Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (13)

Глава 13
Настоящето

12 декември 1998 година

Тя не успя. Изглежда някой беше решил да използва за наковалня онази част на Скалистите планини, в която се намираше бункерът, но във всеки случай трусовете бяха направо неописуеми. Въпреки паниката тя беше достатъчно разумна да не използва асансьора, което може би й спаси живота.

За секунда изгуби съзнание — толкова силен беше ударът, който разтърси планината и я повали на земята — и когато отново дойде на себе си, светлината беше изгаснала и отстъпила място на мрачния червеникав здрач на аварийното осветление. Планината стенеше. Навсякъде около нея трещеше и пращеше, сякаш се срутва целият подземен бункер. Станция СС Нула Едно беше построена в естествена пещера. Няколко тежки труса можеха да срутят целия проклет лабиринт.

Изправи се с мъка на крака, изтри праха и кръвта от лицето си и сви болезнено устни, когато отново се обади старата рана в горната част на бедрото. По крака й се стичаше топла струйка кръв.

Стисна зъби, измъкна раницата си изпод планината отломки и прах и закуцука нататък. Виковете пред нея се усилиха, после чу трясъка на изстрели и високото, злобно бръмчене на лазер. Мили боже, тук ли бяха вече?

Апаратът за радиовръзка на ръката й се обади с писукане. Черити натисна копчето за отговор и приближи уреда към ухото си, но чу само рязко, отслабващо и отново усилващо се, писукане и няколко напълно неразбираеми откъслечни фрази. Изруга, закуцука със стиснати зъби нататък и после пусна оръжието си и раницата на земята, когато съзря един стенен телефон.

Почти не й се вярваше, че той все още функционира. Обади се лично Бекър, след като тя беше натиснала копчето.

— Леърд, къде сте?

— Някъде насред пътя — отвърна Черити. — Какво стана?

Бекър не отговори на въпроса й.

— Опитайте да си проправите път до кораба, капитане — каза той. — Ще ви последваме колкото се може по-скоро.

— Половината бункер е сринат — отвърна Черити. — Не мисля, че мога да стигна при шлюза. Ние…

— По дяволите, използвайте тогава резервния тунел — изрева Бекър. — Нямаме време за дискусии, капитане! Изпълнявайте моите нареждания! Ние ще пристигнем най-късно след двайсет минути при кораба.

Чу се леко щракване, когато Бекър прекрати набързо разговора. Черити погледна ядосано слушалката, трясна я върху вилката и отново се наведе, за да вземе нещата си. Бекър не грешеше — хангарът, в който се намираха „КОНКЪРЪР“ и другият космически кораб, беше достатъчно отдалечен от същинското бункерно укрепление, за да е все още в действие. Каквото и да беше това, което беше улучило станцията СС Нула Едно, а то с положителност беше нещо дяволски голямо, то съвсем сигурно е било насочено към сърцето на бункера, а не към намиращия се на почти пет мили разстояние космически хангар, за чието съществуване и без това знаеха само шепа хора.

Кракът я заболя още по-силно. Погледна се и забеляза едно тъмно, постепенно увеличаващо се, петно над раната. Но това сега не беше толкова важно. Ако не се измъкне колкото се може по-бързо оттук, помисли си тя, нямаше да е необходимо да се тревожи повече за тази дупчица на бедрото си.

Продължи да куца нататък, стиснала здраво зъби, стигна следващото разклонение на коридора и спря отново. Къде, по дяволите, беше този проклет резервен тунел? Бекър й го беше показал един-единствен път и дори мисълта за него беше предизвикала у нея такъв страх, че почти не беше запомнила разположението на входовете му — не беше непременно работа за всеки да хлътва в някаква дупка, за да се плъзга миля и половина надолу по все по-разширяващи се спирали…

Стрелбата пред нея се усили и сред непрестанното плющене на картечните залпове и виковете тя дочу и друг звук — един звук, който й се стори прекалено познат и от който се смръзна кръвта в жилите й — глухото, сухо пращене на грубите оръжия на насекомите.

И когато стигна до края на коридора, Черити можа да ги види. Половин дузина от огромните червеи лежаха неподвижно сред развалините, а зад и между тях се движеха десетки от слабите четириръки наемници. Черити осъзна болезнено, че тези огромни червеи не са били нищо друго освен авангарда, пионерите, които са разчистили пътя към бункера и които бяха следвани сега от щурмовите отряди. Нападението не изглеждаше особено успешно — войниците, които оказваха съпротива, едва ли бяха повече от двадесет на брой, но очевидно бяха унищожили стотици насекоми, и това ставаше май по-бързо, отколкото пришълците смогваха да изпълзят от огромните си дупки. Въпреки това нямаше никакъв смисъл, помисли си тя огорчено. Не можеш да смажеш противник, който разполага с неограничени резерви.

Ругаейки наум, тя се дръпна малко назад в коридора, откри друго отклонение, край което първия път очевидно беше минала, без да го забележи, и хукна, куцукайки, нататък. Кракът я болеше все повече и повече.

Когато се вмъкна в страничния коридор, се озова пред някаква сянка. Вдигна инстинктивно оръжието си, чу изплашен вик и в последния момент дръпна пръста си от спусъка, след като позна стоящия насреща й човек.

— Стоун! — извика тя. — Какво търсите тук, по дяволите?

— Търсех вас — отвърна Стоун. Огледа се нервно и после посочи към коридора, откъдето беше дошъл. — Трябва да се махаме оттук, капитане!

— Какво означава това? — попита ядосано Черити. — Имам заповед, лейтенанте, и вие…

— Забравете я — прекъсна я Стоун. — Те са навсякъде, Леърд. Свършено е. Но аз мога да ви изведа оттук, ако желаете.

Черити не помръдна от мястото си.

— Оттук ли? — попита тя. — А къде, лейтенанте? Там горе няма нищо друго, освен радиоактивен ад!

Стоун се засмя сухо.

— Нима? Да не мислите, че са хвърлили бомба? — Заклати така буйно глава, че косата му се разлетя на всички страни. — Това беше Бекър — заяви той.

— Бекър ли? — Черити пое изплашено дъх. Разбираше какво казва Стоун, но не искаше да му повярва.

— Този идиот взриви експлозивите — каза Стоун горчиво. — Не беше атомна бомба, капитане. Бекър вдигна във въздуха половината бункер. Няма вече никакъв изход.