Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (7)

Глава 7
Настоящето

12 декември 1998 година

За втори път, за съвсем кратко време, имаше чувството, че прави крачка в един съвсем друг свят, когато вратите на асансьора се отвориха пред нея и Стоун. Само че този път това беше свят, който не й харесваше и никога не й беше харесвал: бръмчащият, пълен със скрито напрежение, свят на военен щаб, който се намираше в състояние на пълна бойна готовност. Всъщност това беше нейният собствен свят. Но имаше някаква разлика — тя никога не беше се числила към операторите и компютърните стратези и никога не беше скривала факта, че ги презира, макар, естествено, да знаеше, че са необходими.

Черити беше постъпила в Космическата служба по време, когато вероятността за война отдавна беше преминала в сферата на хипотезите, със степен на допустимост доста вдясно от десетичния знак. И не го беше направила, защото й харесва да си играе на война, а защото военната кариера й беше обещавала полъха на приключенията, макар че това приключение се състоеше деветдесет и девет процента от тренировки и дисциплина, и не на последно място от скука. Въпреки това малкото останало я обезщетяваше за много други неща. Черити се беше родила, по нейно собствено мнение, с няколко века закъснение. Не понасяше да живее в свят, в който най-вълнуващото преживяване беше карането на кола с осемдесет мили в час по магистралата, и никога не се беше въодушевявала от електронните игри или от другите електронни заместители на чувства. Затова от единадесет години носеше черно-зелената униформа на Космическата служба и може би точно затова продължаваше да живее. Без специалната си подготовка, никога не би успяла да стигне дотук. И може би изобщо не би успяла да излезе от Ню Йорк.

Черити изчака Стоун да влезе обратно в асансьора и вратите да се затворят след него, после прекрачи първата от двете огненочервени линии, които образуваха широк двоен полукръг пред асансьора, затвори очи за миг и се помоли радиомаркировката й „Клас А“ да е издържала пътя от Ню Йорк дотук също така добре, както и тя. Но дори самият факт, че можа да си помисли нещо такова, доказваше, че това е така. Ако беше прекрачила първата от тези две безобидни линии с повредена или грешно класифицирана шифрова маркировка, щеше още на момента да разбере как се чувства пилешкото в микровълновата печка.

Въпреки това изчака необходимите десет секунди, докато червената светлина превключи на зелено, преди отново да дръзне да си поеме дъх и да продължи нататък. Двамата постови, които бяха застанали от другата страна на втората червена линия с небрежно преметнати през рамо автомати, й кимнаха любезно. Единият от тях подсвирна тихо, когато Черити мина край него, и се ухили. Черити отвърна на усмивката му, отвори прозрачната врата в другия край на коридора и се озова в светая светих на щаба.

Беше тук за шести път и за шести път гледката така дълбоко я впечатляваше, че трябваше да спре за момент.

Вратата водеше към тясна, опасваща цялото огромно помещение галерия. Под нея имаше просторна зала, кръгла, леко надигната в средата, така че креслото на коменданта с целия полукръг на компютърния пулт се извисяваше почти един човешки ръст над останалата част от залата. Масите с безброй компютри, върху които проблясваха стотиците очи на малки и големи монитори, образуваха привиден хаос, сред който само погледът на специалиста можеше да открие един сложен, умно измислен порядък. Почти цялата насрещна стена беше заета от гигантски екран, който в момента показваше цветната холография на свръхмащабна карта на света. Сред всички тези компютри и командни пултове военните от щаба със своите сини униформи изглеждаха направо изгубени. Цялото съоръжение всъщност не беше нищо друго, освен огромен компютър, а хората долу, може би с изключение само на Бекър и още неколцина офицери, приличаха на общи работници, които вършеха само това, което компютрите изискваха от тях. Можеше да се намира също така в Хюстън или на Уол Стрийт. Единствената, но всъщност решаваща разлика в сравнение с останалите подобни компютри в света беше тази, че този тук продължаваше да функционира.

Тази зала, на половин миля под гранита на Скалистите планини и толкова секретна, че дори по-голяма част от работещите тук не бяха съвсем наясно къде точно се намираше, представляваше нещо като сърцето на света. Може би едно от двете сърца. Подобно съоръжение би трябвало да има в Русия. Но това с нищо не променяше обстоятелството, че тук се събираха нишките на властта. От тези безобидни командни табла, на пет метра под нея, можеше да се издават заповеди за всички родове войски на американската армия, можеше да се задействат и управляват всички системи оръжия. Мозъкът на третата световна война, построен, за да не се използва никога.

Откри слабата, сивокоса фигура на Бекър на един от пултовете под себе си. Беше се привел напред и разговаряше оживено с някакъв млад офицер. Черити се дръпна от мястото си, слезе надолу към залата и бързо се отправи към генерала. Шепотът на безброй гласове и електронното съскане на цялата компютърна армия обвиваха като с мантия, а огромният екран осветяваше сцената с мрачна червена светлина. Пряко волята си Черити погледна нагоре. Картата, която се виждаше на екрана, беше пълна противоположност на това, което беше видяла преди седмица в Ню Йорк. И тук, както и на другата карта, червените петна посочваха местата, които бяха окупирани и предадени. Изплаши се, като видя колко много се бяха увеличили те.

Тръсна глава, за да прогони тази мисъл, продължи нататък и стигна при Бекър точно в момента, в който той обърна гръб на младия офицер. Спря, козирува спокойно и забеляза с насмешка как Бекър смръщи объркано вежди, когато забеляза облеклото й. Но за нейна изненада той не направи никаква забележка относно неуставната униформа, а вдигна ръка с движение, което само с най-добра воля можеше да се вземе за отговор на поздрава й и й показа с жест да го последва.

Продължи да мълчи, докато пресичаха залата и се изкачваха по стълбите към галерията от отсрещната страна. През тясна врата от плексиглас я покани в малка канцелария, в която нямаше нищо друго, освен съвсем празно бюро и два неудобни стола. Както вратата, така и цялата стена беше прозрачна, така че командният пункт можеше да се наблюдава съвсем безпрепятствено.

Бекър посочи с кратко движение към единия от столовете, седна сам и я погледна въпросително.

— Не ви очаквах вече, капитан Леърд — каза той.

Черити погледна демонстративно към часовника си.

— Мислех, че идвам навреме — отговори тя. — Няколко минути…

Бекър махна ядосано с ръка.

— Не казвам, че сте закъснели, капитане — каза той. — Изненадан съм, че изобщо сте успели. Вие сте първият… — усмихна се насила и се поправи, — първата, която от четири дни насам си пробива път до нас. Господата лека-полека си стигат до нас.

— Забелязах това — отвърна Черити. — Без лейтенант Стоун и двамата му другари…

Бекър отново я прекъсна с повелителен жест, но Черити успя да овладее гнева си. Не беше необходимо да си кой знае колко добър познавач на човешката душа, за да разбереш, че Бекър физически и психически е на предела на силите си.

— Проследих идването ви по монитора — каза той. — Но не съм ви извикал тук, за да разговаряме за вашето фантастично избавление, капитане. Вие идвате от Ню Йорк.

Това не беше въпрос, но Черити кимна.

— По най-прекия начин?

— Толкова пряк, колкото беше възможно — отвърна Черити. — Полетите на ПАН АМ бяха резервирани, нали знаете, и…

— По дяволите, престанете с глупостите, капитане — избухна Бекър. — Мога да си представя, че не е лесно да се стигне дотук. Но нали точно заради това разговаряме. Вие бяхте вън. С изключение на бегълците от Брейнсвил вие сте първият човек, който идва тук от почти две седмици. И сте прекосили почти половината страна. Как изглежда?

— Навън ли? — Черити кимна с глава към огромната карта на света, която светеше в кървавочервено на отсрещната стена. — Това е адът — отвърна тя след известно време. — Те са навсякъде, генерале. И чисто и просто унищожават всичко, което им се изпречи на пътя. Както и всичко, което се мъчи да избяга от тях.

Бекър я погледна смутено и замълча.

— Вече… не зная съвсем точно как успях — продължи Черити. — Няколко пъти си беше чист късмет, няколко пъти… — тя си спомни за Майк и изведнъж в гърлото й заседна горчива, тежка буца, която й попречи да продължи да говори. — Може би беше само късмет — каза тя накрая.

Бекър беше достатъчно тактичен да замълчи за десетина секунди. Сигурно беше почувствал, че й е струвало много повече и не е било само късмет да успее да си пробие път дотук.

— Каква е картината навън, капитан Леърд? — повтори той почти нежно. — Разбирам, че сигурно ви е трудно да говорите за това, но имам нужда от информация. Тук сме в безопасност, но сме откъснати от всички източници на информация, във всеки случай почти от всички. — Засмя се с горчивина, когато забеляза изненадания поглед на Черити. — Не се оставяйте да ви заблуди онова там — каза той, сочейки командната зала. — Компютрите ни функционират все още, но това е всъщност всичко. Мозъкът продължава да работи, но ни избодоха очите, изрязаха ушите и отсякоха и двете ни ръце, ако мога да се изразя така.

— Толкова ли е зле? — попита смутено Черити.

— Дори повече — отговори сериозно Бекър. — Безсилни сме. — Засмя се отново и този път смехът му прозвуча като вик. Черити внезапно осъзна, че това, което беше почнало като обичаен рапорт, се беше превърнало в съвсем личен разговор.

— Спомняте ли си, че веднъж ме нарекохте „бутонен войник“, капитане? — попита Бекър. — Сега съм точно такъв. Имам куп бутони, които мога да натискам, но всъщност това е и всичко, което мога. Затова трябва да знам как е там горе. Оказва ли се все още съпротива?

— Съпротива? — Черити повтори думата, като че ли с мъка можеше да си спомни какво изобщо означаваше тя. После поклати глава. — Не, генерале. Или да, разбира се, но…

— Но те побеждават хората ни — довърши Бекър мрачно.

— Побеждават? — Черити издаде звук, за който самата тя не можеше да каже точно какво означава. Някакъв вътрешен глас я предупреждаваше да не говори повече, но нещо, може би отчаяният поглед на Бекър, а може би просто собственото й огорчение, я накараха не само да забие ножа още по-навътре в раната, но и да го завърти там. — Не, генерале — каза тя. — Те не ги побеждават. Те ги унищожават където и да ги открият. Устройват хайки подир всеки, който носи униформа.

— Но не може да няма гнезда на съпротивата! — възкликна Бекър. — Все някой би трябвало да се съпротивлява. Вие как успяхте да си пробиете път и…

— Разбира се, че има съпротива — каза Черити. Съжаляваше за думите си, но нямаше как да си ги върне. Беше изтощена и раздразнена като Бекър. Хора в тяхното състояние не би трябвало да разговарят един с друг, помисли си тя. А на глас каза: — Навсякъде се водят боеве. На север паднаха няколко бомби. Аз… — погледна за момент към картата, после обърна поглед отново към Бекър. — Досега си мислех, че вие сте ги пуснали.

— Щеше ми се да бях могъл — отвърна ядосано Бекър. — По дяволите, как ми се иска да работи поне част от ония проклети копчета там долу! Щях да бомбардирам обратно в Галактиката тези гадни чудовища, да ги върна там, откъдето са дошли!

Черити стисна зъби, за да не отговори. Бекър много я улесняваше да успокои гузната си съвест. Макар и в момента да изпитваше съжаление към него, той си беше същият гадняр, за какъвто винаги го беше смятала. А хора като него някога бяха гаранти за сигурността на тази страна!

— Все още навсякъде има съпротива — продължи тя собствените си думи. — Но не вярвам да продължи още много.

Бекър я гледаше втренчено, но погледът му като че ли минаваше през нея. Изобщо не беше сигурна дали беше чул последните й думи.

— Ако можех само да разбера — каза той. Гласът му беше равен, почти шепнещ. — Толкова е… толкова е безсмислено. Никакъв ултиматум. Никакви заплахи. Никакви искания. Нищо. Защо го правят?

Може би нямаше отговор на този въпрос. Може би единствената причина за това нападение над цял един свят беше да го унищожат, колкото и ужасно и абсурдно да звучеше това. Може би това беше Бог, слязъл, за да им представи голямата, крайната сметка, може би това бяха галактическите братовчеди на китовете, които търсеха реванш за масовото им избиване. Всяко обяснение беше в еднаква степен добро и лошо, както и останалите.

— Съжалявам, че не нося по-добри новини — продължи тя след малко. — Но това е, което съм преживяла. Възможно е нещата не навсякъде да изглеждат така.

Думите й не бяха нищо повече освен слаб опит да окуражи Бекър. Той се усмихна благодарно, макар и съвсем бегло.

— Възможно е — каза той. — И въпреки това трябва да сме готови за най-лошото. Взех съответните мерки да изолираме станцията.

— Да изолираме? — Черити не се овладя достатъчно, за да прикрие докрай уплахата, която изпита при думите на Бекър.

— Да изолираме — потвърди Бекър. — Не си мислете, че тук долу сме в пълна безопасност, капитан Леърд. Видяхте какво се случи в залата горе.

— Въпреки това… — започна Черити, но беше отново прекъсната от Бекър.

— Аз казах, че съм предприел мерки, капитане. Това не означава, че наистина ще го направя. Засега тук, долу, сме все още в безопасност. Докато положението не се промени… — Той не довърши изреченото и вместо това разпери ръце. После стана изведнъж. — Поискайте да ви дадат легло, Черити, и се наспете — каза той с напълно променен глас и много по-високо, превърнал се изведнъж отново в свикналия да издава заповеди самоуверен комендант, а не възрастният човек, който едва не беше полудял от страх. — Засега тук, долу, сме малко притеснени, но Стоун все ще успее да ви настани някъде. След като си починете, очаквам вашия подробен рапорт.

Черити се изправи и козирува, но Бекър изобщо не я погледна. Излезе така стремително от стаята, че приличаше на чисто бягство.