Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (8)

Глава 8
Миналото

30 ноември 1998 година

Тишина. Това беше първото нещо, което установи, когато се събуди отново: една зашеметяваща мъртва тишина, която се беше разпростряла над всичко, сякаш целият свят е притаил дъх в очакване, и освен нея — някаква червеникава, трепкаща светлина, която идваше отдалеч и проникваше през затворените й клепачи. Някаква лека болка в лявото бедро — и тя светкавично си спомни как се бе хвърлила направо на пода, прикрила с две ръце главата си, напълно инстинктивна и абсолютно излишна реакция. Блесна сякаш втора светкавица, почти трогателна в наивната си безпомощност: стар филм от петдесетте години, кадри с хора, които се хвърляха в уличните канавки и държаха чантите над главите си, за да се предпазят от бомбата. Смешно.

Но как така все още беше жива?

Едва сега, сякаш този въпрос беше освобождаващият механизъм, тя се събуди наистина. Болката в бедрото избледня и се превърна в леко пулсиране, почувства, че лежи върху парчета стъкло и от някаква малка рана по лицето й се стичаше кръв, но не я болеше. Близо до нея някой простена.

Черити отвори предпазливо очи. Психически беше готова за всичко: разрушена кула, пламъци, овъглени трупове, димящата огнена гъба на бомбата на хоризонта, но не се виждаше нищо такова.

Беше много тъмно. Всички светлини бяха угаснали. Единственото светло нещо бяха пламъците, които бушуваха неизвестно къде навън в летището и сред чието пращене се смесваха все повече викове и някакви други шумове. Но нямаше разрушения. Не последва абсолютно унищожение.

Тя се изправи неуверено. Не си спомняше да е била в съзнание. Причината едва ли можеше да бъде в падането, защото не се беше ударила в нищо твърдо; най-вероятно нещо у нея чисто и просто беше изключило, подобно на претоварен бушон.

Стенанията се засилиха. Обърна се, видя до себе си бледо, обляно в кръв лице и разбра, че човекът не е ранен тежко, но кървенето бе особено силно. Без всякакъв повод тя погледна часовника. Електронното устройство беше изключило, но датникът показваше една цифра напред, т.е. трябваше да е малко след полунощ. Бяха получили още един ден като подарък.

Но защо часовникът не можеше да работи повече? Изведнъж този въпрос взе да й се струва необяснимо защо невероятно важен, последният детайл от един огромен пъзел, който можеше да обясни всичко.

Застана най-сетне на крака, огледа се за Майк и го откри почти в другия край на командната зала, където беше коленичил над някакъв стенещ човек и правеше нещо по него. Точно до тях имаше второ, напълно неподвижно тяло. Бомбата не ги беше улучила, но въпреки това беше взела своите жертви, не само вън, на летателната площадка.

Тази мисъл породи втора, много по-жестока. Вече беше на половината път към Майк, но отново спря и погледна на изток.

Градът беше изчезнал.

Там, където би трябвало да сияе сътворената от ръката на човека звездна диадема на Ню Йорк, сега беше зейнала огромна пропаст от черен мрак, сякаш нощта бе отворила паст и бе погълнала милионния град. За пръв път от двеста години насам в тази част на североамериканското крайбрежие отново господстваше нощта.

Обърна се зашеметена и погледна надолу към летището. Имаше няколко пожара, но иначе не се виждаше и не се чуваше нищо.

Едва сега забеляза истински тишината, може би защото постепенно разбираше причината за нея: това не беше всеобхватното мълчание на смъртта, а такава тишина, сякаш светът чисто и просто беше изключен. Летището се разпростираше пред нея толкова тихо и парализирано, както и огромният град на изток, както може би цялата страна, а може би и целият свят. Измеренията на този логически ход на мисълта бяха толкова огромни, че й беше трудно да приеме всичко това в цялата му значимост.

— Добре ли сте?

Тя се сепна, изтръгната от наблюденията си, извърна се и се усмихна, когато позна Хардуел, благодарна, че я беше върнал в действителността. Кимна с глава.

— Кървите.

— Драскотина — отвърна пренебрежително Черити. — Нищо не е в сравнение с онова, което можеше да ни се случи, нали?

Думите й като че ли объркаха Хардуел. Той все още не беше разбрал. Беше интелигентен човек, но и той, както и останалите, все още беше в шок от случилото се. Изведнъж лицето му помръкна. Обърна се и закрещя:

— По дяволите, какво става с осветлението? Защо никой не включи аварийното осветление?

— Защото то не работи, генерале — отвърна глас от тъмнината. Беше Найлс. Високият чернокож мъж се приближи бавно към нея и Хардуел. В тъмнината лицето и ръцете му едва се забелязваха. Около педя над яката на ризата му проблесна белотата на зъбите му.

— Генераторът е отишъл на кино — добави той.

— Триста дяволи, ами тогава някой трябва да го поправи — избухна Хардуел. — Ние… — изведнъж млъкна, погледна объркано Найлс и попита: — А вие откъде знаете това?

— Защо не се огледате наоколо, генерале? — отговори Найлс. — Някъде да виждате нещо като светлина? — Той се засмя тихо. Надухме Йерихонската тръба преждевременно. Не пожелаха да ни унищожат. Все още не.

— Но…

Внезапно Найлс се разкрещя:

— По дяволите, наистина ли сте глупак, генерале, или само се правите на такъв? Тези бомби не бяха замислени за нашето унищожение! Те ни обезоръжиха!

— Найлс! — предупреди го остро Черити. Не че не го разбираше. Спокойствието му беше също толкова фалшиво и престорено, както и нейното. Всеки трябваше по някакъв начин да се справи вътрешно с невероятното. Но крещенето сега изобщо нямаше да им помогне. Обърната към Хардуел, тя продължи: — Лейтенант Найлс е прав, генерале. Аварийният ви агрегат няма да функционира. Нашите приятели от Марс току-що го изключиха.

Хардуел пребледня още повече отпреди.

— Какво означава това?

„Знае го съвсем добре“ — помисли си Черити. Но чисто и просто не искаше да го знае. Указа с ръка към посоката, в която Ню Йорк беше потънал в чернотата на нощта.

— Ето, генерале. Виждате сам.

Очите на Хардуел се разшириха от ужас, когато най-сетне разбра.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа — прекъсна го раздразнено Черити, — че се е случило точно това, от което вие и вашите колеги сте се опасявали от половин век насам. Електромагнитната шокова вълна на бомбите е разрушила цялата ви прекрасна военна електроника. „Да — помисли си тя уморено. — Найлс беше прав и, по дяволите, те би трябвало да го знаят.“ Пришълците ги бяха обезоръжили с един-единствен мощен удар, който по всяка вероятност беше засегнал цялата Земя. Сега, впоследствие, не беше нужна кой знае колко фантазия, за да си даде сметка човек какво се беше случило.

Бомбите бяха на достатъчно голяма височина над земната повърхност, за да не я унищожат посредством експлозията си, но вероятно бяха помели всичко по небето, което те бяха изстрелвали за последните петдесет години там: възлюблените орбитални станции на Бекър и съветските им антиподи, както и всички метеорологични и информационни сателити, освен това по всяка вероятност и орбиталния град, ако ударната вълна не му е теглила шута и не го е запратила на вечно пътешествие без завръщане по посока на Алфа Кентавър.

Действителното, унищожаващо действие на тази ужасяваща експлозия на петстотинте водородни бомби обаче повечето от хората очевидно още не бяха осъзнали, точно както Хардуел, който продължаваше да я гледа с широко отворени очи и да чака напразно да продължи да говори. Може би сега всички те седяха в тъмнината, навсякъде по света, подобно на десетте милиона нищо неподозиращи хора оттатък в Ню Йорк, и чакаха лампите отново да светнат.

Те никога вече нямаше да светнат. NEMP, ужасният призрак на всички ядрени стратези, невероятната електромагнитна шокова вълна на атомната експлозия, ги беше изключила за вечни времена. Черити нямаше представа за мощта на шока, но беше напълно уверена, че той, като се почне от микрочипа на ръчния й часовник и се свърши с радарните компютри в недрата на Скалистите планини, беше унищожил всичко, което дори отдалеч е приличало на електроника. И никой досега, дори и тя самата, не беше наистина осъзнал какво означава всичко това.

— Тогава… тогава трябва да поправим генераторите — произнесе накъсано Хардуел. — Тук има техници, а…

— Спестете си усилията — прекъсна го тихо Черити. — Нищо не може да се поправи, генерале. — „Все още ли не разбира, че тук не става дума за някакви изгорели бушони?“ — Пратете по-добре хората си в склада или най-добре направо в музеите. Да проверят дали някъде не са останали все още обикновени лампови уреди. Може би ще могат да работят.

Хардуел присви устни, готов да възрази, но Черити се обърна и го заряза, за да отиде най-сетне при Майк. Найлс се присъедини към нея.

Майк тъкмо бе привършил акцията си по оказване на първа помощ, когато застанаха до него. Мъжът, за когото се беше погрижил, изглеждаше зле. Челото и дясното му слепоочие представляваха огромна рана, а по радарния пулт, пред който се беше свлякъл, лепнеше навсякъде кръв. Но той се опита да се изправи на крака със собствени сили, даже успя по някакъв начин да се задържи за креслото.

— Все още не е разбрал, нали? — Майк посочи с глава към Хардуел, който крещеше по някого с преминал във фалцет глас, и този някой трябвало да се погрижи най-сетне за това проклето осветление.

— Не — отвърна Черити. Съвсем за малко се почувства слаба и неописуемо сама. Въпреки близостта на всички тези хора.

— Какво ще правим? — попита Найлс. Майк го погледна безпомощно. — Искам да кажа, тук ли ще останем?

— Не — отвърна иронично Черити. — Ще почакаме следващия автобус и ще се върнем в града, нали така?

Погледът на Найлс беше леденостуден, но той не каза нищо и Черити имаше ясното чувство, че беше много умно от негова страна да се държи по този начин. Никога досега не беше невъздържана или избухлива, но в момента й се струваше, че може да го удуши, ако каже дори само още една дума. „Боже господи, какво да правим?“ Какво можеха да направят? Нищо, по дяволите. Въпросът не беше в това, какво те щяха да правят, а в това, какво другите щяха да сторят.

— Искаш да се върнеш при семейството си — каза Майк след малко. Кимна, когато Найлс не отговори. — Може би това би било най-умното.

— Обратно в Ню Йорк? — Мисълта да се върне обратно в този огромен, тъмен град накара Черити да потръпне от ужас. Но в края на краищата, не тя беше оставила там жена и деца. — А по какъв начин?

— Пеша, ако се наложи — отвърна лаконично Майк. — Далече е, но няма почти никакъв смисъл да се чака тук, нали?

Освен това тук скоро можеше да стане далеч по-неприятно, помисли си Черити. Ударната вълна несъмнено беше позадържала малко човешкия поток, който беше на път за насам, но те щяха да дойдат, сега, когато бяха повярвали, че им е отпуснато още малко време, и само много малко от тях щяха да разберат, че всички тези самолети и хеликоптери по пистите никога вече нямаше да могат да се издигнат в небето.

— Ще трябва да предупредим Хардуел — каза тихо Майк.

— Мислиш ли, че той не знае какво ще се случи? — Черити изсумтя. — Той не е идиот. — Обърна се, но не погледна към Хардуел, а се загледа към летището навън, сякаш можеше вече да види огромната човешка тълпа, която щеше да се появи тук след един или два часа, яростна гмеж, която беше подивяла от страх и не искаше нищо друго, освен да избяга. Спомни си за Ландърс и Терховън, който беше заел мястото на Белинджър в екипажа им. Беше убедена, че двамата са вече мъртви. Самолетът им сигурно се беше разбил, както и всички останали летателни тела. Но ако все пак бяха живи, то те бяха на стотици мили оттук. Светът отново беше станал много по-голям, в един-единствен миг. Много, много по-голям. Не, нямаше вече никакъв смисъл да ги чакат.

— Да вървим — каза тя.

* * *

Хардуел дори не се и опита да ги задържи. Черити даже имаше чувството, че той по някаква причина беше доволен, когато тя отиде при него и му заяви, че тя, Майк и Найлс щяха да се помъчат да се върнат в града. Но той също така отказа да ги придружи или да позволи на някой от хората си да го направи. Все пак настоя да изпрати шестима души от подчинените си, за да ги придружат до магистралата. Освен това им нареди да си вземат оръжието.

След четвърт час те напускаха летището и поеха на изток. Никога повече не се срещнаха с Хардуел.

Светът беше станал по-голям в най-буквалния смисъл: отиването до Ла Гуардиа със самолет траеше по-малко от пет минути, а сега се беше получил почти осемчасов поход и Черити отдавна беше стигнала предела на силите си, още преди да бяха стигнали моста и да бяха видели небостъргачите на Манхатън. Бяха вървели по магистралата, което може би не беше най-краткият, но затова пък във всеки случай най-сигурният път. Навсякъде виждаха спрени коли и хора, които не знаеха накъде всъщност да бягат.

Беше изненадващо, но не се беше стигнало до всеобща паника. Тук-там бяха избухнали пожари и на две-три места се дочуха изстрели. Ню Йорк изглеждаше все още под властта на пълна парализа. Много хора се опитваха да напуснат града — сигурно бяха хиляди тези, които бяха вървели насреща им през нощта — но това масово бягство беше само своего рода безнадежден протест срещу съдбата. Ядреният удар на пришълците не беше унищожил света, само го беше парализирал. Може би завинаги.

* * *

Вече просветляваше, когато стигнаха до града. Все пак се беше наложило да напуснат магистралата просто за да съкратят пътя. Двама от войниците, които Хардуел беше изпратил да ги придружат, бяха все още с тях: те направо бяха отказали да изпълнят заповедта и да се върнат на летището и нито Черити, нито Майк или Найлс бяха възразили нещо против оставането им. И никой не можеше да ги упрекне, че предпочитаха да останат живи.

Черити беше уморена. Гърбът я болеше от продължителното, непривично ходене и от автомата, преметнат през лявото й рамо. Тежеше сякаш цял тон. Не бяха имали нужда от оръжията си, но тежестта им събуждаше у тях поне едно лъжливо чувство за сигурност.

Спря се, зъзнейки от студ, разтри дланите си и подуха в тях, без да може да прогони тръпненето на пръстите си. Студът беше жесток. Във века на централното отопление и на климатичните инсталации, човек понякога забравяше, че ноември е вече почти зима, но изминалите часове доста осезателно ги накараха да си припомнят това обстоятелство.

Тъмнината също беше затруднявала придвижването им. Преди това не беше знаела колко тъмна може да бъде една нощ в град, където са изключени всички светлини.

Сега започна да се развиделява. Небето на изток започна да посивява и светлината й създаваше илюзията, че жестокият студ малко намалява. Силуетът на Манхатън постепенно изплуваше пред тях от тъмнината на нощта, подобен на дланта на титан с прекалено много и твърде ъгловати пръсти, които изглеждаха протегнати към небето като някакво обвинение. Бяха като мъртви, дори и сега когато първият лъч се отрази върху стъклените фасади на гигантските сгради и започна да прогонва най-сетне тази ужасна тъмнина.

Мъртви като…

Да, като всичко наоколо, помисли си Черити.

Едва сега й направи впечатление мъртвешката тишина около нея. Нямаше никакви хора, никакви шумове.

— Какво има? — Майк я погледна въпросително. Черити сви рамене и му отправи безпомощен, и в същото време предупреждаващ поглед. Найлс и двамата войници също бяха спрели. Единият от мъжете свали картечницата от рамото си и свали предпазителя. Звънкото металическо щракване отекна зловещо сред стените на приличащата на тунел улица.

— Няма нищо — отговори Черити с известно закъснение. — Но е прекалено тихо.

— Тук нещо не е наред — каза войникът, който държеше оръжието си готово за стрелба.

Черити кимна. Не беше изненадана, че не само тя изпитва това чувство на неувереност; освен това вече беше сигурна, че не е само въображение.

Горе, в космическия кораб заедно със Сьоренсен, беше изпитвала същото чувство.

Сега и вторият войник свали оръжието си от рамото, секунда по-късно го последваха Найлс, Майк и Черити. Продължиха да вървят нататък крайно предпазливо. Улицата се разшири и превърна в дълъг площад. Всичко, намиращо се на двайсет-трийсет крачки от тях, беше все още потънало в мрак. Отново, макар и само за секунди, Черити изпита това странно чувство. После очите й привикнаха към новата светлина и тя видя това, което досега само беше чувствала.

Те бяха тук.

За три, четири, пет безкрайни секунди тази мисъл беше всичко, което изпълваше съзнанието й — само една констатация, придружена от сковаващо чувство на ужас: те бяха тук.

Бяха три на брой — две от огромните, прилични на бръмбари, същества, които беше видяла на видеофилма, и още едно трето, някак безформено чудовище, много по-голямо от бръмбарите, което обаче не се решаваше да излезе много напред от защитната мантия на мрака. Черити не можеше да го огледа, но и не държеше много на това. Видимото движение и неясните, ъгловати очертания, които виждаше, бяха повече от достатъчни. Вратите на ада се бяха отворили и бълваха своите чудовища.

— Исусе! — прошепна Найлс до нея. — Какво, за бога, е това?

Черити го погледна бързо и предупредително, същевременно отстъпи няколко крачки назад и се притисна още по-плътно към стената. Молеше се никое от насекомите чудовища да не беше гледало в тяхната посока. С крайчеца на очите си съзря друго раздвижване в сянката на отсрещната страна на площада: някаква по-малка, слаба фигура с прекалено много ръце и с лице, сякаш грубо изковано от черна стомана, застана до един от големите като слон бръмбари и започна да прави нещо. Внезапно Черити изпита страх. Смразяващ страх.

Въпреки това част от разума й продължи да функционира с обичайната си прецизност, онази част, която беше създавала през дългите години на безмилостна тренировка и която сега, подобно на безчувствен компютър, й обясняваше, че те в момента са не само в огромна опасност, но може би имат и шанс, какъвто може би няма да се повтори. Ако успееха да неутрализират тези три чудовища отсреща, а може би дори и да заловят жив техния водач…

Не си позволи никакво време да премисли някой от безбройните аргументи, които говореха против това решение, а само погледна въпросително към Майк:

— Ще ги заловим ли?

Майк пребледня, но въпреки това кимна. По лицата на двамата войници тя с облекчение видя само страх, не и този сковаващ ужас, който беше очаквала. Но те също не знаеха какво точно има пред тях, за разлика от Майк и Найлс, те виждаха тези чудовища за пръв път. Може би бяха само много объркани.

Найлс посочи към сградите от другата страна на площада.

— Ще се опитам оттам — каза той. — Може би ще успея да се промъкна в гръб, без да ме забележат.

Черити кимна, но го задържа, когато той се приготви да тръгне.

— Как ще си дадем знак?

— Никак — изръмжа Найлс. — Ще изчакам, докато откриете стрелба.

— Окей. Вземи единия от войниците със себе си. И внимавай, може да има и други гадини.

Найлс кимна, махна с ръка към единия от войниците и посочи с дулото на оръжието си нагоре. Черити разбра. Очевидно възнамеряваше да се приближи до чудовищата, минавайки по покривите.

Оттеглиха се още малко навътре в улицата, докато Найлс и спътникът му се скриха в някаква сграда. Черити пресметна, че ще им трябват поне пет минути, за да заемат позицията си. Погледна часовника, реши да им даде двойно повече време и се притисна към вратата на някакъв вход. Майк я последва, а войникът остана долу до стълбите, приготвил оръжието си за стрелба.

— Странно — каза внезапно Майк.

Черити го погледна.

— Кое?

— Ето това. — Майк посочи войника. — Този момент е исторически, нали? — Засмя се саркастично. — Първият контакт между хората и някаква извънземна форма на живот. А какво правим ние? Стреляме по тях.

— Това не е първият контакт — възрази неволно Черити. Боже господи, какво искаше да каже с това? — Първият контакт се осъществи на Северния полюс — добави тя. — За съжаление, не можем да попитаме оцелелите как точно е изглеждало!

— Въпреки това е безумие — настояваше Майк. — Би трябвало… поне да направим опит да разговаряме, преди да стреляме.

Черити не отвърна нищо, а за стотен път погледна към счупения си часовник, ядосвайки се, че отново го е забравила.

Опита се да пресметне колко време беше минало от тръгването на Найлс и войника и си призна с лек ужас, че не е в състояние да го направи.

„А може би той е напълно прав — нашепваше някакъв тънък, но много настойчив глас в главата й. — Ние бяхме тези, които, така да се каже, превзехме кораба им в Космоса. Ние бяхме тези, които изпратиха войници и бомби на Северния полюс. Ние насочихме ракети и ядрени бойни глави към кораба им.“

Внезапно някъде над тях се отвори прозорец, много внимателно, но все пак не така тихо, че да не го чуе. Тя погледна нагоре и съзря слаба черна ръка, после тъмно лице, което гледаше надолу към улицата. Черити се изплаши, после се ядоса. Найлс очевидно много държеше да бъде забелязан от извънземните.

Все пак Найлс беше достатъчно предпазлив да не им извика, а само с жестове да им даде да разберат, че трябва да се качат горе при него. Черити стисна ядосано устни. Какво, по дяволите, правеше той? Мислеше, че вече е извървял половината път до отсрещната страна на площада. Представата за атака, все едно срещу кого, при която разчита на прикритие в гръб, което обаче не съществува, никак не й допадна.

Въпреки това тя се поколеба само за миг, преди да напусне прикритието си и заедно с Майк и втория войник притича до входа, в който бяха изчезнали Найлс и спътникът му. Две или три безкрайни секунди те нямаха прикритие. Но имаха късмет: всичко продължи да бъде тихо.

С дулото на автомата си Майк посочи вътрешността на коридора. Тук вътре продължаваше да бъде нощ, която само след няколко крачки засмукваше слабото развиделяване, което се промъкваше през процепите на вратата и прозорците. Все пак тя можа да види достатъчно напред пред себе си и разбра, че коридорът се разделяше на две: едната част водеше навътре в сградата, другата — към някаква стълба. После изведнъж чу шум: стъпки и приглушено шушукане.

Един подир друг хукнаха нагоре по стъпалата.

Гласът, който бяха чули, беше на Найлс. Той се появи насреща им още преди да стигнат първия етаж.

— По дяволите, Найлс, що за хрумване? — пресрещна го Черити. — Отдавна трябваше…

— Всички са мъртви — прекъсна я Найлс.

Черити застина на мястото си. До нея Майк си пое така остро дъх, като при внезапна, рязка болка. Тя се втренчи ужасена в Найлс.

— Кой е мъртъв? — попита тя, въпреки че отговорът отдавна й беше ясен.

Гласът на Найлс явно трепереше, когато й отговори:

— Всички, Леърд. Всички, които… са живели тук. Те…

Черити мина край него и отвори с ритник вратата пред себе си. Зад нея имаше малко мизерно жилище, състоящо се само от една стая. Вътре беше по-светло, отколкото навън в коридора, така че Черити можа да види жестоката сцена във всичките й ужасяващи подробности.

Бяха четирима: мъж, жена и две деца. Двете момиченца бяха затиснати от безжизненото тяло на майката, сякаш тя и умирайки се беше мъчила да ги предпази от това, което ги беше убило. Мъжът беше проснат встрани, с лице, забито в земята, и със странно разкривено положение на тялото, сграбчил с протегнатата си дясна ръка крака на един стол. Беше единственият, който не приличаше на заспал.

— Навсякъде е все това — произнесе Найлс зад нея. — Навсякъде… в сградата. Трябва да са десетки на брой.

Черити влезе колебливо навътре, сведе за миг поглед към мъртвата жена и двете деца и после приклекна до трупа на мъжа. Въпреки че — или може би точно заради това, че единствено на него му личеше, че е загинал по насилствен начин; тя просто не беше в състояние да докосне труповете на двете деца или на жената.

Направи знак на Майк да охранява вратата, остави автомата си настрани и се опита да обърне тялото по гръб. Беше учудващо тежко и дори когато успя да освободи ръката му от крака на стола, трябваше да положи доста усилия, докато го обърне. Лицето му беше отпуснато, без следа от уплаха или болка, такова, като че ли просто е заспал, не, даже и това не; такова, помисли си тя ужасена, като че ли просто го бяха изключили, подобно на машина, състояща се случайно от плът и кръв.

Потисна неприятното чувство, приведе се още повече над мъртвия и провери дали има някакви наранявания.

Не откри нищо. Никакви рани, с изключение на някаква драскотина по челото, която вероятно се беше появила при падането, нищо, което да издаваше по някакъв начин как точно този мъж се е разделил с живота.

Изправи се потресена и се принуди все пак да огледа и мъртвата жена. С всички сили се мъчеше да не гледа към двете мъртви момиченца, но без да иска погледът й попадна върху личицето на по-голямото дете. И то беше отпуснато, както и това на бащата, чертите му имаха същия израз на пустота.

Когато повдигна ръката на мъртвата жена, тялото се свлече от двете по-малки телца със странен, доста неприятен шум като че ли, мина през ума й една мисъл, от която стомахът й се сви от болка, като че ли в цялото това мъртво тяло няма и една-единствена костичка, която да не е счупена поне на десет места. Но и по жената не се виждаха явни следи от наранявания.

Черити се изправи с рязко движение, приведе се да си вземе оръжието и се огледа за Найлс.

— Навсякъде ли… изглежда така?

Найлс кимна.

Майк посочи вратата, която Черити бе разбила.

— Беше заключена — каза той. — Отвътре. Знаеш какво означава това, нали?

Черити кимна. Каквото и да беше убило тези хора, то не беше влязло през вратата или прозореца, а ги беше умъртвявало безшумно и без предупреждение, а вероятно и много бързо, някакъв ужасен вид… радиационно оръжие, което беше попаднало на този дом, а може би и на съседните сгради, и беше изгасило всяка искрица живот. От какъвто и характер да беше това оръжие, помисли си тя с горчивина, действието му би могло да възхити изобретателите на неутронната бомба. Жилището изобщо не беше пострадало, не беше счупено нито едно стъкло, нито един съд. Но тя беше абсолютно уверена, че в този дом нямаше никакъв живот.

Изведнъж престана да изпитва какъвто и да било страх. Всичко, което изпитваше в момента, беше гняв. Студен, решителен гняв, от който самата тя се плашеше.

— Да тръгваме! — каза тя.

Навън междувременно беше станало малко по-светло, иначе нищо друго не се беше променило. Двата огромни бръмбара продължаваха да стоят неподвижно по местата си, като огромни, ужасно грозни статуи, третото огромно същество също не се беше помръднало.

Вниманието на Черити беше насочено към четвъртата, почти хуманоидна, фигура, която се движеше между трите гиганта с хитинови обвивки. Определено беше същество от типа, който бяха видели на видеофилма. Беше значително по-високо от човек, но толкова слабо, че Черити неволно се попита как не се пречупва през средата още при първия повей на вятъра. Четирите ръце, които бяха в непрекъснато движение, придаваха направо гротесков вид на цялата фигура. Жестовете напомняха паяк, бяха бързи, резки и доста целенасочени. Очевидно съществото можеше да действа светкавично, ако това се наложеше.

Черити нямаше намерение да му дава възможността да доказва това предположение.

Тя спокойно се прицели в главата му, сведе съвсем леко дулото на автомата, натисна механично бутона за самонасочването и изруга наум, когато видя, че не се появява рубиненочервеното лазерно огънче. Разстоянието не беше кой знае колко голямо — двадесет, най-много двадесет и пет метра, — но автоматът не беше оръжие, с което може да се стреля особено точно, и тя едва ли щеше да има възможността да стреля втори път, ако не улучеше при първия изстрел. Изрично беше забранила на Майк и останалите да стрелят по извънземното. То им трябваше живо.

Въпреки това тя трябваше да рискува. Бавно, милиметър по милиметър продължи да свежда дулото на автомата. Центърът на визьорния кръст пред дясното й око се плъзна по лъскавата хитинова обвивка на космическото същество, застина за миг върху бедрото и се установи най-сетне върху това, което можеше да се вземе за дясното му коляно. Пръстът й докосна отново спусъка, намери бутона и застина пак в неподвижност. Беше изнервена. Ръцете й трепереха. Но беше наясно, че нямаше да се почувства по-добре, ако изчаква още. Напротив.

Натисна спусъка.

Плющящият изстрел сложи светкавично край на привидното спокойствие, което се беше разпростряло над площада, и това, което последва, стана едновременно и десеторно по-бързо, отколкото си го беше представяла и в най-песимистичните си опасения. Майк и двамата войници откриха стрелба от покривите на съседните сгради, а на два метра от нея от автомата на Найлс изскочи ярък огнен пламък, но тя се опита с всички сили да игнорира всичко останало и да насочи отново телескопа към четириръкото.

Изстрелът й беше попаднал в целта. Съществото се беше строполило на земята и с две от четирите си ръце притискаше простреляния си крак. Но то по никой начин не беше излязло от играта. Изпод гротескната му маска се чуха високи, свиркащи звуци, а в другите му две ръце изведнъж се озоваха две от малките метални пръчки, които Черити познаваше от видеофилма.

Изруга, прицели се отново и натисна спусъка, но този път не улучи. На половин метър до насекомото пръснаха искри от асфалта и в същия миг нещо изсвистя над главата на Черити и откърти голямо като юмрук парче от мазилката на стената зад нея. Ранено или не, съществото там долу стреляше дяволски добре. Много по-добре от нея.

На площада отекна остър, напълно нечовешки вик, нещо като трясък на разбивана стомана, и когато Черити предпазливо подаде глава напред изпод прикритието си, видя, че един от огромните бръмбари се беше свлякъл на земята. Сега Майк и другите войници концентрираха огъня си към другото насекомо, докато Найлс запращаше изстрел подир изстрел към третото чудовище, което препускаше безцелно в кръг. Черити видя, че почти всеки изстрел беше точен, но тя видя също и това, че повечето от тези изстрели чисто и просто се удряха в бронята на извънземното и отскачаха.

Въпреки това бяха необходими само още няколко секунди. Вторият гигантски бръмбар се строполи на земята. Най-сетне се пръсна и обвивката на последното чудовище под масирания огън на четирите автомата. Оръжието на Черити през цялото време остана насочено към четириръкото. Но тя не стреляше. Двете горни ръце на извънземното продължаваха да стискат двете оръжия, но очевидно беше разбрало, че следващият му изстрел би бил и последният за него.

Найлс спря да стреля едва когато свърши муницията си. С гневно лице зареди нов пълнител, изправи се до прозореца и се прицели в четириръкото чудовище. Стреля, преди още Черити да е разбрала какви са намеренията му.

— Ако не го е разбрал, сам си е виновен — каза той. — Върви. Ще го държа в шах.

Тя кимна, метна се с плавно движение през рамката на прозореца и скочи от трите метра височина на улицата. За момент се почувства безпомощна, когато загуби равновесие и трябваше да се свие на кълбо, за да не се претърколи от инерцията на собственото си движение, но заплашително насоченото от прозореца оръжие на Найлс има своето въздействие: обвитата в черупка глава на извънземното наистина се извърна към нея като ужасната черна глава на робот и проследи движението й, но съществото не стреля.

„Прекалено лесно“ — помисли си Черити. Беше прекалено лесно! От първия изстрел по извънземното не беше минала и минута. Черити не можеше да повярва, че е толкова просто да се справи човек с нашественик, който беше парализирал цял един свят.

Приближаваше се внимателно към фигурата в черно-кафява броня, като заобиколи почтително единия от убитите гигантски бръмбари, задръстил улицата като преобърнал се камион. „Наистина е голям колкото камион“ — помисли си тя изненадано. Внезапно изпита благодарност към Хардуел, който беше настоял да вземат оръжието. С малкия пистолет, който носеше към обикновената си униформа, не би могла да направи кой знае какво срещу тези многокраки чудовища.

Четириръкото се раздвижи, когато тя се приближи до него, много бавно, почти свръх-предпазливо, сякаш знае добре, че всяко по-рязко движение би означавало краят му. Двете груби сребърни пръчки се изплъзнаха от ръцете му и изтрополиха на земята.

Черити направи кръг около него, ритна оръжията с крак настрани и постави дулото на автомата си точно върху бронята на гърдите му. Движенията на съществото изведнъж престанаха. Само очите зад тесните отвори на маската му проблясваха, пълни с омраза.

— Окей, приятелю — произнесе високо Черити. — Не знам дали ме разбираш, но ако все пак можеш, то най-добре е да не правиш нищо, което би могло да ме нервира. Не искам да те убивам, но нямам също така и никакво желание да бъда убита от теб.

Съмняваше се дали извънземното разбира думите й, но то доста добре разбираше значението на оръжието, насочено към тясната му гръд. Черити изчака още една секунда, после вдигна лявата си ръка и махна на Найлс да слезе при нея. Устоя на изкушението да погледне към покрива и да види къде са Майк и двамата войници. Някак си беше убедена, че е по-добре да не изпуска нито за миг от погледа си това подобно на паяк извънземно. Прекалено лесно. Прекалено, прекалено лесно.

Найлс скочи на улицата и в същия миг извънземното я нападна.

Черити не беше изпускала нито за миг лицето и ръцете му от погледа си, но тя все пак нямаше човек пред себе си и — колкото и абсурдно да звучеше, — тя беше забравила, че то има повече от две ръце. Горният чифт ръце не се движеше, но третата му ръка удари със силата на побойник автомата и направо го изби от ръката й, докато четвъртата лапа я хващаше за коляното.

Ужасен тласък я накара да загуби равновесие и я отметна назад. Почти в същия миг животното се озова върху й, с бързината на огромен паяк и с внушителна сила. Черити изпъшка от уплаха и болка, когато почувства колко силни бяха тези смешно тънки крайници. Ръцете й бяха притиснати встрани, като на дете, което се боричка с възрастен, и почти в същия миг вторият чифт ръце се сключи около врата й.

Тресна единичен изстрел и сякаш невидим чук удари по бронята на извънземното. Върху Черити се посипаха парченца черен хитин, после гротескното същество се претърколи меко встрани от нея.

Черити се изправи замаяна, попипа шията си и сви устни, когато напипа кървящите драскотини, които ужасните лапи бяха оставили по кожата й още при първото, почти бегло докосване. Още половин секунда…

— Добре ли си? — попита Найлс.

Тя кимна, погледна го с благодарност и се приведе над мъртвото извънземно. Въпреки облекчението си беше разочарована — много й се беше искало да залови живо това същество. Щеше да бъде толкова важно!

— Наистина съжалявам, Леърд — каза Найлс. — Но нямах никакъв друг избор.

„И си е така“ — помисли си Черити. Още няколко секунди и това същество щеше да й счупи врата. Нямаше право да се сърди на Найлс. Нямаше никакво значение дали беше искал или не това, което беше направил. Все пак той й беше спасил живота.

Успя да се овладее, приведе се над извънземното и го разгледа внимателно. Изстрелът на Найлс беше разкъсал бронята на гърдите и беше пробил дупка на гърба, голяма като чиния, но се виждаше учудващо малко кръв.

С треперещи ръце се опита да смъкне гладката черна маска, която скриваше лицето на извънземното. Успя, тъй като тя беше прикрепена към шлема само с помощта на най-обикновена скоба. Отдолу се показа тясно, въпреки цялата си странност почти човешко лице. Изглежда, природата беше поела в груби линии един и същ път на развитие и на родната планета на това същество, и на Земята: то имаше две очи, нещо като плосък нос и широка уста, сякаш лишена от устни, която беше зейнала в смъртта, а освен това и двоен ред много ситни, тъпи зъби. Лъскав кафяв мъх покриваше лицето на пришълеца. Очите му също приличаха на човешки. Ако не бяха шестте крайника, това същество наистина би могло да се определи като хуманоидно.

Черити взе оръжието му в ръка. Беше много тежко и всъщност представляваше груба метална пръчка, която завършваше в единия си край с нещо като доста сложен механизъм, а в другия имаше кръгъл отвор с големината на пени. Черити усети бързи вибрации, когато докосна блестящия сребрист метал и й се стори, че чува някакъв звук, някакво бръмчене, което й подейства доста обезпокоително.

Найлс отстъпи нервно настрани, когато тя по невнимание насочи дулото на оръжието към него. Черити му се усмихна за извинение, остави внимателно сребристия предмет и се изправи.

— Ще вземем всичко със себе си — заяви тя. — Оръжието и трупа — огледа се зорко. — Бих искала само да разбера какво може да са търсили тук.

Майк и другите двама войници се върнаха при тях. Лицето на Майк потъмня, когато той се приближи и видя постепенно увеличаващата се локва кръв, сред която лежеше извънземното.

— Мъртъв ли е?

Черити кимна.

— По дяволите — изруга Майк. — Трябваше ни жив!

— Найлс нямаше друг избор — поясни бързо Черити. — Това нещо тук тъкмо се канеше да ми откъсне главата. — С повелителен жест на ръката, му отне всякаква възможност за отговор и посочи към сградата, от която беше излязъл с останалите двама. — Има ли нещо особено вътре? — попита тя.

Майк поклати глава.

— Само мъртъвци — отвърна той. — И…

За малко това щяха да бъдат последните думи в живота му. Зад него, от другата страна на площада се отвори някаква врата и през нея излезе едно огромно същество с четири ръце. Черити извика, грабна оръжието си и едновременно с това удари така силно Майк, че той залитна, загуби равновесие и падна на колене.

Черити и пришълецът стреляха почти едновременно. Плющенето на нейния автомат погълна по-приглушения, по-тих изстрел на оръжието на другия, но точно на половин крачка пред нея, точно там, където допреди секунда беше стоял Майк, нещо странно се удари с невероятна мощ о паважа и се пръсна на всички страни.

Черити се наклони леко, без да маха пръста си от спусъка. Залп от изстрели полетя към чуждоземното чудовище, обсипа с искри стената до него и превърна бронята му в облак черни стърготини. С остър, болезнено висок вик чудовището се втурна назад и отново се скри в дома, откъдето се беше появило.

И въпреки това беше успяло да улучи.

Войникът, който беше застанал непосредствено до Майк, внезапно се олюля. По лицето му се появи израз на непоносима болка. Пусна оръжието си, залитна като сомнамбул и се улови с ръце за гърдите. После се свлече долу, без да произнесе нито звук. Гърбът му представляваше една-единствена, огромна рана.

Черити изобщо не изчака Майк да се изправи отново, а направо се втурна напред. Беше имала право, мислеше си тя отчаяно! Беше станало прекалено лесно — и те се бяха държали като неопитни новобранци.

Стигна до сградата, прескочи със замах тялото на четириръкия, който препречваше вратата, и с превъртане във въздуха застана отново на крака. Нещо тъмно, бляскащо бягаше пред нея в здрача и тя чу пляскането на бързи стъпки. Втурна се напред, спря още веднъж, изгуби пет-шест скъпоценни секунди, за да смени пълнителя на оръжието си, и хукна отново тъкмо когато Майк и останалите двама нахлуха подир нея в сградата.

Все още чуваше стъпките на врага, макар че те се отдалечаваха с невероятна бързина; сетивата й като че ли функционираха с неестествена чувствителност. Повика припряно Майк при себе си и направи знак на Найлс и войника:

— Наляво, опитайте се да го обходите. И внимавайте. Може да има и други!

Тази забележка беше излишна, по всяка вероятност. След всичко, което се беше случило с бедния Трупър, Найлс може би и без това първо щеше да стреля и тогава да проверява какво е улучил. Черити можеше само да се надява, че няма да е някой от тях самите.

Продължиха да бягат нататък. Вече не се чуваха никакви стъпки, но тя добре беше запомнила посоката, от която бяха дошли. И къщата не беше много голяма — така че съществото или беше излязло през задната врата, или…

Не беше. Черити влетя през една отворена врата, метна се автоматично встрани… и замря.

Зад вратата сигурно също е имало такова бедняшко жилище, като онова, което бяха намерили там горе, но сега пред нея имаше само развалини. Стените към съседните жилища бяха изчезнали като изрязани с огромен нож. От тавана падаше мазилка. Във въздуха се чувстваше непознат, остър мирис. От четириръкия пришълец нямаше и следа.

Затова пък тя откри нещо друго.

В средата на помещението имаше огромен, тънък пръстен от сребрист материал. И във вътрешната му част тя откри същите онези движения, които беше наблюдавала и при пръстена вътре в космическия кораб.

— По дяволите, какво е това? — прошепна Майк. Гласът му трепереше.

Черити сви мълчаливо рамене, направи една крачка по посока към висящия, очевидно не познаващ земното притегляне, кръг от метал и жива чернота, и отново се спря. Струваше й се, че е влязла в някакво поле с невидими електрически енергии, които щипеха кожата й и наелектризирваха всяко косъмче по тялото й. Напразно се мъчеше да проникне с поглед в защитната стена от плътен мрак.

— Сега поне знаем откъде дойдоха така неочаквано тези чудовища — промърмори Майк и погледна неспокойно Черити. — Ще трябва да изчезваме. Имам чувството, че нашият приятел ще се върне всеки момент.

Черити кимна, без обаче да се отдръпва от мястото си. Вместо това вдигна автомата и даде единичен изстрел към вътрешността на предавателя на материя.

Резултатът я разочарова. Куршумът мина през стената от вълнуваща се тъмнина, без да се натъкне на видимо съпротивление, и се заби в отсрещната стена на стаята. Тя смръщи чело, обърна се и погледна войника. Погледът й се задържа на гранатата, прикрепена към колана му.

— Дайте ми това нещо — заповяда тя.

Мъжът се подчини, докато Майк я наблюдаваше не само въпросително, но и неодобрително.

— Какво възнамеряваш? — попита той. — Да не искаш да го взривиш? — Гласът му не звучеше много възхитено.

Черити не отговори, а с повелително движение на ръката направи знак на всички да се дръпнат назад, преди да се обърне отново към пръстена. Не беше сигурна, но за момент й се стори, че вълнението вътре в него се беше засилило.

— Изчезвайте — каза тя. — Чакайте ме отвън.

Майк се накани да възрази, но погледът й го накара да премълчи. Завъртя се мълчаливо на пети и последва Найлс и войника, които не се бяха поколебали нито за миг, преди да изпълнят заповедта на Черити.

Черити също се оттегли от стаята, но се спря в рамката на вратата и приклекна. Предпазливо премести оръжието от дясната в лявата си ръка, издърпа предпазителя на гранатата със зъби и насочи цялото си внимание към това да придържа все още лостчето за взривяване. После зачака.

Търпението й не беше подложено още дълго на изпитание. Не се беше излъгала: трептението и вълнението във вътрешността на пръстена се беше променило. Сега имаше по-скоро усещането, че гледа към някакъв безкрайно дълъг, изпълнен единствено с чернота, коридор. Молеше се предположението й да се окаже вярно, а именно — че паякообразното същество беше затръшнало след себе си вратата към междузвездния кораб, докато бягаше да се спаси от нея, а не, че тази врата функционира само в една посока. За момент като че ли се поддаде на изкушението да се вслуша в един нашепваш глас, който я съветваше да избяга оттук, докато беше все още възможно. Но после тя пак си спомни двете мъртви дечица, които беше видяла, и остана.

Може би и без това щеше да бъде късно. В мрака сега се образуваха неща, които бяха тъмни, но не черни и съвсем не безплътни. Оформи се огромен череп на насекомо с внушителни мандибули. Големите, проблясващи с всички цветове на дъгата, очи, прилични на диаманти, се втренчиха надолу към нея сред множество крайници и Черити хвърли гранатата.

Тя описа идеална, бавна дъга, размина се на половин педя с огромния череп и изчезна в оживелия мрак на входа на трансмитера.

Черити се втурна навън, преди да са изтекли трите секунди, които й оставяше на разположение химическият детонатор. Когато излезе в коридора на сградата, след нея прозвуча глухо, странно меко пращене. Сградата потрепери. Докато Черити тичаше към вратата, последва втора, малко по-силна експлозия и изведнъж тя видя отражението на непоносимо ярка бяла светлина, която се появи зад нея изпод нищото и започна да разяжда вътрешността на сградата.

Къщата се срути сред облак от дим и пламъци, и хвърчащи на всички страни отломъци още преди Черити да беше стигнала при Майк и останалите.