближаваше с тракащите си вериги и тя можа да види, че това е допотопен „Шърман“, модел от Втората световна война, който се състоеше сякаш само от ръжда и малко боя. От отворения капак на люка се подаваше набита човешка фигура с бели коси.

— Бартън! — завика тя. — Престанете, за бога!

Думите й потънаха в рева на оръдието. Над улицата премина десетметров огнен език и експлодира на половин миля от тях, в стената на двуетажна сграда. Черити затвори, заслепена, очите си, когато къщата се разлетя на всички страни сред облак от огън и отломки.

После тя вдигна оръжието си, прицели се бързо и натисна спусъка. Чу се изплющяването на единичен изстрел.

Куршумът отхвръкна от бронята на танка на половин метър от Бартън, съвсем безобидно разстояние, но той веднага обърна глава към нея. Въпреки голямата отдалеченост тя видя уплахата му, когато я позна.

— Престанете, идиот такъв! — извика тя с минал във фалцет глас. — Избивате собствените си хора!

Дулото на танка се завъртя. За един кратък, ужасен миг Черити беше почти сигурна, че следващият снаряд ще улучи нея и Майк, но оръдието пак се върна в предишното си положение. Танкът загърмя нататък, намали за момент скоростта си и после я ускори, след като Бартън се измъкна с усилие от люка и скочи на земята.

Фронталната част на армията от насекоми чудовища се беше приближила още повече, но напредваше все по-бавно. По шосето пред Колинсвил те бяха гонили хората на Бартън пред себе си, но тук войниците намираха достатъчно прикрития, за да могат да им препречат пътя.

— Доволен ли сте, глупако? — поздрави Майк генерала. — Колко от хората ви са все още живи? Стотина?

Устните на Бартън се превърнаха в тясна цепнатина. Той трепереше. Но не произнесе нито дума.

Черити хвърли бърз, предупредителен поглед на Майк, придърпа Бартън с грубо движение към прикритието на стената и посочи на север.

— Какво стана? — попита тя направо.

— Беше… капан. — Гласът на Бартън звучеше глухо. Нищо не беше останало от непоколебимата му увереност в победата. — Обкръжихме ги — продължи той. — Открихме местонахождението им, от хеликоптера. Една долина в планините, само на няколко мили оттук.

— И? — попита Майк, тъй като Бартън спря да говори.

— Не зная — промърмори Бартън. — Държахме ги в капан. Всичко… изглеждаше така просто. Познавам тази долина. Тя е… малка, едва ли има половин миля дълбочина. Но изведнъж те се появиха. Милиони. Господи, трябва… трябва да са милиони. Появяват се като от нищото. Избихме хиляди, но те… все се увеличават.

Черити гледаше в земята, без да вижда нищо. Думите на Бартън я ужасиха. Можеха да му го кажат, помисли си тя отпаднало. Очевидно той наистина е бил твърдо убеден, че ще може да победи. Не беше имал и представа за преносителя на материя.

Черити погледна на север. Напредъкът на чуждоземните не беше окончателно спрян. Хората на Бартън се бяха оттеглили в околните сгради и сега съвсем целенасочено атакуваха връхлитащите същества, танкът също подновяваше непрекъснато огъня. Черити забеляза, че той се прицелва в огромните бръмбароподобни, с които тя и Майк се бяха вече запознали. Не видя нито един от четириръките, което обаче съвсем не я изненада.

— Колко танка имате още?

Бартън поклати глава.

— Николко. Този е… последният. Бяха само четири — добави той с извиняващ се глас, заради който на Черити й се прииска да го удари с дулото на автомата през зъбите.

Внезапно тя дочу шум от хеликоптер, който приближава града. Вдигна очи, погледна към небето и позна техния хеликоптер. Обзе я страх.

Машината се носеше с неуверените движения на пияна пеперуда. Шумът на двигателя беше неравномерен и пилотът очевидно с голяма мъка успяваше да задържи летателния апарат във въздуха.

Бартън скочи, изтича на улицата и свали портативния радиоприемник от колана си.

— Харкър! — изкрещя той. — Тук съм! Спускай се!

— Това… говедо иска да офейка! — изпъшка Майк. — По дяволите, той чисто и просто ни оставя на произвола на съдбата!

Искаше да скочи, но Черити успя да го задържи в последния момент.

Хеликоптерът не можа да стигне до улицата. Харкър се опита, но му ставаше все по-трудно да управлява машината. Изведнъж в небето се появи още нещо, някакво огромно нещо от черна кожа, което като че ли не летеше, а по-скоро се търкаляше по небето.

Но привидната тромавост на движенията му беше измамна. Внезапно то се стрелна към олюляващия се хеликоптер, застина за миг неподвижно над въртящите се перки — и се сгромоляса като безформен великански юмрук върху малката машина.

Хеликоптерът се взриви още във въздуха. Върху града се разпростря килим от горящи останки, заедно с взривените части от тялото на съществото, което беше унищожило хеликоптера.

И в същия миг започна последната атака на чудовищата.

Сякаш унищожението на хеликоптера беше сигнал: в другия край на улицата нощта разтвори своята паст и забълва оттам всякакви изчадия на ада. Бяха с хиляди, фантастичен валяк от блестящи рогови черупки, които чисто и просто заляха улиците, огъня, сградите, дори и танка. Черити видя как към него се насочват едновременно три от гигантските бръмбароподобни същества и го преобръщат със сила, която човек трудно би могъл да си представи. След няколко минути той се взриви и ярка огнена светлина заля още веднъж армията на ужасните чудовища.

— Да се махаме! — изкрещя Майк с минал във фалцет глас. Скочи, дръпна Черити и хукна да бяга.

Секунда след това някакво същество, голямо като човек, с хиляди малки, остри като игли бодли, се търкулна като откъснало се колело през улицата право към тях. Майк стреля и улучи, но в същия миг десетки от малките рогови игли се откъснаха от тялото на чудовището и се забиха като зърната на смъртоносна градушка на онова място в стената, където те току-що бяха стояли.

Една от тях попадна в целта.

Черити почувства твърд, зашеметяващ удар в горната част на бедрото, последва миг на слабост и една ужасна болка премина с бясна скорост през целия й крак и се взриви изведнъж в цялото й тяло. Тя нададе пронизителен вик, строполи се на земята и стисна с две ръце бедрото си. По крака й се стичаха широки струйки кръв. Роговата игла явно беше прорязала бедрото й.

Майк се опита да я изправи на крака, но в същия миг нова, непоносима вълна от болка мина през тялото й. „Отровена съм — помисли си тя. — Бодилът сигурно е бил отровен!“ Той едва ли беше по-дебел от игла за плетене, но въпреки това болката беше ужасна, приличаше на агония, която изгаряше всеки нерв от тялото й. Без да гледа, блъсна настрани ръката на Майк, приведе се отново и пак изкрещя.

Почти не забеляза, че Майк я хвана с едната си ръка и я повлече по уличката, от която току-що бяха избягали, и че размахва с другата оръжието си и стреля, заслепен от ярост.

После болката утихна, толкова бързо, колкото и бързо се беше появила. Кракът продължаваше да я боли почти непоносимо и тя се съмняваше, че ще може да върви, но ужасната мъка, която беше терзала цялата й нервна система, беше изчезнала. Ако това е било отрова, то тялото й бързо я беше абсорбирало. Но при повече попадения от тези живи стрели в тялото…

Предпочете да не завърши мисълта си, а се изправи с мъка, смени пълнителя на автомата си с нов и несръчно запълзя редом с Майк. Той вдигна изненадано поглед, но не престана да стреля. И когато тя погледна към улицата, разбра защо.

— Господи! — прошепна тя. — Това е краят.

— Да — отвърна Майк през зъби. — Това е… — Той спря, смръщи чело и се огледа объркано надясно и наляво. — Къде е Бартън?

Черити сви механично рамене, но се сети, че го беше видяла преди животното да ги нападне. Беше притичал до някаква ниска сграда в другия край на улицата.

— Ей там — каза тя.

— В плевнята? — Майк кимна ядосано. — Точно това си и мислех. Този тип иска да офейка. Хайде!

Скочи на крака, дръпна грубо Черити и пресече на зигзаг улицата, стреляйки яростно във всички посоки.

Имаха късмет, за последен път. Чудовищата съсредоточиха атаките си върху една сграда на отсрещната страна на улицата, в която се бяха барикадирали някои от хората на Бартън, така че никой не ги нападна. Въпреки това Черити с положителност не би се справила, ако Майк не я беше влачил след себе си. Кракът й продължаваше да кърви и болките не утихваха поради бягането.

Но Майк дори и сега не й позволи да си поеме дъх. Стигнаха до навеса на склада, където беше видяла да изчезва Бартън, и Майк отвори с ритник вратата.

Зад нея имаше широко, почти празно складово помещение, осветявано много слабо от някаква петромаксова лампа. Точно пред вратата беше черната кола, с която Харкър беше дошъл при тях. А зад тъмното предно стъкло можеха да разпознаят силуета на генерал Бартън.

Майк спря, вдигна автомата и се прицели.

— Не го правете, Бартън — каза той. — Заклевам се, че ще ви застрелям, дори само да погледнете ключа на таблото.

Сянката зад стъклото замръзна на мястото си.

— Никакви движения — продължи заплашително Майк. — Чери, отвори вратата.

Стиснала зъби от болка, Черити с мъка издърпа резето, но това изчерпа силите й. Зави й се свят.

Остана за миг неподвижно на мястото си, после понечи да отвори докрай вратата, но Майк я задържа с бързо отрицателно кимване на главата.

— Не — каза той. — Още не. Върви към колата. Внимавай да не направи някоя глупост.

Черната военна кола почна да се размива пред очите й, когато направи първата крачка. Беше така отпаднала. А и болките се усилваха. Костваше й последния остатък от енергия, за да се приближи до вратата на шофьорското място. Вече нямаше никаква сила да вдигне автомата си.

Бартън я наблюдаваше с разширени от уплаха очи.

— Слушайте — започна той. — Можем да пътуваме заедно. Колата е достатъчно голяма. Аз… аз се предавам.

— Затваряй си устата! — отвърна сурово Майк. — Слизай от колата!

Бартън не мръдваше от мястото си. Лицето му беше бяло като на мъртвец.

— Не можете да ме оставяте така — хленчеше той. — Това е убийство.

— Правете каквото ви казва — каза тихо Черити. — Ще ви вземем с нас, но сега… направете го. По-добре е… за вас. — Беше така отпаднала, че трябваше да се улови за вратата на колата, за да не падне. Бартън я погледна ужасено, но в края на краищата се подчини.

Черити забеляза твърде късно автомата, който лежеше на коленете му. Извика, за да предупреди Майк, но в същия миг Бартън с такава сила отвори вратата, че тя не се задържа на краката си и падна. Двамата мъже стреляха едновременно.

Куршумът на Майк мина през вратата на колата, улучи дясната ръка на Бартън и после врата му, докато откосът на Бартън раздроби и двете колене на Майк и после прекара кървава черта през гърдите му. Мина половин час, преди Черити да събере отново достатъчно сили, за да измъкне от колата мъртвото тяло на Бартън и да прерови джобовете му за ключа на колата. Звуците от битката навън бяха поутихнали, но не бяха спрели. Веднъж дори нещо подраска по вратата. Двете крила на огромната дървена врата, които сега не бяха заключени с резето, се бяха раздвижили, но това, което беше стояло отвън, не беше влязло в склада. След всичко, което съдбата й беше сторила, сега тя като че ли си позволяваше последна, лоша шега с нея.

Отново й стана лошо, когато с мъка се намести зад кормилото на колата и пъхна ключа в таблото. Десният й крак не можеше да се движи, щеше да се наложи да натиска съединителя, газта и спирачката само с левия си крак, но все някак щеше да се справи. Попита се какво ли я очаква вън на улицата, но не изпита никакъв страх.

Погледът й се плъзна по неподвижното тяло на Майк. Досега всякак се беше мъчила да не го гледа, но не беше толкова зле, колкото беше очаквала. Тя не усети… нищо. Но болката щеше да дойде по-късно.

Завъртя ключа. Колата веднага запали. За последен път погледна към вратата над плоската муцуна на колата, после включи внимателно на скорост и даде газ. Пред нея имаше още почти хиляда мили и всяка от тях можеше да я отведе направо в ада. Но тя знаеше, че ще успее.